Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 26.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Таня Орешарова
ЧЛЕНОВЕ:Десислава Попколева
Ива
Нешева
при участието на секретаря Антоанета Петрова разгледа докладваното от съдия Орешарова гр. дело №9867 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №116065 от 15.05.2019год., СРС, 53-ти състав,
постановено по гр.дело №90089/2017год.
е признал за установено по исковете, предявени от „Т.С.” ЕАД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***, срещу К.В.В., ЕГН ********** и В.Г.К. с ЕГН:**********, с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. е чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че К.В.В. и В.Г.К. дължат на „Т.С.” ЕАД по 1/ 2 всеки от следните суми: сумата от 324,94лв., за доставена от дружеството топлинна енергия
през периода от м.05.2014г. до
м.04.2016г., за топлоснабдения имот, находящ се на адрес: гр.София, жк.
********, аб.№286404, ведно със законна лихва за
периода от 31.05.2017 г. до изплащане на вземането, сумата от 40 лв., лихва за периода
от 15.09.2014 г. до 07.08.2017 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. Отхвърлени са исковете за главницата за топлинна
енергия за сумата над 324,94 лв. до 513,51 лв., както и за лихвата върху главницата
за сумата над 40 лв. до 87,50 лв. Осъдени са В.Г.К. и К.В.В.
да заплатят на „Т.С.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 200 лв.,
разноски в заповедното и исковото производство. Осъдена е „Т.С.” ЕАД да заплати
на В.Г.К., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 120 лв., разноски в
исковото производство и на К.В.В. сумата от 180лв.,
разноски в исковото производство.
Решението в уважените части е обжалвано от ответницата К.В.В., чрез адв. Х., неин
пълномощник с приложено пълномощно към въззивната
жалба с основни доводи, че
решението е неправилно, постановено е в противоречие със събраните по делото
доказателства, в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените
правила. Смята, че по делото не е установено, че ответницата е в договорни
отношения с ищеца след като има и различна фамилия, както и смята, че искът и
не е доказан и по своя размер. Посочва, че неправилен и изводът на съда, че не
е основателно възражението за давност след като е включено и вземане по обща
фактура от 31.07.2014год., но което обхваща потребление за периода
01.05.2013год.-30.04.2014год. и което смята за погасено по давност. Изтъква, че
първоинстанционният съд не е обсъдил възражението, че
не се дължи мораторна лихва за забава върху
главницата за ТЕ, тъй като с оглед на чл.32, ал.2 от ОУ след отчитане на
средствата за ДР и изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издава
кредитни известия за стойността на фактурите, съобразно потребеното
количество и изравнителни сметки, а срокът за плащане е 30 дни след датата на
публикуване им на интернет страницата на продавача-чл.33, ал.2 от ОУ. Също така
смята, че с оглед на чл.33, ал.4 от ОУ от 2014год. е предвидено, че продавачът
начислява обезщетение за забава в размер на законната лихва само за
задълженията по чл.32, ал.2- по общата фактура за целия отоплителен период и
след като липсват доказателства, представени от ищеца за публикуване на
фактурите, включително и общите такива и по-специално датата на която същите са
публикувани на интернет страницата му, искът за мораторна
лихва за забава е следвало да се отхвърли. Моли да се отмени решението в обжалваните уважени части
и да се постанови друго, с което се отхвърлят предявените искове. Претендира за
присъждане на разноските по делото, съгласно списък по чл.80 ГПК.
