№ 4461
гр. София, 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Добромир Ст. Стефанов Въззивно гражданско
дело № 20231100509244 по описа за 2023 година
Производството е по реда на Глава двадесета от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от В. И. Г., ответник в
първоинстанционното производство, чрез адв. Л., срещу решение № 3601 от
19.04.2022 г. по гр. дело № 33118/2021 г. по описа на Софийски районен съд,
32-ви състав, изменено в частта за разноските с Определение № 14209 от
04.06.2022 г., в частта, в която е уважен предявеният от „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. 79, ал.
1, пр. 1, вр. чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, срещу В. И. Г., ЕГН
**********, за признаване за установено, че тя дължи на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД сумата от 334 лева, представляваща главница по
договор за потребителски кредит № 151575 от 06.12.2016 г. заедно със
законната лихва от 30.12.2020 г. до изплащане на вземането, и сумата от 37,85
лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 19.07.2019 г. до
12.03.2020 г. и за периода от 14.07.2020 г. до 30.12.2020 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по частно гр. дело №
6562/2021 г. по описа на СРС, 32-ви състав.
В жалбата са изложени съображения за неправилност на решението. Не
било доказано валидно правоотношение между ответника и „Ай Ти ЕФ Груп“
АД. Договорът за потребителски кредит бил недействителен, защото клаузите
за заплащане на неустойка и възнаградителна лихва били неравноправни. Не
било доказано и надлежното прехвърляне на процесните вземания. Искането
1
към СГС е решението да бъде отменено в обжалваната част като уважените
искове бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна, „Агенция за събиране
на вземания“ ЕАД, чрез юрк. С., е подала отговор на жалбата и насрещна
въззивна жалба. Възраженията, направени в жалбата на ответника, били
неоснователни. Неправилно СРС бил приел, че размерът на договорената
възнаградителна лихва от 41 % противоречал на добрите нрави. Искането към
СГС в насрещната жалба е решението да бъде потвърдено в осъдителната част
и да бъде отменено в частта, в която са отхвърлени предявените от ищеца
искове за признаване на установено, че В. И. Г. му дължи сумата над 334 лева
до предявения размер от 1041,40 лева, представляваща главница по договора
за потребителски кредит, сумата над 37,85 лева над предявения размер от 121
лева, представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от
06.03.2017 г. до 30.12.2020 г. и сумата от 133,89 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 05.03.2017 г. до 01.12.2017 г., за които суми е
издадена цитираната по-горе заповед за изпълнение.
Предмет на разглеждане в настоящото производство са и две частни
жалби от адв. Б. срещу определения № 14209 от 04.06.2022 г. и № 10997 от
26.06.2023 г., с които молбите й по чл. 248 ГПК за изменение на
постановеното решение в частта за разноските са оставени без уважение.
Искането й към СГС е да и бъдат присъдени разноски в размер на 212 лева за
оказаната на В. Г. безплатна правна помощ по частно гр. дело № 6562/2021 г.
по описа на СРС, 32-ви състав. Ищецът е подал отговори на частните жалби, в
които са изложени съображения за тяхната неоснователност. Искането към
СГС е те да бъдат оставени без уважение.
При извършената служебна проверка по чл. 269 ГПК настоящият състав
намери, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово
компетентен съд, в изискуемата от закона форма, по допустими искове,
предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е
валиден и допустим. По въпроса за неговата правилност съдът е ограничен от
посоченото в жалбата. Следва да се има предвид, че искът се основава на
договор, сключен с потребител, поради което на основание чл. 7, ал. 3 ГПК,
съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в него. Нормите
на ЗПК са повелителни, поради което намира приложение приетото в т. 1 и 3
от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при
проверката на контролирания съдебния акт, въззивният съд може да приложи
императивна правна норма, т.е в настоящото производство съдът следи
служебно за действителността на договора за потребителски кредит.
Съдът, на основание чл. 12 ГПК, след като прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение, и взе предвид наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията на насрещната
страна, достигна до следните фактически и правни изводи:
По същество въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са
2
неоснователни.
