№ 513
гр. София, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20251001000596 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по:
въззивна жалба от 22.04.2025 г. на ищеца „Застрахователно акционерно дружество
Армеец“ АД срещу решение № 445/24.03.2025 г. по т. д. № 1085/2023 г. на Софийския
градски съд, VІ-16 състав, с което: 1) са отхвърлени предявените срещу ответника
„Лаури – България“ ООД искове по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ за заплащане на сумата
105 765,78 лв., представляваща регресно вземане за изплатено застрахователно
обезщетение по щета № 1001708020087 за настъпило на 24.08.2017 г. в гр. София
застрахователно събитие – пожар, и на сумата 188 389,03 лв., представляваща регресно
вземане за изплатено застрахователно обезщетение по щета № 10017080100219 за
вреди от същото събитие; и 2) ищецът е осъден да заплати на ответника съдебни
разноски в размер на 9 830 лв.;
частна жалба от 9.06.2025 г. на ответника „Лаури – България“ ООД срещу определение
№ 2097/21.05.2025 г., постановено по същото дело, с което е оставено без уважение
искането по чл. 248 ГПК за изменение на решението от 24.03.2025 г. в частта за
разноските.
В жалбата на ищеца ЗАД „Армеец“ АД се поддържа, че неправилно и необосновано съдът
е приел процесните вземания за погасени по давност. Твърди се, че макар исковата молба да
е постъпила в съда на 9.06.2023 г., то тя била подадена чрез пощенски оператор на
27.02.2023 г., за което било представено известие за доставяне, а тази дата била преди
изтичане на давностния срок. Сочи се и, че неправилно съдът приел, че началото на
погасителната давност е денят на плащане на двете застрахователни обезщетения през м.
03.2018 г., а не датата на връчване на отправената от ищеца покана за доброволно
изпълнение, връчена на ответника на 22.08.2018 г., която била прекъснала давността и от
когато започнала да тече нова давност, преди изтичане на която е депозирана настоящата
1
искова молба. Освен това приложима за давността била разпоредбата на чл. 114, ал. 3 ЗЗД,
свързваща началото на давността за вземания от непозволено увреждане с откриването на
дееца, който момент настъпил за застрахования и за ищеца – застраховател с издаването на
постановлението от 12.03.2020 г. на СРП, с което било прекратено досъдебното
производство, образувано за разследване на причините за процесния пожар. Претендира
разноски.
В частната жалба на ответника „Лаури – България“ ООД се излагат доводи за неправилно
отхвърляне на искането му по чл. 248 ГПК. Сочи се, че неправилно съдът приел, че по реда
на чл. 248 ГПК не можело да се променя вече формираната воля по отношение на
разноските в основния акт, а единствено за преодоляване на пропуск на съда да се произнесе
по направено искане за разноски. Твърди се, че противно на приетото от съда уговореното
адвокатско възнаграждение не е прекомерно, както и, че то не можело да надхвърля
хонорара на адвоката на насрещната страна. Претендира разноски.
Всяка от страните оспорва жалбата на насрещната страна.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбите пороци на
атакуваните съдебни актове, намира за установено следното:
І. По въззивната жалба на ищеца
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество
е неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн.
чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи
повтарят част от аргументите, които вече са били изтъкнати в отговора на исковата молба и
в устните състезания, на които в обжалваното решение е даден отговор. Независимо от това
следва да се добави и следното:
1. От събраните по делото доказателства се установява, че: 1) между ищецът и „Еърсофт
Системс“ ЕООД е бил сключен договор за имуществена застраховка „Защитено имущество“,
обективиран в застрахователна полица № *********/26.10.2016 г., с която ищецът е
застраховал движими вещи, принадлежащи на застрахования /машини, съоръжения,
оборудване, компютри, аудиовизуална и офис техника, стопански инвентар, материали и
суровини/, находящи се на адрес – гр. София, ул. „Кремиковско шосе“ № 15 /ул. „Челопешко
шосе“ № 81/, предприятие за производство на еърсофт оръжия и муниции /патрони/, с
период на застрахователно покритие – 27.10.2016 г. – 26.10.2017 г.; 2) аналогична
застраховка е била сключена между ищеца и „Еърсофт Системс Присижън Уъркс“ ЕООД с
полица № *********/31.01.2016 г. за движимо имущество на същия адрес, с период на
покритие 1.11.2016 г. – 31.10.2017 г.; 3) в периода на покритие по двете застраховки на
24.08.2017 г. е настъпило застрахователно събитие – пожар в съседен обект, нает и
стопанисван от ответника „Лаури – България“ ООД, находящ се на ул. „Челопешко шосе“ №
79, използван за цех за преоборудване на камиони и бусове в хладилни МПС, като пожарът е
възникнал като запалване на превозно средство в процеса по преоборудването му от
служители на ответника, вероятно поради искри от работа с машина /ъглошлайф,
бормашина и др./, довел и до експлозия на запалими течности, вследствие на което стената
към съседния обект, стопанисван от застрахованите лице, се е срутила и пожарът е
разпространен и върху имущество в този обект, което е унищожено; 4) по предявената на
25.08.2017 г. от застрахования „Еърсофт Системс“ ЕООД претенция е била образувана при
ищеца преписка по щета № 10017080100219, по която за увреденото застраховано
2
имущество е определено застрахователно обезщетение в размер на 188 389,03 лв., изплатено
по банков път на 12.03.2018 г.; 5) по предявената на 25.08.2017 г. от застрахования „Еърсофт
Системс Присижън Уъркс“ ЕООД претенция е била образувана при ищеца преписка по щета
№ 1001708020087, по която за увреденото застраховано имущество е определено
застрахователно обезщетение в размер на 105 765,78 лв., изплатено по банков път на
1.03.2018 г.; 5) с регресна покана с изх. № Л-6122/22.08.2018 г. ищецът е отправил към
ответника искане за възстановяване на заплатеното по двете щети в общ размер на
295 084,81 лв., за която няма данни за получаване от ответника; 6) според приетото
заключение на съдебно-оценителна експертиза действителната стойност на увредените вещи
по щета № 10017080100219 възлиза на сумата 197 330 лв., а по щета № 1001708020087 –
82 390 лв.
При горните факти са безспорно установени предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД, като възложител на работата, при извършването
на която е бил причинен процесния пожар. Без значение е от дейността на кое точно
физическо лице е възникнал пожара, стига да е ясно, че причинителят е служител на
ответника, което в случая е несъмнено /т. 7 от ППВС № 7/1959 г./. Деликтната отговорност
на прекия причинител по чл. 45 ЗЗД и на ответника – възложител по чл. 49 ЗЗД не би
възникнала единствено, ако причината за пожара е непреодолима сила или случайно
събитие, доказването на което е в тежест на ответника, който не е провел подобно доказване.
Липсват данни и за съпричиняване на събитието от застрахованите лица.
Поради това с плащането на двете застрахователни обезщетения в полза на ищеца са
възникнали регресни вземания по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ срещу ответника – до размера на
платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне.
Отговорността на ответника обаче е лимитирана и от дължимото от него деликтно
обезщетение, което се съизмерява с действителната стойност на причинените вреди. От
приетата оценителна експертиза се установява, че тази стойност за вредите по щета №
10017080100219 възлиза на сумата 197 330 лв., което е повече от изплатеното обезщетение
от ищеца, а по щета № 1001708020087 е 82 390 лв., от което следва да се приспадне
остатъчната стойност на вещите от 1011,75 лв., което е по-малко от изплатеното
застрахователно обезщетение. Ето защо регресното вземане по първата щета се съизмерява с
изплатеното обезщетение от 188 389,03 лв., а по втората щета възлиза на 81 378,25 лв., за
разликата над която искът до пълния размер от 105 765,78 лв. е неоснователен поради липса
на регресно вземане.
2. Спорният въпрос е дали така установените регресни вземания са погасени по давност, в
каквото насока е своевременно заявеното възражение на ответника.
