РЕШЕНИЕ
№ 910
гр. Пловдив, 03.07.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20245300501432 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, против решение №1339 от 25.03.2024 г.,
постановено по гр.д. № 17384/2023 г., по описа на Районен съд-Пловдив, в
частта, с която е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск за признаване
за установено в отношенията между страните, че ответникът И. Г. Б., ЕГН
**********, му дължи сумата от 1988,27 лева– договорно възнаграждение за
периода от 20.12.2017 г. до 20.03.2020 г., дължимо по сключен между
страните Договор за потребителски кредит № ********** от 28.02.2017 г. ,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в
съда - 29.03.2023 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № 14192/2023г. по
описа на ПдРС.
Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за
1
неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в
обжалваната част, като постановено в нарушение на материалния закон и
съдопроизводствените правила. Искането към въззивния съд е за неговата
отмяна и постановяване на ново по същество на правния спор, с което
исковата претенция да бъде уважена
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемия И. Г. Б., ЕГН **********, подаден чрез пълномощника му
адв. Е. М., с който се взема становище за нейната неоснователност и се
настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е
валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл.269,
изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по изложените във
въззивните жалби доводи и при служебна проверка за допуснати нарушения
на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между страните.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК във връзка с чл.240, ал.1 и ал.2 и чл.86, ал.1 от ЗЗД във
връзка с чл.9 от ЗПК, като ищецът „Профи Кредит България“ ЕООД иска
постановяване на решение, с което да се признае за установено, че ответникът
И. Г. Б., ЕГН **********, му дължи по сключения помежду им Договор за
потребителски кредит № № ********** / 28.02.2017 г., следните суми:
главница – 1042,46 лв. ; договорно възнаграждение – 1988,27 лв. за периода
от 20.12.2017 г. до 20.03.2020 г.; неплатено възнаграждение за допълнителни
услуги от 2424,52 лева; лихви за забава – 1612,33 лева за периода от
21.04.2017 г. до 20.03.2020 г. ; законна лихва – 1951,77 лв. за периода от
2
20.03.2020г. – 28.09.2023 г., ведно законна лихва за периода от 29.09.2023 г.
до изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение
на парично задължение по ч.гр.д. № 14192/2023г. по описа на ПРС.
С обжалваното решение съдът е приел, че договорът за потребителски
кредит, на които ищецът основава вземанията си, е недействителен съгласно
чл.22 от ЗПК поради нарушаване на изискването на чл.11, ал.1,т.9 и т.10 от
ЗПК, поради което е уважил за сумата от 1042,46 лв. само иска за главницата,
като е отхвърлил останалите предявени от ищеца претенции за
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги , възнаградителна
лихва и обезщетение за забава. В частите му за уважаване на претенцията за
главницата и за отхвърляне на иска за установяване на дължимост на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги и лихва за забава
решението не е обжалвано от страните и е влязло в сила.
Пред въззивната инстация спорът е висящ само относно претенцията за
сумата от 1988,77 лева– договорно възнаграждение за периода от 20.12.2017
г. до 20.03.2020 г.
От фактическа страна по делото се установява от писмените
доказателства, че на 28.02.2017г. между ищцовото дружество, като
кредитодател, и ответникът И. Г. Б., ЕГН **********, в качеството му на
кредитополучател, е бил сключен договор за потребителски кредит Стандарт
№**********, съгласно който ищецът е предоставил на кредитополучателя
сумата от 4000 лв. за срок от 36 месеца, при посочени в договора годишен
лихвен процент 41,17%, годишен процент на разходите- 49,89%. Към
договора е сключено споразумение за предоставяне на закупен пакет от
допълнителни услуги, по което е уговорено възнаграждение в размер на
3117,24 лв. , платимо на равни месечни вноски от кредитополучателя от по
86,59 лева в добавка към вноските за погасяване на кредита.
Съгласно задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение
№1/2020 от 27.04.2022г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в
мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, и без да е
направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността
произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.
Настоящият състав на съда споделя изводите на първоинстанционния
3
съд за недействителност на процесния договор за потребителски кредит, на
който ищецът основава претендираните вземания. Съгласно разпоредбата на
чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на посочените в нормата
разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на
годишния процент на разходите по кредита, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
В случая, видно от договора, в него е посочен годишен процент на
разходите /ГПР/- 49,89%, поради което договорът формално отговаря на
изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Размерът на посочения в договора
ГПР обаче не съответства на действителния такъв съобразно поетите от
потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на
ЗПК "общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит. Видно от представения по делото договор за кредит,
кредитополучателят се е задължил да заплати възнаграждение за пакет
допълнителни услуги /приоритетно разглеждане и изплащане на кредита,
възможност за отлагане или намаляване на определен брой погасителни
вноски и за смяна на дата на падеж, улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства/, което се начислява и заплаща заедно с
месечните вноски по кредита. По делото се установява от съдържанието на
договора, че размерът на посоченото възнаграждение не е включен в
посочения в договора годишен процент на разходите по кредита, въпреки че
разходите за заплащането му са пряко свързани с договора за кредит и
съобразно императивните разпоредби на чл.19, ал.1 от ЗПК и §1, т.1 от ДР на
ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляването му. Предвид горното
посоченият в договора годишен процент на разходите не съответства на
действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ
4
общите разходи по кредита, а освен това е нарушена разпоредбата на чл.19,
ал.4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не
може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения. С оглед неточното посочване на ГПР в договора за
кредит потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителната му
цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според
настоящия състав на съда посочването в договора за кредит на годишен
процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради което следва да се приеме, че
договорът за кредит не съдържа посочване на годишния процент на разходите
по кредита и не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което
съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата недействителност.
Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК при недействителност на
договора за потребителски кредит потребителят следва да върне само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Предвид горното ищецът има право да претендира от ответника връщане само
на предоставената главница по кредита, а претенцията му за заплащане от
ответника на възнаградителна лихва е неоснователна и правилно е
отхвърлена с обжалваното решение от първоинстанционния съд.
Поради съвпадане в крайните изводи на двете съдебни инстанции,
обжалваното решение следва да се потвърди като правилно, законосъобразно
и обосновано
Мотивиран от изложените съображения , Пловдивският окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1339 от 25.03.2024 г., постановено по
гр.д. № 17384/2023 г., по описа на Районен съд-Пловдив, в частта, с която е
отхвърлен предявения от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********,
иск за признаване за установено в отношенията между страните, че
ответникът И. Г. Б., ЕГН **********, му дължи сумата от 1988,27 лева–
договорно възнаграждение за периода от 20.12.2017 г. до 20.03.2020 г.,
дължимо по сключен между страните Договор за потребителски кредит №
********** от 28.02.2017 г. , ведно със законната лихва, считано от датата на
5
подаване на заявлението в съда - 29.03.2023 г. до окончателното й изплащане,
за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.
гр. д. № 14192/2023г. по описа на ПдРС.
В необжалваната му част решението е влязло в законна сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6