№ 780
гр. Русе, 03.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Т. Т. Илиева
при участието на секретаря Миглена Ц. Кънева
като разгледа докладваното от Т. Т. Илиева Гражданско дело №
20234520106628 по описа за 2023 година
Ищцата Т. С. Ц. твърди, че на 18.05.2022 г. сключила Договор за паричен заем №
17013204 с ответното дружество ,,Адессо Кредит България" ЕООД. По силата на
договора, „Адессо Кредит България" ЕООД поело задължението да й предостави
парична сума в размер на 350 лв., а тя се задължила да върне заемната сума, както и
възнаградителна лихва и други такси и разходи, както следва: Общ размер на кредита -
350 лв.; ГПР - 41,19 %; Фиксиран годишен лихвен процент на заема – 35 %; Лихвен
процент на ден, приложим при отказ от договора - 0,11 %; Брой погасителни вноски –
6 месечни вноски; Размер на погасителната вноска - 64,43 лв.; Неустойка за
непредоставено обезпечение, съгласно чл. 4 ДПЗ - 171,42 лв., като неустойката се
заплаща разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, като към размера на месечната
вноска от 64,43 лв. се добавя допълнителна сума от 28,57 лв. Обща сума, дължима по
кредита - 386,58 лв. без включена неустойка и 558 лв. с нея.
Счита процесният договор за потребителски заем изцяло недействителен,
поради наличие на няколко от хипотезите, регламентирани в чл. 22 ЗПК. В същия бил
предвиден ГПР, но само като абсолютна процентна стойност - 41,19 %, без да са
посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в Приложение № 1 начин, каквото било изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Счита, че кредиторът е длъжен да спази законовите изисквания при изчисляване
на ГПР по формула, чиито компоненти са регламентирани изрично в ЗПК. В случая
това изискване не било спазено. В процесния ДПЗ липсвала конкретизация относно
начина, по който е формиран посоченият ГПР, което водело до неяснота относно
1
включените в него компоненти, а това от своя страна било нарушение на основното
изискване за сключване на договори по ясен и разбираем начин /чл. 10, ал. 1 ЗПК/. В
чл. 2, т. 8
действително било указано, че ГПР на заема не включва възможни разходи за събиране
на вземането, лихви за забава и неустойки за неизпълнение. При липса на данни за
наличие на други разходи по кредита, можело да се направи извод, че единственият
разход за потребителя би следвало да бъде предвидената възнаградителна лихва, като
при това положение не ставало ясно как е формиран ГПР от 41, 19 %, тоест какво
друго е включено в ГПР извън фиксирания годишен лихвен процент от 35 %. Неясното
определяне на ГПР било самостоятелно основание за нищожност на договора,
съгласно чл. 22 ЗПК.
Процесният ДПЗ не отговарял и на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК, тъй като
бил съставен по неясен и неразбираем за потребителя начин с оглед обстоятелството,
че потребителят следвало още във фазата на преддоговорните отношения, а на още по-
силно основание - при сключване на окончателното споразумение, да е наясно какво е
точното оскъпяване на финансовия ресурс. Тъй като критерият, спрямо който
потребителят можел да се ориентира за действителното оскъпяване на кредита, бил
ГПР, то ако той бъде посочен неточно и неясно, какъвто бил и настоящият случай,
налице било нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК и потребителят бил въведен в заблуждение
относно действителната цена на отпуснатия заем.
В чл. 11, ал. 1, т. 11 и 12 от ЗПК законодателят предвидил като условие за
действителност на договорите за потребителски кредити наличие на подробен
погасителен план, а в случая такъв липсвал, поради което процесният договор за заем
бил недействителен и на това основание.
Такъв се явявал и договор за потребителски кредит, в който не бил изрично
уговорен лихвен процент на ден - чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11, ал. 1, т. 20 ЗПК,
както и договор, сключен при Общ условия, без да включва Общи условия, подписани
на всяка страница от потребителя. Счита, че и тези условия не са изпълнени, поради
което по силата на ЗПК, процесният договор за заем бил изцяло недействителен. В чл.