Противно на доводите на ищеца неприложима към процесните вземания е разпоредбата
на чл. 114, ал. 3 ЗЗД, според която за вземания от непозволено увреждане давността почва да
тече от откриването на дееца. Процесните вземания не са деликтни, а регресни и за тяхната
давност има специална уредба в чл. 378, ал. 5 КЗ, изрично предвиждаща, че регресните и
суброгационни искове се погасяват в срок 5 години, считано от датата на извършеното
плащане от страна на застрахователя по имуществена застраховка. Впрочем, в същия
смисъл относно началото на давността е била и съдебната практика при предходната
законодателна уредба /мотивите към т. 14 от ППВС № 7/1978 г./. В случая едното от
процесните застрахователни обезщетения е заплатено на 1.03.2018 г., а другото на
12.03.2018 г., от когато са възникнали и регресните вземания по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ спрямо
ответника и от тогава тече и погасителната давност съобразно чл. 378, ал. 5 КЗ.
След началото на давността и преди изтичането е настъпило основание за нейното
спиране за периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. по силата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13.03.2020 г. и за преодоляване на последиците (ДВ, бр. 28/24.03.2020 г.) и
съобразно § 13 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на Закона за здравето (ДВ, бр.
44/13.05.2020 г., в сила от 14.05.2020 г.). Периодът на спирането от 69 дни не се зачита
спрямо срока на давността, поради което с него практически се продължава срока на същата
3
и тя изчита на 9.05.2023 г. /за регресното вземане по щета № 1001708020087/ и на 22.05.2023
г. /за регресното вземане по щета № 10017080100219/.
Не се установява настъпването на други основания за спиране или прекъсване на
давността. Несъстоятелен е доводът на ищеца, че давността била прекъсната поради
отправената на 22.08.2018 г. извънсъдебна покана за изпълнение до ответника. Подобно
основание не е предвидено в чл. 116 ЗЗД или друга законова разпоредба. Следва да се
припомни, че дори и поканата за доброволно изпълнение да бе връчена в рамките на
образувано изпълнително производство, тя също не прекъсва давността – така изрично
мотивите към т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ВКС – ОСГТК. Отделен е въпросът, че няма
данни дали и кога процесната покана от 22.08.2018 г. е връчена на ответника, но и това няма
значение за давността.
Не се установява настоящата искова молба да е била подадена преди изтичане на
давностните срокове за двете регресни вземания. Според чл. 125 ГПК искът е предявен с
постъпването на исковата молба в съда, но съобразно чл. 62, ал. 2, изр. 1 ГПК срокът /вкл.
давностен/ не се смята за пропуснат, когато изпращането на молбата е станало по пощата. В
случая исковата молба е постъпила в съда на 9.06.2023 г. – след изтичане на давностните
срокове. Основателни са съображенията на първоинстанционния съд, че е направен неудачен
опит да се придаде вид, че исковата молба е подадена чрез пощенски оператор в по-ранен
момент – на 27.02.2023 г. Повече от 3-месечната разлика между двете дати е повече от
съмнителна, но по-важното е, че липсват сигурни доказателства, за твърдяното от ищеца
обстоятелство – предаването на пощенски оператор на документите на 27.02.2023 г.,
доказването на което е изцяло в негова тежест.
Единственото представено доказателство е приложена към исковата молба саморъчно
попълнена бланка на известие за доставяне, без посочен пощенски оператор, без подпис,
печат и клеймо. Видно от писмо с изх. № 95-А-7-3/6.03.2024 г. на „Български пощи“ ЕАД
бланката е негова и е обр. 243, но посочения в нея номер на пратката /62039408589/ не
съответства на нито една пратка, изпратена чрез него. Същевременно, самият ищец е заявил
в съдебното заседание на 14.11.2023 г., че пратката е изпратена чрез друг оператор –
„Спиди“ АД, а в заседанието на 23.04.2024 г. е заявил, че не може да представи
доказателства за това си твърдение и такива не са представени по делото. Ето защо
представеното известие за доставяне не представлява изходящ от лицензиран пощенски
оператор документ, поради което не се ползва с доказателствената сила на официален
документ и не може да се протИ.постави на оспорващия ответник. Други доказателства, че
исковата молба е подадена чрез пощенски оператор, не са представени. При това положение
следва да се приеме, че исковата молба не е била подадена по пощата, а директно в съда на
9.06.2023 г., от когато и искът се счита за предявен. Това е станало при вече изтекла
погасителна давност по двете процесни вземания, което води до неоснователност на
исковете.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд по отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
ІІ. По частната жалба на ответника по чл. 248 ГПК
С обжалваното определение от 21.05.2025 г. е оставена без уважение молбата на
ответника за изменение в частта на разноските на решението от 24.03.2025 г. по отношение
на увеличаване на присъдените разноски до пълния поискан размер на разноските за
адвокат.
В решението от 24.03.2025 г. е прието, че ответникът е направил разноски за първата
инстанция в общ размер на 21 310 лв., които според представения списък по чл. 80 ГПК
включват: 1) 600 лв. – за депозит за СТЕ, 2) 300 лв. – за депозит за съдебно-оценителна
експертиза, 3) 10 лв. – за платени такси за 2 бр. съдебни удостоверения, и 4) 20 400 лв. – за
заплатеното адвокатско възнаграждение с ДДС /17 000 лв. без ДДС/ по представената
4
фактура № 876/14.07.2023 г. банково извлечение. Първоинстанционният съд обаче е уважил
частично направеното от ищеца възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на ответника, като е приел за справедлив размера от 8 920 лв.,
който съответствал на уговореното от ищеца адв. възнаграждение, макар да е под
минималния по Наредба № 1/2004 г., предвид установеното протИ.речие на тази наредба с
правото на ЕС съобразно решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Приел е, че
фактическата и правна сложност на спора не била голяма, предвид това че делото имало за
предмет два осъдителни иска, разгледани в няколко съдебни заседания, но поради забава от
вещото лице да изготви заключение, без някакви процесуални усложнения. Въззивният съд
не споделя тези разсъждения поради следното:
На първо място, принципно неправилно съдът е приел, че по реда на чл. 248 ГПК не
можело да се променя вече формираната воля по отношение на разноските в основния акт, а
единствено за преодоляване на пропуск на съда относно произнасяне по направено искане за
разноски, вкл. за отстраняване на грешки относно размера. Подобно ограничение законът не
поставя, поради което е алогично самият съд да се самоограничава. Отделен е въпросът, че
при липса на възможност за пряко обжалване на основния акт в частта за разноските, то
подобно тълкуване ограничава правото на защита по отношение на отговорността за
разноските при липса на обжалване от същата страна на основния акт, което трудно може да
се сподели. Поради това по реда на чл. 248 ГПК може да се коригират разноските по
всякакви причини, вкл. преосмисляне на позицията в основния акт по този въпрос или
правни грешки
На второ място, претендираният размер от 20 400 лв. с ДДС е близък до този по Наредба
№ 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа /изм. бр. 14/2025 г./, който съобразно
чл. 7, ал. 2, т. 5 възлиза на 16 416,19 лв. без ДДС или 19 699,43 лв. с ДДС. Правилата на тази
наредба не са обвързващи за съда, не само предвид установеното протИ.речие с правото на
ЕС с решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС спрямо предходната й редакция,
но и защото настоящата редакция от бр. 14/2025 г. промени регулативния обхват на
наредбата – същата вече не урежда минималните възнаграждения, а е приложима в
случаите, когато липсва писмен договор, уреждащ възнаграждението, когато то се определя
от адвокатския съвет, съда или органите на досъдебното производство /чл. 2, ал. 1 и 2 от
Наредбата, чл. 36, ал. 3 и чл. 38, ал. 2 ЗА/. Въпреки това остава изискването на чл. 36, ал. 2,
изр. 2 от ЗА размерът на адвокатското възнаграждение да бъде справедлив и обоснован, вкл.
при произнасяния по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Същевременно, според настоящия съдебен състав, правомощието на съда по чл. 78, ал. 5
ГПК е изключение от принципа на зачитане на договорната свобода, към защита на която
всъщност е насочено цитираното решение на СЕС, в която правомощието на Висшия
адвокатски съвет по чл. 36 ЗА е разгледано през призмата на ограничаване на конкуренцията
в рамките на предоставянето на адвокатски услуги, т.е. от гледище на възможността
адвокатите да уговарят по-ниски възнаграждения и от гледище на ограничаване на
свободата на договаряне между адвокат и клиент. Ето защо незачитането на тази договорна
свобода по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се извършва само при драстично
несъответствие между сложността на спора и уговореното възнаграждение, с оглед
спазване на принципа за обезщетяване на реално претърпените вреди при деликтната
отговорност, стояща в основата на отговорността за съдебни разноски по чл. 78 ГПК.
В настоящия казус липсва такова драстично несъответствие, а уговореното
възнаграждение от 20 400 лв. с ДДС съответства на фактическата и правна сложност на
спора и обема на извършените процесуални действия в първата инстанция. По делото са
приети множество доказателства, вкл. няколко съдебни експертизи, а същевременно –
разглеждането на делото е продължило в 10 открити заседания. Спорът е и търговски с
голям материален интерес и страни по него са само търговци, което оправдава те да
ангажират по-сериозна професионална адвокатска защита спрямо обичайните граждански
дела на ниска стойност, още повече, че възнаграждението е близко до това по Наредба №
1/2004 г. Поради това не е налице основание за редукция по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.
5
Ето защо частната жалба се явява основателна, поради което обжалваното определение по
чл. 248 ГПК следва да се отмени. Първоинстанционното решение следва да се измени в
частта за присъдените разноски на ищеца, като същите се увеличат до общо 21 310 лв.
ІІІ. По разноските за производството
При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ответникът. Същият е
заявил своевременно искане в тази насока, като претендира разноски в размер на 10 215 лв.,
от които: 1) 10 200 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция фактура
№ 992/10.06.2025 г. и банково извлечение от 6.10.2025 г., и 2) 15 лв. – за заплатената
държавна такса по частната жалба по чл. 248 ГПК.
Ищецът е заявил възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК спрямо претендираните разноски за
адвокат. Съдът не намира възражението за основателно – по вече изложените по-горе
съображения. Същевременно, уговореното за въззивната инстанция възнаграждение от 8 500
лв. без ДДС е далеч по-малко от това за първата инстанция, което съответства и на по-
малкият обем процесуални действия в настоящата инстанция. Ето защо претендираните
разноски следва да се присъдят.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 445/24.03.2025 г. по т. д. № 1085/2023 г. на Софийския
градски съд, VІ-16 състав.
ОТМЕНЯ определение № № 2097/21.05.2025 г. по търг. дело № 1085/2023 г. на
Софийския градски съд, VІ-16 състав, и вместо това постановява:
ИЗМЕНЯ решение № 445/24.03.2025 г. по т. д. № 1085/2023 г. на Софийския градски съд,
VІ-16 състав, в частта за разноските като увеличава присъдените на „Лаури – България“
ООД разноски от 9 830 лв. на 21 310 лв.
ОСЪЖДА „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД с ЕИК – *********,
със седалище и адрес на управление – гр. София, ул. „Стефан Караджа“ № 2, да заплати на
„Лаури – България“ ООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – с.
Казичене, ул. „Околовръстен път“ № 414, на осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата 10 215 лв. –
разноски за исковото производство пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Съобщенията да се връчат чрез обявените по делото профили в ЕПЕП и ССЕВ на
адвокатите на страните.
Указва на страните, че при евентуално подаване на касационна жалба към същата следва
да бъде приложен документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 30 лв.
/като в документа се посочи номера на делото на САС/, както и изложение по чл. 280 ГПК, а
жалбата да бъде подписана от адвокат или юрисконсулт с приложено пълномощно.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7