Р Е Ш Е Н И Е № 260348
09.03.2021г., град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД,
Гражданско отделение,VI състав
На 12.02.2021г.
В публично заседание в
следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : НАДЕЖДА
ДЗИВКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВИДЕЛИНА КУРШУМОВА ТАНЯ
ГЕОРГИЕВА
Секретар: Валентина
Василева
като разгледа
докладваното от съдия Георгиева
в.гр.дело № 3087 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 260488/23.09.2020 г. по гр.д.№ 14987/2019 г. РС Пловдив ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, че Л.И.П., ЕГН ********** и Ц.С.Р., ЕГН **********, дължат
солидрано на „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище в гр.
Пловдив и адрес на управление – ул. „Полет“ № 1, ет. 2, сумата от 330 лв.,
платена от „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД на Лайт Кредит ООД. за погасяване на
задължения по сключен между последното, в качеството му на заемодател от една
страна и от друга - Л.И.П., ЕГН ********** и Ц.С.Р., ЕГН **********, в
качеството им на заематели, Договор за паричен заем № 10003/03.10.2016 г.,
изпълнението на задълженията по който е обезпечено с поръчителство дадено от
„ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД посредством сключен между него, в качеството му на
„Гарант“, Лайт Кредит ООД., в качеството му на „Заемодател“ и Л.И.П., ЕГН **********
и Ц.С.Р., ЕГН **********, в качеството им на „Заематели“ на 03.10.2016 г.
Договор за гаранция, КАТО отхвърля иска за разликата над уважения размер от 330
лева до пълния предявен размер от 399,62 лева, като НЕОСНОВАТЕЛЕН, както и
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ЛАЙТ КРЕДИТ
КОНСУЛТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище в гр. Пловдив и адрес на управление
– ул. „Полет“ № 1, ет. 2, иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК
във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Л.И.П.,
ЕГН ********** и Ц.С.Р., ЕГН **********, му дължат солидарно сумата от 284,85
лв., представляваща неплатено възнаграждение по сключен на 03.10.2016 г.
между „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД, в качеството му на „Гарант“, Лайт
Креидт“ ООД, в качеството му на „Заемодател“ и Л.И.П., ЕГН ********** и Ц.С.Р.,
ЕГН **********, в качеството им на „Заематели“, Договор за гаранция като
обезпечение на задълженията на последните по сключен между тях и Лайт Кредит
ООД Договор за паричен заем №
10003/03.10.2016 г., КАТО НЕОСНОВАТЕЛЕН.
Постъпила е въззивна жалба от
„ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД с ЕИК ********* / предишно „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД, ЕИК *********/ срещу решението в частта, с
която са отхвърлени исковете му за разликата над уважената част от 330 лв. до
пълния размер от 399,62 лв., представляваща задължението по договора за кредит,
както и за вземането в размер на 284,85 лв., представляваща неплатено
възнаграждение по договора за гаранция.
В жалбата са изложени доводи за
незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение. Конкретно
жалбоподателят оспорва правните изводи на първоинстанионния съд , че процесните
потребителски договори са недействителни на осн.чл.22 от ЗПК. Моли за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваните му части и уважаване на предявените
искове в пълен размер.
В законоустановения срок по чл.263 ГПК
е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, в който се
застъпва становище за правилност на решението в обжалвана част.
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е
подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен
интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Производството пред РС е
образувано по искове с правна квалификация чл. 143, ал. 1 ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, предявени по реда на чл.422 ГПК, за установяване съществуването на вземания в полза на ищеца „ЛАЙТ КРЕДИТ
КОНСУЛТ“ ЕООД към ответниците Л.И.п. и Ц.С.Р., за които е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 3952/2019 г. на ПРС.