2, т. 6.1 от процесния договор бил регламентиран само лихвен процент на ден,
приложим при отказот договора, от 0,11 лв. В чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК било
предвидено, че договорът за потребителски кредит задължително трябва да съдържа
лихвен процент на ден, но той не можел да се определя под условие, каквото в случая
било отказът от договора. Т.е., в процесния договор липсвал задължителен реквизит -
лихвен процент на ден, който не зависи от друго условие.
Договорът противоречал на общите разпоредби на материалния закон, тъй като
бил сключен при нарушение на добрите нрави. В чл.4, ал.2 кредиторът, който бил
икономически по-силната страна, включил едностранно определена от него
2
„неустойка" в размер на 171,42 лв., тоест 50 % от заемната сума, която се дължала от
потребителя при неизпълнение на задължение от страна на последния да предостави
обезпечението по чл. 4, ал. 1 ЗПК. Това обезпечение само по себе си се дължало от
кредитополучателя - потребител, ако желае да ползва изброените в чл. 4, ал. 1
,,услуги“, които по същество били такива по управление на кредита и следователно, по
силата на ЗПК, кредиторът не можел да събира такси за услуги по усвояване и
управление на кредита, а още по-малко да иска да бъдат обезпечени и да налага
едностранно определени от него „неустойки" при непредоставяне на обезпечение при
абсурдни условия. С клаузата, предвиждаща „неустойка" за непредоставено
обезпечение за хипотетично преодставяне на „услуги", се целяло заобикаляне на
материалния закон и de facto тази неустойка представлява скрита лихва или такса по
усвояване и управление на кредита, с която се заобикалял материалният закон, а
именно — фиксирания таван на ГПР. Въпросната неустойка изначално била включена
и в таблицата, озаглавена „погасителен план", тоест кредиторът бил наясно, че ищцата
не би могла да предостави обезпечението в чл. 4, ал. 1 ДПЗ и реално с тази сума се
оскъпявал отпуснатият финансов ресурс. Клаузата, регламентираща договорна лихва в
размер на 35 %, също била нищожна поради противоречие с добрите нрави. Съгласно
константната съдебна практика, клауза, в която договорната лихва надвишавала
трикратния размер на законната, се приемала за нищожна поради противоречие с
добрите нрави. Твърди, че кредиторът не би предложил и не би сключил процесния
Договор за паричен заем без включване в него на посочените по-горе две нищожни
клаузи — за неустойка при непредоставено обезпечение в размер на 171,42 лв., както и
договорна лихва в размер на 35 %. Тези две нищожни клаузи били съществени за целия
договор и ако кредиторът не ги бе включил, то не би имал интерес от сключването му.
Ищцата твърди, че е налице нищожност и на отделни клаузи в процесния
договор за заем. По отношение на клаузата за неустойка в размер на 171,42 лв. /чл. 4,
ал. 2 от Договора за заем/ счита, че същата е нищожна по смисъла на ЗЗП,тъй като
представлява неравноправна клауза в потребителски договор; същата представлявала
уговорка във вреда на ищцата, не отговаряла на изискването за добросъвестност и
водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неустойката била в размер 50 % от главницата и се дължала в случай на
непредоставено обезпечение на допълнителни услуги /които били такива по
управление на кредита/, регламентирани в чл. 4, ал. 1 от ДПЗ. Изброените в чл. 4, ал. 1
ДПЗ услуги, а именно — възможности за отлагане или намаляване на погасителни
вноски, смяна на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни средства,
реално не били предоставяни от кредитора, нито ползвани от ищцата. На още по-силно
основание това били услуги по усвояване и управление на кредита, за които според чл.
