№ 19328
гр. София, 28.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 166 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА АЛ. АЛЕКСИЕВА Гражданско
дело № 20231110168274 по описа за 2023 година
Предявени са от ищеца Н. Н. Н. срещу ************ обективно съединени
искове с правна квалификация по чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 143 вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
чл. 26, ал. 1, пр. 2 и 3 ЗЗД и чл. 55, ал.1, предл. I ЗЗД за прогласяване нищожност на
клауза за неустойка по чл. 3, ал. 2 от Договор за предоставяне на кредит № ******,
сключен между страните, като неравноправна, поради противоречие с добрите нрави,
респективно поради заобикаляне на закона, и за осъждане на ответника да заплати
сумата от 5 лв., част от претенция в пълен размер от общо 112,56 лв., представляваща
недължимо платена сума по Договор за паричен заем № ******, ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба в съда- 13.12.2023 г., до окончателното
й изплащане.
Ищецът Н. Н. Н. излага твърдения, че на 11.01.2023 г. сключил Договор за
предоставяне на кредит № ****** с ************, по силата на който последният, в
качеството си на кредитодател, отпуснал сумата от 560 лв. срещу задължението на
ищеца да я върне в 30- дневен срок при ГЛП от 40,15 % и ГПР от 48,30 %. Сочи, че в
чл. 3, ал. 1 от договора било уговорено предоставяне на обезпечение, като при
неизпълнение се дължала неустойка съгласно чл. 3, ал. 2. Твърди, че била начислена
неустойка в размер на 112,56 лв. поради непредоставяне на предвиденото в договора
обезпечение. Поддържа, че процесният договор е недействителен, тъй като не била
спазена предвидената от закона форма. Твърди, че копия от договора, погасителния
план и СЕФ не били предоставени на ищеца. Липсвал съществен елемент от
съдържанието на договора- ГПР. Липсвало ясно разписана методика на формиране на
ГПР. Поддържа, че действителният размер на ГПР надхвърлял законоустановения
1
максимален праг. Заявява, че клаузата за неустойка е нищожна като накърняваща
добрите нрави. Сочи, че същата не била индивидуално договорена. С уговорката за
неустойка се заобикаляла забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради факта че се касаело за
разход по договора за кредит и същият следвало да се счита включен към ГПР. Моли
за уважаване на исковете. Претендира присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът ************ депозира отговор на исковата
молба чрез юриск. А. Г., с който оспорва иска като недопустим поради липсата на
правен интерес. По същество оспорва исковата претенция като неоснователна. Не
оспорва, че между страните е възникнало облигационно отношение по посочения
договор за паричен заем. Излага, че договорът за кредит бил предсрочно погасен от
ищеца, като неустойката била частично погасена в размер на 75,04 лв. Твърди, че е
изплатил на ищеца сумата от 75,04 лв. по банкова сметка. Счита, че не е дал повод за
завеждане на делото и моли за приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК. Моли за
прекратяване на настоящото производство, респективно- за отхвърляне на иска като
неоснователен. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
С молба от 17.07.2024 г., ищецът признава стореното от ответника плащане и
прави искане по чл. 214 ГПК да бъде увеличен размера на иска от 5 лева на 75,04 лева.
С молба от 07.10.2024 г. , ищецът прави същите искания и предвид постъпилото
плащане в хода на процеса , моли да същото да бъде съобразено.
Съдът, като съобрази доводите на страните и въз основа на събраните по делото
доказателства намира следното:
В тежест на ищеца за уважаване на иска по чл. 26, ал. 1 ЗЗД е да докаже, че на
11.01.2023 г. между Н. Н. и ************ е бил сключен Договор за предоставяне на
кредит № ****** с посоченото съдържание; обстоятелствата, от които произтича, че
оспорената клауза е недействителна на заявените правни основания. По иска по чл. 55,
ал.1, предл. I ЗЗД: В тежест на ищеца е да докаже, че е заплатил процесната сума в
полза на ответното дружество. В тежест на ответника е да установи основание за
получаване, респ. за задържане на полученото.
