№ 23387
гр. София, 19.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР М. МИЛЕВ
при участието на секретаря СИМОНА В. СИМЕОНОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. МИЛЕВ Гражданско дело №
20251110139708 по описа за 2025 година
С искова молба с вх. № 236544/07.07.2025г. ищецът Т. Б. Б. е предявил против „С*“
ООД отрицателен установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл. 22,
вр. чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, с който се иска да бъде обявена нищожността на целия Договор за
потребителски кредит № 1235108/27.01.2025 г., сключен между страните поради
противоречие със закона, под евентуалност- на основание чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД, вр. чл. 19,
ал. 4 от ЗПК – поради заобикаляне на закона, под евентуалност - на основание чл.26, ал.1,
пр.3 от ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави,
Ищецът твърди, че на 27.01.2025г. е сключил с ответника „С*“ ООД Договор за
потребителски кредит № 1235108/27.01.2025 г., по който в полза на ищеца е отпуснат заем в
размер 1600 лева. Ищецът дължал връщане на предоставената сума на 8 броя вноски, като
лихвеният процент по кредита бил в размер на 50%, а годишният процент на разходите
(ГПР) в размер на 63.48%. Поддържа, че в чл. 5 от договора било уговорено, че в срок от три
дни задълженията по договора е следвало да бъдат обезпечени с банкова гаранция или
поръчители, като са поставени множество условия за това, конкретно посочени в клаузата,
като в чл. 11 от договора е предвидено при неизпълнение на условията по чл. 5 да се дължи
неустойка в размер на 1346.54 лева. Поради непредоставяне на обезпечение, на ищеца била
начислена неустойка в общ размер на 1346.54 лева, която сума била дължима към месечната
погасителна вноска. Поддържа, че сключеният между страните договор имал
характеристики на потребителски договор, като същият бил нищожен поради противоречие
с императивни правни норми. Навежда довод, че с уговорената неустойка се цели да се
заобиколи предвидения максимален размер па ГПР в чл. 19, ал. 4 ЗПК, като това вземане
формално е посочено като обезщетение за неизпълнение единствено с цел да не бъде
включено при изчисляването на ГПР и да се заобиколи забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита,
че с начисляването на неустойката се накърняват добрите нрави, което излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
неоснователно обогатяване за другата страна по договора. Неустойката съставлявала
допълнително възнаграждение за кредитора, дължимо под условие, че обезпечението не
бъде предоставено, като била нарушена разпоредбата на 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като
същата задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка, така и клаузата не била индивидуално уговорена в
1
нарушение на чл. 146 от ЗЗП. Поддържа, че било налице заобикаляне на изискването на
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10, тъй като лихвеният процент, годишният
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя не съответстват на
действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения. Според ищеца целия
договор за потребителски кредит е нищожен на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК,
тъй като в него не бил посочен действителният размер на ГПР, доколкото при неговото
изчисляване не е била взета предвид процесната неустойка за непредставяне на обезпечение.
