РЕШЕНИЕ
№ 17375
гр. София, 25.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20221110151734 по описа за 2022 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от Г. А. Д. срещу „Креди Йес“
ООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, за
заплащане на сумата от 111,26 лева /съгласно увеличение, допуснато с протоколно
определение от 17.10.2023г./, представляваща недължимо платена сума по Договор за
паричен заем № 984317 от 12.09.2022г., сключен между страните, ведно със законната лихва
считано от 26.09.2022г. до окончателно изплащане.
В исковата молба се твърди, че на 12.09.2022г. ищецът е сключил договор за паричен
заем № 984317 с ответника за главница от 500 лева, платим на 8 месечни погасителни
вноски. В чл. 6 от договора било уговорено, че заемателят се задължава да предостави на
кредитора обезпечение под формата на физическо лице-поръчител и още едно обезпечение:
банкова гаранция, ипотека, особен залог върху движима вещ. В чл. 8 от договора страните се
договорили, че при непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде
начислена неустойка в размер на 308,52 лева, която била начислена още със сключването на
договора. Ищецът бил заплатил изцяло сумите по договора, включително неустойката.
Счита, че договорът е нищожен поради нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК поради това, че не
бил написан по ясен и разбираем начин, на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,тъй като
липсвало ясно посочване на годишния процент на разходите, както и че посоченият такъв не
отговарял на действителния, тъй като в него не била включена неустойката за
непредоставяне на обезпечение, като излага подробни съображения, че същата
представлявала възнаграждение за кредитора, а не обезщетение за договорно неизпълнение.
1
Договорът не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като клаузата за
плащане на възнаградителна лихва била нищожна поради противоречие с добрите нрави. С
оглед на това и на основание чл. 22 ЗПК счита договора за изцяло недействителен.
Евентуално твърди, че ако целият договор не е нищожен, неустоечната клауза била
нищожна. Моли съдът да осъди ответника да върне сумата от 308,52 лева, с която
ответникът се бил обогатил без основание за негова сметка. Искът е предявен като частичен
за сумата от 50 лева. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба.
С молба-становище от 16.10.2023г. ответникът оспорва предявения иск, като в частност
оспорва наведените от ищеца основания за нищожност на процесния договор. Не оспорва,
че ищцата е заплатила по договора за кредит общо 643,38 лева, с които е погасена цялата
главница в размер на 500 лева, дължимата лихва в размер на 32,12 лева и неустойка за
непредоставяне на обезпечение в размер на 111,26 лева.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По предявения иск в доказателствена тежест на ищецае да докаже факта на плащане на
процесната сума на ответника.
В доказателствена тежест на ответника е да установи наличието на валидно
правоотношение по договор за кредит, размера и изискуемостта на вземанията по него, в
частност наличието на валидна клауза, предвиждаща заплащане на възнаграждение и
неустойка, както и че клаузата, от която произтича процесното вземане, е индивидуално
уговорена, респ. че е налице основание за получаването на сумата.
Страните не спорят и от представения от ищеца договор се установява, че на
12.09.2022г. между тях е сключен договор за паричен заем № 984317 за главница от 5000
лева с краен срок на изплащане 12.05.2023г., месечен лихвен процент от 3,400% и ГПР в
размер на 49,698%. Сключеният между страните договор е потребителски, поради което
намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като според
легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Условие за неговата
действителност е писмената форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
2
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
Процесната неустойка е уредена в чл. 6, вр. чл. 8 от договора. Съгласно чл. 6 от него,
страните се съгласяват договорът за заем да бъде обезпечен с гарант/и, отговарящ/и на
условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от
посочените по-долу обезпечения, по избор на заемателя, като изборът на второ обезпечение
е между ипотека върху недвижим имот, особен залог върху движимо имущество, банкова
гаранция и ценна книга, издадена в полза на заемодателя. В чл. 8 от договора е предвидено,
че с подписването на настоящия договор заемателят декларира, че му е известно и се счита
за уведомен, че в случай, че заемателят не предостави договореното в чл. 6 от настоящия
договор в тридневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря
на условията, посочени в чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от Общите условия към договора за заем,
заемателят ще дължи на заемодателя неустойка в размер на 308,52 лева, с начин на
разсрочено плащане подробно посочен в погасителен план към настоящия договор за заем.
В погасителния план към договора е посочено, че уредената в чл. 8 от него неустойка при
липса на обезпечение е разсрочена на вноски от по 38,56 лева, дължими заедно с
погасителните вноски по главницата и лихвата по заема.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, в случая че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 12.09.2022г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят
50 % от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по
кредита за потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
3
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера, броя и
изключително краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на
обезпечение изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на
обезпеченията е прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-
заемател, както за предоставяне на обезпечение чрез поръчител, тъй като същият следва да
отговаря на критерии, чието изпълнение подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез
предоставяне на официални документи, така и относно останалите предвидени обезпечения
като ипотека, особен залог, банкова гаранция или издаване на ценна книга.
Същевременно в договора и общите условия липсва клауза, която да предвижда
освобождаване на заемателя от задължението за плащане на неустойка, ако предостави
обезпечение на заема, макар и извън уговорения тридневен срок. Напротив, тридневният
срок е уреден като краен и преклузивен, и с неговото изтичане се поражда задължението на
заемателя за плащане на неустойката, независимо от неговите последващи действия.
Следователно от значение за интереса на кредитора при определяне на неустойката не е
обезпечаването на кредита, а спазването на краткия тридневен срок. Дори спазването на
срока, обаче, не е достатъчно, за да се освободи потребителят от задължението за плащане
на неустойка, защото в чл. 8 от договора е предвидено, че кредиторът еднолично и може да
прецени дали предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема.
Показателно е и обстоятелството, че компенсаторната неустойка санкционира
неизпълнение на задължение, различно от главното задължение на заемателя по договора
/да върне заетата сума/, и се дължи независимо от това, дали заемателят плаща дължимите
погасителни вноски на уговорените падежни дати. Обезпечението на заема няма
самостоятелно значение извън неговата функция да гарантира изпълнението на главното
задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при
липсата му, са последица от невъзможността на заемодателя да удовлетвори вземането си от
обезпечението, ако заемателят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката
изначално не е обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за заемодателя и се
дължи независимо от това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер надхвърля 61% от
размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил
законоустановения размер от 50%. Единствено формалното уреждане на вземането като
неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност
на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
4
към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за заемодателя, което той очаква да получи към
датата на сключване на договора за заем, то посочването на годишен процент на разходите
без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в заблуждение
относно разходите му по заема, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,698% годишно, а не
над 100%. При това положение посоченият в договора годишен процент на разходите не
позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който изначално не е годен да
изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в случая е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и
приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Предвид гореизложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание
чл. 22 ЗПК и съгласно чл. 23 ЗПК, в този случай потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по него. Както беше посочено по-горе,
между страните няма спор, че ищецът е заплатил по договора общо 643,38 лева, с които е
погасена цялата главница в размер на 500 лева, дължимата лихва в размер на 32,12 лева и
неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 111,26 лева, поради което
предявеният осъдителен иск за връщане на недължимо платената сума в размер на 111,26
лева се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият е сторил
разноски за държавна такса в размер на 50 лева, както и за адвокатско възнаграждение в
размер на 350 лева, платено изцяло в брой съгласно представения договор за правна защита
и съдействие. Релевираното от ответника с молбата му от 16.10.2023г. възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно. Съгласно приложимата към
датата на сключване на договора за правна защита и съдействие /06.09.2022г./ редакция на
чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ, минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 300 лева, до
който размер то следва да бъде намалено поради липсата на каквато и да било фактическа и
правна сложност на делото. Ето защо на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ
размер на 350 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, с ЕИК: , със седалище и адрес на управление: гр. Х, ул.
„Л“ № , да заплати на Г. А. Д., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С, ул. „С С ет. , на основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата от 111,26 лева , представляваща недължимо платена сума по
5
сключен между страните Договор за паричен заем № 984317 от 12.09.2022г., ведно със
законната лихва считано от 26.09.2022г. до окончателно изплащане, както и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 350 лева, представляваща сторените по делото разноски.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6