№ 17934
гр. София, 07.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 41 СЪСТАВ, в публично заседание на
втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА
при участието на секретаря НИКОЛЕТА СТ. И.
като разгледа докладваното от МАРИЯ ЕМ. МАЛОСЕЛСКА Гражданско
дело № 20251110130092 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Делото е образувано е по искова молба, подадена от А. Н. И., чрез адв. Д. М., с
която срещу „И.А.М.“ АД е предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на
сумата от 1 лев, първоначално предявен като частична претенция, а впоследствие
увеличен до сумата от 25,36 лева, представляваща недължимо платена сума по
нищожен договор за паричен заем № ******** от ******** г., ведно със законната
лихва от депозиране на исковата молба до погасяването.
Ищцата А. Н. И. твърди, че е сключила с ответното дружество „И.А.М.“ АД
договор за паричен заем № ******** от ******** г., по силата на който ответникът е
следвало да предостави заемни средства в размер на 500 лева на ищцата, а последната
се задължила да върне паричната сума, заедно с възнаградителна лихва. Съгласно чл. 4
от договора, страните се съгласили договорът за заем да бъде обезпечен с гарант – две
физически лица поръчители или банкова гаранция в полза на дружеството,
предоставило кредита. На ******** г. бил сключен и договор за предоставяне на
гаранция № ********, по силата на който „Ф.Б.“ ЕООД поело задължение да обезпечи
задълженията по договора за кредит. Ищцата поела задължение да заплати на
гарантиращото дружество сумата в размер на 158,64 лева, която била разсрочена за
плащане заедно с месечните вноски по кредита. Сумата била дължима на „Ф.Б.“
ЕООД, но предварително събирана от „И.А.М.“ АД. Сочи, че е налице влязло в сила
решение по гр. дело № 60687/2024 г. по описа на СРС, с което съдът е признал, че
договорът за предоставяне на поръчителство е недействителен. Намира, че сумата от
25,36 лева е платена без основание на ответника, с оглед което и предявява иск за
връщането й. Претендира разноски, в т.ч. и адвокатско възнаграждение по реда на чл.
38 ЗАдв.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор, с който ответникът оспорва
основателността на предявения иск. По съществото на спора, твърди, че договорът за
паричен заем е действителен, a сумата в размер 525,36 лева, била получена от
1
ответното дружество на валидно правно основание, тъй като ответникът предоставил
на ищцата сума в размер на 500 лева, а общо дължимата заемна сума възлизала на
525,36 лева, от които 25,36 лева – възнаградителна лихва. Твърди се, че процесният
договор съдържа ГПР и общата сума, изчислени към момента на сключване на
договора. Оспорва се възнаграждението за поръчителство да е разход, който следва да
се включи в ГПР, тъй като сключването на договор за поръчителство не е условие за
сключване на договора за кредит. Отделно от това, възнаграждението по договор за
поръчителство не било безусловно дължимо към момента на сключване на договора за
кредит, а дали гаранцията ще бъде активирана, било в зависимост от действията на
заемателя. Поради неизвестността на този разход, същият не следвало да се включва в
годишния процент на разходите. Посочва, че с решението по гр.д. № 60687/2024 г. по
описа на СРС, дружеството „Ф.Б.“ ЕООД било осъдено да възстанови сумите,
заплатени по договора за предоставяне на гаранция, както и че същите били
възстановени. Моли се за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна:
Безспорни между страните са обстоятелствата, че във връзка с процесния
договор за кредит ответникът е предоставил на ищеца сумата от 500 лева, която
последният се е задължил да му върне, както и че на ответника е платена сумата от
525,36 лева, включваща задължение за лихва. Не е спорно също така, че с влязло в
сила съдебно решение е прогласена недействителността на договора за предоставяне
на гаранция, сключен във връзка с процесния договор за кредит.
Страните не спорят, като това е видно и от съдържанието на подадения отговор,
че с процесния договор за потребителски кредит № ********/******** г. заемателят
се задължил да предостави на заемодателя обезпечение в една от следните форми: 1)
двама поръчители, всеки от който да отговаря на определени условия или 2) банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя със срок на валидност след крайния срок за
плащане на задълженията по договора или 3) одобрено от заемодателя дружество-
гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Не е формиран спор също по фактите, че в договора за кредит е бил посочен
размер на ГПР 49,19 %, като същият не е включвал като разход по кредита
възнаграждението на поръчителя.
На следващо място, безспорно е по делото, че на същата дата между ищеца, в
качеството на потребител, и „Ф.Б.“ ЕООД, в качеството на гарант, е бил сключен
договор за предоставяне на гаранция, по силата на който гарантът се задължил да
издаде гаранция за плащане в полза на "И.А.М." АД, с наредител-потребителят, с цел
гарантиране изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно
договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на
задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща, както
следва: задължение за връщане на заемната сума; задължение за плащане на
възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на
забава на плащането на разходи за събиране на вземането, съдебни разноски и
адвокатски хонорари.
Съгласно договора за предоставяне на гаранция за поемане на описаните
задължения, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 158,64 лева,
платимо на разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 13,22 лв., като
потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за
паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по договора за паричен
заем.
2
Не е спорно, че „И.А.М.“ АД било е овластено да приема вместо гаранта
изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по
договора.
Съдът, като взе предвид обстоятелството, че потребителят се е задължил по
договора за кредит да заплати възнаграждение на кредитора (възнаградителна лихва),
като е посочен размер на годишния лихвен процент 40 %, а ГПР възлиза на 49,14 %, то
и ако към същия се включи и дължимото възнаграждение към гаранта, в този случай
размерът на ГПР ще нарасте до 1294 % (установен с общодостъпен калкулатор на
ел.адрес https://www.calculator.bg/1/barzi_krediti.html).
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Твърденията на страните, съдържащи се в исковата молба и в отговора, дават на
съда основание да приеме, че е сезиран с осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 25.36 лева – представляваща платена без основание по
договора за кредит сума, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане на сумата.
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че договорът, сключен с
ответника е нищожен на заявеното с исковата молба под формата на възражение
основание, а именно поради нарушение на императивните норми на ЗПК във връзка с
правилата за ГПР като изисуем реквизит на договора за потребителски кредит.
По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи, че е
заплатил процесната сума на ответника „И.А.М.“ АД.
В тежест на ответника „И.А.М.“ АД е да докаже основателността на
възраженията си, че при сключването на договора са били спазени особените
изисквания на ЗПК, както и че на потребителя при сключването на договора е
предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние последният да
прецени икономическите последици от сключването на договора.
По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД в тежест на ответника „И.А.М.“ АД е да установи,
че е налице основание да получи и задържи заплатените му от ищеца по процесния
договор суми.
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1
начин. Неспазването на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК
води до недействителност на договора за потребителски кредит.
В случая договорът за потребителски кредит съдържа част от информацията,
посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент, посочен е
и годишният процент на разходите – 49 %. Изготвен е и погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски – изискване на чл. 11, ал. 1, т. 7 и 11 ЗПК.
Настоящият съдебен състав приема обаче, че договорът за потребителски
кредит не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
3
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване
на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се
изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат предвид посочените в
него общи положения и допълнителни допускания.
В случая в представения договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 49 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този
размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно –
разходите за възнаграждението на гаранта, които също следва да се включват в общите
разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за
кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
Съгласно т. 2 "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на
кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, в понятието "общи
разходи по кредита за потребителя" се обозначават всички разходи, които
потребителят е длъжен да заплати по договора за кредит и които са известни на
кредитора, включително комисионите, които кредитополучателят е длъжен да заплати
на кредитора. Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът
разполага с възможността да контролира неравноправния характер при определяне на
годишния процент на разходите, дори при законово установената граница. Този начин
на оповестяване на разходите не е съответен и на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Нещо повече - с решение по дело С-714/22 г. СЕС дава задължително за
националните съдилища тълкувание относно на член 3, буква ж) от Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно
договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на
Съвета, която трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги,
които са уговорени към договор за потребителски кредит, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член
3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена
да прикрие действителните разходи по този кредит. Член 10, параграф 2, буква ж) и
член 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
4
съответния потребител на предоставената в заем главница.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по
делото, макар формално процесният договор за кредит да покрива изискуемите
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя. Възнаграждението на поръчителя (гарант) се явява разход по
кредита, с оглед което цената на тази услуга предполага включването й в ГПР. Липсата
на този разход в договора при изчисляването на ГПР е в противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Повеждащото оповестяване на
това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока
степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл е и
практиката на СЕС, цитирана и по-напред в решението. Договорът за кредит се явява
недействителен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11 и чл. 19 ЗЗП,
но доколкото не е сезиран със самостоятелен иск за прогласяване на
недействителността, то по същата съдът се произнася инциденто само в мотивите на
съдебния си акт.
По иска по чл. 55, ал. 1 ЗЗД:
Страните не спорят, че размерът на заплатената по договора за паричен заем
сума над дължимата главница е в размер на 25,36 лева. Поради това съдът намира, че
претенцията на ищеца подлежи на уважаване в цялост.
По разноските:
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът дължи да
репарира направените от ищеца разноски за производството в размер на 50 лв. за
заплатена държавна такса.
