Р Е
Ш Е Н И Е № 664
гр. Пловдив, 24.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на пети февруари две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Цвета Василева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 14995 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е сезиран с иск
с правно основание чл.439 ГПК, предявен от Х.Х.С., срещу „С.Г.Груп“ ООД – гр.
София, за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът не
дължи на ответното дружество сумата от общо 1137,04 лв. като погасена по
давност, от които: 873,40 лв. – главница по договор за мобилни услуги от ......с
търговска марка .... № .......от 20.10.2010 г.; 263,64 лв. – лихва за забава за
периода от 11.03.2010 г. до 12.02.2013 г., за които суми е издаден изпълнителен
лист по ч.гр.д. № 3937/2013 г. на ПРС и е образувано изпълнително дело № ....
по описа за 2015 г. по описа на ЧСИ ........, рег. № ....., район на действие –
Окръжен съд ........
Ищецът твърди, че по
ч.гр.д. № 3937/2013 г. на Районен съд Пловдив е издаден изпълнител лист от
20.05.2013 г. за следните суми, а именно: 873,40 лв. – главница по договор за
мобилни услуги от ......с търговска марка .... № .......от 20.10.2010 г.;
263,64 лв. – лихва за забава за периода от 11.03.2010 г. до 12.02.2013 г.,
законна лихва от 08.03.2013 г.; 210,40 лв. – такси и разходи по заповедното
производство. Сочи, че въз основа на издадения изпълнителен лист било
образувано изпълнително дело № 2258 по описа за 2013 г. на ЧСИ ............, с
район на действие – ОС Монтана. На 21.08.2013 г. е наложен запор на банковата
сметка на ищеца в ЦКБ АД. Ищецът посочва, че на 17.06.2015 г. производството по
изпълнителното дело при ЧСИ ............ е изпратено за продължаване на
изпълнителните действия на ЧСИ .........., като е преобразувано под № .... по
описа за 2015 г. По посоченото изпълнително дело е насрочен опис на движими
вещи с разпореждане от 28.08.2017 г., но такъв не е извършен. С призовка за
принудително изпълнение от 29.08.2019 г. е насрочен опис на движими вещи за
14.10.2019 г. С оглед изложените твърдения, ищецът намира, че вземанията на
ответника да погасени по давност, считано от 21.08.2013 г. – налагането на
запор на банковата сметка на ищеца, до 21.08.2016 г. Затова предявява настоящия
иск, моли за неговото уважаване и присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл.131,
ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответната страна „С.Г.Груп“ ООД – гр.
София.
Съдът, като съобрази доводите на страните и
събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно
и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
С предявяването на иска по чл.439 ГПК длъжникът
оспорва изпълнението, като съгласно чл.439, ал.2 ГПК искът може да се основава
само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството,
по което е издадено изпълнителното основание. Искът по своя предмет е
отрицателен установителен и има за цел за отрече съществуването на изпълняемо
право. В това производство ищецът може да навежда всички правопогасителни,
правоотлагащи, правопрекратяващи възражения, основани на факти, непреклудирани
в производството по издаване на изпълнителното основание. Претенцията на
длъжника следва да се основава на ново твърдение за настъпил факт, а не на
липса на такъв, доколкото основанието на ответника вече е било доказано и
удостоверено с изпълнителното основание.
В производството по
издаване на заповед за изпълнение, законодателят е предвидил редица средства за
защита на длъжника. Така, съгласно чл.414, ал.1 ГПК длъжникът може да възрази
срещу заповедта за изпълнение, от което следва правото на кредитора съгласно
чл.415 ГПК да предяви иск за установяване на вземането си. Когато обаче
възражение не е подадено, респективно е уважен предявеният от кредитора иск с
правно основание чл.422, ал.1 ГПК, заповедта за изпълнение влиза в законна сила
– арг. чл.416 ГПК. Изпълнителният лист се издава въз основа на влязлата в сила
заповед за изпълнение и следователно изпълнителното основание се ползва със
стабилитет. Затова неподаването на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, оттеглянето
му или влизане в сила на съдебното решение по иска с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК имат за последица създаване на стабилитет на заповедта за изпълнение.
Съдът намира за необходимо за пълнота на изложението
да изясни и разликата между иска по чл.439 ГПК, който е предявен в случая, и
иска с правно основание чл.424, ал.1 ГПК (ред. изм. – ДВ, бр. 50 от 2008 г.).
Последният предпоставя оспорване на вземането след влизане в сила на заповедта
за изпълнение, при наличие на изрично посочените основания: новооткрити
обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото,
които не са могли да бъдат известни до изтичането на срока за подаване на
възражение или с които не би могъл да се снабди в същия срок. Това производство
има характеристиките на извънредния способ за отмяна по чл.303, ал.1, т.1 ГПК.
