Р Е Ш Е Н И Е № 260019
В ИМЕТО НА НАРОДА
град Шумен, 24.08.2020г.
Шуменски окръжен съд в открито заседание на
шести август две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мирослав
Маринов
ЧЛЕНОВЕ: 1. Ралица Хаджииванова
2. мл. с. Соня Стефанова
Като
разгледа докладваното от младши съдия Стефанова в. гр. дело № 212 по описа за
2020 год. на Шуменски окръжен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 159/ 21.02.2020 год. по гр. д. № 3133 по описа за 2019 год. на
Шуменски районен съд ответникът в първоинстанционното производство
Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на ищеца П.Ж.Н. сумата
от 5500 лева, представляваща обезщетение
за причинени от прокуратурата неимуществени вреди от увреждане при обвинение от
Военно-окръжна прокуратура – Сливен за извършено престъпление по чл. 219, ал. 1
от НК по ДП № 93-РП/2014 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – Сливен,
производството по което е прекратено с постановление от 10.11.2016 г., влязло в
сила на 26.09.2017 г., ведно със законната лихва за забава върху сумата,
считано от датата на влизане в сила на постановлението за прекратяване на
наказателното производство – 26.09.2017 г., до окончателното изплащане, като
искът е отхвърлен в останалата му част до пълния предявен размер от 10 000
лв. Отхвърлена е исковата претенция с пр. осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за
сумата от 2500 лева, представляваща обезщетение за причинени от прокуратурата
имуществени вреди във връзка с образуваното наказателно производство. Присъдени
са разноски на ищеца по делото, съразмерно с уважената част от исковата
претенция.
Недоволен
от така постановеното решение в частта, в която е отхвърлена исковата претенция
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за горницата над 5500 лева
до пълния претендиран размер от 10000 лева, както и в частта, в която е
отхвърлен иска за присъждане на имуществени вреди в размер на 2500 лева остава
ищецът в първоинстанционното производство, който го обжалва. Излага се
становище, че атакуваното решение в обжалваната част е неправилно, необосновано
и при постановяването му съдът не се е съобразил с критериите за справедливост
с оглед определения размер на обезщетение от 5500, 00 лв., както и със
събраните по делото доказателства. По отношение на втората претенция твърди, че
след като безспорно е установено, че е ползвал адвокатска защита в
наказателното производство, заплатеното от него адвокатско възнаграждение
следва да му бъде възстановено. Претендира разноски.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е депозиран отговор от въззиваемата страна.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт, от
лице, имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното решение, поради което
същата се явява допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата, т.е. по действащия ГПК
въззивният съд действа като апелация (т. нар. „ограничен въззив”). В този
смисъл е и трайната практика на ВКС – напр. Решение № 230 от 10.11.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение № 189 от 9.07.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК.
След
проверка по реда на чл. 269 от ГПК, въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо,
като в хода на процеса и при постановяването му не са допуснати съществени
нарушения на съдопроизводствените правила.
Тъй
като не е депозирана жалба срещу решението в частта, с която е уважена искова
претенция с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за сумата до 5500 лева,
представляваща обезщетение за претърпени от въззивника неимуществени вреди, по
отношение на същата решението на първоинстанционния съд е влязло в законна
сила.
От събраните по делото доказателства,
преценени поотделно и в тяхната съвкупност, се установи следното от фактическа
страна:
От
материалите по приложеното по делото ДП № 93-РП/2014 г. по описа на
Военноокръжна прокуратура – Сливен се установява, че същото е образувано на
13.06.2014 г. С постановление за привличане на обвиняем от 02.11.2015 г. П.Ж.Н.
е привлечен като обвиняем за това, че: „за
периода от 12.12.2012 г. до 14.11.2013 г. във военно формирование *– Р.Д.,
находящо се край с. Р.Д., обл. Ш.по време на военна служба, в качеството на
длъжностно лице „завеждащ хранилище на ВХИ и СТ, той и шофьор“, не положил
достатъчно грижи за стопанисването и запазването на повереното му имущество и
от това последвало значително разпиляване на имущество – кабели и проводници,
на стойност 57 133,76 лв., строителни материали на стойност 2134,50 лв.,
части за автомобилна и тракторна техника на стойност 179,42 лв., полева и
продоволствена техника на стойност 400,60 лв. всичко на обща стойност 59848,28
лв., собственост на в.ф. * – Р. Д.– престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК”.
Взета му е мярка за неотклонение „Подписка“.
С
постановление от 10.11.2016 г., постановено по
ДП № 93-РП/2014 г. по описа на Военноокръжна прокуратура – Сливен,
воденото срещу Н. наказателно производство е прекратено. Прокурорът е приел, че
в хода на досъдебното производство не са събрани достатъчно доказателства, чрез
които обвинението да бъде установено. С Определение № 59/ 23.12.2016 год. по
ч.н.д. № 137/2016 год. по описа на Военен съд – Сливен е отменено прокурорското
постановление и делото е върнато за доразследване. След извършване на
допълнителни следствени действия, наказателното производство отново е
прекратено с постановление от 26.07.2017 год. С Определение № 31/ 05.09.2017
год. по ЧНД № 84/2017 год. по описа на Военен съд – Сливен е потвърдено прекратителното
постановление на прокурора. С Определение № 60/26.09.2017 г. по ЧНД № 56/2017
г. по описа на Военно-апелативен съд – София, влязло в сила на 26.09.2017 г. е
потвърдено Определение № 31/ 05.09.2017 год. по ЧНД № 84/2017 год. по описа на
Военен съд – Сливен.
В
том Х, лист 24 от ДП № 93-РП/2014 г. по описа на Военноокръжна прокуратура –
Сливен е приложено пълномощно, по силата на което обвиняемият (жалбоподател в
настоящото производство) е упълномощил като свой защитник в хода на
наказателното производство адв. П.Н. от ВАК, като в същото не се съдържат
уговорки за дължимото възнаграждение.
От
материалите по приложеното гр.д. № 1925/2016 г. по описана ШРС се установява,
че с влязло в сила на 25.10.2018 г. Решение № 285/15.05.2017 г., на основание
чл. 422, ал. 1 вр. чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 21, ал. 1, т. 2 от ЗДФИ, е
признато за установено по отношение на Военно формирование *– Р.Д. и П.Ж.Н., че
съществуват вземания на формированието в общ размер 63392,01 лв. (главница и
лихви), представляващи обезщетение за противоправно причинени вреди от липси
при получаване, разходване и отчитане на имущество, установени с акт за начет №
30-17-121/20.06.2014 г., съставен от инспектор в звено „Финансов контрол и
материални проверки“ в Министерство на отбраната на Република България и лихви.
Установи
се още, че за извършено нарушение на военната дисциплина и неизпълнение на
задълженията в длъжностната си характеристика на материално отговорно лице на П.Ж.Н.
е наложено дисциплинарно наказание уволнение със Заповед ЛС-3/10.02.2014 год.
на Началника на военно формирование *- Р. Д., в изпълнение на Заповед ЛС-1/02.01.2014
год. на Командира на военно формирование *-С..
По
делото са събрани гласни доказателства посредством разпита на водени от ищеца
свидетели. Свид. Ж.Н., баща на жалбоподателя, излага, че в резултат на
проведеното наказателно производство жалбоподателят се чувствал дискредитиран
пред обществото, затворил се в себе си. След като бил уволнен от работа,
останал без доходи, не успял да си намери работа, а трябвало да полага грижи за
двете си непълнолетни деца. Сочи, че към този момент единствено жена му имала
работа като шивачка, но тъй като трудовото и възнаграждение било ниско, се
наложило да изтеглят заем. Излага, че жалбоподателят е напуснал родната страна
и се е установил в Ч.. Свид. Ж.Н., дъщеря на жалбоподателя, твърди, че след
повдигнатото обвинение жалбоподателят се променил, дистанцирал се от хората,
изпитвал силни притеснения и стрес, тъй като не разполагал с доходи, с които да
издържа семейството си. Навежда, че в този период навършила 16 години и
започнала да работи като сервитьорка, а сестра й завършила средното си
образование, предстоял й абитуриентски бал. Заради образуваното наказателно
производство, по-голямата сестра също започнала работа и не е продължила
образованието си във висше учебно заведение. Сочи, че баща й е в Ч., където
работи. Излага, че семейството й е в затруднено финансово положение, поради
обстоятелството, че има да изплаща 3 заема. Твърди, че заемите са теглени във
връзка с разходите по абитуриентските балове на двете деца на жалбоподателя и
за сватбата на по-голямата му дъщеря.
При така установената фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Предявени
са искови претенции срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на
сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди
и сумата 2500 лв. –обезщетение за причинени имуществени вреди, вследствие
незаконно обвинение за престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК – досъдебното
производство е прекратено с мотив, че в хода на разследването не са събрани
достатъчно доказателства, чрез които обвинението да бъде установено.
Разпоредбата
на чл. 2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ дава възможност да бъде ангажирана отговорността на
държавата за вредите, причинени на граждани от правозащитните органи (дознание,
следствие, прокуратура, съд) вследствие на незаконно обвинение – ако лицето
бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено
поради това, че деянието не е извършено от лицето или, че извършеното деяние не
е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано
след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
амнистирано, а нормата на чл. 4 от ЗОДОВ сочи обема на отговорност на държавата - обезщетение се дължи за всички
имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от
увреждането, независимо дали са причинени виновно от длъжностното лице, т.е.
отговорността на държавата е обективна.
Не
се спори, а и от представените по делото доказателства се установява, че ищецът
е бил привлечен като обвиняем по ДП № 93-РП/2014 г. по описа на Военноокръжна
прокуратура – Сливен, за извършено престъпление по чл. 219, ал.1 от НК.
Безспорно
е установено и че с постановление от 26.07.2017 г., постановено по ДП № 93-РП/2014 г. по описа на Военноокръжна
прокуратура – Сливен, окончателно потвърдено с Определение № 60/26.09.2017 г.
по ЧНД № 56/2017 г. по описа на Военно-апелативен съд – София, воденото срещу Н.
наказателно производство е прекратено, поради липса на достатъчно
доказателства, чрез които обвинението да бъде установено.
Не
е налице спор относно обстоятелството, че в резултат на образуваното срещу жалбоподателя
досъдебно производство, прекратено поради това, че не са събрани достатъчно
доказателства, чрез които обвинението да бъде установено, последният е претърпял
неимуществени вреди.
Повдигнатият
във въззивната жалба спор касае размера на присъденото обезщетение за
претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и се претендира уважаване на
исковата претенция за претърпените от жалбоподателя имуществени вреди.
Неимуществените
вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални
блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение
не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани
в правната норма на чл. 52 ЗЗД
– по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието "справедливост"
по смисъла на чл. 52 ЗЗД
не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, общи и специфични за отделния спор
правнорелевантни факти, които трябва да се имат предвид от съда при определяне
на размера на обезщетението – данните за личността на увредения, възрастта,
съдебното му минало, начина му на живот, социалната среда, контактите, личния и
социалния му живот, положението му в обществото, работата му; тежестта на
престъплението, за което е повдигнато обвинението; продължителността на
неблагоприятното засягане с факта на образуваното и водено наказателно
производство; наложените спрямо лицето мерки за процесуална принуда и техния
вид и интензитет; последиците от незаконното обвинение върху личния,
обществения и професионалния живот; разгласа и публичност; причиняване на
здравословни увреждания; отражение на незаконното обвинение при умишлено
престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия,
върху възможностите му за професионални изяви, върху изградения авторитет.
На
първо място следва да се отбележи, че видно от приложената в том Х, на л. 83 от
ДП Справка за съдимост с Решение № 62/ 19.04.2012 год. на Военен съд – Варна по
реда на чл. 78а от НК жалбоподателят е бил освободен от наказателна отговорност
за престъпление по чл. 212б, ал. 1, т. 4, вр. чл. 212, ал. 6, вр. ал. 1, вр.
чл. 26, ал. 1 от НК, извършено за времето от м. август 2009 год. до м. юни 2010
год. във в.ф. *– Р.Д. и му е било наложено административно наказание глоба в
размер на 1000 лева.
В настоящия случай, от
момента на привличането на жалбоподателя като обвиняем – на 02.11.2015 г., до
постановяване на окончателното Определение № 60/26.09.2017 г. по ЧНД № 56/2017
г. по описа на Военно-апелативен съд – София, с което е потвърдено
постановлението от 26.07.2017 год. за прекратяване на наказателното
производство, са изминали 1 година и 8 месеца. През този период въззивникът
безспорно е търпял душевен дискомфорт, свързан с постоянна несигурност от
изхода на производството, с това, че срещу му се води наказателно производство
и е привлечен като обвиняем за тежко по смисъла на чл. 93, т.7 от НК престъпление, за
което е предвидено наказание „лишаване от свобода“ над 5 години. Жалбоподателят
е бил на 46 години, когато наказателното производство е започнало, т.е. той е
бил в активен етап от професионалното и личностното си развитие (45 - 50
г.). Следва да се отбележи, че по
отношение на жалбоподателя е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка”,
която не е ограничила личната свобода на лицето. От показанията на разпитаните
свидетели, които съдът кредитира, се установява, че действително по време на
наказателното производство въззивникът се е изолирал и не искал да контактува, изпитвал
притеснения, не могъл да намери работа в страната, което наложило заминаването
му в чужбина.
При определяне
размера на дължимото обезщетение следва да се съобрази още и обстоятелството,
че по делото не са провеждани открити съдебни заседания, т.е. наказателното
производство е прекратено без реално да са извършвани процесуални действия с
участието на въззивника в съдебната фаза на процеса. Самият срок, за който е
продължило наказателното производство срещу него (1 г. и 8 мес.) следва да се
приеме за разумен, с оглед повдигнатото обвинение. Липсват данни случаят да е
бил отразяван медийно в публичните пространства, което да формира извод за
по-голям интензитет на търпените вреди. Не са представени и надлежни
доказателства за влошаване на здравословното състояние на жалбоподателя,
настъпило във връзка с проведеното срещу него наказателно преследване. От
материалите по делото не може да се достигне до извод, че е налице
причинно-следствена връзка между воденото наказателно производство и
обстоятелството, че трудовото правоотношение на жалбоподателя е прекратено, тъй
като на последния е наложено дисциплинарно наказание уволнение близо половин
година преди образуване на досъдебното производство и повече от година и
половина преди привличане на въззивника като обвиняем.