На първо място, в жалбата се оспорва наличието на валиден договор за
потребителски кредит между ответника и „Ай Ти ЕФ Груп“ АД. В исковата
молба се заявява, че такъв договор бил сключен на основание ЗПФУР. По този
въпрос съдът прие следното:
Доказването на сключен договор за заем се състои от доказване на
следните обстоятелства: 1) постигане на съгласие на страните за предаване от
заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на
заемателя да я върне и 2) реално предаване на тази сума от заемодателя на
заемателя. Съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта за пълно и главно доказване
на тези обстоятелства носи ищецът.
Съгласно чл. 6 ЗПФУР договор за предоставяне на финансови услуги от
разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана
от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на
договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние – едно или повече. Според дефиницията по § 1, т. 2 от ДР на
ЗПФУР „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което
може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременното физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
В случая, ищецът твърди, че процесният договор за кредит е сключен от
разстояние – по електронен път, чрез използването на интернет страница на
кредитора. Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 3 ЗПФУР кредиторът е длъжен да докаже,
че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора като чл. 18,
ал. 2 от този закон предвижда, че за доказване на електронни изявления се
прилага ЗЕДЕУУ.
Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗЕДЕУУ електронно изявление е словесно
изявление, представено в цифрова форма чрез общоприет стандарт за
преобразуване, разчитане и визуално представяне на информацията.
Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1
ЗЕДЕУУ и на чл. 3, т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 – електронен подпис
се считат данни в електронна форма, които се добавят към други данни в
електронна форма или са логически свързани с тях, и които титулярят на
електронния подпис използва, за да се подписва.
В случая, по делото са представени в писмен вид неподписани стандартен
европейски формуляр по чл. 5, ал. 2 ЗПК, обсъжданият договор за кредит,
приложимите към него общи условия и погасителен план. Възпроизвеждането
на електронен документ върху хартиен носител не променя характеристиките
му. Съгласно чл. 184, ал. 1 изр. 1 ГПК, той се представя по делото именно
върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако другата страна не
поиска представянето на документа и на електронен носител, преписът е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и неговото
съдържание по смисъла на чл. 180 ГПК (така решение № 70 от 19.02.2014 г. на
3
ВКС по гр. дело № 868/2012 г., IV г. о.).
По делото е ангажирана съдебна техническа експертиза, от заключението
по която се установява, че на 06.12.2016 г. от името на В. И. Г. е попълнена
заявка за кредит, с нейните лични данни, на сайта на „Ай Ти ЕФ Груп“ АД,
www.smilecredit.bg, и е сключен договор за кредит № 151575 от 06.12.2016 г.
От данните в електронната система на кредитора се установявало, че бил
активиран линка „приеми договор“ от IP адрес 193.25.162.57 като по този
начин бил приет стандартния европейски формуляр, договора за заем и
общите условия по него. В заключението е посочено съдържанието на
заявката за кредит, в която са описани личните данни на ответника.
На основание цитираните разпоредби и обсъдени доказателства, СГС
направи извода, че активирането на линка „потвърди договор“, представлява
електронно изявление от ответника, с което той дава съгласие да сключи с „Ай
Ти ЕФ Груп“ АД процесния договор за кредит. Това волеизявление е
подписано при условията на чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕУУ, тъй като в чл. 3.5 от общите
условия за потребителския кредит се съдържа уговорка между страните, че
придават на електронния подпис по чл. 3, т. 10 от посочения Регламент правна
сила на саморъчен подпис.
Разпоредбата на чл. 3, ал. 2 ЗЕДЕУУ регламентира фикцията, че
писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ,
съдържащ електронно изявление. Ето защо, е спазено изискването на чл. 10,
ал. 1 ЗПК, съгласно който договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма.
По делото е приета е разписка № 0700051436167 от 06.12.2016 г.,
издадена от „Изипей“ АД, която удостоверява извършването на паричен
превод от „Ай Ти ЕФ Груп“ АД към В. И. Г. на сумата от 1500 лева с посочено
основание „договор за кредит 151575“. Разписката е подписана от ответника в
поле „клиент“ и не е оспорена от него по реда на чл. 193 ГПК. Плащането се
потвърждава и от заключението по приетата съдебно счетоводна експертиза,
доколкото е отразено в счетоводството на дружеството. По този начин по
делото се установява и втората предпоставка за валиден договор за кредит
между ответника и „Ай Ти ЕФ Груп“ АД.
