Решение по дело №1675/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.10, ал.6 от Закона за семейните помощи за деца (ЗСПД).

Образувано е по жалбата на А.С., гражданин на ***, родена на ***г., ЛНЧ: **********, с настоящ адрес ***, против Заповед № ЗСПД/Д-В/10504/12.07.2023г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, с която във връзка със заявление - декларация с вх.№ ЗСПД/Д-В/10504/10.07.2023г. й е отказано отпускането на еднократна помощ за ученик по чл.10а, ал.1 ЗСПД за детето А. С..

Жалбоподателката твърди незаконосъобразност на обжалваната заповед по съображения, че е необоснована, постановена в нарушение на материалния закон и несъответствие с преследваната от него цел. Счита, че неправилно отказът е обоснован с липса на предпоставките по чл.3, т.5 ЗСПД. Сочи, че изразът в разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗСПД „когато децата живеят постоянно в страната“ не се припокрива по съдържание с понятието „статут на постоянно пребиваване в РБ“. Твърди, че в случая гражданството неправилно е изведено като основание за постановения отказ, т.к. ЗСПД не въвежда ограничение относно статута на децата, които търсят социални помощи, а единственото изискване е да са се установили да живеят за продължителен период от време в страната Сочи, че лице, което се ползва с временна закрила в РБ, попада в обхвата на разпоредбата на чл.10а, ал.1 ЗСПД. Излага подробни съображения и за това, че е налице противоречие между чл.3, т.5 ЗСПД с разпоредбите на чл.2, чл.3 и чл.27 от Конвенцията на ООН за правата на детето /КПД/, Конституцията на Република България /КРБ/, Закона за социалното подпомагане /ЗСП/ и Закона за закрила на детето /ЗЗДт/. Твърди, че разрешаването на това противоречие е предвидено в чл.5, ал.4 КРБ, поради което следва да се приложат пряко разпоредбите на Конвенцията за правата на детето. Поради прякото приложение на Конвенцията, противоречието на ЗСПД с КРБ и с основни принципи по ЗЗДт, и ЗСП, моли съдът да приеме наличието на предпоставките на ЗСПД за отпускане на еднократна помощ за ученик по отношение на жалбоподателката - лице, с разрешение за постоянно пребиваване в страната, и детето й. По изложените съображения иска отмяна на обжалваната заповед и връщане на преписката със задължителни указания към административния орган за отпускане на еднократната помощ.

В съдебно заседание жалбоподателката се представлява от адв. Д.А., която поддържа жалбата на наведените в нея основания. Моли за отмяна на заповедта и отпускане на помощта по чл.10а ЗСПД и присъждане на сторените по делото разноски.

Ответната страна - директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, оспорва жалбата по съображения в молба С.д. № 14567/16.10.2023г. Счита, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, в предвидената от закона форма, без допуснати съществени процесуални нарушения и с оглед императивния характер на разпоредбата на чл.3, ал.5 ЗСПД - при правилно приложение на материалния закон. Твърди, че при действащата правна уредба не може да се приеме, че е нормативно предвидено получаването от украински граждани на еднократна помощ по чл.10а, ал.1 ЗСПД. Липсва препращаща норма или последващ акт на държавен орган, който да прецизира отпускането на конкретния вид помощ. Не е налице договор между двете държави, предвиждащ изплащането на подобни помощи. Счита и че Директивата за временна закрила на бежанци, няма отношение към казуса.

След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено от фактическа страна, следното:

Видно от Регистрационна карта № *********, издадена от Държавната агенция за бежанците при Министерски съвет, жалбоподателката С., като гражданин на ***, се ползва с временна закрила, предоставена с Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием, активирана с Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г. за установяване на съществуването на масово навлизане на разселени лица от *** по смисъла на чл.5 от Директива 2001/55/ЕО и за въвеждане на временна закрила.

В регистрационната карта като придружаващи лица под 14-годишна възраст, е вписано детето А., родено на *** г., ЛНЧ: ***********.

В изпълнение на Решение № 95/01.02.2023г. на Министерски съвет и Решение на Европейската комисия за удължаване действието на Директивата за временна закрила, срокът на предоставената временна закрила на жалбоподателката и придружаващите я лица, към момента е определен до 4 март 2024г.

На 10.07.2023г. жалбоподателката подала до директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, заявление - декларация вх.№ ЗСПД/Д-В/10504 за отпускане на еднократна помощ по чл.10а от Закона за семейните помощи за деца - за ученици, записани в първи, втори, трети и четвърти клас. Към заявлението е приложена Служебна бележка изх.№УД25-2-227-54/26.06.2023г., издадена от директора на Основно училище „********“, според която ученикът А. С., ЛНЧ **********, е записан в ***** клас за учебната 2023/2024г. С идентично съдържание е и приложената към жалбата Служебна бележка изх.№ УД25-2-227-111/25.07.2023г.

Заявлението - декларация било разгледано от социален работник, който на 12.07.2023г. дал заключение, че след като заявителката няма постоянно пребиваване в Република България, е налице основание по чл.3, т.5, вр. чл.10а ЗСПД за отказ на помощта.

Със Заповед № ЗСПД/Д-В/10504/12.07.2023г. директорът на ДСП-Варна на основание чл.3, ал.5, вр.чл.10а ЗСПД отказал на А.С. отпускането на еднократна помощ по чл.10а, ал.1 ЗСПД за детето А. С., по съображения, че лицето няма постоянно пребиваване в Република България и получаването на такива помощи не е предвидено в друг закон или в международен договор с ***.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е подадена от надлежна страна – заявителят на отказаната еднократна помощ по чл.10а ЗСПД, в срока по чл.149, ал.1 АПК, поради което е ДОПУСТИМА.

Разгледана по същество, жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.

При извършване на проверката по чл.168, ал.1, вр. чл.146 АПК, съдът констатира, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган по чл.10, ал.4 ЗСПД – директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна, в предвидената писмена форма и при спазване на задълженията за мотивиране по чл.10, ал.5 ЗСПД и чл.59, ал.2 АПК, поради което не страда от пороци, влечащи нейната нищожност. В производството не са допуснати и съществени процесуални нарушения, които да опорочават акта до степен, налагаща неговата отмяна.

Обжалваната заповед обаче е издадена при неправилно приложение на материалния закон и в несъответствие с преследваната от него цел.

Съгласно чл.2, § 1, букви а) и в), вр. § 4, буква б) от Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г. недвусмислено следва, че жалбоподателката и малолетното й дете А. - като граждани на ***, се ползват с временна закрила по Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001г. относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланс между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием.

Както следва от съображение 16 към Решение за изпълнение (ЕС) 2022/382 на Съвета от 04.03.2022г., временната закрила, [която е най-подходящият инструмент в настоящата ситуация], следва да позволи на разселените лица да се ползват в целия Съюз на хармонизирани права, които предлагат адекватно равнище на закрила.

Според съображение 17 към Решението за изпълнение, същото е съвместимо и може да се прилага в допълнение към националните схеми за временна закрила, за които може да се счита, че прилагат Директива 2001/55/ ЕО. Ако държава членка има национална схема, която е по-благоприятна от условията, определени в Директива 2001/55/ЕО, държавата членка следва да може да продължи да я прилага, т.к. посочената директива предвижда държавите членки да могат да приемат или да запазят по-благоприятни условия за лицата, ползващи се с временна закрила. Ако националната схема обаче е по-неблагоприятна, държавата членка следва да осигури допълнителните права, предвидени в Директива 2001/55/ЕО.

Както следва от чл.1 от Директива 2001/55/ЕО, целта й е да определи минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не са в състояние да се върнат в страната по произход, и за поддържане на баланса между държавите-членки в полаганите от тях усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от тоя прием.

Според съображение 12 към Директива 2001/55/ЕО, по същността си минималните стандарти за предоставяне на временна закрила предполагат, че държавите членки разполагат с правомощията за приемане или прилагане на по-благоприятни разпоредби по отношение на лицата, ползващи се с временна закрила, в случаите на масово навлизане на разселени лица.

Според съображение 15 към Директива 2001/55/ЕО, задълженията на държавите членки по отношение на условията за прием и пребиваване на лицата, ползващи се с временна закрила, трябва да бъдат справедливи и да предоставят адекватно ниво на защита на тези, които се нуждаят от нея.

В съображение 16 към Директивата изрично е посочено, че във връзка с отношението към лицата, ползващи се с временна закрила по Директива 2001/55/ЕО, държавите членки са обвързани от задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които те са страна и които забраняват дискриминацията.

В контекста на това задължение, в разпоредбата на чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО изрично е предвидено, че държавите членки прилагат режима на временна защита при стриктно спазване на човешките права и основните свободи, и на техните задължения за недискриминация.

Съгласно чл.12 от Директива 2001/55/ЕО, държавите членки разрешават за срок, непревишаващ срока на временната закрила, на лицата, ползващи се с временна закрила, да се ангажират с намиране на работа или упражняване на свободна професия при спазване на разпоредбите, регулиращи съответната професия, както и на дейности, като образователни възможности за възрастни, професионално обучение и придобиване на практически опит. […]. Приложими са общите разпоредби на законодателството в сила, отнасящи се до заплащането на труда, достъпа до системите за социално осигуряване, заетостта или дейностите, свързани с упражняването на свободни професии, както и други условия, свързани със заетостта.

На национално ниво условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и на техните права и задължения, са регламентирани в Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/, който видно от § 1а ДР ЗУБ, въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета.

Съгласно чл.1, ал.2 ЗУБ, закрилата, която Република България предоставя на чужденци, включва убежище, международна закрила и временна закрила. Съгласно чл.39, ал.1, т.4 ЗУБ, на чужденците с предоставена временна закрила се предоставя правото на социално подпомагане, което кореспондира със задължението на държавите членки по чл.12 от Директива 2001/55/ЕО - да предоставят на лицата, попадащи в обхвата на временната закрила, достъп до системите си до социално подпомагане.

Спорът между страните в конкретния случай е формиран по въпроса дали подпомагането по ЗСПД, в частност по чл.10а ЗСПД, попада в обхвата на системата за социално подпомагане, до която лицата, на които е предоставена временна закрила, имат достъп?

Според настоящият съдебен състав, отговорът на този въпрос следва да бъде положителен и на лицата, на които е предоставена временна закрила по Директива 2001/55/ЕО, следва да се предостави достъп и до семейните помощи за деца, регламентирани в ЗСПД, в частност - до еднократната помощ за ученици по чл.10а, ал.1 ЗСПД.

Действително съгласно чл.3, т.5 ЗСПД, право на семейни помощи за деца имат бременните жени – чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Разпоредбата на чл.3, т.5 ЗСПД съществува в редакцията към ДВ, бр.69/2004г., поради което в контекста на поетите задължения по чл.1 и чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО, на разпоредбата на чл.39, ал.1, т.4 ЗУБ и на забраната за дискриминация по чл.21, § 2 от Хартата на основните права на ЕС /ХОПЕС/, следва да се тълкува и прилага в смисъл, който да осигури в пълнота изпълнението на чл.12 от Директивата за временна закрила и на нейната цел.

Съдът на ЕС многократно е приемал, че произтичащото от дадена директива задължение за държавите членки да постигнат предвидения в нея резултат, както и на задължението им по чл.4, § 3 ДЕС и на чл.288 ДФЕС да предприемат всички необходими мерки, общи или специални, за да осигурят изпълнението на това задължение, тежи върху всички органи на държавите членки, включително - в рамките на тяхната компетентност - върху съдебните органи - така в Решение от 14 септември 2016г., M. A. и C. L., С-184/15 и С-197/15, ЕU:C:2016:680, т.50 и Решение от 24 януари 2018г., P. и др., С-616/16 и С-617/16, ЕU:C:2018:511, т.70.

Изрично в Решение от 13 март 2019г., С-635/17, EU:С:2019:192, точка 54, СЕС е приел и че държавите членки са длъжни не само да тълкуват националното си право по начин, който да съответства на правото на Съюза, но и да не допускат да се основават на тълкуване на разпоредба от вторичното право, което би влязло в конфликт с основните права, защитавани от правния ред на Съюза.

От изложеното следва, че при прилагане на националните схеми за социално подпомагане държавите членки не трябва да третират лицата, ползващи се с временна закрила по-неблагоприятно, както спрямо собствените си граждани, така и спрямо лицата, които вече са получили международна закрила – с предоставено убежище и получилите статут на бежанец.

Нещо повече, в случаите, които касаят лица, ползващи се от временна закрила и които са под 18-годишна възраст, първостепенно значение следва да имат висшите интереси на детето, гарантирани от Конвенцията за правата на детето /КПД/, приета от ОС на ООН на 20.11.1089г., ратифицирана с решение на ВНС от 11.04.1991г., обн. ДВ, бр.32/23.04.1994г., ДВ, бр.55/12.07.1991г., в сила от 0.07.1991г.