Съобразявайки
гореизложеното, както и практиката на ВКС в подобни казуси (Определение № 99 от 20.02.2020 г.
по к. гр. д. № 4678 / 2019 г. на Върховен
касационен съд; Определение
№ 271 от 27.04.2020 г. по
к. гр. д. № 4358 / 2019 г. на Върховен
касационен съд; Определение № 717 от 28.10.2019 г. по гр. д. № 1961 / 2019 г.
на Върховен касационен съд), съдът намира, че за възмездяване на
претърпените от П.Н. неимуществени
вреди следва да бъде заплатено
обезщетение в размер на 5500лв. В останалата част, до пълния предявен размер,
претенцията следва да бъде отхвърлена,
като неоснователна и недоказана, както правилно е постъпил първоинстанционният
съд.
Съгласно т.4 от
ТР№3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС, отговорността на държавата за вреди от
незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила
на прокурорския акт за прекратяване на наказателното производство, или в
настоящия случай от 26.09.2017 г., както правилно е преценил районният съд.
По
отношение на претенцията за обезщетение за претърпени имуществени вреди:
Съгласно
мотивите към т. 1 на ТР № 6/ 2012 год. по т.д. № 6/2012 год. на ОСГТК на ВКС
страната, в чиято полза е постановено съдебното решение има право на осн. чл.
78 от ГПК да претендира да му бъдат възстановени сторените от него разноски по
производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв. Разноските,
както и адвокатското възнаграждение, обаче, следва да бъдат действително заплатени,
като трябва да бъдат приложени доказателства в този смисъл, за да бъде
претенцията основателна. Само, когато е доказано извършването на разноски в
производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 от ГПК. Действително,
договорът за правна защита и съдействие се сключва между клиент и адвокат, като
писмената форма е за доказване. С него се удостоверява, както че разноските са
заплатени, така и че само са договорени.
За
да бъде уважена исковата претенция за заплащане на сумата от 2500 лева,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в
заплатено от ищеца адвокатско възнаграждение в досъдебното производство, в
договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по
силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по
определен начин – например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които
е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със
съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. Когато
възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в
договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този
случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не
само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.
В
настоящия случай, към досъдебното производство не е приложен договор за правна
защита и съдействие. Представено е единствено пълномощно, овластяващо
процесуалния представител на жалбоподателя да го защитава, но липсват данни за
размера на договореното между страните адвокатско възнаграждение. Не са
представени и доказателства за извършено от страна на въззивника плащане на
претендираната сума.
Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че претенцията за заплащане на
обезщетение за претърпени от жалбоподателя имуществени вреди в размер на 2500
лева е неоснователна и недоказана, поради което същата следва да бъде отхвърлена.
С
оглед гореизложеното, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част, с която е отхвърлена претенцията за заплащане на
обезщетение за причинени неимуществени вреди във връзка с образуваното
наказателно производство за горницата над 5500 лева до пълния предявен размер
от 10000 лева, както и в частта, с която е отхвърлена претенцията за заплащане
на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 2500 лева.
По
разноските:
С
оглед изхода на спора и обстоятелството, че въззивната жалба е изцяло
отхвърлена, разноски на жалбоподателя не следва да се присъждат.
Така
мотивиран, Шуменски окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 159/ 21.02.2020 год. по гр. д. №
3133 по описа за 2019 год. на Шуменски районен съд в частта, в която е отхвърлен предявеният от П.Ж.Н. срещу Прокуратурата
на Република България иск за заплащане на обезщетение за причинени от
Прокуратурата неимуществени вреди от увреждане при обвинение от Военно-окръжна
прокуратура – Сливен за извършено престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК по ДП №
93-РП/2014 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – Сливен, производството
по което е прекратено с постановление от 10.11.2016 г., влязло в сила на
26.09.2017 г. за горницата над 5500 лева до пълния предявен размер от 10000 лева, както и
в частта, с която е отхвърлена исковата претенция с пр. осн. чл. 2, ал. 1,
т. 3 от ЗОДОВ за сумата от 2500 лева, представляваща обезщетение за причинени
от прокуратурата имуществени вреди във връзка с образуваното наказателно
производство.
В останалата
необжалвана част решението е влязло в законна сила.
Решението, в частта,
в която е отхвърлена исковата претенция за сумата от 2500 лева, представляваща
обезщетение за причинени от прокуратурата имуществени вреди, е окончателно на
осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Решението подлежи на
обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.