То обаче не изключва възможността за предявяване на иска по чл.439 ГПК, чрез
който се оспорва изпълнението, тъй като фактическите състави за оспорване на
изпълнението, съответно на вземането са различни. От изложеното следва, че
оспорването от длъжника, основано на факти и обстоятелства, относими към
ликвидността и изискуемостта на вземането, следва да се извърши с възражението
по чл.414, ал.1 ГПК. Новооткритите обстоятелства и доказателства са основание
за оспорване на вземането по реда на и в сроковете по чл.424 ГПК. На
новонастъпили, след влизане в сила на заповедта за изпълнение факти длъжникът
може да се позовава при оспорване на изпълнението по чл.439 ГПК. Разпоредбата
на чл.439 ГПК урежда един фактически състав – оспорване на изпълнението на
основание новонастъпили факти, поради което искът е допустим и ако длъжникът не
е оспорил вземането по чл.424 ГПК и ако сроковете по тази разпоредба не са
изтекли. Изложените от ищеца фактически твърдения за новонастъпили
обстоятелства, след стабилизиране на изпълнителното основание, обосновават
правна квалификация – чл.439 ГПК.
От събраните по делото писмени доказателства се
установява, че процесните вземания произтичат от договор за предоставяне на
мобилни услуги от ........(оператора с търговска марка ........) № ......../
20.10.2009 г. Същите по своя характер са периодични, характеризират се с
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви (така ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС). Като такива,
тези вземания се погасяват по давност с изтичането на тригодишен период от
време съгласно чл.111, б. „в” ЗЗД. Затова и релевантен за случая е тригодишният
давностен срок, както за главницата, така и за лихвата. Следва да се отбележи
за пълнота, че разпоредбата на чл.117, ал.2 ЗЗД не намира приложение в случая,
макар влизането в сила на заповедта за изпълнение да създава последици близки
до тези на влязлото в сила съдебно решение (преклудиране на правото на длъжника
да навежда възражения във връзка с недължимост на вземането, преди влизане в
сила на заповедта). Според трайната практика на ВКС обаче този стабилитет на
заповедта не може да се приравни на сила на пресъдено нещо, поради което и
срокът за погасяване на вземането по давност не е петгодишен на основание чл.
117, ал.2 ЗЗД. С петгодишен давностен срок се погасяват само вземанията, които
са били предмет на установяване в рамките на същинско двустранно спорно исково
производство, какъвто настоящият случай предвид липсата на предявяван иск по
чл. 422 ГПК, не е. В този смисъл решение № 94 от 27.07.2010 г. на ВКС по т. д.
№ 943/2009 г., I т. о., ТК, решение № 42/26.02.2016 г., по гр.д. № 1812 по
описа за 2015 г. IV г.о., решение № 139
от 28.08.2013 г. по т. д. 98/2012 г. на ВКС,
II т.о. и ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което приравнява заповедното
производство на производствата по издаване на изпълнителен лист на несъдебно
изпълнително основание по ГПК (отм.) относно последиците, свързани с
давността.
За процесните вземания е било депозирано от ответното
дружество заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, станало
повод за образуването на ч.гр.д. № 3937 по описа за 2013 г. на Районен съд
Пловдив. Издадена е заповед за изпълнение № 2425/ 11.03.2013 г. и въз основа на
нея изпълнителен лист от 20.05.2013 г. По делото няма данни, а и твърдения от
страните срещу издадената заповед за незабавно изпълнение да е депозирано
възражение по реда на чл.414 ГПК, поради което след връчването й на длъжника и
изтичането на срока за депозиране на възражение по чл.414, ал.2 ГПК, тя се е
стабилизирала и е проявила описаното по-горе правно действие. След този момент,
длъжникът би могъл да се брани срещу принудителното изпълнение чрез
предявяването на иск по реда на чл.439 ГПК, който може да се основава само на
факти, настъпили след стабилизирането на изпълнителното основание, послужило за
реализиране на принудителното удовлетворяване на кредитора. Оспорването на
фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на
вземането, които са били известни на ищцата и които е могла да посочи в срока
за възражение по чл.414, ал.1 ГПК, се преклудира.
По молба на ответното дружество от 23.07.2013 г. и на
основание чл.426, ал.1 ГПК, е образувано изпълнително дело № 2258 по описа за
2013 г. на ЧСИ ..........., за принудително събиране на процесните суми. По
молба на взискателя от 15.06.2015 г. изпълнителното дело е прехвърлено на ЧСИ
.......... за продължаване на производството по принудително удовлетворяване на
притезанията на ответника. Делото е преобразувано под нов № .... по описа за
2015 г. на ЧСИ .......