Между страните е безспорно и ненуждаещо се от доказване, че е сключен
Договор за предоставяне на кредит № ****** от 11.01.2023 г., по силата на което на
ищеца е отпусната сумата в размер на 560 лв., както и че ищецът Н. Н. е платила по
процесния договор сумата от 75,04 лева, представляваща неустойка , както и
обстоятелството, че в хода на процеса на 14.03.2024 г. ответникът е заплатил на ищеца
сумата от 75,04 лева. Между страните е безспорно и обстоятелството, че в договора е
била предвидена неустойка при непредоставяне на обезпечение, чиято стойност е
била взета предвид при определяне на ГПР по договора за кредит.
Искът за нищожност на клаузата за неустойка за непредоставяне на обезпечение
2
по чл. 3, ал. 2 от договора за кредит е основателен. Изискванията, които клаузата на чл.
3, ал. 1 от договора въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него. Не
само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага
с възможност да осигури банкова гаранция в размер на цялото задължение на
заемателя по договора или физическо лице - поръчител, отговарящ на всички
поставени изисквания към него, при положение, че кандидатства за отпускане на
кредит в размер от 560 лева. Поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. В аспекта на изложеното
съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на
неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на
потребителя. Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася
значително неравновесие в правата и задълженията между страните и попада под
хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при
неизпълнение на задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след
неговото сключване да заплати необосновано висока с оглед цената на договора за
кредит за потребителя неустойка.
Същевременно основателно от страна на ищеца по предявените искове се
поддържа, че е налице нарушение на императивното изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими специални знания, за да
приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, е 48,3 %, а
при включване на същата размерът на ГПР многократно надхвърля законоустановения
максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
С оглед гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка на практика
представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде
включено, както в лихвения процент по договора, така и в годишния процент на
разходите. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя"
са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение
за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В тази връзка, уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение е
разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае
обезпечение на вземанията по договора. Начинът на уговаряне на дължимостта на
неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за
3
допълнително плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя
разход, пряко свързан с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и
едновременно с погасителните вноски по кредита, формално извън договорната лихва
и все на кредитодателя. Последното несъмнено води до съществено и необосновано
оскъпяване на кредита и обременяване на разходите по същия, които се възлагат в
тежест на потребителя.
В аспекта на изложеното следва да се приеме, че след като неустойката не е
включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит ГПР, то и този
договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият привидно не
нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че неустойката бъде включена,
то процентът на разходите надхвърля многократно допустимия съгласно
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния
договор за кредит се явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 22
ЗПК, предвид че в договора за кредит не е посочен реалният размер на ГПР,
приложим към кредитния продукт. Текстът на последната норма не следва да се
възприема буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, да
се приема, че е изпълнено изискването на закона за съдържание на договора.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен
ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което води
до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК / в този смисъл Решение на СЕС от
20.09.2018 г. по дело С-448/17, Решение № 264616 от 09.07.2021 г. на СГС по в. гр. д.
№ 9991/2020 г. и др./.
Предявеният главен иск за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка
от договора за кредит, поради противоречие на същия с посочените императивни
материалноправни разпоредби на закона е основателен и следва да бъде уважен на
това основание.
По исковата претенцията за осъждане на ответника да заплати сума в размер на
75,04 лв./ изменен по реда на чл. 214 ГПК/, като платена без основание, предвид
нищожността на клаузата, въз основа на която е платена:
Според ППВС № 1 от 28.05.1979 г., първият фактически състав на чл. 55, ал. 1
ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на
основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване
на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Начална липса на
4
основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт.
Първата хипотеза на чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а
ответникът не докаже претендираното от него основание, така и когато ответникът
докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът докаже с репликата си,
че това основание е нищожно. И в двата случая даденото е без основание. В този
смисъл решение № 60287 от 16.02.2022 г. по гр. д. № 973/2021 г. на ВКС, III ГО и
решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018 г. на ВКС, III ГО.
С оглед изложеното и предвид изводите до които съдът достигна за нищожност
на клаузата за неустойка по чл. 3, ал.2 от договора, съдът намира, че предявеният иск е
доказан по основание и размер.
В хода на процеса на 13.03.2024 г., ответникът е заплатил претендираната сума
от 75,04 лева. Предвид изложеното и с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК,
съгласно която съдът взема предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска,
които са от значение за спорното право, следва да бъде съобразен като такъв факт
настъпилото след завеждане на делото плащане от ответника на исковите суми, поради
което предявеният иск следва да бъде отхвърлен като погасени поради плащане в хода
на процеса, осъществено след завеждане на исковата молба в съда.
По разноските:
Предвид изхода на спора и като съобрази изхода на спора, намира, че
разноските следва да бъдат възложени в тежест на ответниците. Неоснователен е
доводът на ответника, че не е дал повод за завеждане на иска по чл. 26 ЗЗД и чл. 55
ЗЗД, тъй като не е изпълнен фактическия състав на разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК –
неустойката в размер на 75,04 лева е начислена и събрана от ответника по договора за
кредит.
Ищецът претендира разноски за адвокатско възнаграждение на основание чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗАдв по всеки иск – по чл. 26 ЗЗД и чл. 55 ЗЗД. В този случай нарочно
доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в
основното производство по делото не е необходимо да се провежда /виж определение
№ 515/02.10.2015 г. по ч. т. д. № 2340/2015 г. на I т. о. на ВКС/. Съдебната практика
приема еднозначно, че изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на
безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗА обвързват съда и той не дължи проверка за
съществуването на конкретната хипотеза. По делото са предявени искове по чл. 26,
ал.1 ЗЗД и иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Следва да се съобрази и обстоятелството, че след
решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 съдът не е императивно обвързан
с фиксираните в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските
възнаграждения и може да определи възнаграждение и в по-нисък размер. Нормите от
наредбата могат да служат за известен ориентир, но преценката на съда се формира с
оглед вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на извършената работа
5
и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. / Определение № 1344 от
21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2933/2023 г., III г. о., ГК, Определение № 683 от
20.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 1345/2023 г., I т. о., ТК, Определение № 350 от
15.02.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 75/2024 г., II т. о., ТК/.
Ето защо, като взе предвид, че се касае за предявени кумулативно съединени
искове в защита на един интерес, които не се отличават с фактическа и правна
сложност, които са типизирани предвид броя дела, заведени в СРС с такъв предмет,
материалния интерес по делото, количеството извършена работа, предвид постъпило
плащане още с отговора на исковата молба, на оказалия безплатна правна помощ
адвокат следва да се присъди възнаграждение в размер на 200 лева.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски 100 лв. за държавна такса и 200 лв. в полза на Е. а. д. „Д. М.“ за адвокатско
възнаграждение.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Н. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: /адрес/
срещу ************, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление/: /адрес/ иск
с правно основание по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД НИЩОЖНОСТТА на неустоечната
клауза на чл. 3, ал. 2 от Договор за предоставяне на кредит № ******/11.01.2023 г.,
сключен между тях, поради противоречие със закона.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. Н. Н., ЕГН **********, с адрес: /адрес/ срещу
************, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление/: /адрес/ иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 за сумата от 75,04 лв., представляваща платена
без основание сума по нищожна клауза на чл. 3 , ал.2 от Договор за предоставяне на
кредит № ******/11.01.2023 г. , сключен между тях, поради плащане в хода на
процеса.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ************, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление/: /адрес/, да заплати на Н. Н. Н., ЕГН **********, с
адрес: /адрес/, сумата от 100 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 2 ГПК ГПК ************, ЕИК *********
със седалище и адрес на управление/: /адрес/ да заплати на Е. а. д. „Д. М.“, БУЛСТАТ
********* сумата в размер на 200 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатна правна помощ на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на Н. Н. Н. в
исковото производство пред СРС.
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването
му на страните пред СГС.
6
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7