По тези съображения, СГС намери, че между В. Г. и „Ай Ти ЕФ Груп“ АД
е породено облигационно правоотношение по разглеждания договор за
потребителски кредит, а оплакването на жалбоподателя в противен смисъл е
неоснователно.
На следващо място, съдът обсъди възражението в жалбата, че по делото
не е доказано валидното цедиране на процесното вземане от „Ай Ти ЕФ Груп“
АД на ищеца. По делото е приобщен договор за продажба на вземания от
19.07.2019 г., сключен между „Ай Ти ЕФ Груп“ АД и „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, по силата на който ищецът купува процесното вземане,
посочено в приложение № 1 към него в поле номер 2343. Договорът и
приложението са представени в нотариално заверен препис, с което ищецът е
4
изпълнил задължението си по чл. 183, ал. 1 ГПК, вменено му от СРС с
определение от 05.10.2021 г. Възражението на ответника, че приложението не
било представено в цялост е неоснователно, тъй като ищецът е представил
именно релевантната част от него, която е предмет на делото. По делото е
представено уведомление от цедента до длъжника за извършената цесия (лист
38). Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на
цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване
на цесията, съгласно чл. 99, ал. 3, пр. 1 ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД (така
Решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по търг. дело № 2352/2013 г., II т. о.). Ето
защо, именно ищецът е материално легитимирания кредитор да претендира
спорното вземане, поради което възражението на въззивника е неоснователно.
По-нататък, СГС разгледа довода в жалбата, че договорът за
потребителски кредит е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК, и прие следното:
Както бе посочено по-горе, съдът установи, че на 06.12.2016 г. между В.
И. Г. и „Ай Ти ЕФ Груп“ АД е сключен договор за потребителски кредит №
151575 по смисъла на чл. 9 ЗПК. По силата на този договор ищецът се
задължил да предостави на ответника сумата от 1500 лева, а последният се
задължил да я върне в срок до 12 месеца на равни месечни вноски, заедно с
възнаградителна лихва в размер на 41.00 % и годишен процент на разходите
49,66 %. От заключението по ССЕ се установява, че размерът на вноската е
254 лева, а размерът на общото задължение е 3048 лева. В това задължение
били включени главница от 1500 лева, възнаградителна лихва в размер на
353,64 лева и неустойка в размер на 1194,36 лева.
В чл. 3.3 от договора е предвидено, че при неизпълнение на задължението
по чл. 1.7 от него за осигуряване на банкова гаранция или поръчителство на
поне две физически лица, длъжникът дължи неустойка в размер на 1194,36
лева. В този случай, неустойката се заплаща разсрочено заедно с
погасителните вноски.
Императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК предвижда, че договорът
за потребителски кредит трябва да съдържа информация за годишния процент
на разходите по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от този закон ГПР изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
чл. 19, ал. 4 ЗПК е указано, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва за просрочени задължения.
Според чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета
„общи разходи по кредита за потребителя" означава всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които
5
потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са
известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално
застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това
сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на
кредита или получаването му при предлаганите условия.
Тази разпоредба е транспонирана в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който
„общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като не се включват
нотариалните такси.
В процесния договор за потребителски кредит в размера на ГПР не е
включена неустойката по чл. 3.3 от договора. Сумата от 1194,36 лева обаче
представлява част от „общия разход по кредита” по смисъла на цитираните
разпоредби и следва да се включи в него. Това е така, по следните
съображения:
За настоящия съд е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено
от включването на сумата от 1194,36 лева в общото задължение по кредита.
Клаузата по чл. 3.3 съдържа нетипични за неустойката характеристики – с нея
е обезпечено едно вторично задължение, чието изпълнение е практически
неизпълнимо поради множество ограничения. Изискването за предоставяне на
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция следва да се извърши в
еднодневен срок, който е прекомерно кратък. Поръчителите трябва да
отговарят на условия за възраст, осигурителен доход, стаж, да работят на
безсрочен трудов договор, да нямат неплатени осигуровки и задължения към
кредитни институции, които обстоятелства се удостоверяват чрез набавяне на
официални документи. Същото се отнася и за безусловната банкова гаранция,
за учредяването на която отново е необходимо представяне на документи и
съответното одобрение от банката. Този начин на обезпечаване на кредитора
надхвърля значително обезпечителната му нужда. Тълкуван наред с
договорката, че начисляването на неустойката започва от изтичане на
еднодневния срок и се включва в погасителните вноски, то изводът на СГС е,
че уговореното неустоечното задължение е такова за възнаградителна лихва,
платимо наред с вече договорената такава от 41 %. Налице е разход по
кредита по смисъла на чл. чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО и § 1, т. 1
от ДР на ЗПК. Неустоечната клауза цели прикриване на част от
възнаграждението за кредитора по начин, че то да не попадне в обхвата на
„общия разход по кредита на потребителя“ по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
6
респективно да не бъде включено в ГПР съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Резултатът
от тази дейност е заобикаляне на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото при
отчитане на размера на неустойката от 1194,36 лева спрямо размера на
кредита от 1500 лева, то ГПР очевидно би бил по-висок от посочения в
договора процент от 49,66.
По тези мотиви, СГС намери, че уговорката за неустойка по чл. 3.3 от
договора за кредит прикрива действителните разходи на потребителя по
неговото погасяване. Посоченият в договора стойност на ГПР не отговаря на
действителния му размер, който е по-висок. Невключването в изчисляването
на ГПР по реда на чл. 19, ал. 2 ЗПК на сумата от 1194,36 лева, е в
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, чието
нарушаване води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.
Целта на тази уредба е да се уеднакви изчисляването му от кредиторите като
по този начин потребителят да може да го сравни с конкурентните кредитни
продукти. За законодателя подвеждащото оповестяване на ГПР е порок от
толкова висока степен, че то изключва валидността на целия потребителски
договор.
Съгласно чл. 23 ЗПК при недействителност на договора потребителят
връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи
по кредита. От заключението по ССЕ се установява, че ответникът е изплатил
на „Ай Ти ЕФ Груп“ АД сумата от 1166 лева в периода от 04.01.2017 г. до
12.05.2017 г. Разликата до предоставения заем от 1500 лева е 334 лева, която
сума е дължима на кредитора, съответно на ищеца като цесионер на това
вземане. Следва да бъде присъдена и претендираната мораторна лихва от
37,85 лева за периода от 19.07.2019 г. до 12.03.2020 г. и за периода от
14.07.2020 г. до 30.12.2020 г.
При горния извод, е безпредметно обсъждането на възражението в
насрещната въззивна по отношение на приетата от СРС нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва.
При положение, че съдът достигна до желаното от въззивника
заключение, че договорът за потребителски кредит е недействителен по чл. 23
ЗПК, то следва да бъде обсъдено и възражението му, че основанието за
връщане на чистата стойност на заема не е договорно, а такова по чл. 55 ЗЗД.
По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, обобщена
в Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. дело № 3620/2021 г., III г. о.
При недействителност на договора, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита. Ако тази недействителност се установи в производство по предявен
иск по чл. 79 ЗЗД, съдът следва да установи с решението си дължимата сума
по приетия за недействителен договор за потребителски кредит,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД. Ако се приеме, че
установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
7
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в
отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би
се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид
изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при
нищожен договор за потребителски кредит и позоваване от страна на
потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване. Настоящият състав
не намери основание да се отклони от практиката на касационната инстанция,
поради което възражението на въззивника следва да се остави без уважение.
В обобщение на изложеното, въззивната жалба и насрещната въззивна
жалба следва да бъдат оставени без уважение, а решението на СРС да бъде
потвърдено, макар и не по същите съображения.
По частните жалби по чл. 248, ал. 3 ГПК.
На 12.05.2022 г. е подадена молба за изменение на решението в частта му
за разноските по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК от адв. И.. С определение № 14209
от 04.06.2022 г. съдът е уважил молбата и е изменил решението в частта му за
разноските, като е осъдил „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, вместо на
адв. Б., да заплати на адв. И., сумата от 407,02 лева, представляваща разноски
за адвокатско възнаграждение.
На 12.05.2022 г. в СРС е постъпила молба от адв. Б. по чл. 248, ал. 1 ГПК
с искане да й бъде присъдена горницата над присъдените 50 лева до сумата
от 212 лева за предоставена безплатна правна помощ по заповедното частно
гр. дело № 6562/2021 г.
Тази молба не е разгледана от съда, поради което с определение от
08.06.2023 г. СГС е прекратил образуваното пред него дело и го е върнал на
СРС за произнасяне по нея. Такова е направено с определение № 10997 от
26.06.2023 г. (наименувано решение), с което молбата на адв. Б. е оставена без
уважение.
Адв. Б. е подала частни жалби и срещу двете определения на СРС, по
които СГС намери следното:
По частно гр. дело № 6562/2021 г. е представен договор за правна помощ
от 31.03.2021 г., сключен между В. Г. и адв. Б., съгласно който адвокатът е
оказал на доверителя си правна консултация и представителство при
изготвяне и подаване на възражението срещу заповедта по чл. 410 ГПК.
Страните са договорили услугата да бъде предоставена безплатно на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, тъй като Г. е била материално затруднено
лице. Ето защо, адвокатското възнаграждение по заповедното дело се дължи
именно на адв. Б.. Адв. И. е представлявал Г. само в исковото производство по
гр. дело № 33118/2021 г., по което има право да му бъде присъдено
възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв на основание представения договор
за правна помощ между тях от 01.09.2021 г.
СГС съобрази действителната правна и фактическа сложност на
извършеното от адв. Б. процесуално действие по подаване на възражение
8
срещу издадената заповед за изпълнение, съдебната практика по сходни дела и
решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, и намери, че
възнаграждението следва да бъде определено в размер на 50 лева, от което
съразмерно на отхвърлената част от претенцията, трябва да се присъдят 35,66
лева.
По тези съображения, определението от 04.06.2022 г. на СРС следва да
бъде отменено в частта, в която „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е
осъдено да заплати на адв. И. сумата от 35,66 лева, представляваща
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ по частно гр. дело
№ 6562/2021 г., като дружеството бъде осъдено да заплати тази сума на адв.
Б.. Искането в жалбите за увеличаване на този размер следва да бъде оставено
без уважение.
Според константната съдебна практика на ВКС в производството по чл.
248 ГПК разноски не се дължат. Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който
приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането
за разноски. Производството по чл. 248 ГПК се провежда след като делото е
приключило в съответната инстанция и по него не се присъждат допълнително
разноски (така Определение № 60345 от 11.10.2021 по частно гр. дело №
3103/2021 г. на III г. о. на ВКС). Ето защо, искането от адв. Б. за присъждане на
разноски в производството по чл. 248 ГПК следва да бъде оставено без
уважение.
По разноските
С оглед отхвърляне и на двете жалби, предмет на разглеждане от СГС, то
никоя от страните няма право на разноски в настоящото производство.
Така мотивиран, Софийски градски съд, IV-Д въззивен състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3601 от 19.04.2022 г. по гр. дело №
33118/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 32-ви състав.
ОТМЕНЯ определение № 14209 от 04.06.2022 г. по гр. дело №
33118/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 32-ви състав, в частта, в
която на адв. Н. И. И., ЕГН **********, е присъдено адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на В. И. Г., ЕГН
**********, за горницата над 371,36 лева до присъдения размер от 407,02
лева.
ОТМЕНЯ определение № 10997 от 26.06.2023 г. по гр. дело №
33118/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 32-ви състав, в частта, в
която е оставено без уважение молбата на адв. К. И. Б. за изменение на
решение № 3601 от 19.04.2022 г. по гр. дело № 33118/2021 г., в частта му за
разноските.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв
9
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, да заплати на адв.
К. И. Б., с личен номер ********** към САК, сумата от 35,66 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена на В. И. Г.
безплатна правна помощ по частно гр. дело № 6562/2021 г. по описа на СРС,
32-ви състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280,
ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10