Р Е Ш
Е Н И Е
Номер 22.04.2021 година Град С.З.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ
На 17.03. 2021 година
В публичното заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РУМЯНА БОНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАНЕЛА КАРАДЖОВА
ТРИФОН МИНЧЕВ
Секретар: ДАНИЕЛА КАЛЧЕВА
като разгледа докладваното от съдията БОНЧЕВА
в.т.д. № 1034 по описа за 2021
година,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Обжалвано
е решение № 260006/30.10.2020 г., постановено по гр.д. №145/2020 г. по описа на
Районен съд – Г. в частта, с която
са отхвърлени предявените искове от „П.” ЕООД против А.Д.А., Ж.Д.А. и И.Д.Л. искове
за установяване съществуването на вземанията
на „П.“ ЕООД за сумата от 112, 91 лв. – договорно възнаграждение,
дължимо за периода от 25.05.2019 г. до 25.06.2019 г. по Договор за
потребителски кредит №**********, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. 83/2020 г. по
описа на Районен съд - Г..
Въззивникът
„П.” ЕООД навежда доводи за
незаконосъобразност на решението в обжалваната част, като във въззивната му
жалба са изложени подробни съображения в тази връзка. Посочена е съдебна
практика, която въззивникът счита за относима в случая и се позовава на нея.
Прави се искане да се отмени като неправилно обжалваното решение и се постанови
друго, с което да се уважат исковете.
Претендират се разноските, направени
в настоящото производство. Прави се възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение в настоящото производство в случай, че такова се претендира и
надвишава минимално определения размер.
В
законния срок е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на въззиваемите,
чрез процесуалния им представител. Изложени са съображения във връзка с направените
оплаквания. По отношение на възражението за прекомерност, становището е, че
същото е неоснователно и следва да се остави без уважение. Молят въззивният съд
за потвърди решението в обжалваната част. Претендират разноските по делото пред
въззивната инстанция.
Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият състав, след като
обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, намира за
установено следното:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно
основание чл.422, вр. чл.415 ГПК.
Предмет на въззивно обжалване е предявеният иск от „П.” ЕООД против А.Д.А., Ж.Д.А. и И.Д.Л. за установяване
съществуването на вземанията на „П.“ ЕООД за сумата от 112, 91 лв. – договорно
възнаграждение, дължимо за периода от 25.05.2019 г. до 25.06.2019 г. по Договор
за потребителски кредит №**********, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. 83/2020 г. по
описа на Районен съд - Г..
Безспорно се установява, че между „П.” ЕООД като кредитор, А.Д.А., като клиент и Ж.Д.А.
и И.Д.Л., като солидарни длъжници, е сключен Договор за потребителски кредит
№**********/27.04.2017 г. По силата на договора, „П.“ ЕООД е предоставил на А.Д.А.
заемна сума в размер на 3 700 лв. при годишен процент на разходите 49,89 %,
годишен лихвен процент 41.17 %, лихвен процент на ден 0.11%. Съгласно сключения
договор, кредитополучателят А. и солидарните длъжници – ответниците Ж.А. и И.Л.,
са се задължили да върнат предоставената сума на кредитора, при условията,
посочени в договора и общите условия към него, съгласно погасителен план на 24
месечни вноски с краен срок на погасяване – 25.06.2019 г.
По
делото е представено и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги от 27.04.2017 г., с което страните по него (ищецът и ответниците) са се
съгласили срещу предоставянето на услуги от ищеца посочени от т. 1 до т. 5 в
споразумението ответниците да дължат сума в размер на 2 774, 88 лв..
От
приложеното ч.гр.д. №83/2020 г. по описа на Районен съд - Г. се установява, че
съдът е издал в полза на „П.“ ЕООД срещу А.Д.А., Ж.Д.А. и И.Д.Л. заповед №
47/04.02.020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за следните
суми: 337.62 лв., главница, 112.91 лв. – договорна лихва, дължима за периода от
25.05.2019 г. до 25.06.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на заявлението до изплащане на вземането, като за сумата от 115.62 лв. за възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги, заявлението на „П.“ ЕООД е отхвърлено.
От
заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че ответниците са
погасили сума в размер на 8043.80 лв. Направените плащания са отнесени от ищеца
за погасяване на сума по договора за потребителски кредит в размер на 7 698,
49 лв., от които 3 362, 38 лв. – главница, 1676.85 лв. – възнаградителна
лихва, 2659.26 лв. – възнаграждение за пакет от допълнителни услуги, 175.31 лв.