10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът няма право да събира такса, още по-малко да изисква
обезпечения за такива услуги от кредитополучателя. Задължаването на икономически
3
по-слабата страна да заплаща неустойка за нещо, което по закон не дължи, било
абсолютно противоправно поведение от страна на дружеството-кредитор, като
основната цел на въпросната „неустойка" била допълнително оскъпяване на
финансовия ресурс с още 50 %, които не били включени в изчисляване на
окончателния размер на ГПР. Клаузата за неустойка била нищожна и поради
заобикаляне на ЗПК, който от 2014 г. фиксирал таван на ГПР. Чрез подобни клаузи за
всевъзможни такси и/или неустойки /които били скрити лихви/, кредитните дружества
правели опити да заобиколят Закона и отново да достигнат високите нива на лихвите
по кредитите, които прилагали преди изменението на ЗПК във връзка с максималния
размер на ГПР. С оспорваната клауза на потребителя било наложено да я приеме без да
има възможност предварително да се запознае с нея, без да може да прецени
икономическите последици от сключването на договора при наличието на клаузи,
които не са индивидуално уговорени. Така кредиторът задължавал кредитополучателя
при непредоставено „обезпечение" за допълнителни услуги, за които не може да
събира по закон никакви такси, да заплати неустойка, чийто размер далеч надхвърлял
функциите й и водел до обогатяване на кредитора. Ищцата се позовава на чл. 143, т. 5
от ЗЗП, съгласно който неравноправна е всяка клауза в договор, сключена с
потребител, която задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. От текста на чл. 4, ал. 1 от
Договора за паричен заем се установявали изискванията към обезпеченията, както и
краткия срок, в който трябвало да се представят, които граничели с абсурда по
отношение възможността на потребителя - заемополучател да ги изпълни, а още
повече, че се изисквали за обезпечение на услуги, за които по ЗПК не се дължат
никакви такси от кредитополучателя. Нищожна поради противоречие с добрите нрави
била и клаузата, регламентираща фиксиран размер на договорната лихва от 35 %.
Допустимият размер на договорната лихва не можел да надвишава трикратния размер
на законната лихва, каквато била константната практика на ВКС, а в случая годишната
лихва била над 3 пъти законната лихва за периода.
Претендира да бъде постановено решение, с което да се прогласи нищожността на
договор за паричен заем № 17013204/18.05.2022 г., сключен между ищцата и
„АДЕССО КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, поради противоречие с разпоредбите на
ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, а в условие на евентуалност, ако се приеме, че процесният договор за
паричен заем е действителен, моли да бъдат прогласени за нищожни отделни клаузи,
регламентиращи фиксиран годишен лихвен процент по заема от 35 %, както и
заплащане на неустойка в размер на 171,42 лв. при непредоставяне на обезпечения.
В срока по чл.131 ГПК ответникът „Адессо Кредит България“ ЕООД,
гр.Ботевград, оспорва допустимостта на иска поради липсата на правен интерес.
Ищцата изпълнила частично задълженията си по договора, като заплатила сумата от
85.71 лева, дължима като неустойка по неустоечната клауза и 25.84 лева като
4
договорна лихва, а в ИМ били инвокирани възражения за недействителност и на двете
клаузи. Ищцата нямала правен интерес от установителен иск, тъй като разполагала с
по-ефективен способ за защита – осъдителен иск за връщане на платените суми за
неусотйка и договорна лихва. Поради това моли производството да бъде прекратено.
Претендира направените разноски. Намира иска и за неоснователен по съображения,
подробно изложени в отговора.
Съобразявайки становищата на страните, събраните по делото
доказателства по вътрешно убеждение и приложимия закон, съдът прие за
установено от фактическа страна, следното:
На 18.05.2022 г. между Т. С. Ц. и „Адессо кредит България“ ЕООД е сключен
Договор за паричен заем № 17013204, с който заемодателят предава в собственост на
заемателя сумата от 350 лв., а последният се задължава да я върне при следните
условия: размер на месечната вноска – 64.43 лева; брой месечни вноски – 6; фиксиран
годишен лихвен процент – 35 %; лихвен процент на ден, приложим при отказ от
договора: 0.11 %, ГПР – 41,19 %; обща сума за плащане – 386.58 лв.
В чл.2.10 от контракта е посочено още, че за обезпечаване на всички вземания
по него, страните се съгласяват заемателят да издаде в полза на заемодателя запис на
заповед. Освен това, според 4 заемателят декларира, че желае да се възползва в хода на
изпълнение на договора от допълнителните услуги, предоставяни от заемодателя –
възможност за отлагане или намаляване на погасителни вноски, смяна на падеж,
улеснена процедура за получаване на допълнителни средства, срещу което се
задължава да предостави на кредитора допълнително обезпечение, а именно: 1. Две
физически лица-поръчители, които да отговарят на конкретни условия или банкова
гаранция. При неизпълнение на задължението си да предостави обезпечение в 30-
дневен срок след крайния срок за плащане на задълженията по договора, заемателят
дължи неустойка в размер на 171.42 лв. на разсрочено плащане, заедно с всяка от
погасителните вноски, като към всяка от тях се добавя и сума от 28.57 лв.
Така, видно от приложения погасителен план, общият размер на месечната
погасителна вноска възлиза на 93 лв., а общата дължима сума – 558 лв.
Към исковата молба ответникът представя Рекапитулация по кредит № 17013204
към 30.01.2024 г., според който до посочената дата ищцата е внесла общо сумата
264.38 лв., от която е погасена главница в размер на 152.83 лв., лихва – 25.84 лв. и
неустойка от 85.71 лв.
Установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Изхождайки от предмета на договора за паричен заем и страните по него –
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 от
ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че
5
процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято
правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги
изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в
глава трета, чл.10 и чл.11.
Атакуваният в настоящото производство договор за паричен заем нарушава
разпоредби от ЗПК, поради което е недействителен.
В него е визиран годишен процент на разходите, като абсолютна процентна
стойност - 41.19 %. Не са посочени взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в Приложение № 1 начин, каквото е изискването
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч.
тези, дължими на посредници за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В договора липсва конкретизация
относно начина, по който е формиран посоченият ГПР, което води и до неяснота
относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чл.10, ал.1
ЗПК). В чл.2.8 е указано, че при изчисление на ГПР са взети предвид следните
допускания: договорът ще е валиден за посочения от него срок, всяка от страните ще
изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи
за събиране, мораторни лихви и неустойки. При липсата на данни за наличие на други
разходи по кредита, може да се направи извод, че единственият разход за потребителя е
предвидената в договора възнаградителна лихва и при това положение, не става ясно
как е формиран ГПР от 41.19 %, т.е. какво друго е включено в ГПР извън фиксирания
годишен лихвен процент – 35 %. Неясното определяне на ГПР е самостоятелно
основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 ЗПК.
В чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК е предвидено, че кредиторът дължи да включи в
съдържанието на договора за потребителски кредит условията за издължаване на
кредита, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
перидичността и датите на плащане на погасителните вноски. Т.12 от същата норма
определя какво следва да е съдържанието на погасителния план – планът трябва да
съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент и когато е приложимо допълнително
разходи. В договора не се съдържа погасителен план със законовоустановеното
съдържание, като само е посочен паричен размер на вноската и дати на плащане, без да
е ясно какво точно ще се погасява с нея. Ирелевантен в случая е фактът, че както
лихвения процент, така и ГПР са определени като фиксиран процент от общата сума,
тъй като от тази уговорка не може да се извлече информацията за размера на
6
включените в месечната погасителна вноска суми за главница, лихва и неустойка.
Остава неизяснен въпросът дали и тези суми са с фиксиран размер във всяка
погасителна вноска или първо се заплащат неустойката и лихвата и едва тогава се
изплаща главницата. Тези данни имат съществено значение за изчисляване на
дължимите лихви и разноски по обслужване на кредита, тъй като за база на
изчислението им ще служи неизплатената част от главницата. Дори са се приеме, че
кридитополучателят е изначално наясно какъв е процентът на оскъпяване на кредита,
това не освобождава кредитодателя от задължението, вменено му с императивна
правна норма от ЗПК, да информира своя съконтрагент за условията за заплащане на
месечната погасителна вноска и за това каква част от главницата ще бъде платена с
всяка месечна вноска и каква част представлява т.нар.”оскъпяване” на кредита.
Неспазването на изискванията на чл.11 ал.1, т.11 и т.12 от ЗПК също е самостоятелно
основание за нищожност на договора, съгласно чл.22 от ЗПК.
По отношение вземането за неустойка: За договорите за потребителски кредит
на общо основание и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от
ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към
него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени, по смисъла на чл.146, ал.2
от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание
потребителят не може да влияе и това е служебно известно на съда от множеството
дела, по които са представени идентични контракти между същия заемодател и
различни потребители.
В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла
на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите
за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен
пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите –
членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение
и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“.
В този смисъл клауза, като уговорената в чл.4 от договора за паричен заем,
според която се дължи неустойка в размер на 171,42 лева при неизпълнение на
задължението за осигуряване, в 30-дневен срок след крайния срок за плащане на
задълженията по договора, на обезпечение чрез поръчителство на две физически лица,
които да отговарят на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко
противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика
подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
7
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията.
По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като
кредита е отпуснат и срокът на контракта е изтекъл, като ако не стори това дългът му
нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на
изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е
посочено в чл.16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва
след предоставянето му да се сключи договора за кредит.
Освен това, неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън
присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС,
нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
По посочения по-горе начин се заобикаля закона – чл.33, ал.1 от ЗПК, който
текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка
в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за
неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че
вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се
обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната
практика е константна.
Непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално
очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 от ЗЗД, дава основание да се
иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от
липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това
навежда на извода, че нито една от страните не е имала реално намерение да се
представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 от ЗЗД, при
непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение, е могъл
да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на
обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността
исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това
плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под
8
условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които
законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по
първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като
неустойка.
Атакуваният договор не съдържа информация и относно размера на лихвения
процент на ден /такъв е предвиден само при отказ от договора/, което също е част от
задължителното му съдържание, предвидено в чл.11, ал.1, т.20 ЗПК и самостоятелно
основание за неговата недействителност.
По отношение клаузата, касаеща възнаградителна лихва, са налице и други
основания за недействителност. В договора е предвиден лихвен процент – 35 %. Така
уговорен, размерът на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. В
правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване на добрите нрави
по смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип,
изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби.
Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта,
е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. Налице е трайно установена практика на ВКС, според която съглашение за
плащане възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния размер
на законната лихва. Към датата на сключване на процесния договор, размерът на
законната лихва е 10.00 %, т.е. уговореният в контракта годишен лихвен процент
надвишава повече от три пъти законната лихва, в нарушение на добрите нрави. Поради
това клаузата на чл.2.6 от Договора накърнява равноправието между страните,
противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при
договаряне, с оглед което се явява нищожна на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.
По изложените съображения съдът счита, че Договор за паричен заем, сключен
между страните на 18.05.2022 г., не отговаря на изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11,
ал.1, т.10, 11 и 12 от ЗПК, с оглед което същият е недействителен. Предявеният като
основателен следва да се уважи изцяло.
На основание чл.38, ал.2 от ЗА, предвид уважаването на предявения иск,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на ищцата - адвокат К.
Б. адвокатско възнаграждение за оказаната от нея безплатна правна помощ в размер на
400 лева. Към молбата за освобождаване от заплащане на такси и разноски по делото
ищцата представя декларация за семейно и материално положение и имотно състояние.
От същата е видно, че към настоящия момент единственият й доход е наследствената
пенсия от починалия й съпруг, възлизаща на 620 лв. месечно.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
9
бюджетната сметка на Районен съд – Русе държавна такса за производството по делото
в размер на 50 лева /определена по чл.69, ал.4 от ГПК 4% от стойността на договора/.
Мотивиран така и на основание чл.235 и сл. от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА НИЩОЖНОСТТА на Договор за паричен заем № 17013204,
сключен на 18.05.2022 г. между “Адессо Кредит България” ЕООД, със седалище и
адрес на управление: гр.Ботевград, бул.”3-ти март” 83, с ЕИК *********, и Т. С. Ц., с
ЕГН **********, на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.22 от ЗПК, поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА “Адессо Кредит България” ЕООД, със седалище и адрес на
управление: гр.Ботевград, бул.”3-ти март” 83, с ЕИК *********, да заплати на адвокат
К. И. Б., с ЕГН **********, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, адвокатско възнаграждение
в размер на 400 лева.
ОСЪЖДА “Адессо Кредит България” ЕООД, със седалище и адрес на
управление: гр.Ботевград, бул.”3-ти март” 83, с ЕИК *********, да заплати по
бюджетната сметка на Районен съд – гр.Русе 50 лева - държавна такса по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд- Русе в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
10