Съгласно чл.27, § 1 КПД, държавите – страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответствуващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие. Според § 2 от с.р., родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето. Съгласно чл.27, § 3 КПД, държавите - страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището.

Съгласно чл.2, § 1 КПД, държавите - страни по Конвенцията, зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. Държавите - страни по Конвенцията, вземат всички подходящи мерки за осигуряване закрилата на детето против всички форми на дискриминация или наказание на основание на статута, действията, изразените мнения или убеждения на неговите родители, законни настойници или членовете на неговото семейство - чл.2, § 2 КПД.

Като част от общата система на социалните права, по отношение на признатото по чл.27, § 1 от КПД право на жизнен стандарт и на социална сигурност, следва да се спазват и общите изисквания във връзка с икономическите, социалните и културните права, които се съдържат в Европейската социална харта /ЕСХ/, ратифицирана със закон, приета от 38-мо НС на 29.03.2020г., ДВ, бр.30/11.04.2000г. - конкретно в чл.13 и чл.16 ЕСХ, и в Хартата на основните права на ЕС.

Съгласно чл.13 ЕСХ, всеки, който не разполага с достатъчно средства, има право на социална и медицинска помощ. От друга страна разпоредбата на чл.16 ЕСХ въвежда принципа, че семейството, като основна клетка на обществото, има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие. За да се осигурят условията, необходими за всестранното развитие на семейството, разпоредбата на чл.16 ЕСХ задължава държавите да съдействат за икономическата, правната и социална защита на семейния живот с такива средства, сред които социални и семейни помощи.

Съгласно член Е от Част V „Недопускане на дискриминация“, упражняването на правата по тази харта следва да бъде осигурено без дискриминация на каквато и да било основа, като раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национална принадлежност или социален произход, здравословно състояние, връзка с дадено национално малцинство, рождение или друго състояние.

Съгласно чл.34, § 1 ХОПЕС, Съюзът признава и зачита правото на достъп до обезщетенията за социална сигурност и до социалните служби, които осигуряват закрила в случаи като майчинство, заболяване, трудова злополука, зависимо положение или старост, както и в случай на загуба на работа, в съответствие с правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики.

Според § 2 от с.р., всеки, който пребивава и се придвижва законно на територията на Съюза, има право на обезщетения за социална сигурност и на социални придобивки в съответствие с правото на Съюза и с националните законодателства и практики.

Според § 3 от с.р., с цел да се бори срещу социалното изключване и бедността, Съюзът признава и зачита правото на социална помощ и на помощ за жилище, предназначени да осигурят достойно съществуване на всички лица, които не разполагат с достатъчно средства според правилата, установени от правото на Съюза и от националните законодателства и практики.

Както е видно от Разясненията относно Хартата на основните права (2007/С 303/02), официален вестник С 303/17), цитираната разпоредба на чл.34, § 3 ХОПЕС се основава именно на чл.13 ЕСХ.

Съгласно чл.21, § 1 ХОПЕС, забранена е всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пол, раса, цвят на кожата, етнически или социален произход, генетични характеристики, език, религия или убеждения, политически или други мнения, принадлежност към национално малцинство, имотно състояние, рождение, увреждане, възраст или сексуална ориентация. Според § 2 от същата разпоредба, съответна на чл.18, § 1 от Договора за функционирането на Европейския съюз, в областта на прилагане на Договорите и без да се засягат техните особени разпоредби, се забранява всяка форма на дискриминация, основана на гражданството.

Както следва от разпоредбата на чл.1, ал.2 ЗСПД, семейните помощи са средства в пари и/или в натура, които подпомагат отглеждането на децата в семейна среда от родителите или от лицата, полагащи грижи за тях. По реда на ЗСПД се предоставят дванадесет вида помощи, като за всяка от тях е възприет разграничителен критерий, съобразен с предназначението на конкретната семейна помощ.

Помощта по чл.10а, ал.1 ЗСПД – еднократна за семействата, чиито деца са записани в първи клас или са записани или продължават обучението си, във втори, трети и четвърти клас, е помощ, която се отпуска без доходен тест, за покриване на разходите в началото на учебната година – родителите да закупят без затруднения част от основните пособия и дрехи, необходими за учениците – и се получава при положение че децата живеят постоянно в страната и не са настанени за отглеждане извън семейството по реда на чл.26 ЗЗДт.