– лихви (от които 60.56 лв. законна лихва и 114.75 лв. договорна лихва), както
и 170 лв. – такси по тарифа. Според вещото лице, плащанията са коректно
отразени в справките на ищеца, а непогасените суми, съгласно погасителния план
са, както следва: 337.62 лв. – главница (221.12 лв. за 24-та погасителна вноска
и 116.50 лв. – за 25-та погасителна вноска), 112.91 лв. – възнаградителна лихва
(0.67 лв. непогасен остатък от 24-та погасителна вноска и 112.24 лв. за 25-та
погасителна вноска), 115.62 лв. по споразумение за допълнителни услуги (25-та
вноска).
При
така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:
Между страните е спорен
въпросът, със заплатената сума в размер на 8 043, 80 лв., каква част от
задължението е погасено. Поради това, въззивният съд следва да се произнесе
относно действителността на уговорената договорна лихва. По отношение на
действителността на възнаграждението за закупен пакет
допълнителни услуги в размер на 2 774, 88 лв. решението не е
обжалвано и е влязло в законна сила.
В случая, по процесния договор за потребителски
кредит, на ответника е предоставена в заем сума от 3 700 лв., при уговорен ГЛП
в размер на 49, 89 % и ГПР в размер на 41, 17 %. Към датата на сключване на
договора за кредит липсват императивни разпоредби на закона по отношение
размера на възнаградителната лихва. При положение, обаче, че се касае за
потребителски договор, при който едната страна е по-слаба икономически, поради
което се ползва със засилената защита на ЗЗП и ЗПК, следва да се приеме, че
максималният размер на лихвата (било възнаградителна, било за забава) е
ограничен. Обратното би означавало икономически по-слаби участници в оборота да
бъдат третирани неравноправно, като недостигът на материални средства за един
субект се използва за облагодетелстване на друг. Поради това, в съдебната
практика трайно се приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва /а за обезпечени кредити – двукратния размер на законната лихва/. В този
смисъл е Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г.
о., Решение № 906 от 30.12.2004 г. на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.;
Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. гр. дело № 6295 по описа за 2014 г на
ВКС. Следователно, при преценка съответствието на спорната договорна клауза с
добрите нрави, следва да се вземе предвид съотношението между уговорения с нея
размер на възнаградителна лихва и законната лихва. Размерът на последната е
общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта.
Следователно, уговорената с процесния договор възнаградителна лихва в размер на
41, 17% годишно е повече от четири пъти по-висока от размера на законната
лихва.
С оглед изложеното, съдът
намира, че уговорката противоречи на добрите нрави /критерии за норми на
поведение, установени в обществото/ и се явява нищожна. Поради това, че
нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че
лихва не е уговорена между страните по процесния договор и такова задължение не
е възникнало за ответника.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, процесният договор за кредит
се явява недействителен, на основание чл. 23 от ЗПК ответникът дължи връщане
само на чистата стойност на кредита в размер до размера на усвоената главница,
която е в размер от 3 700 лв. По делото е установено, че ответниците са
заплатили сума в размер на 8 043.80 лв., поради което е погасена изцяло
дължимата сума на главницата в размер на 3700
лв. следователно предявените искове са неоснователни и следва да бъдат
отхвърлени.
Предвид гореизложеното, въззивният съд намира, че
решението в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски:
От страна на „П.” ЕООД е направено възражение за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от ответниците.
Въззивният съд намира, че заплатеното от всеки от ответниците
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв. е в минимално предвидения размер,
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №1 от 9 юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Поради това, възражението „П.” ЕООД за
прекомерност на заплатеното адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ответниците е неоснователно.
С
оглед изхода на делото, „П.” ЕООД следва да заплати на въззиваемите направените
във въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение, както
следва: за А.Д.А. разноски за адвокатско
възнаграждение в размер 300 лв., за Ж.Д.А.
разноски за адвокатско възнаграждение в размер 300 лв. и за И.Д.Л. разноски за адвокатско възнаграждение в
размер 300 лв.
Водим от горните мотиви, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260006/30.10.2020 г., постановено по гр.д. №
145/2020 г. по описа на Районен съд – Г. в
обжалваната част.
ОСЪЖДА „П.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: гр. С., бул. ***
да заплати на А.Д.А., ЕГН **********, с адрес: ***, направените във
въззивното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер 300 лв.
ОСЪЖДА „П.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: гр. С., бул. *** да
заплати на Ж.Д.А., ЕГН **********, с адрес: ***, направените във въззивното
производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер 300 лв.
ОСЪЖДА „П.” ЕООД, ЕИК ***, със седалище
и адрес на управление: гр. С., бул. *** да
заплати на И.Д.Л., ЕГН **********, с адрес: *** направените във въззивното
производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер 300 лв.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.