Претендира се адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1
ЗАдв., което да бъде присъдено в полза на адвокатското дружество, с което ищецът е
сключил договор за безплатно процесуално представителство. В случая в полза на
адвоката адвокатско възнаграждение не следва да бъде присъждано, доколкото съдът
приема, че не са налице предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., като съображенията
за това са следните.
В Софийски районен съд ищцата е предявила срещу различни кредитни
институции множество искове с идентичен предмет, като общо образуваните по искове
на ищцата дела са 143 броя. На настоящия състав е служебно известно
обстоятелството, че по част от тези дела ищцата е заплащала на процесуалния си
представител ЕАД „Д. М.“ адвокатски възнаграждения в значителен спрямо
материалния интерес по съответното дело размер. Така например по гр.д. №
16349/2024 г. по описа на СРС, 41 състав, с ответник „С.К. АД ищцата е представила
разходно-оправдателни документи да е заплатила сума в размер на 2000 лева, а по
гр.д. № 6996/2025 г. по описа на СРС, 41 състав, с ответник „Б.Е.Д.“ ООД ищцата е
представила доказателства за извършени на 14.04.2025г. разноски за адвокатско
възнаграждение, заплатени на адвокатското дружество в размер на сумата също 2000
лева. Решението по това дело е влязло в сила на 17.06.2025 г., а настоящото е
образувано на 27.05.2025 г., т.е. почти по едно и също време. По тези дела (№
16349/2024 г. и № 6996/2025 г.), които са разпределени на същия съдия докладчик и без
да се извършва допълнителна проверка за развоя на други производства на същата
страна, представлявана от същото адвокатско дружество, са представени
доказателства, сочещи, че лицето не е материално затруднено, след като е имало
възможността да заплаща на процесуалния си представител адвокатски
възнаграждения в посочените размери по значителен брой дела. Конкретно по делата
на 41 състав и с оглед изхода от спора, сторените разноски са били присъждани в
5
нейна полза със съдебните решения в цялост с оглед липсата на възражения срещу
размера им от страна на ответниците (типично процесуално поведение на конкретните
кредитни институции в подобни производства). Ето защо и опровергани според
настоящия състав на съда се явяват декларираните обстоятелства относно
материалната затрудненост на лицето, представлявано безплатно по делото. На
процесуалния представител на страната тези обстоятелства също следва да са добре
известни, доколкото именно той е представил документите за извършени разноски по
делата, заявявайки искане до съда да се присъдят в полза на ищцата, която ги е
извършила. След като процесуалният представител на А. И. е договарял, съответно
получавал от нея плащания на адвокатски възнаграждения в такъв размер по
конкретно посочени дела, то и адвокатът следва да е наясно, че лицето разполага с
парични средства от една страна, за да заплаща разноските, а от друга страна,
получавайки обратно присъдените с решенията суми под формата на плащане от
съответния ответник, то тези средства се връщат в патримониума й. Всички тези
обстоятелства сочат, че е налице злоупотреба с правото на безплатно процесуално
представителство чрез простото посочване пред съда на факта на материална
затрудненост на представляваната и съдебната практика, че това обстоятелство не
следва да се доказва. В случая обаче, с оглед служебно известните на съда
обстоятелства, това поведение не следва да бъде толерирано от съда. Противоречи на
принципа за добросъвестно упражняване на процесуалните права (чл. 3 ГПК)
поведението на едно и също лице в едни производства да се явява материално
затруднено, а в други (развиващи се по същото време) да разполага със средства да
заплаща значителни по размер адвокатски хонорари. Ето защо и в полза на ищцата
следва да се присъди само внесената държавна такса в размер на сумата 50 лева.
Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК ********, с адрес на управление: гр.
********, да заплати на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД на А. Н. И., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. ********, сумата 25,36 лева, ведно със
законната лихва върху сумата от 1 лев, считано от 27.05.2025 г., а върху сумата
от 24,36 лева, считано от 26.09.2025 г. до плащането, представляваща
заплатена без основание сума във връзка с договор за паричен заем №
********/******** г.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК********, с адрес на управление: гр.
********, да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на А. Н. И., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. ********, сумата 50 лева, представляваща
разноски за първоинстанционното производство.
ДА СЕ ПРИЛОЖАТ към настоящото дело преписи от решенията по
гр.д. № 16349/2024 г. и по гр.д. № 6996/2025 г., ведно с молбите, депозирани
от процесуалния представител на А. Н. И. преди последните открити съдебни
заседания, с които са представени документите за заплащане на разноските за
адвокатски възнаграждения.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски
6
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7