Така регламентираната помощ, макар да е уредена в ЗСПД, а не в ЗСП - който закон съгласно чл.2, ал.1, 3 и 6 предоставя право на социални помощи и на лицата, ползващи се с временна закрила и в който не се съдържа изискване, като това в чл.3, т.3 ЗСПД, без съмнение е част от част от общата система за социално подпомагане, като такава попада изцяло в обхвата на чл.16 ЕСХ и следва да се интерпретира като част от задълженията, които държавите са поели по силата на чл.27, § 3 от Конвенцията за правата на детето, респ. като част от задълженията на държавите членки по чл.12 от Директива 2001/55/ЕО - доколкото от съображение 16 към Директивата и чл.3, § 2 от нея следва, че държавите членки са длъжни да прилагат режима на временна закрила при стриктно спазване на основните права и свободи, и при спазване на задълженията, произтичащи от инструментите на международното право, по които са страна и които забраняват дискриминацията.

Ето защо, разпоредбата на чл.3, т.5 ЗСПД следва да се тълкува в смисъл, че за да се осигури правилното прилагане на разпоредбата на чл.12 от Директива 2001/55/ЕО, както и на прякото прилагане на чл.27, § 1 КПД, вр. чл.5, ал.4 КРБ, достъпът до помощта по чл.10а ЗСПД следва да се предостави и на лицата, ползващи се с временна закрила по силата на Директива 2001/55/ЕО – каквито безспорно са жалбоподателката и детето й А. С..

Различно тълкуване би било в пряко нарушение на забраната за дискриминация, въведена с чл.2, § 2 КПД, чл.21, ал.2 ХОПЕС, член Е от част V на ЕСХ и съображение 16, вр. чл.3, § 2 от Директива 2001/55/ЕО.

Като е обосновал обжалваният отказ с разпоредбата на чл.3, т.5 ЗСПД, директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ е постановил незаконосъобразен административен акт, който следва да се отмени, а преписката да се върне за ново разглеждане и произнасяне по заявление - декларация вх.№ ЗСПД/Д-В/10506/10.07.2023г., при спазване на указанията по тълкуване на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

С оглед изхода на спора и направеното искане на основание чл.143,ал.1 от АПК ответникът следва да заплати сторените разноски за платена държавна такса в размер на 10,00 лв. и адвокатско възнаграждение. Настоящето производство не е освободено от заплащане на държавна такса и направеното възражение от процесуалния представител на жалбоподателката е неоснователно. В хода на настоящото производство жалбоподателката е представлявана от адвокат, с оглед заявеното от процесуалния представител и представения договор за правна защита и съдействие от 26.07.2023 г. , правната помощ е оказана безплатно на осн. чл. 38 от ЗА. Предявеното искане на процесуалния представител за присъждане на разноски е основателно, поради което съдът намира, че следва да го уважи в минимално предвидения от Наредба № 1/2004 г. размер, като на адв. А., следва да бъде присъдена сумата от 1000 лв., съгласно чл.8,ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения представляваща адвокатско възнаграждение за участие в настоящия процес.

Водим от горното, Варненският административен съд, двадесет и втори състав

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на А.С., гражданин на ***, родена на ***г., ЛНЧ: **********, с настоящ адрес ***, Заповед № ЗСПД/Д-В/10504/12.07.2023г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ - Варна, с която във връзка със заявление - декларация с вх.№ ЗСПД/Д-В/10504/10.07.2023г. й е отказано отпускането на еднократна помощ за ученик по чл.10а, ал.1 ЗСПД за детето А. С..

ОСЪЖДА Агенцията за социално подпомагане, гр. София, да заплати в полза на адв. Д.М.А. член на ВАК с личен № *******, сумата от 1000 (хиляда) лв., представляваща адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство по адм. дело № 1675 по описа за 2023 г. на Административен съд – Варна.

ОСЪЖДА Агенцията за социално подпомагане, гр. София, да заплати на А.С., гражданин на ***, родена на ***г., ЛНЧ: ********** със статут на постоянно пребиваващ в Република България сумата от 10 (десет) лв., представляваща разноски за заплатената държавна такса.

ВРЪЩА преписката на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Варна за ново разглеждане и произнасяне по заявление - декларация вх.№ ЗСПД/Д-В/10504/10.07.2023г., при спазване на указанията по тълкуване на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

Решението, на основание чл.10, ал.6 ЗСПД, е окончателно и не подлежи на обжалване!

	Съдия: