№ 531
гр. Благоевград, 27.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети
октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Лилия Масева
Членове:Миглена Кавалова
СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА
при участието на секретаря Здравка Янева
като разгледа докладваното от СОФИЯ Г. ИКОНОМОВА Въззивно
гражданско дело № 20251200500882 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх.№ 7965/31.03.2025 г., подадена от
„Йеттел България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление
гр. София, ж.к. „Младост 4“, ***, сграда 6, чрез адв.З. Ц., със съдебен адрес и
адрес за призоваване и съобщения гр.София, ж.к. „Гео Милев“, ул.„***“ № 6,
ет.5, срещу Решение № 156/02.03.2025 г., постановено по гр.д.№ 383/2023 г. по
описа на РС – Благоевград, в частта, в която съдът е отхвърлил претенцията на
„Йеттел България“ ЕАД за сумата в общ размер на 453.13 лв., от която 1/
201.76 лв. - неустойка, начислена еднократно поради предсрочно
прекратяване на договор за мобилни услуги № ********* от 03.07.2020 г.,
изм. с допълнително споразумение № ********* от 12.04.2021 г. към договор
за мобилни/фиксирани услуги, с който се предоставя мобилен номер
0886******, и 2/ 251.37 лв. - неустойка, начислена еднократно поради
предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги № ********* от
19.02.2021 г., с който се предоставя мобилен номер 0897******.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на РС-Благоевград
е неправилно, необосновано, както и постановено в противоречие с
материалния закон, съдопроизводствените правила. Според въззивника, той е
доказал наличието на всички материалноправни предпоставки (юридически
факти), обуславящи възникването на задължението за неустойка в
1
претендиралия размер, а именно наличието на облигационни правоотношения
между страните, които съдържат неустоечните клаузи, от които черпи права.
Обръща се внимание, че съгласно посочените клаузи, в случай на
предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги по вина или по
инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата
от всички стандартни за абонаментния план месечни такси от прекратяването
на договора до края на първоначално предвидения срок на действието му, като
така определената неустойка не може да надвишава сумата от три стандартни
месечни абонаментни такси за номера без вкл. ДДС. Освен това, в допълнение
абонатът дължи и: 1) част от стойността на ползваните отстъпки от месечните
абонаментни такси, съответстваща на оставащия срок до края на договора (в
случай че такива отстъпки са уговорени от страните); 2) част от стойността на
отстъпките за предоставени на потребителя устройства, съответстваща на
оставащия срок до края на договора за мобилни услуги (в случай че такива
устройства са били предоставени на лизинг или срещу заплащане в брой).
В жалбата се аргументира становище, че претендираните суми, за които
преди исковото производство РС-Благоевград е издал заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 от ГПК, са определени в съответствие с така
уговорените между страните задължения, като подробно се разясняват
начислените неустойки за всеки един от ползваните от насрещната страна
мобилни номера – номер 0886****** и номер 0897******. В същото време се
отбелязва, че абонатът е закупил на преференциална цена и мобилни
устройства - мобилен телефонен апарат NOKIA 4.2 Dual Pink Sand, и таблет
HUAWEI MediaPad ТЗ 10 4G , за които, при прекратяване на договора, също
се дължи разликата в цената до стандартната такава по ценовата листа на
оператора.
Жалбоподателят изразява несъгласие с изводите на РС, че клаузи
противоречат на добрите нрави, тъй като отговорността на абоната е
ограничена до максимум три месечни абонаментни такси. Въззивникът се
позовава на чл.21 от общите си условия, според който за взаимоотношенията с
потребителите на мобилни/фиксирани услуги, Йеттел има право да определя
отстъпки на база технология, кредитната оценка на потребителя, обем на
ползване на услугата, съвместно доброволно ползване на две или повече
избрани от потребителя допълващи се услуги, очакван трафик, както и на
други основания, определени в индивидуалния договор с потребителя.