С оглед наведените от
ищеца твърдения и оспорвания, спорът по делото се концентрира около това
погасени ли са по давност процесните суми в рамките на висящия изпълнителен
процес за тяхното събиране. За да се отговори на спорния въпрос, следва да се
съобразят задължителните указания, дадени с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В същото се прие, че задължителните указания, дадени с
ППВС № 3/1980 г. следва да се считат за изгубили сила, предвид новите
обществени реалности и промените в процесуалната уредба. По задължителен начин
се уреди правилото, че в изпълнителния процес давността не спира, защото
кредиторът може да избере дали да „действа” (да иска нови изпълнителни способи,
защото все още не е удовлетворен), или да „не действа” (да не иска нови
изпълнителни способи). Относно прекъсването на давността се прие, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно - с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Искането от взискателя да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие по принудително изпълнение. За
разлика от изпълнителното дело, ищецът няма нужда да поддържа висящността на
исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на
изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на
изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ
(извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач,
отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като
иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови
изпълнителни способи. Прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл.
18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или
възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или
вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица. Не са изпълнителни действия и
не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и
връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото
състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа
и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от
дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др.
Искането на кредитора за прилагане на определен
изпълнителен способ само по себе си е достатъчно за прекъсване на давността,
независимо дали действия по реализирането му са предприети от ЧСИ. В този
смисъл е и трайната практика на различните състави на Пловдивски окръжен съд -
решение № 32 от 09.01.2017 г. по гр. д. № 24/2017 г. на VI състав на Окръжен
съд – Пловдив, решение № 423 от
27.03.2018 г. по в. гр. д. № 647/2018 г. на IX състав на Окръжен съд – Пловдив,
решение № 1034 от 31.07.2017 г. по гр. д. № 1148/2017 г. на VIII състав на
Окръжен съд – Пловдив, решение № 1565 от 07.12.2017 г. по гр. д. № 2461/2017 г.
на VII състав на Окръжен съд – Пловдив, решение № 514 от 16.04.2018 г. по в.
гр. д. № 387/2018 г. на XIV състав на Окръжен съд – Пловдив.
В цитираната практика по безпротиворечив начин се
приема, че за нуждите на преценката дали изпълнителното производство е
прекратено на основание чл. 433, ал.1, т.8
ГПК и дали вземането на кредитора е погасено по давност е без значение
дали искането от взискателя за предприемане на определен изпълнителен способ е
последвано от извършването на валидни
изпълнителни действия, както и дали те са били успешни. От значение е кредиторовата пасивност, респективно
активност. В случай на процесуална активност на кредитора, ако той е поддържал
висящността на изпълнителния процес с регулярни искания за прилагане на нови
изпълнителни способи, той не следва да бъде санкциониран с прекратяване на
производството и с обявяване на вземането му за погасено по давност, поради
евентуално бездействие на съдебния изпълнител или безуспешност на посочения
изпълнителен способ.
От приетото по делото изпълнително дело № ..../2015 г.
по описа на ЧСИ .........., се установяват последователно предприетите по отношение
на длъжника изпълнителни действия. С молбата за образуване, депозирана от
взискателя на 23.07.2013 г. са възложени на частния съдебен изпълнител
предприемането на всички предвидени в ЗЧСИ мерки за събиране на вземането на
взискателя на основание чл.18, ал.1 ЗЧСИ. До длъжника е изпратена покана за
доброволно изпълнение, получена от него на 26.08.2013
г., в която е посочено, че е наложен запор върху вземанията на длъжника
върху банковата му сметка. С налагането на запора, за което съдът приема да е извършено
на дата 26.08.2013 г., давността за процесното вземане е прекъсната. От този
момент е започнал да тече нов тригодишен давностен срок, който изтича на
26.08.2016 г. Това е и началният момент, от който тече срокът съгласно чл.433,
ал.1, т.8 ГПК, изтичането на който санкционира кредиторовата пасивност и води
до прекратяване на делото по силата на закона. Двугодишният срок е изтекъл на
26.08.2015 г. До тази дата по изпълнителното дело няма данни да са извършвани
други изпълнителни действия, годни да прекъснат течението на срока, поради
което, считано от 26.08.2015 г. изпълнителното дело се е „перимирало“,
прекратило се е по силата на закона, въпреки липсата на постановление за
прекратяване от съдебния изпълнител в този смисъл.
До изтичането на тригодишния срок – 26.08.2016 г.,
обаче са налице данни да е прекъсвана давността, макар и на друго основание, а
не предприето по изпълнителното дело действие на принудително изпълнение. На
дата 25.11.2015 г. длъжникът е
депозирал молба в канцеларията на частния съдебен изпълнител, в която заявява,
че желае да изплаща задължението си по делото разсрочено на вноски от по 20 лв.
С това изявление длъжникът е извършил своеобразно признание на вземането на
взискателя, което съгласно чл.116, б. „а“ ЗЗД е годно да прекъсне давността. От
този момент е започнал да тече нов тригодишен давностен срок, който в случай,
че не са налице други обстоятелства, които да го прекъсват, е изтекъл на 25.11.2018 г.
След депозирането на молбата от длъжника, същият е
извършвал доброволно частични погашения на дълга, като ежемесечно е внасял сумата
от по 20 лева, считано от 25.11.2015 г. до 15.11.2018 г. От значение за
разрешаването на правния спор е дали извършването на частични плащания представлява
признание на вземането от длъжника и като такова е прекъснало давността
съгласно чл.116, б. „а“ ЗЗД. Трайна и безпротиворечива е съдебната практика, че
частичното плащане само по себе си не
съставлява признание по чл.116, б. „а“ ЗЗД относно непогасената част от дълга, тъй като липсва формирана от
длъжника воля относно тази част на вземането на кредитора. Признанието по
своята правна същност е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и
недвусмислено заявява, че е задължен на кредитора. За да е налице признаване на
вземането по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД, същото трябва да е направено в
рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител
и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието
на фактите, от които произхожда. Признаването на дълга може да бъде изразено и
с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен
волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора.
В посочения смисъл – решение № 98/ 26.07.2013 г., по т.д. № 851/ 2012 г. на
ВКС, I т.о., решение № 161/ 03.02.2016 г., постановено по т.д. № 1934 по описа
за 2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 26/ 24.07.2018 г., постановено по т.д. №
1853 по описа за 2017 г. на ВКС, I т.о., решение № 131/ 23.06.2016 г.,
постановено по гр.д. № 5140 по описа за 2015 г. на ВКС, IV г.о.
Предвид изложените принципни положения, съдът приема,
че направените частични плащания не представляват признание на цялото вземане
на кредитора и не са прекъснали давността на основание чл.116, б. „а“ ЗЗД. С
тях не се е погасила главницата и лихвата, предмет на настоящото производство,
като видно от изпратената до длъжника призовка за принудително изпълнение от
29.08.2019 г. предмет на принудителното изпълнение са вземанията за главница в размер на 873,40 лв. и за лихва в размер на
263,64 лв. Затова и доколкото за периода от 25.11.2015 г. (датата на депозиране на молбата от длъжника с
готовност да заплаща задължението по делото, което изявление представлява
признание на дълга по смисъла на чл.116, б. „а“ ЗЗД) до 25.11.2018 г. (изтичането на тригодишния давностен срок) не са
извършвани изпълнителни действия, годни да прекъснат давността, нито пък са
налице други основания, които да прекъснат давността, то съдът приема, че
процесните вземания са погасени по давност.
Така изложените
съображения водят до извода за недължимост на процесните суми поради
погасяването им по давност. Затова предявеният отрицателен установителен иск ще
се уважи.
По отношение на
разноските:
При този изход на
спора право на разноски има ищецът на основание чл.78, ал.1 ГПК. По делото се
доказа да са сторени разноски за заплатена държавна такса в размер на 50 лв.,
за заплатена такса за копие от изпълнително дело в размер на 24 лв., както и за
адвокатско възнаграждение в размер на 700 лв. съгласно договор за правна защита
и съдействие от 10.01.2020 г., които следва да се присъдят в полза на ищеца.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, по предявения иск с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, че Х.Х.С.,
ЕГН: **********, адрес: ***, не дължи на „С.Г. Груп“ ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Черни връх“ № 150, ет.1 –
заличен търговец, чийто правоприемник е „С.Г. Груп“ ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петков Казаджията“ № 4,
ет.6, сумата от общо 1137,04 лв. като погасена по давност, от които: 873,40 лв.
– главница по договор за мобилни услуги от ......с търговска марка .... №
.......от 20.10.2010 г.; 263,64 лв. – лихва за забава за периода от 11.03.2010
г. до 12.02.2013 г., за които суми е издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. №
3937/2013 г. на ПРС и е образувано изпълнително дело № .... по описа за 2015 г.
по описа на ЧСИ ........, рег. № ....., район на действие – Окръжен съд ........
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „С.Г. Груп“ ООД, ЕИК: *********
- заличен търговец, чийто правоприемник е „С.Г. Груп“ ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Рачо Петков Казаджията“ № 4,
ет.6 да заплати на Х.Х.С., ЕГН: ********** сумата от 774 лв. (седемстотин седемдесет и четири лева) – разноски по
делото.
Решението може да бъде
обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба
пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: /п./ Весела Кърпачева
Вярно с оригинала!
ММ