Навежда довод, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, респ. целият договор да се
обяви за нищожен на основание чл.22 ЗПК. Поради сочените основания поддържа, че
процесният договор е недействителен. Моли искът да бъде уважен, като в полза на ищеца
бъдат присъдени разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „С*“ ООД,
в който оспорва исковете. Ответникът твърди, че при сключване на процесния договор за
кредит са спазени всички законови изисквания, с което оспорва доводите на ищеца, като
твърди, че оспорената клауза от договора е валидна. Поддържа, че вземането за неустойка по
договора за непредоставяне на обезпечение не следва да се включва при изчисляване на
размера на ГПР. Посочва, че неустойката е индивидуално договорена между страните като
клаузата е напълно ясна и разбираема - такава би била дължима след сключване на договора
и само в случай, че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си, от
което следвало, че към момента на сключване на договора потребителят е бил уведомен за
всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитодателя при всички
възможни хипотези на развитие на отношенията им, с оглед на което ищецът предварително
е бил наясно с икономическите последици от сключваните договора за кредит. Твърди, че
кредитополучателят е разполагал с 14 дни, в които да упражни правото си на отказ от
договора по чл. 7 от същия, както и в Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан
по никакъв начин от посочената неустойка, както и че е имал възможност за удължаването
на тридневния срок за предоставяне на обезпечение, чрез предоставянето на нарочна молба
до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на
запис на заповед. Излага, че в периода 2021 г. - 2025 г. ищецът е сключил с ответното
дружество общо девет договора, които съдържат уговорка за плащане на неустойка при
непредоставяне на обезпечение по кредита, с оглед на което ищецът е целял начисляването
на неустойката, за да обоснове формалното си право на иск от водене на настоящото
производство, както и същото е в пряко противоречие с принципа на добросъвестността в
преддоговорните отношения между страните. Поддържа, че не е налице противоречие на
договорната неустойка с добрите нрави, поради изложените аргументи, свързани с
индивидуалното договаряне и възможността кредитополучателят да може да въздейства
върху обстоятелствата, водещи до начисляването на неустойка и върху отпадането на това
вземане. Ищецът не бил предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора
от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна
кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение и е
дал на кредитополучателя възможност и допълнителен срок да предостави обезпечение и да
не заплаща неустойка. Оспорва да е налице някоя от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като излага,
че клаузите в процесния договор са уговорени индивидуално с потребителя. Моли за
отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
По делото е приет препис от договор за потребителски кредит № 1235108 от
27.01.2025г., от който се установява, че на посочената дата между ищеца Т. Б. Б.
(кредитополучател) и „С*” ООД (кредитодател) е сключен договор за потребителски кредит,
по силата на който ответното дружество се е задължило да предаде в собственост на
насрещната страна сума в размер на 1600 лева, със срок на издължаване от 8 месечни
2
вноски, последната от които на 29.09.2025г., при фиксиран годишен лихвен процент (ГЛП) –
50,00 % и годишен процент на разходите (ГПР) – 63,48 %.
В чл. 5, ал. 2 от договора е предвидено потребителят в срок до три дни, считано от
датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно от обезпеченията,
съгласно чл. 5, ал. 1 от договора: 1) безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в
БНБ търговска банка за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца
след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора, включваща
договорената главница и лихва; или 2) поръчителство от едно или две физически лица, които
отговорят кумулативно на следните условия: при един поръчител – осигурителният доход
следва да е в размер на не по – малко от 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната, а при двама поръчители – размерът на осигурителният доход на всеки един от тях
следва да е в размер не по – малко от 4 пъти размер на минималната работна заплата; да не
са поръчители по други договори за кредит, сключен с кредитора; да не са
кредитополучатели по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице
неизпълнение; да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация,
различна от „редовен“ както по активни, така и по погасени задължения; да представят
служебна бележка от работодателя си или друг документ, удостоверяващ размера на
получавания от тях доход.
Договорено е в чл. 11, ал. 1 от договора, че при неизпълнение на поетото задължение
за предоставяне на обезпечение по чл. 5, потребителят дължи неустойка в размер на 1346,54
лева, която се заплаща разсрочено, съобразно погасителния план. Потребителят е поел
задължение да върне предоставената му в заем сума при договорените условия, като
погасителния план е видно, че заемната сума следва да се върне при 8 месечни погасителни
вноски в периода от 27.02.2025г. до 29.09.2025г, всяка една от които включва част от
главница (без първите три вноски), част от възнаградителна лихва и част от неустойката по
чл. 11 от договора – при непредставено обезпечение. Общо дължимата сума по кредита
възлиза на 2005,46 лева, като към нея е прибавена и неустойка в общ размер на 1346,54 лева,
при което общата сума за връщане е 3352 лева.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
Предявен е отрицателен установителен иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 от
ЗЗД, вр. чл. 22, вр. чл.11, ал.1, т. 10 ЗПК, под евентуалност- на основание чл.26, ал.1, пр.2 от
ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК, под евентуалност - на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД за
целия Договор за потребителски кредит № 1235108/27.01.2025 г.
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже сключването на процесния договор за
кредит с посоченото в исковата молба съдържание, включващ и процесната клауза по чл. 11
от договора за неустойка. В тежест на ответника е да докаже валидността на договора, респ.
на клаузата за заплащане на неустойка, съответно, че с уговарянето в договора и в клаузата
не се заобикаля размера на ГПР, съответно, че клаузата не е неравноправна и не се
надвишава законовия размер на ГПР, както и че не представлява конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по кредита.
С приетия окончателен доклад по делото съдът е отделил за безспорни и ненуждаещи
се от доказване следните факти: 1) че между „С*“ ООД и ищеца е сключен Договор за
потребителски кредит № 1235108/27.01.2025 г. с твърдените клаузи, по който е отпусната
сума в общ размер на 1600лв. за главница и същата е получена от ищеца; 2) че в договора се
съдържа клауза, предвиждаща заплащането на ГЛП от 50.00%, при посочен ГПР в размер на
63.48%, като е била начислена по чл. 11 от договора и неустойка за непредставяне на
обезпечение по чл.5 в размер на 1346,54 лева, която не е била включена от кредитора като
разход при изчисляване размера на ГПР; 3) че при определяне размера на ГПР ответникът е
взел предвид като разход единствено уговорената между страните възнаградителна лихва.
След като се запозна със съдържанието на представения по делото договор, сключен
3
между страните, съдът счита, че същият разкрива признаците на договор за потребителски
кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК. Договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. Ищецът Т. Б. Б. е физическо лице, за което няма
данни при сключването на процесния договор да е действало в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а ответникът „С*” ООД е търговско дружество с
предмет на дейност кредитиране, вкл. предоставяне на потребителски кредити,
следователно, при сключването на договора ищецът е действал в качеството на "търговец",
според легалната дефиниция, дадена в § 13, т. 2 ДР на ЗЗП, а ответникът има качеството на
"потребител", според легалната дефиниция в § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. Като форма на
предоставяне на потребителски кредит е уредено предоставянето на заем, като в настоящия
случай такъв е и предметът на процесния договор. От представения договор е видно, че
ответникът „С*“ ООД се е задължил да предостави на ищеца парична сума срещу
задължението на последния да я върне.
Съгласно приложимата разпоредба на чл. 22 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен, когато не са спазени императивните законови изисквания към
формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на
потребителите, а именно изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл.
12, ал. 1, т. 7 – 9 от ЗПК.
При извършване на преценка на действителността на процесния договор за
потребителски кредит съдът намира, че същият е нищожен на основание 26, ал.1, пр.1 ЗЗД,
вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. В посочената разпоредба е предвидено, че
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
Съдът намира, че предвидената неустойка по чл. 11, ал. 1 от процесния договор за
потребителски кредит представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и
следва да бъде включена в ГПР по кредита, като същата е била изначално известна на
кредитора. В пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК е дадена легална дефиниция на понятието „общ
разход по кредита“, според която това са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В случая получаването на кредита е обусловено от заплащането на неустойката. Това
е така на първо място, защото изискването за предоставяне на обезпечение чрез
поръчителство или банкова гаранция съдържа множество ограничения и конкретно
определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия срок за
предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително трудно
4
изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък и това
създава значително затруднение за потребителя, както за предоставяне на обезпечение чрез
поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на
удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи, така и
относно безусловната банковата гаранция, за учредяването на която също е необходимо
набавяне на документи и одобрение от кредитна институция.
Същевременно в договора липсва клауза, която да предвижда освобождаване на
потребителя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави обезпечение на
заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният срок е уреден като
краен и преклузивен и с неговото изтичане се поражда задължението на потребителя за
плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия. Следователно от
значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е обезпечаването на
кредита, а спазването на краткия тридневен срок.
Следва да се съобрази също, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора /да
върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски. Следователно процесната неустойка има характера на „общ
разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде
включена в годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното,
неустойката представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да
получи към датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на
разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 63,48 %
годишно. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР.
При това положение, съдът приема, че неустойката съставлява разход, който е
следвало да бъде включен в ГПР и липсата на този разход в договора при изчисляването на
ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК. Сам
5
ответникът сочи в отговора си на исковата молба, че обсъжданата неустойка в размер на
1346,54 лева не е била взета предвид и включена при изчисляване размера на ГПР, като това
обстоятелство е обявено от съда за безспорно. Същото се установява и от самото
съдържание на сключения договор за потребителски кредит, в чл. 3, ал. 2 от който изрично е
посочено, че размерът на ГПР включва единствено договорената между страните
възнаградителна лихва. Липсата на неустойката при изчисляването на ГПР е довело до
подвеждащо оповестяване на действителния процент на разходите в противоречие с чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, което води до недействителност на договора на основание чл.22 от ЗПК. В
Решение от 13.03.2025г. по дело № C‑337/23 на Съда на Европейския съюз е разяснено, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както и
непосочването на този процент, поради което санкцията, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на
всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя
относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК.
Предвид изложеното, съдът намира, че процесният договор за потребителски кредит
№ 1235108 от 27.01.2025г., сключен между Т. Б. Б. и „С*“ ООД, е нищожен на основание
чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, като предявеният
главен иск се явява основателен и следва да бъде уважен. Доколкото не се е сбъднало
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуално съединените искове, съдът
не дължи произнасяне по тях.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото, право на разноски имат единствено ищецът.
Същият е заплатил държавна такса в размер на 64,00 лева, поради което ответникът
следва да бъде осъден на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на ищеца посочената сума.
В хода на исковото производство ищецът е бил представляван по реда на чл.38 ЗАдв
от адвокат Д. Г. от АК - Ловеч, поради което в полза на процесуалния представител следва
да се определи възнаграждение.
Независимо че в чл.38, ал.2 ЗА е предвидено, че в случаите на оказана безплатна
правна помощ съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в
Наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗА, съдът счита, че при определяне размера на дължимото
адвокатско възнаграждение следва да се съобрази и Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело
С 438/22, с което се приема, че при извършването на тази преценка съдът не е обвързан от
определените с Наредба на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските
възнаграждения /така определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС, Първо ТО, по т. д. №
1908/2022 г.; определение № 343/15.02.2024 г. на ВКС, Второ ТО, по т. д. № 1990/2023 г. и
др./. Като критерии за определяне на адвокатското възнаграждение следва да бъдат взети
предвид фактическата и правна сложност на делото, произтичаща от предмета му, в това
число и размера на предявените искове, вида и обема на процесуалните действия,
6
продължителността на производството. В случая делото не се отличава с никаква
фактическа и/или правна сложност, не са събирани значителни по обем доказателства, не са
допускани съдебни експертизи, не са изслушвани свидетели; следва да се съобрази
конкретно проявената процесуална активност по делото, по което е проведено едно
единствено открито съдебно заседание, на което адвокатът не се е явил, както и че се касае
за типизирано дело, предвид броя дела, заведени в СРС с такъв предмет. С оглед на това
съдът приема, че за оказаната на Т. Б. Б. безплатна адвокатска помощ в хода на
производството следва да се определи адвокатското възнаграждение на основание чл.38, ал.2
ЗА в размер от 250 лева с ДДС, с оглед наличните доказателства за регистрация по ДДС.
Доводите на ответника за недължимост на така определеното адвокатско възнаграждение са
неоснователни. За уважаване на искането по чл.38, ал.2 ЗА е достатъчно по делото да е била
осъществена правна помощ, която е договорена като безвъзмездна и страната, в полза на
която е била предоставена, да има право на разноски по правилата на чл.78 ГПК, които
предпоставки в случая са налице.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Т. Б. Б., ЕГН **********, срещу „С*“ ООД, ЕИК *,
отрицателен установителен иск, че сключеният между Т. Б. Б. и „С*“ ООД договор за
потребителски кредит № 1235108 от 27.01.2025 г. е нищожен на основание чл.26, ал.1, пр.1
ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК – поради противоречието му със закона.
ОСЪЖДА „С*“ ООД, ЕИК *, да заплати на основание чл.78, ал.1 ГПК на Т. Б. Б.,
ЕГН **********, сумата в размер от 64,00 лева, представляваща разноски за заплатена
държавна такса в исковото производство пред Софийски районен съд.
ОСЪЖДА „С*“ ООД, ЕИК *, да заплати на основание чл.38, ал.2 ЗАдв, вр.чл.78, ал.1
ГПК на адвокат Д. Г. от АК – Ловеч, личен номер *, адвокатско възнаграждение в размер на
250 лева с ДДС за оказаната безплатна адвокатска помощ на ищеца по исковете – Т. Б. Б..
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7