По отношение претендираната разликата между стандартната цена без
отстъпка на устройството и преференциалната цена при сключване на
договора, се излагат доводи, че с договора за мобилни услуги/допълнително
споразумение към него, страните са посочили цената, срещу конто
2
съответното устройство се предоставя за ползване на потребителя, цената на
устройството без отстъпка и размера на отстъпката за целия срок на ползване
на услугата. Според въззивна, в случая той е предоставил преференциална
цена на устройството при ползване на абонамента за пълния срок на договора,
като са уговорени неустоечни клаузи за дължимост на вземане според
стандартната цена, съответстваща на оставащия срок на ползване по
съответния абонамент, като именно това разкрива присъщите на неустойката
функции - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, тъй като клаузата за
неустойка при прекратяване на договора относно размера на отстъпката има
функцията да обезщети кредитора поради това, че с оглед прекратяването на
договора предсрочно, нарушен се явява интересът му от предоставяне на
същото това устройство за ползване с отстъпка за остатъка от срока на
договора, доколкото е отпаднало очакването му предоставената на клиента
отстъпка от цената на устройството да бъде компенсирана от дългосрочната
обвързаност за пълния срок на договора,
Застъпва се становището, че процесната клауза не е недействителна,
защото не натоварва необосновано потребителя, а точно обратното - чрез с
нея се преодолява нееквивалентността на насрещните престации във
възмездната лизингова сделка, по която неизправната страна – потребител, е
получила и ползвала мобилно устройство по преференциална цена. По този
начин, според въззивника би се избегнало като резултат длъжникът да
реализира увеличение на имуществото си вследствие неправомерното си
поведение по сделката, респ. противоречието на основния правен принцип
никой да не извлича облаги от неправомерното си поведение, както и на този
за еквивалентност на престациите във възмездните гражданскоправни
отношения, отричащ неоснователното обогатяване.
Освен това, в жалбата се сочи, че за да е налице неравноправност на дадена
клауза, трябва да са налице кумулативно предвидените предпоставки в чл.143
от ЗЗП. Според въззивника обаче в разглеждания случай е точно обратното, а
именно 1/ налице е индивидуално договорена клауза доколкото длъжникът по
всяко време е можел (вкл. писмено в самия бланков договор) да добави,
измени или да изрази несъгласието си с определена клауза, но по собствена
воля не го е сторил, 2/ клаузата отговоря на условията за добросъвестност, 3/
клаузата не води до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя в ущърб на последния, тъй като
едностранното прекратяване на договора от страна на абоната с едномесечно
предизвестие е изрично признато от закона негово право и е част от
естественото съдържание на сделката, както и 4/ клаузата е формулирана по
ясен и разбираем начин, като механизмът на формиране на неустойката е
изложен ясно, изчерпателно и в леснодостъпна за абонатите форма.
3
Въззивникът заявява и че процесиите клаузи за неустойки не са
неравноправни на основание чл. 143, ал.2, т. 5 от ЗЗП, тъй като не въвеждат
необосновано високо обезщетение, респ. неустойка при неизпълнение на
задълженията на потребителя.
По тези съображения, въззивникът прави извод, че процесните неустоечни
клаузи не може да бъдат окачествени като неравноправни, вкл. и поради това,
че след прекратяването на договора, операторът няма да получи облага от
насрещната страна в размер, какъвто би получил ако договорът не беше
развален. В тази насока се подчертава, че целта на така договорените клаузи за
неустойки, е компенсация на евентуалните вреди за изправната страна при
предсрочно прекратяване на договорите, като те имат за основа стандартната
месечна абонаментна такса, която би се дължала за периода до първоначално
предвидения краен срок на съответния договор, като така определената
неустойка по договора не може да надвишава сумата от три стандартни
месечни абонаментни такси за номера без вкл. ДДС. Според въззивника, по
този начин размерът на претендираната неустойка не надвишава размера на
вредите, които обезпечава (пропуснатите ползи от сигурното заплащане на
стойността на уговорената месечна абонаментна такса за целия период на
действие на съответния договор), като се разкрива компесаторния характер на
неустойките.
На самостоятелно основание въззивникът аргументира претенцията си
със становище на Комисията за защита на потребителите, посредством
сключването на Спогодба от 11.01.2018 г. между Комисията и „Йеттел
България“ ЕАД по гр.д. № 15539/2014 г. и гр.д. № 16476/2014 г. на СГС.
По така изложените съображения, от въззивния съд се иска да отмени
решението на БлРС в обжалваната част, като уважи предявените искове и
присъди на въззивника направените от него разноски в първоинстанционното
и във въззивното производство.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор от особения
представител на ответната страна, с който въззивната жалба се оспорва като
неоснователна.
В отговора се изразява становище да допустимост, но неоснователност
на подадената въззивна жалба.
Обръща се внимание, че в приложените доказателства от ищеца не се
открива документ с наименование „Допълнително споразумение № *********
от 12.04.2021 г. към Договор за мобилни/фиксирани услуги“, а „Резюме №
********* от 12.04.2021 г.“, което според ответника, няма характер на
допълнително споразумение. Отбелязва се, че от текста на самото резюме е
видно, че то е документ с информативен характер, който позволява на
потребителя да направи сравнение между предложенията за предоставяне на
услуги, но окончателният текст на клаузите, които ще бъдат уговорени между
страните ще се съдържа в друг документ. В този смисъл се прави извод, че
резюмето предшества сключването на договор за съответни услуги, като
4
същото не поражда облигационна връзка между страните, още повече, че не
съдържа подпис на абоната. С оглед на това се обобщава, че въззивникът не е
доказал твърдението си, че между страните е постигната уговорка за
дължимостта на неустойката в претендирания размер, което пък обуславя
неоснователност и недоказаност на предявения иск в тази част.
В условията на евентуалност, ако се приеме, че между страните е налице
уговорена клауза за неустойка в претендирания размер, то според
въззиваемата страна, посочената клауза се явява нищожна поради накърняване
на добрите нрави съгласно разпоредбата на чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД,
изхождайки от постановките на Тълкувателно решение № 1/ 15.06.2010 г. по
тълк. д. № 1/ 2009г. на ОСТК на ВКС. Обръща се внимание, че ако е уговорена
неустойка при предсрочно прекратяване на договор за услуга в размер на три
стандартни месечни абонаментни такси, то операторът по прекратения
договор ще получи имуществена облага от насрещната страна в определен
размер, но без да се предоставя ползването на услугата по договора, при което
се прави изводи, че уговорената по този начин неустойка за предсрочно
прекратяване излиза извън очертаните й функции и създава условия за
неоснователно обогатяване на предоставящия услугата мобилен оператор и
нарушава принципа за справедливост. В тази насока въззиваемият се позовава
на формирана съдебна практика по въпроса.
Иска се да се приеме, че тъй като противоречието между клаузата за
неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, то не е
налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26,
ал.1 вр. ал.4 от ЗЗД, в тази си част договорите изобщо не са породили правно
действие, а нищожността на тези клаузи е пречка за възникване на задължение
за неустойка по договорите.
С оглед на това, от въззивния съд се иска да потвърди обжалваното
решение на БлРС в отхвърлителната му част.
По делото е постъпила и частна жалба с вх.№ 14946/13.03.2025 г.,
подадена от „Йеттел България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, ж.к. „Младост 4“, ***, сграда 6, чрез адв.З. Ц., със
съдебен адрес гр.София, ж.к.„Гео Милев“, ул.„***“ № 6, ет.5, насочена срещу
Определение № 1040/28.05.2025 г., постановено по гр.д.№ 383/2024 г. по описа
на РС – Благоевград, с което БлРС е отхвърлил молбата му за изменение на
решението в частта за разноските.
В частната жалба се сочи, че неправилно РС е присъдил както за
заповедното, така и за исковото производство по 150.00 лв. разноски на
въззивника за адвокатско възнаграждение. Доводите на РС за намаляване на
последното в исковото производство от 480.00 лв. до 150.00 лв. се оспорват,
като се излагат съображения, че не са налице основания за определяне на
възнаграждение под минималния размер, фиксиран в Наредба № 1 за
възнаграждения за адвокатска работа. Въпреки липсата на задължителен
характер на цитираната наредба, според жалбоподателя тя следва да служи
5
като ориентир, а в случая определеното значително под минимума
възнаграждение в исковото производство не е справедливо спрямо
действително положения труд от адвоката по делото.
В тази насока се прави анализ на процесуалните действия, предприети
пред РС, като се обръща внимание, че производство по гр.д.№ 383/2024 г. се и
развило в две открити съдебни заседания, в които са отправен процесуални и
доказателствени искания, събрани са писмени доказателства, допусната е
съдебно-счетоводна експертиза, а развитието на делото е проследявано в
продължителен период от време. Освен това, се отбелязва, че доколкото
исковото производство е и продължение на заповедното, то несправедливо и
нелогично е адвокатското възнаграждение в исковото производство да бъде
приравнено на това в заповедното, като този подход противоречи и на § 1а,
ал.2, т.2, предл.2 от Наредба № 1 от 2004 г., доколкото коефициентите в
актовете на ВСС за заповедното и исковото производство също не са еднакви.
В допълнение се заявява, че липсва основание адвокатското възнаграждение
на процесуалния представител на ищеца да бъде два пъти по-малко като
размер от това на особения представител на ответника, което би останало
изцяло в тежест на ищеца в случай на отхвърляне на предявената претенция.
С оглед на това, от въззивния съд се иска да отмени обжалваното
определение на БлРС и да присъди съразмерно на уважената част от исковете
разход за възнаграждение за процесуално представителство и защита на
ищеца от заплатените от него 480.00 лв.
Отговор на частната жалба, от насрещната страна не е постъпил.
В съдебно заседание, страните не се явяват и не се представляват.
Вземат писмено становище по съществото на спора.
Окръжен съд-Благоевград, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна
страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269,
изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т.1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е
ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на
относими към спора факти и на приложимите материално-правни норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса
императивни материално-правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната
6
проверка нарушение на императивни материално-правни норми. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира
наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни.
Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, мотивира своето решение, като може да
препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. В случая, въззивният
съд възприема изцяло фактическите и правни констатации в обжалваното
решение, срещу които се възразява в жалбата.
По доводите за неправилност на решението, настоящият състав намира за
нужно да посочи следното:
Предявените искове са с правно основание чл.422 вр. чл.415, ал.1 от ГПК
вр. чл.79 от ЗЗД.
От приложеното към настоящето ч.гр.д.№ 2294/2023 г. по описа на РС-
Благоевград, е видно, че въз основа на подадено от „Йеттел България“ ЕАД,
ЕИК *********, заявление, на 03.11.2023 г. съдът е издал заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 1015 срещу В. Л. К.,
ЕГН **********, за дължими суми за неплатени абонаментни такси,
потребление на услуги, лизингови вноски и неустойки.
Предвид невъзможността длъжникът да бъде намерен на регистрирания
от него адрес в НБДН, както и по месторабота, за му бъде връчена издадената
заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, на основание чл.47, ал.6 вр. ал.5 и
чл.415, ал.1, т.2 от ГПК, съдът с разпореждане от 25.02.2024 г. е дал указания
на заявителя да предяви иск.
При тези данни съдът приема, че ищецът /въззивник в настоящето
производство/ е провел заповедно производство по отношение на процесните
вземания и исковете са предявени в срока по чл.415, ал.1 ГПК, поради което и
същите се явяват процесуално допустими.
Въззивнкът претендира установяване спрямо въззиваемата наличието на
задължения, произтичащи от доставени, но незаплатени електронни услуги,
предоставени стоки на изплащане, както и акцесорни задължения за
неустойки поради неизпълнение на задълженията на абоната.
С решението от 02.03.2025 г. по гр.д.№ 383/2024 г., РС-Благоевград, е
признал за установено, че В. Л. К., ЕГН **********, дължи на "Йеттел
България” ЕАД, ЕИК *********, месечни абонаментни такси за потребление
на мобилни услуги за периода от 20.08.2021 г.до 19.10.2021 г. в размер на
49.31 лв., по договор за мобилни услуги № ********* от 19.02.2021г., с който
се предоставя мобилен номер 0897******; и лизингови вноски по договор за
лизинг от 19.02.2021 г. за таблет HUAWEI MediaPad ТЗ 10 4G, в общ размер на
167.70 лв. В тази част решението на РС-Благоевград, като необжалвано, е
влязло в сила.
Исковете на „Йеттел България“ ЕАД за установяване дължимостта на
неустойки в общ размер на 453.13 лв., от които 201.76 лв. по договор за
7
мобилни услуги № ********* от 03.07.2020г., изм. с допълнително
споразумение № ********* от 12.04.2021г. към договор за
мобилни/фиксирани услуги, представляващи неустойка, начислена
еднократно поради предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги
по вина на потребителя и сумата от 251.37 лв.- начислена неустойка, поради
предсрочно прекратяване по вина на потребителя на договор за мобилни
услуги № ********* от 19.02.2021 г., с който се предоставя мобилен номер
0897******, са отхвърлени. Именно в тази част решението е предмет на
въззивен контрол.
За да отхвърли тази претенция, РС е приел, че клаузите, на които се
позовава мобилният оператор са нищожни поради накърняване на добрите
нрави, доколкото са уговорени извън присъщите за неустойката
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Тези изводи на първоинстанционния съд се споделят изцяло от настоящия
състав, макар и поради различни съображения.
В случая безспорно, съобразно дадената в § 13, т.1 от ДР към ЗЗП,
легална дефиниция на понятието потребител, абонатът В. К. има такова
качество. С оглед на това, спрямо нея е приложима специалната защита по
чл.7, ал.3 от ГПК във връзка с постановките на ЗЗП.
Защитата на потребителя се прилага независимо от признатата в чл.9 от
ЗЗД договорна автономия, като целта е да се предотвратят злоупотреби,
свързани с нарушаване изискването за добросъвестност и такива, водещи до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца,
респ.доставчика и потребителя.
От съдържанието на представените договори и общи условия към тях,
може да се направи извод, че всяка от страните по облигационното
правоотношение разполага с възможността едностранно да го прекрати,
когато другата не изпълнява своите задължения. Въпреки това, в договора е
предвидено единствено, че когато се стигне до прекратяване по вина на
потребителя, последният е длъжен да заплати на търговеца неустойка,
съдържаща няколко компонента – оставащите абонаментни вноски до края на
срока на договора, но не повече от три, както и такава част от разликата между
стандартната цена на предоставеното на потребителя мобилно устройство
съгласно ценовата листа към момента на сключване на договора и
действително заплатената от потребителя цена на устройството, каквато
съответства на оставащия срок на договора. Подобна уговорка в полза на
потребителя, респ. – в тежест на търговеца, липсва. Т.е. в случай, че
потребителят прекрати едностранно договора поради виновно неизпълнение
на мобилния оператор, последният не дължи неустойка.
Така разписаните клаузи не се установи да са индивидуално договорени, а
именно да са резултат на водени между страните преговори, при които да се е
стигнало до установяване на права и задължения за страните, различни от тези
по типизираните договори, изготвени от търговеца.
8
С оглед на това, настоящият състав приема, че мобилният оператор,
встъпвайки в договорни отношения с длъжника, се е възползвал от
положението си на икономически по-силна страна, която има възможност да
повлияе върху правата и задълженията, които всеки един от контрагентите ще
поеме. По този начин, като резултат се достига до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и на потребителя.
В същото време, в т.3 от диспозитива и т.54 и т.56 от мотивите на
решение по дело С-186/16, СЕС се е произнесъл, че разпоредбата на чл.3, § 1
от Директива 93/13/ЕО, транспонирана в чл.145, ал.1 от ЗЗП, трябва да се
тълкува в смисъл, че преценката на неравноправния характер на дадена
договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на сключване на
разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за които
продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от
естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение, тъй като дадена
договорна клауза може да е носител на неравнопоставеност между страните,
проявяваща се едва в хода на изпълнение на договора. Националната
юрисдикция трябва да направи оценка относно наличието на евентуална
значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед
на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната
компетентност и познанията на търговеца - най-напред при евентуалното
неспазване на изискването за добросъвестност, а след това наличието на
евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на чл.3, § 1 от
Директива 93/13. За да установи дали клаузата води в разрез с принципа на
добросъвестност до значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя
между правата и задълженията, произтичащи от договора, националният съд
трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с
потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че
потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално договаряне
/решение по дело С-186/16, т.57; решение по дело С-415/11, EU: C: 2013: 164,
т. 68 и 69/.
При така възприетото в практиката на СЕС, следва да се приеме, че от
една страна процесната клауза, от която въззивникът черпи права, не е
индивидуално уговорена, а от друга страна, че мобилният оператор не може
да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза след индивидуално
договаряне. Отделно от това, както вече се посочи, клаузата за неустойка,
дължима от абоната при едностранно предсрочно прекратяване на договора от
страна на мобилния оператор, по вина на абоната, води до значително
неравновесие между правата и задълженията на страните по
правоотношението и е резултат от икономически по-силното положение на
търговеца като страна по договора.
Именно поради това клаузата е неравноправна, следователно и
недействителна по смисъла на чл.146, ал.1 от ЗЗП.
Тук за пълнота на изложението следва да се посочи, че съгласно
9
практиката на Съда на Европейския съюз по тълкуването на чл.6, § 1 от
Директива 93/13/ЕО на Съвета от 5 април 1993 година относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, когато националният
съд установи, че неравноправна клауза в договор, сключен между продавач
или доставчик и потребител е нищожна, този съд не може да измени договора,
като преразгледа съдържанието на тази клауза (решение на Съда от 14.06.2012
г., Banco Espanol de Credito /С-618/10, ECLI: EU: C: 2012: 349, т.73, решение от
30.04.2014 г., Kasler и Kaslerne Rabai /С-26/13/, ECLI: EU: C: 2014: 282, т.77,
решение от 26.03.2019 г., Abanca Corporation Bancaria и Bancia /С-70/17 и С-
179/17/, ECLI: EU: C: 2019: 250, т.53, решение от 03.03.2020 г., Marc Gomez del
Moral Guash /С-125/18/, ECLI: EU: C: 2020: 138, 5т.59, решение от 25.11.2020
г., Banca B.SA /С-269/19/), ECLI: EU: C: 2020: 954, и др.). Счита се, че такова
правомощие може да навреди на постигането на дългосрочната цел,
предвидена в чл.7 от Директива 93/13. Обявената за неравноправна договорно
клауза трябва принципно да се счита, че никога не е съществувала, така че тя
няма как да има последици за потребителя. Ето защо установяването по
съдебен ред на неравноправност на такава клауза поначало трябва да води до
връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би
се намирал при липсата на тази клауза (решение от 09.07.2020 г., Raiffeisen
Bank и BRD Groupe Societe Generdle /С-698/18 и С-699/18/), ECLI: EU: C:
2020: 537 и др.).
Ето защо, при констатираната неравноправност - в случая на клаузата за
неустойка, съдът не може да намали размера на предвидената такава, а следва
да отхвърли претенцията на мобилния оператор.
По изложените съображения и съвпадение на изводите на РС и на БлОС,
решението на първоинстанционния съд в обжалваната част следва да бъде
потвърдено.
По подадената частна жалба срещу определението от 28.05.2025 г., с
което РС е отказал да измени решението в частта за разноските,
въззивният съд намира следното:
От страна на въззивника – ищец в първоинстанционното производство е
депозирана молба пред РС-Благоевград /л.139 от делото на БлРС/, която
съдържа списък по чл.80 от ГПК. В последния са вписани разходи за
адвокатско възнаграждение от 480.00 лв., за депозит за възнаграждение на
вещото лице по назначената и изслушана съдебно-счетоводна експертиза от
350.00 лв., за депозит за възнаграждение на назначения на ответника особен
представител в размер на 400.00 лв., както и за държавна такса от 25.00 лв.
Първоинстанционният съд е установил, че разходите са реално
извършени, но спрямо заплатения адвокатски хонорар е направено
възражение за прекомерност, произнасяйки се по което, е намалил същото до
150.00 лв. в исковото производство и 150.00 лв. в заповедното. За да достигне
до този резултат, РС се е позовал на практиката на СЕС. По тези съображения
е оставил без уважение и молбата на „Йеттел България“ ЕАД за изменение на
10
решението в частта за разноските.
Постановеното определение в тази насока, въззивният съд намира за
неправилно.
Действително, съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на
СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1/2004 г. за
минималните адвокатски възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от чл.101,
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между
частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителните,
което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде
обосновано с преследването на „легитимни цели“. Прието е, че това води до
абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията
между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лице,
като нищожността е задължителна за съда и за всички минали или бъдещи
последици. Прието е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е
длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, като предвидените в
посочената наредба минимални размери, включително и когато предвидените
в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги.
С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл.101,
пар. 1 от ДФЕС, определените минимални размери с цитираната Наредба №
1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа /с предходно наименование
Наредба за минималните адвокатски възнаграждения/, не са задължителни
при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. и в хипотезата
на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл.101,
пар.1 ДФЕС (така Определение № 563/11.03.2024 г на ВКС по ч.т.д.№
188/2024г, II т.о.).
В случая първоинстанционният съд е намалил заплатеното
възнаграждение на пълномощника на ищеца в исковото производство от
480.00 лв. на 150.00 лв., т.е. в размер значително по-нисък от минималния,
определен по правилата на чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за възнаграждения за
адвокатска работа. Действително, разглеждания казус не представлява
фактическа и правна сложност. Според настоящия състав се касае за
претенции за неизпълнение на договорно задължение, които от една страна не
предполагат, а в действителност и не разкриват, особености, които да ги
отличават с фактическа и/или правна сложност спрямо друг подобен тип дела.
Следва да се отбележи, че подобен вид претенции са масови, в тях не се
забелязват индивидуални специфики /доколкото и самите договори за
мобилни услуги и лизинг, които сключва ищеца и от които черпи права, не са
11
индивидуално уговорени/, които да предполагат необходимостта от завишен
обем на адвокатския труд. Въпреки това, определянето на възнаграждение под
400.00 лв. не би било съответно на усилията, които адвокатът полага за защита
на клиента си в дадено исково производство по дело без фактическа и правна
сложност. Независимо от конкретното производство, пълномощникът на
страната следва да се запознае с документите, които му предоставя клиента
преди да заведе делото, да изготви искова молба, да начертае защитна линия,
да прецени дали и какви доказателствени искания да направи и т.н. В случая
всичко това е извършено от адв.Ц., като същият е депозирал и молби преди
всяко едно от 2-те проведени открити съдебни заседания пред РС, запознал се
е с извършените от насрещната страна и от съда процесуални действия,
депозирал е становище във връзка с тях.
Отделно от това, настоящият състав намира, че няма основание в едно и
също производство да се определи различно възнаграждение на
пълномощниците на двете страни. Видно от данните по делото, на особения
представител на ответницата е определено възнаграждение от 400.00 лв., а
заплатеното такова от ищеца е намалено на 150.00 лв. Това разкрива не само
приложения небалансиран подход на РС към страните и техните адвокатите,
но и изкривена и ирационална оценка на реално извършените от всеки от тях
процесуални действия.