Решението в уважените части е обжалвано с въззивна жалба и от ответника В.Г. К.,
подадена чрез адв. С., с приложено пълномощно с
доводи, че решението в уважените части е нищожно, недопустимо, евентуално неправилно и моли да се отмени и
постанови друго, с което се отхвърлят предявените искове. Посочва, в първата
група оплаквания, че издадената заповед
по чл.410 ГПК срещу ответника е нищожна и след като не е приложено правото на ЕС, издадена е при липса на компетентност, при
дълг, който се основава на неравновправни и нищожни
клаузи, като претенцията не е и индивидуализирана и следвало да се посочи
поотделно какво включва и въпреки това е издадена заповедта по чл.410 ГПК. Също
така смята, че вземането е за непозволена държавна помощ, без наличие на писмен
договор, при неравноправни клаузи в ОУ, както и при издаване за заповедта по
чл.410 ГПК не е постановено разпореждане за издаване за заповедта. Позовава се и
на нарушение на Конституцията и правото
на частната собственост, която е неприкосновена и са нарушени и чл.122, ал.1 от Конституцията и правото на защита в заповедното производство. Излага
съображения, че при разглеждането на делото от първоинстанционния
съд са допуснати процесуални нарушения, тъй като съдът се бил позовал на
непредставени по делото документи, не бил се произнесъл по направени в отговора
на исковата молба доводи, не бил отчел приложимите се стандарти за терморегулиращи вентили, както и по отношение на други
принципи на разпределението на топлинна енергия и се е позовал на СТЕ,
която не е дала отговори на множество
технически въпроси и от фактическа страна, но е работила по писмени
доказателства, които не са приложени по делото, но въпреки това е кредитирана
от съда. Сочи се, че разпоредбите, които придавали на физическите лица, чиито
жилища са свързани с абонатна станция за топлоподаване, противоречали на
правилата на чл. 16 ЗЗД и разпоредби от ЗЗП, които възприемали в българското
право правилата на директивите на Европейския съюз относно това, че
непоисканата доставка не създавала облигационно задължение. Излагат се доводи,
че общите условия на „Т.С.“ ЕАД не представлявали нормативен акт, а клаузи на
договор, поради което същите подлежали на проверка за неравноправност. Твърди
се, че целите общи условия били неравноправни. Излагат се доводи, че първоинстанционния съд не бил изследвал съществени елементи
на правоотношението между страните по делото – мястото на продажба на топлинна
енергия. Твърди се, че системата, при която топлинната енергия се продавала на
изхода на абонатната станция била действала преди десетилетия като социална
услуга, но сега била несправедлива към потребителите. Не било извършено
измерване на топлинната енергия на границата на правото на собственост, както
това изисквал чл. 156 ЗЕ и правото на ЕС. Излагат се доводи, че била измервана
топлинна енергия на входа на системата в абонатната станция (преди топлообменника), а не след това. Излагат се доводите, че
определянето на нормативна методика за изчисляване на топлинна енергия
противоречало на правилата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕО. Не следвало
членовете на етажната собственост да заплащат топлинна енергия, защото етажната
съсобственост нямала такава компетентност. Излагат се доводи, че действащата
уредба в областта на продажбата на топлинна енергия била държавна помощ, тъй
като облагодетелствала топлоенергийните предприятия
във вреда на потребителите чрез подпомагане на нискоефективна
система за производство на енергия. Твърди се, че измерванията на място,
различно от границата на собственост, били в нарушение на посочени стандарти.
Сочи се, че първоинстанционния съд неправилно бил
възложил разходите за отчитане на топлоенергия в тежест на потребителя, а
приложимата се нормативна уредба – чл. 149б ЗЕ и чл. 186 ЗЗД поставяли тези
разходи в тежест на продавача. Излагат се доводи, че противоречи на закона
определянето на разходи за топлинна енергия за подгряване на сградната инсталация. Излагат се доводи, че Наредба №
16-334/2007 г. за топлоснабдяването предвижда тези
разходи да се определят не на база реален отчет, а на база реално потребление.
Излагат се доводи, че нормативно определената формула не отчита върната в системата
на отопление на етажната собственост енергия за рециркулация,
която намалявала разхода на енергия. Освен това се излагат доводи, че
методиката за изчисляване на енергията за отопление на сградната
инсталация не вземала предвид реално инсталираната мощност на абонатната
станция в сграда, а само проектната такава. Излагат се подробни доводи, че
нормативно установените формули не вземали предвид топлинните загуби в
инсталацията, като натоварвали потребителите със заплащането им. Излага доводи, че до абонатната станция не
била доставяна топлинна енергия с необходимата температура от 90 градуса, а
постъпвала такава с температура само 70 градуса. Излагат се доводи, че „Т.С.“
ЕАД доставяла три услуги – отопление на имот, отопление на общи части, и
подгряване на топла вода, като същите можело да се предлагат отделно, а това не
било направено и потребителите били принудени да заплащат трите услуги в пакет.
Изложени са подробни доводи за това как липсата на реален отчет изкривявала
сметките на потребителите, като била нарушена Конституцията, която уреждала
собствеността като право, а ЗЕ натоварвал собствениците и със задължения за
заплащане на топлинна енергия. По отношение на искането на „Т.С.“ ЕАД за
присъждане на лихви е направено възражение, че по силата на общите условия на
дружеството са били начислявани лихви за забава за стойността на още
недоставена топлоенергия. Твърди се, че едва от изготвянето на изравнителна
сметка на потребителя, която установявала дали прогнозните количества енергия
са били точно изчислени, можело да се натоварват потребителите със задължение
да заплащат лихви за забава. Иска се отмяна на първоинстанционното
решение в частта, с която са уважени исковете на „Т.С.“ ЕАД, както и тяхното
отхвърляне в цялост. Претендират се разноски. Посочва, че, има противоречие на чл.153, ал.1 вр. с чл.150 от ЗЕ и с европейското законодателство и Директива 2011/83/ЕС, като непозволена държавна помощ, което се отнася и
до начина на формирана на цената на услугата и в тази връзка прави искане да се
отправи преюдициално запитване до Съда на
Европейските общности. В съдебно заседание пред въззивния
съд, адв. С.,
пълномощник на въззивника поддържа въззивната жалба и искането си за отправяне на преюдициално запитване на посочените основания, както и
директно да се приложи общностното право и представя
писмени бележки по делото.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД не е подала писмен отговор на въззивната жалба. Подадена е молба с възражение за прекомерност
на разноските на въззивниците.Претендира за разноски
за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице
помагач не е заявило становище по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и наведените от страните доводи по реда на въззивното производство и при така очертания от жалбите
предмет, приема следното:
„Т.С.” ЕАД е
депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. №30040646/31.05.2017г. срещу К.В.В. и В.Г.К. за
посочените суми и по което е образувано гр.д. №35198/2017г. по описа на СРС, 53-ти
състав. Посочено е, че претендираното вземане е за
стойността на доставена топлинна енергия за периода от месец 05.2014г. до месец 04.2016г. в размер на 513,52лв. главница за ТЕ топлоснабден
имот, находящ се в гр. София,
ЖК“Дружба 2“, бл.318, вх.Б, ап.7, с аб. №286404 с вкюючена сума и за
дялово разпределение за същия период, сумата от 87,50лв.-законна лихва за
забава за периода от 15.09.2015год. до 28.04.2017год., както и законната лихва върху главницата от 31.05.2017год.-датата
на подаване на заявлението до окончателното им изплащане. След като срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение в законоустановения
срок е постъпило възражение от длъжниците в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, „Т.С.”ЕАД е
предявила положителен установителен иск спрямо тях по
издадената заповед за изпълнение и е образувано гр.д. №90089/2017г. СРС, 53-ти
състав.
В отговорите на исковата молба ответниците, чрез своите пълномощници по делото са оспорил исковете като неоснователни. Смятат, че исковете са неоснователни
след като не са в договорни отношения с ищеца. Ответникът В.Г.К. е посочил, че
е свалил радиаторите в жилището, изключено е подаването и на топла вода и не
ползва никакви услуги на ищеца, поради което не следва да заплаща претендираните от него суми след като не следва да заплаща
за непоискани услуги. Ответницата К.В. е направила възражение за погасяване на
претенциите по давност.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е уважил частично
предявените искове и е приел за установено, че ответниците
с оглед на приложения по делото договор за продажба на държавен недвижим имот
от военно-жилищния фонд по реда на НДИ от 30.09.1991год. са съсобственици на процесния имот, находящ се в гр.
София, ЖК “Дружба 2“, бл.318, вх.Б, ап.7, с аб.
№286404 в сграда, която е топлофицирана и съгласно
чл.153, ал.1 ЗЕ са потребители,
респективно клиенти на топлинна енергия за битови нужди в имота през процесния период. Приел е, че при прилагане на дяловото
разпределение на ТЕ в сградата и съобразно СТЕ ответниците
дължат сумата от 324,94лв. за сградна инсталация за
периода 05.2014год. до 04.2016год., както и сумата от 40лв. лихва за периода
15.09.2014год. до 07.08.2017год., като в останалата част претенциите за
разликата до пълния претендиран размер за главница и
лихва са отхвърлени.
Решението в отхвърлителните части за сумата над 324,94лв. до пълния
предявен размер за главницата до 513,51лв. и за сумата над 40лв. до пълния претендиран размер от 87,50лв. за лихва за забава върху
главницата за периода 15.09.2014год. до 07.08.2017год. не е обжалвано от ищеца
и е влязло в сила.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбите са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и са процесуално допустими.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящия състав на въззивния
съд намира, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на съществото на правния спор
в рамките на заявените с въззивната жалба доводи,
съобразно нормата на чл.269, изр.2 ГПК.
Неоснователни са доводите във въззивната жалба, че заповедта по чл.410 ГПК е нищожна,
както и обжалваното решение е нищожно, каквото е решението постановено при
липса на писмена форма на решението, подписването му от незаконен състав на
съда (лица, които нямат качество „съдия“ към момента на постановяване на
решението), пълна неяснота на волята на съда, липса на правосъдна компетентност
по предмета на спора, и в случаите на съдебен имунитет. Извън тези случаи
порочното съдебно решение може да бъде
единствено недопустимо или неправилно, но не и нищожно. В случая посочените основания за нищожност на решението не се
установяват по делото, поради което първоинстанционното
решение не е нищожно. Изтъкнатите във въззивната
жалба оплаквания за неправилното приложение на правна норма, независимо от
нейния характер и ранг не е порок, който прави съдебното решение нищожно,
защото не засяга волята на съдебния състав и евентуално се преценява с оглед
правилността на решението. Също така и издадената заповед по чл.410 ГПК срещу ответниците за процесното вземане
не е нищожна, както се твърди във въззивната жалба на
въззивника В.Г.К..
Заповедта е подписана от районния съдия, с което е потвърдена волята на същия
за издаването ѝ и също така в самата заповед се съдържат всички реквизити
на съдебно разпореждане, поради което с подписването ѝ е изявена волята
за издаване на заповед, и не е налице порок на съдебния акт, който да води до
нищожност, включително и да не е индивидуализирано вземането, но което и да е
налице като порок не води до нищожност на заповедта.
За да
се уважи предявеният иск, че ответниците дължат процесните
суми, търсени от ищеца като стойност на доставена топлинна енергия, ищецът
следва да установи главно и пълно, че ответниците са
потребители на топлинна енергия, че в сградата, където е имотът им има монтиран
топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на
отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно,
което включва установяване на извършваните отчети на индивидуалните
разпределители от ФДР и изчисляване на
стойностите на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна
енергия. В тази връзка правилно първоинстанционният
съд с оглед на разпоредбата на чл.153, ал.1 ЗЕ, която предвижда, че
„потребители на топлинна енергия” са всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна
станция или към нейно самостоятелно отклонение
и при съобразяване, че ответниците са
собственици на процесния апартамент, видно от приложения
договор от 30.09.1991год. от който се
установява, че са закупили процесния имот по реда на
НДИ - апартамент № ******,ЖК“Дружба-2“, състоящ се от три стаи, кухня и сервизни
помещения е приел, че последните са
потребители на ТЕ за собственото им жилище. Неоснователно е възражението във въззивната жалба на ответницата, че не е собственик,
съответно потребител след като има различни фамилни имена, това посочено в
договора К.и по искова молба В., но които са имената на едно и също лице, с
посочен ЕГН и след като с оглед на приложената справка в заповедното
производство от НБДН е видно, че ответницата е променила фамилното си име от К.на
В..
Неоснователни
са доводите срещу приложимостта на разпоредбите на Закона за енергетиката,
които установяват, че собствениците на жилища в сграда в режим на етажна собственост дължат заплащане
на доставената до имота им топлоенергия и които въззивникът
смята, че засягат принципи на правото, както и са в противоречие на норми от
правото на ЕС, както и засягат и
ограничават правото на собственост, поради което следвало ЗЕ да не се прилага. Разпоредбите на ЗЕ
относно задължението на собствениците да заплащат доставената до имотите им
топлинна енергия и да спазват общите условия на топлоснабдителните
предприятия, които са приети от държавен орган (чл. 150 и 153 ЗЕ) не
ограничават правото на собственост след като основните права, уредени в
Конституцията, включително и правото на собственост са гарантирани на
гражданите в определени граници, посочени в чл. 57 от Конституцията – това са
правата на останалите правни субекти и нормите, установени в защита на
обществени интереси. В случая
разпоредбите на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между правото на собственост и
имплицитно заложения в чл. 19, ал. 1 от Конституцията (чрез гарантирането на
стопанската инициатива) принцип за забрана на неоснователното обогатяване.
Собствениците на топлоснабдени имоти са свободни да
ги ползват както лично, така и чрез други лица – като ги отдават под наем.
Законът единствено предвижда, че титуляр на задълженията за сметките на имота
за топлоснабдяване е собственикът, а той следва да
уреди отношенията си с другите ползватели на имота на основание сключен с него
договор и собственикът е отговорен за заплащането на определени доставени до
имота му блага, включително топлинна енергия, включително и за сградна инсталация в сградата в режим на етажна
собственост.
Неоснователни се явяват и оплакванията в тази връзка, че ОУ съдържат неравноправни
клаузи относно задължението за заплащане на ТЕ без да има сключен писмен
договор с потребителя след като задължението произтича от закона при
осъществяване на доставка на ТЕ по силата на чл.153, ал.1 ЗЕ. След като няма
спор, че сградата, в която се намира
жилището е топлофицирана
и ищецът е доставил в абонатната станция
на сградата определено количество топлинна енергия, отчетена от общия топломер
и ответниците, като собственици върху процесния апартамент, в същата сграда- етажна собственост
имат качеството на потребител на топлинна енергия по смисъла на чл.153, ал.1 от
ЗЕ и между страните е налице облигационно договорно правоотношение, произтичащо
от договор за продажба на топлинна енергия при общи условия, утвърдени от
ДКЕВР. Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите,
които не са съгласни с предвидените в ОУ разпоредби, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно
предприятие заявление, в което да предложат специални условия и за каквата хипотеза няма и твърдения по делото. Неоснователни
са възраженията на ответниците, че не дължат стойност
на топлинна енергия, тъй като при
закупуване на жилище в топлоснабдена сграда -етажна
собственост купувачът е длъжен да понесе разноските за общите инсталации,
включително топлоснабдителната, доколкото не е било
упражнено правото на отказ от услугите на ищеца при спазване на определена
процедура. Право на отказ е уреден в чл. 153, ал. 2 ЗЕ и която предвижда, че
когато собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в
сградата - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за
отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено
това пред топлопреносното предприятие и да поискат
прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или
горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно
отклонение. В случая обаче ответниците не твърдят и
не са доказали, че са спазени законовите предпоставки за отказ предвидени в чл.
153, ал.2 ЗЕ. В случая на доставяне на топлоенергия за битови нужди в сграда
етажна собственост, следва да намерят приложение разпоредбите на специалния ЗЕ
и те не се дерогират от защитаващата правата на
потребителите разпоредба на чл.62 ЗЗП. В
този смисъл изрично в ТР №2/2016год. по т.дело №2/2016год. на ОСГК е постановено, че за отношенията,
възникващи при доставянето на топлинна енергия за битови нужди в сграда-етажна
собственост, се прилагат разпоредбите на ЗЕ, които не противоречат на
разпоредбата на чл.62, във вр. с пар.1
от ДР на ЗЗП.
Неоснователно се явява оплакването, че не е
съобразено от първоинстанционният съд, че не е
доказано изпълнение по договора и доставяне на ТЕ, след като от приета СТЕ, която не е оспорена от
ответниците и от която се установява стойността на ТЕ, която се дължи
от ответниците и то само за сградна
инсталация, съответстваща на дела на процесния имот от
стойността на ТЕ за сградна инсталация и която е на
стойност 324,94лв. след като са изготвени и изравнителните сметки за
всеки от двата отоплителна периода и от общата стойност на
фактурираната/начислена/ ТЕ за процесния период от
341,37лв. е приспадната сумата от 16,43лв. за получаване. Експертизата е изготвена след проверка на документите за отчет на общия топломер в
абонатната станция по електронен път в началото на всеки месец, който е
преминал метрологична проверка и е годен измервателен уред, при приспаднати
технологични разходи в абонатната станция за сметка на топлопреносното
дружество и разлика, която се разпределя между потребителите в сградата етажна
собственост и при спазване на методиката, формулите и цените, действали към процесния период.