За да обоснове претенциите си
ищецът е твърдял в исковата молба, че между трето за спора лице „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД и ответниците е бил сключен Договор за заем № 10003 от 03.10.2016 г., по който е бил
предоставен паричен заем в размер на 400
лева, който следвало да бъде върнат в срок от 9
месеца, на 9 равни месечни вноски, всяка една в размер
на 52,18 лева, като общата дължима сума по договора
за кредит е в размер на 469,62 лв. Изложено е, че на същата дата като обезпечение на
задълженията по договора за заем е бил
сключен и Договор за гаранция между ищеца, в качеството му на гарант,
заемодателя „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД и ответниците, съгласно който последните се задължили да платят на
граната възнаграждение, разсрочено на 9 ежемесечни премии, всяка на стойност от 31,65 лв., което възнаграждение било обезпечено с издаден в полза на гаранта запис на
заповед. Тъй като ответниците не изпълнили задълженията си по договора за кредит в пълен размер,
с уведомление от 04.02.2019 г. на основание чл. 5 от договора за
гаранция ищецът бил уведомен от „ЛАЙТ КРЕДИТ” ООД, че последният активира
гаранцията и претендира плащане на задълженията на ответниците в размер на 399,62 лева. Заявил е, че извършил плащане по договора за гаранция на 05.02.2019 г. със сума в посочения размер. Отделно от това ответниците не заплатили по
договора за гаранция и възнаграждение по него в размер на 284,85 лева, поради което за тези две вземания ищецът се снабдил със заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3952 по описа на
Районен съд - Пловдив за 2019 г., която била връчена на
длъжниците по реда на чл.47, ал.5 ГПК и ищецът е предявил
вземанията си по исков ред.
В
отговор на исковата молба ответниците, чрез назначения им особен представител
адв.Г.М.-В. ***, са оспорили исковете.
Първоинстанционният
съд е установил от фактическа страна, че е сключен Договор за паричен заем от 03.10.2016г., по
силата на който от Лайт кредит ООД като заемодател, на ответниците като
заематели, е предадена в заем сумата от 400 лева, срещу поето от последните
задължение да върнат същата в срок от 9 месеца на девет месечни погасителни
вноски, всяка от които в размер на 52,18
лв., първата от които платима на 03.11.2016 г. ведно с възнаградителна
лихва, чийто размер е фиксиран за целия срок на договора и се равнява на
40.00000%. В чл.3,
ал.2 от договора за паричен заем е предвидено, че сумата се предава при
предоставяне на обезпеченията по чл.6 от договора, едно от които е гарантиране
от трето лице чрез сключване на Договор за гаранция / вж.чл.6/. Т.е., условие
за предоставяне на заема е сключването на договор за гаранция.
На същата дата е подписан и
втори договор със страни Лайт кредит ООД, в качеството му на „заемодател“,
„ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД, в качеството му на „гарант“ и Л.И.П. и Ц.С.Р., в качеството им на
заематели, според който със съгласието на
заемодателя гарантът е предоставил гаранция на заемателите, като се е задължил
към заемодателя в случай, че заемателите не извършват дължимите и изискуеми
плащания по договора за паричен заем в техния пълен размер в продължение на шест
седмици, да започне да отговаря пред заемодателя за изплащането на задълженията
на заемателите по договора за заем, срещу което последните са се задължили да
заплатят на гаранта възнаграждение на 9 ежемесечни премии в размер на 31,65 лв.
заедно със съответните месечни погасителни вноски по заема.
Установено е от ССЕ, че
кредитополучателите са платили по договора сума в общ размер от 70 лв., от
които 0,38 лв. са отнесени за погасяване на главница, 69,62 лв.- за погасяване
на лихва.
От правна страна съдът е изложил съображения, че
разглежданият договор за кредит е сключен в в разрез
с член 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не се съдържа яснота относно
начина на формиране на годишния процент на разходите по кредита. Позовал се е
на постигната в чл.3, ал.2 договореност, съгласно която като условие за
предаване на заемната сума от заемодателя на заемателите последните е следвало
да предоставят обезпечения, включително и чрез сключване на договор за гаранция
с трето лице и при условия, които не са определени предварително, в който
случай по силата на § 1, т. 1, изр. 1 от Допълнителни разпоредби на ЗПК,
постановяващ, че : "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.“, разходите
по договора за гаранция и в частност - уговореното по него възнаграждение, е
следвало да бъдат включени в годишния процент на разходите по договора за
кредит. Приел, че при параметрите, посочени в договора, и при липсата на информация по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на така посочения
годишен процент на разходите, както и при непосочването на информация за
наличието на други разходи по
кредита съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК /такива, към датата на сключването на
договора или бъдещи/ - други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения, в т. ч. тези, дължими на посредници за сключване на договора,
може да са направи фактическият извод, че единственият разход за
потребителя е предвидената в договора
възнаградителна лихва в размер на 40.00000 % годишно. При това положение,
обаче, не може да се установи как е определен годишният процент на разходите от
48,26 %, а същевременно при включване на уговореното по договора за гаранция
възнаграждение годишният процент на разходите най-вероятно ще надхвърли и
предвиденият в чл. 19, ал. 4 ЗПК негов максимален размер от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
опредeлен с постановление на Министерския съвет на Република България.