Ето защо, възнаграждението на пълномощника ищеца в
първоинстанционното производство не следва да бъде намалявано поради
прекомерност, доколкото сумата от 480.00 лв. е формирана след начисляване
на ДДС върху основното възнаграждение от 400.00 лв.
При разминаване изводите на двете инстанции, определението на РС от
28.05.2025 г. следва да бъде отменено, като решението от 02.03.2025 г. се
измени в частта за разноските и на ищеца се присъдят допълнително още 77.36
лв., съразмерно на уважената част от исковете.
С оглед изхода на въззивното производство, право на разноски има
единствено въззиваемата, съобразно изхода по въззивната жалба, но липсват
данни за извършени такива.
Въпреки изхода по частната жалба, разноски не следва да се присъждат на
въззивника по следните съображения: Съдебната практика приема, че
производството по чл.248 от ГПК има несамостоятелен характер. То е
продължение на съдопроизводството по конкретното дело. В него само се
изменя или допълва решението в частта за разноските при направено от
страната искане и неговият изход не обосновава отговорност за нови разноски
като санкция за неоснователно предизвикан правен спор. С други думи в
производството относно дължимостта и размера на разноските не се допуска
кумулиране на нови задължения за разноски, поради което разпоредбата
на чл.81 от ГПК не намира приложение. Ето защо в производството по чл.248,
ал.1 и ал.3 от ГПК, не се носи отговорност за разноски. В тази смисъл са
определение № 50 от 6.04.2021 г. на ВКС по ч.гр.д. № 355/2021 г., I г.о., ГК;
12
определение № 52/19.03.2019 г., по ч.гр.д. № 740/2019 г. на І-во г.о.;
определение № 205/19.12.2018 г. по ч.гр.д. № 4518/2018 г. на І-во г.о.;
определение № 393/17.09.2018 г. по ч.гр.д.№ 2845/2018 г. на IV-то
г.о.; определение № 489/17.10.2017 г. по ч.гр.д.№ 3926/2017 г. на IV-то г.о.;
определение № 552/25.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 4894/2016 г. на IV-то г.о. и др.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 156 от 02.03.2025 г., постановено по гр.д.
№ 383 по описа за 2024 г. по описа на Районен съд – Благоевград в частта, в
която съдът е отхвърлил претенцията на „Йеттел България“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, ж.к. „Младост 4“,
***, сграда 6, за признаване за установено по отношение на В. Л. К., ЕГН
**********, с адрес гр.Благоевград, ж.к.*** бл.47, вх.А, ет.1, ап.1, че
последната дължи на мобилния оператор сума в общ размер на 453.13 лв., от
която 1/ 201.76 лв. - неустойка, начислена еднократно поради предсрочно
прекратяване на договор за мобилни услуги № ********* от 03.07.2020 г.,
изм. с допълнително споразумение № ********* от 12.04.2021 г. към договор
за мобилни/фиксирани услуги, с който се предоставя мобилен номер
0886******, и 2/ 251.37 лв. - неустойка, начислена еднократно поради
предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги № ********* от
19.02.2021 г., с който се предоставя мобилен номер 0897******, за които суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№ 2294/2023 г. по описа на РС-Благоевград.
ОТМЕНЯ определение 1040/28.05.2025 г., постановено по гр.д.№ 383
по описа за 2024 г. по описа на Районен съд – Благоевград И ВМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА решение № 156 от 02.03.2025 г., постановено по гр.д.№ 383
по описа за 2024 г. по описа на Районен съд – Благоевград, като ОСЪЖДА В.
Л. К., ЕГН **********, с адрес гр.Благоевград, ж.к.*** бл.47, вх.А, ет.1, ап.1,
да заплати на „Йеттел България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр.София, ж.к.„Младост 4“, ***, сграда 6, допълнително още
77.36 лв., представляващи направени от ищеца разноски в
първоинстанционното производство, съразмерно уважената част от исковете.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
13
1._______________________
2._______________________
14