Следва да се
имат в предвид разпоредбите на чл.153, ал.1 и 6 от ЗЕ, които изпълняват конституционните
изисквания да защитават правата на потребителите за ползване на топлинна
енергия и след като сградната
инсталация за топлоснобдяване
на сградата е обща част, и всички собственици и носители на вещни права следва
да се считат за потребители и да поемат ползите и тежестите, свързани с
употребата на общата вещ и още при закупуване на съответния имот, който е в
сграда, присъединена към централното топлоснабдяване,
собствениците и титулярите на вещни
права знаят, че следва да се включат в общото управлението на общите части, в
това число сградните инсталации за отопление и за
горещо водоснабдяване на сградата в режим на етажна собственост. В какъвто
смисъл е решение №5 от 22.04.2010год. на
КС на РБ по к.д.№15/2009год. Съгласието на даден етажен собственик за договорно
обвързване с топлофикационното дружество намира израз в редица действия и които
за първия етажен собственик към момента на присъединяване на сградата –
съгласието е обективирано при гласуването в общото
събрание на ЕС за вземане на решение за присъединяване на сградата към топлоснабдителната система на определен доставчик – чл.
149а, ал. 1 ЗЕ и за всеки следващ етажен собственик на същия обект – съгласието
е обективирано в самия придобивен
акт, тъй като придобиването на имота винаги става с негово съгласие, а
несъмнено той знае, че имотът вече е топлоснабден.
Закупуването на жилище в топлоснабдена сграда обективира съгласие за придобиване при тези условия, а от
там – и за договорно обвързване с топлофикационното дружество. Ответниците остават потребители дори и да прекратят
топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището си и какъвто е и
конкретния случай, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната разпоредба на
чл. 153, ал. 6 ЗЕ остават потребители на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части
на етажната собственост.
След като разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ се
прилага за всички топлоенергийни предприятия в
България, а освен това същата кореспондира на правилата относно други
предприятия – доставчици на енергия – чл. 98а, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители
с електроенергия и чл. 183б, ал. 4 ЗЕ за крайните снабдители с газ и за всички
видове енергийни предприятия, които доставят енергоносители до дома на
потребителите е предвидено одобряване на общи условия от държавен орган, като
същите общи условия обвързват потребителите, независимо дали са били приети
писмено и предварително от тях не е налице държавна помощ, както се сочи в
жалбата, която да облагодетелства топлоснабдителните
предприятия спрямо другите енергийни предприятия по отношение на начина на
възникване на задълженията на потребителите спрямо тях.
Не е налице и
нарушение на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ, както сочи във въззивната
жалба на ответника, че по силата на посочената разпоредба топлоснабдителното
предприятие било задължено да извършва услугата „дялово разпределение“ за своя
сметка. Разпоредбата обаче урежда две алтернативи – отчитане от страна на
доставчика на топлинна енергия или определяне на друго лице да извършва
разпределението. В случая етажната собственост в сградата, където се намира процесния имот е взела решение да използва друг ред за
отчитане и да избере трето лице да извършва дяловото разпределение. Но в случая
също така не е предмет на въззивното производство
сумата за услугата дялово разпределение след като първоинстанционният
съд е уважил предявения иск за сумата от 324,94лв., представляваща главница и
стойност на ТЕ за процесния период без в същата да е
включена сума за услугата дялово разпределение.
Също така
неоснователни са и доводите за отхвърляне на иска и поради това, че
измерванията на топлинна енергия през процесния
период, които са дали основание за прилагане и на установените в Наредбата за топлоснабдяване формули, не били точни, че не е доставяна
ТЕ в нужните параметри, след като няма
доказателства по делото, а и твърдения в тази връзка ответниците
да са направили своите възражения по качеството и количеството ТЕ след
изготвяне на изравнителните сметки и в сроковете на предвиденото за това рекламационно производство.
Изцяло
неоснователни са доводите във въззивната жалба на ответника, че регламентацията в ЗЕ във
връзка със заплащане на стойност на ТЕ за сградна
инсталация противоречи на правото на ЕС след като и в постановеното от 05.12.2019год. решение на СЕС по съединените дела С-708/17 и С-725/2017 е
посочено, че „допуска национална правна уредба, която предвижда, че
собствениците на апартамент в сграда-етажна собственост, присъединена към
системата на централно управление, са длъжни да участват в разходите за ТЕ за
общите части на сградата и за сградната инсталация,
въпреки, че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го
използват в своя апартамент“, както и че националната правна уредба, която предвижда,
че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на
апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент, не противоречи на правото на ЕС, в частност не
противоречи на член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 5 април 2006 година. Поради това и с оглед факта, че
сградата, в която се намира процесния обект е
присъединена към топлинната мрежа, всеки от собствениците/ползвателите е длъжен
да участва в разпределянето на цената за топлинна енергия за сградна инсталация.
С оглед на
изложеното правилно първоинстанционният съд е приел,
че с оглед на приетата СТЕ и събраните
по делото доказателства при извършения отчет на потребената
ТЕ в абонатната станция, при приспадане
на технологичните разходи, дължимата сума за ТЕ за процесния
имот за сградна инсталация за периода от 05.2014год.
до 04.2016год. възлиза на сумата от 324,25лв.
и за тези сума искът следва да бъде уважен, поради което първоинстанционното
решение в тази част следва да се
потвърди.
Основателни
обаче се явяват оплакванията на ответниците във въззивните жалби по отношение на претенцията за заплащане
на лихва за забава върху неплатената сума за ТЕ за периода 15.09.2014год. до
07.08.2017год. и която първоинстанционният съд е
определил по чл.162 ГПК от 40лв. и която не е съобразена с новите ОУ, одобрени
с решение от 03.02.2014год. Съгласно чл.33 ал.1 и ал.2 от ОУ/2014 г.,
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по
чл.32 ал.1, т.е. прогнозните суми по ежемесечните фактури в 30 – дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността на
фактурата по чл.32 ал.2, т.е. общата фактура за реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. За разлика от
предходните Общи условия, върху прогнозните суми не се дължи лихва за забава,
като съгласно чл.33 ал.5 от новите ОУ, обезщетение за забава в размер на
законната лихва се начислява само за задълженията по чл.32 ал.2 /по общата
фактура/, ако не са заплатени в срока по ал.2 на чл.33 – в 30-дневен срок от
датата на публикуването на интернет страницата на купувача, От страна на
ищеца обаче и чиято е доказателствената тежест за
това, не са ангажирани доказателства за публикуването и датата на публикуване
на фактурите на интернет страницата му, поради което искът за заплащане на
лихва за забава върху незаплатената сума за ТЕ за процесния период
като неоснователен следва да се отхвърли.
Неоснователно
е оплакването, че неправилно първоинстанционният съд
не е уважил възражение за давност, като
смята, че в претенцията е включено и вземане по обща фактура от
31.07.2014год., но което обхваща потребление за предишен период от
01.05.2013год.-30.04.2014год. и което не
е включено в предмета на делото след като претенцията е заявена като такава за
стойността на ТЕ доставена, но незаплатена за периода 05.2014год. до
30.04.2016год.
По искането за
преюдициално запитване настоящият състав на Софийски
градски съд счита, че направеното искане се явява неоснователно, освен, че за
част от въпросите, посочени в искането отговорите са дадени вече в решение от 05.12.2019год. на СЕС, цитирано
по-горе в настоящото решение, а също така и поради следните съображения:
Съгласно чл. 628 от ГПК и чл. 267 от Договора за функциониране на ЕС,
българският съд отправя преюдициално запитване до
Съда на Европейските общности, когато тълкуването на разпоредба от правото на
Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на
Европейския съюз е от значение за правилното решаване на заведеното пред него
дело. В настоящия случай въззивният съд приема, че
правилното разрешаване на повдигнатите от жалбоподателя въпроси, предмета на въззивната проверка не са обусловени нито от тълкуване на
разпоредби от правото на Европейския съюз, нито от тълкуване или валидност на
акт на органите на Европейския съюз, а са свързани с прилагането на българския
Граждански процесуален кодекс и Закона за енергетиката. Разпоредбата на чл. 628
от ГПК поставя като условие за отправяне на запитване преценката дали
разпоредба на правото на ЕС или на акт на негов орган е от значение за
правилното решаване на делото т.е. на първо място следва да е налице преюдициалност, каквато в случая липсва. Преюдициалното заключение, а оттам и преюдициалното
запитване трябва да има пряко отношение към предмета на главното дело. Доводите
на жалбоподателя обаче не могат да
обосноват основание за отправяне на преюдициално
запитване, свързано с исканото тълкуване. В частност не се касае за тълкуване и
прилагане на разпоредби на общностното право, а на
националното законодателство. Съдът на Европейските общности се сезира с преюдициално запитване, тогава когато се поставя въпрос от общностното право и когато се прецени, че преюдициалното заключение по него е необходимо, за да се
постанови съдебното решение /чл. 234 от Договора за създаване на Европейската
общност/. Настоящият случай не е такъв, тъй като приложимо законодателство в
случая е българското и тълкуването на сочените от жалбоподателя разпоредби не
са от значение за правилното решаване на делото от българския съд. Преценката
на релевантните за спора факти и обстоятелства, обосноваваща проверка на
правилността на обжалвания съдебен акт, са предмет на инициирания от
жалбоподателя инстанционен контрол, като твърденията му
и не съставляват питане за тълкуване на
противоречие на национална правна норма с правило от общностното
право.
При тези съображения, поради съвпадане на
приетите от двете инстанции изводи решението, в обжалваната част по отношение
на претенцията за сумата от 324,94лв., за доставена от дружеството топлинна
енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2016г., за процесния
топлоснабдения имот с адрес: гр.София, ЖК. Дружба, бл.318,
вх. Б, ап.7, като правилно следва да
бъде потвърдено, а по отношение на претенцията за лихва за забава за сумата от 40
лв. за периода от 15.09.2014 г. до
07.08.2017год. следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което
тази претенция следва да бъде отхвърлена.
При този изход на делото при направените
претенции и от двете страни за присъждане на разноските по делото, с оглед на
чл.78, ал.1 ГПК на ищеца се дължат разноски за
заповедното и исковото производство от 178лв. с оглед на уважената част
от исковете, вместо посочените в решението на СРС от 200лв. На ответницата К.В.В. с оглед на отхвърлената част от исковете се дължат освен
посочените разноски от 180лв. и още 19,37лв. за заповедното и първоинстанционното производство, както и от направените
разноски за въззивна инстанция от 350лв. от които
50лв. за държавна такса и 300лв.-адвокатско възнаграждение с оглед на уважената
част от жалбата се дължат разноски от 38,36лв. На ответника В.Г.К. за
заповедното и първоинстанционното производство освен
определените 120лв. се дължат още 13,15лв. с оглед на отхвърлената част от
исковете и за въззивното производство от направените
разноски от 350лв. се дължат разноски с оглед на уважената част от жалбата от
38,36лв.
Воден от гореизложеното, Софийският
градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №116065/15.05.2019г. на СРС, 53-ти състав, постановено по гр.д.
№90089/2017г., в частта, в която е уважен предявеният от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********,
седалище и адрес на управление:***, срещу К.В.В. и В.Г.К. установителен иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за сумата от 40лв., представляваща лихва за
забава за периода 15.09.2014г. до 07.08.2017год., за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК и в частта, в която са осъдени К.В.В. и В.Г.К. да заплатят на „Т.С.“ ЕАД разноски за сумата над
178лв. и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***,
срещу К.В.В. и В.Г.К. установителен
иск с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.86 ЗЗД за
сумата от 40лв., представляваща лихва за забава за периода 15.09.2014 г. до 07.08.2017г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана уважена част.
Решението в отхвърлителната част не е обжалвано и е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, да заплати
на К.В.В., с
ЕГН ********** сумата от още 19,73лв.- разноски
в производство пред СРС и сумата от
38,36лв.-разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, да заплати на В.Г.К., с ЕГН **********
сумата от още 13,15лв.-разноски за производството пред СРС и сумата от
38,36лв.-разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на „М.Е.“
ООД, като трето лице-помагач на страната на ищеца.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането по чл.628 ГПК,
направено от въззивника чрез адв.С.
за отправяне на преюдициално
запитване.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.