Допълнително е изложил, че посочването в
договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, следва да се окачестви
като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по член 6, пар. 1 от Директива
2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне за
вземе решение за сделка, което в противин случай не би взел. Позовавайки се на
нормата на член 23 от ЗПК , според която когато договорът за кресит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи
лихва или други разходи по него, е отхвърлил претенциите за възнаградителна
лихва и възнаграждение на поръчителя, т.к. последното се явява „друг разход по
кредита“. Приел е, че ответниците дължат чистата стойност по кредита, останала
непогасена след извръшеното плащане от общо 70 лв., установена по размер от
заключението на ССЕ, която сума е била заплатена от гаранта, който е встъпил в
правата на кредитора по отношение на това вземане.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният
съд намира, че първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително.
Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството и решението са допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл.
269, ал. 1 изр. второ ГПК и оплакванията в жалбата, въззивният съд намира, че решението е правилно в
обжалваните му части, като изцяло споделя приетата от РС фактическа обстановка
и направените въз основа на нея правни изводи, поради което и на осн.чл.272 ГПК
препраща към тях. Независимо от това, във връзка с оплакванията във въззивната
жалба, следав ад се посочи следното:
По отношение на договорите за потребителски кредит
е налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите
е една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са
предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега
ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани в българското
законодателство съответно в Закона за защита на
потребителите и Закона за
потребителския кредит. Чрез тази
законодателна уредба е засилена защитата на потребителите и е гарантирана
възможността на националните юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза
при констатиране на противоречие между договорни клаузи и законодателството на
ЕС, доколкото последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с
непосредствена приложимост, имащ примат над правото на отделните държави
членки. Това принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на
Европейския съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите
членки и техните граждани.
Анализирано съдържанието на процесния договор за кредит обуславя извода, че е спазена
писмената форма, шрифта на текста е не по – малък от 12, съгласно чл. 10 от
Закона за потребителския кредит. Договорът, в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 1-9 и т.11 ЗПК, съдържа дата и място на сключването му, вида на
предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, размер на лихвения
процент, който в случая е фиксиран за целия срок на договора, условия за издължаване на кредита- брой и размер
на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, както и останалото съдържание по чл. 11, ал. 1,
т. 12 до т. 26.
Налице обаче е
нарушение на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. ПОС намира, че посочените
в договора годишен процент на разходите от 48,26 % и общата сума за плащане от заемополучателите – 469,62 лв. не
съответстват на действителните такива. Съображенията за това са следните:
Според § 1,
т. 1 от ДР на ЗПК, "общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора
за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, а в т. 2 от същата
разпоредба е указано, че "обща сума, дължима от потребителя" е сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя.
Предвидено е още при сключването на договора, като условие
за предоставянето на паричния заем, сключване на договор за гаранция и
заплащане на премиите по него заедно с всяка вноска по кредита, като към вноската се добавя сума от 31,65 лева. Т.е., плащането на тези премии се
извършва в полза на заемодателя, а не на гаранта. Непредставянето на така изискуемото обезпечение обаче не води до претърпяването
на вреди или увеличаването на разходите за
кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на сключване на
договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по кредита. В случая е
предвидено възнаграждението по договора за гаранция да се кумулира към погасителните вноски, като по
този начин напрактика води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по
този начин към погасителните вноски, то се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна
печалба за заемодателя / предвид уговорката за заплащане на премиите в
негова полза, а не в полза на гаранта/. Видно от съдържанието на процесния договор за
кредит, в него не е отразена действителната "обща сума, дължима от
потребителя". Така в графа "детайли на кредита" фигурира
"обща сума за погасяване", но тя отчита само общия му размер, без да
включва общите разходи за потребителя, в това число и възнаграждение за
поръчителя, което е "допълнителна услуга", пряко свързана с кредита,
независимо че задължението за кредитополучателя може и да не възникне, ако
успее да представи обезпечението по чл. 3 от договора за кредит. Това, от своя
страна, се отразява и на стойността на годишния процент на разходите, защото
той изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв
вид/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл. 19,
ал. 1 от ЗПК.
Съгласно чл. 21,
ал. 1 от ЗПК, всяка клауза
в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна. В този смисъл, като не е включил
възнаграждението за поръчителя – на стойност, близка до тази на отпуснатия
кредит, в "общата сума, дължима от потребителя", кредиторът е
заобиколил изискванията на закона за точно посочване на финансовата тежест на
кредита за длъжника, поради което клаузите от договора, касаещи общата сума за
погасяване и годишния процент на разходите, са нищожни, т. е. не съществуват по
договора. И тъй като не е спазено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен
съгласно чл. 22 от ЗПК. Тази разпоредба от една
страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга – към
стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при
предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между
интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11,
т. 10 от ЗПК не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за
защита.
В чл. 23 от ЗПК е предвидено, че когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други
разходи по него. Следователно, в настоящия случай ответниците не дължат възнаградителна и наказателна лихви, както и възнаграждение за
поръчителя, тъй като последното се
явява "друг разход по кредита".
С оглед изложеното решението на ПРС в обжалваните части е правлино и законосъобразно и следва да се потвърди.
С оглед изхода
на делото и на осн.чл.47, ал.6 ГПК жалбоподателят- ищец следва да заплати на
адвокат Г.М.-В., особен представител на ответниците, адвокатско възнаграждение
за настоящата инстанция в размер от 300 лв., определено съобразно чл.7, ал.7 от
Наредба № 1 /2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от
изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №
260488/23.09.2020 г. по гр.д.№ 14987/2019 г. на РС Пловдив В ЧАСТТА, с която е
ОТХВРЪЛЕН предявения от „ЛАЙТ
КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище в гр. Пловдив и адрес на
управление – ул. „Полет“ № 1, ет. 2, иск с правно основание чл. 422,
ал.1 ГПК във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че Л.И.П., ЕГН ********** и Ц.С.Р., ЕГН **********, му дължат солидарно
сумата над 330 лв. до пълния претендиран размер от 399,62 лв., представляваща
платена от „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД на Лайт Кредит ООД. за погасяване на
задължения по сключен между последното, в качеството му на заемодател от една
страна и от друга - Л.И.П., ЕГН ********** и Ц.С.Р., ЕГН **********, в
качеството им на заематели, Договор за паричен заем № 10003/03.10.2016 г.,
изпълнението на задълженията по който е обезпечено с поръчителство дадено от
„ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД посредством сключен между него, в качеството му на
„Гарант“, Лайт Кредит ООД., в качеството му на „Заемодател“ и Л.И.П., ЕГН **********
и Ц.С.Р., ЕГН **********, в качеството им на „Заематели“ на 03.10.2016 г.
Договор за гаранция, както и за сумата от 284,85 лв., представляваща неплатено
възнаграждение по сключен на 03.10.2016 г. между „ЛАЙТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“
ЕООД, в качеството му на „Гарант“, Лайт Креидт“ ООД, в качеството му на
„Заемодател“ и Л.И.П., ЕГН ********** и Ц.С.Р., ЕГН **********, в качеството им
на „Заематели“, Договор за гаранция като обезпечение на задълженията на
последните по сключен между тях и Лайт Кредит ООД Договор за паричен заем № 10003/03.10.2016 г.
В останалата
част решението е влязло в сила като необжалвано.
ОСЪЖДА „ГАРАНТ КРЕДИТ КОНСУЛТ“ ЕООД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2, със законен
представител А.Д.А. да заплати на адвокат Г.М.-В. *** сумата от 300 лв.
възнаграждение за осъществено процесуално представителство на ответниците по
чл.47, ал.6 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател:
Членове: