№ 7003
гр. София, 18.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:...
при участието на секретаря ...
като разгледа докладваното от ... Гражданско дело № 20241110120461 по
описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от М. И. З., ЕГН:
********** против ..., със седалище и адрес на управление: ....., представлявано от ..., с която
са предявени следните установителни искове: установителен иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 вр. чл. 22 ЗПК и евентуални установителни искове с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 3 ЗЗД относно договор за потребителски кредит № .... от 14.11.2023 г., както и при
условията на евентуалност иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1
вр. чл. 22 ЗПК и евентуални установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр.
чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД относно нищожност само на отделни негови клаузи - а именно чл. 11 и
чл. 3 от договор за потребителски кредит № .... от 14.11.2023 г., както и евентуален иск, ако
не се уважи главния, за недължимост на сумите, посочени в клаузите, съгласно молба от
21.05.2024 г., а именно: иск с правно основание чл. 124 , ал. 1 ГПК за признаване на
установено, че ищцата не дължи на ответника сумата в размер на 872.24 лева - предвидена
като неустойка в чл. 11 от Договора и сумата в размер на 203.76 лева - предвидена като
лихва за период от 27.11.2023 г. до 24.06.2024 г. - чл. 3 от Договора.
Ищцата твърди, че процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй
като били нарушени чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че в ГПР не била включена
неустойката, а това било задължително, като с нейното включване ГПР надхвърля
максимално допустимия размер. Посочва, че не само липсата и неясното посочване на ГПР в
договора, но и неточното му обявяване, води като последица до нищожност на същия.
Изтъква, че е налице неизпълнение и на задълженията по чл. 11, ал. 1, т. 2, 7, 9-12, 15-16 от
ЗПК. Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна и на самостоятелно, поради противоречие
с добрите нрави, тъй като е необосновано висока и се явява единствено източник на
1
неоснователно обогатяване. Липсва представена на ищцата преддоговорна информация,
както и погасителен план. Счита, че нищожна се явява и клаузата за дължимост на
възнаградителна лихва, тъй като надхвърля трикратния размер на законната лихва и
противоречи на добрите нрави. С оглед изложеното, моли за постановяване на решение, с
което да бъде признато за установено, че сключеният между страните договор за паричен
заем е недействителен съгласно чл. 22 ЗПК и чл. 26,ал. 1, пр. 1 ЗЗД. При условията на
евентуалност предявява иск за недействителност на клаузите на чл. 11 и чл. 3 от процесния
договор на основанията за нищожност, изложени по-горе - иск по чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 22 ЗПК. Претендира разноски.
Ответникът е подал отговор на исковата молба в законоустановения срок, с който оспорва
исковете. Признава, че между страните е сключен описания договор за кредит със соченото
съдържание, но отрича същият да е недействителен на твърдяните основания. Признава, че
в посочения размер на ГПР посочен в Договор за потребителски кредит № ....6 от 14.11.2023
г. не е включена неустойка като оспорва, че същата не следва и да бъде включена в
посочения размер на ГПР. Счита, че са спазени всички законови изисквания относно
договора и неговото съдържание. Счита, че с оглед отделно образуване на друго
производство по отношение на друг кредит и с друг ответник (свързан с настоящия) е
налице злоупотреба с права, доколкото ищцата следва да обедини двете производства, за да
не се натоварват ответниците с разноски. Моли да не се присъждат разноски в настоящото
производство, с оглед горните мотиви.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
Предявени са за разглеждане установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 вр. чл.
22 ЗПК и евентуални установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
В тежест на ищеца по така предявените искове е да установи при условията на пълно и
главно доказване сключването на договор за кредит със соченото в исковата молба
съдържание, който противоречи на императивни норми на закона, а по евентуалните искове
– наличието на посочените клаузи, които имат неравноправен характер и противоречат на
добрите нрави.
В тежест на ответника е да докаже валидно обвързващи страните договорни клаузи или
индивидуалното им договаряне.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните
обстоятелства: че на 14.11.2023 г. между ищцата М. И. З., в качеството й на
кредитополучател, и ответникът ...., в качеството му на кредитор, е сключен договор за
кредит № ....4, по силата на който ответникът предоставил на ищцата сумата от 1100 лева,
която същата се задължила да върне на 16 месечни равни погасителни вноски в размер на
136 лева всяка, при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,05 % и годишен
2
процент на разходите от 49,63 %, че в договора за кредит е уговорена неустойка за
непредоставяне на обезпечение в размер на 872,24 лева – чл. 11 от договора, която е
начислена на ищцата поради неизпълнение на задължението по чл. 5 от договора за кредит
за представяне на обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчител, както и че
неустойката не е включена в ГПР по кредита. Не е спорно между страните и предаване на
заемната сума на ищеца от заемодателя.
Спорът в настоящото производство се концентрира върху валидността на процесния договор
за паричен заем, съответно дали процесната неустойка следва да бъде включена в ГПР по
кредита, респективно дали са нарушени императивни правни норми поради невключването й
в същия.
Съдът приема, че когато искът е за прогласяване недействителност на сделка или на отделна
договорна клауза, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от
законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с
множество обективно съединени искове - при един петитум ищецът е заявил множество
основания за прогласяване недействителността на сделката или на отделна клауза от нея. С
оглед основанията на всеки един от исковете, същите следва да се разгледат при условията
на евентуалност в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от
най-тежкото към най-лекото (така решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по
описа на ВКС, III г. о.). С оглед предходното съдът намира, че следва първо да разгледа иска
за прогласяване нищожността на договора за кредит поради противоречието му със закона, а
именно с императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.
Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит
съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството
потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в отношенията между
страните приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е същият да
отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК, чл. 11, ал.
1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК изисквания. Неспазването на което и да
е от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води до извод за недействителност на
договора за потребителски кредит. Същата има характер на изначална недействителност,
защото последиците са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде
обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК
3
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР в размер на 49,63
%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се включват в
общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК. Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Процесната неустойка представлява
разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включена в ГПР, като
същата е била изначално известна на кредитора. Не е спорно между страните, че тази
неустойка е била начислена още при сключване на договора, като дължаща се
пропорционално към всяка вноска по кредита и е включена в погасителния план към него. В
процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР от 49,63 %, който размер
формално не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК, но не отразява действителния
такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - неустойката в размер на
872,24 лева, която се начислява автоматично от кредитора, което очевидно цели заобикаляне
на императивните изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя
относно реалните разходи по кредита. При това положение се налага изводът, че договорът
за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в
него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува
буквално, а именно – при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното
изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на
формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде потребителят
добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният
процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски
кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува
яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може
да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като
в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се
4
приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Последица от неспазване
изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. В
задължителното Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на Съда на Европейския
съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент
на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи,
посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски,
така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на
съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения характер
на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на
потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването
при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от
Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно
всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно, санкция,
изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на
ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и
има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във
връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от
санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е
по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни,
пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в
съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ
ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—
63 и цитираната съдебна практика).
Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав включването на клауза в
договора за кредит, в която се уговаря неустойка при неизпълнение на несъществени
задължения, представлява конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи
по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от
договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-
714/2022 г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички
съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК. В случая, размерът на неустойката за неизпълнение
на едно несъществено задължение представлява почти размера на предоставената в заем
главница. Очевидно, единствената цел на тази клауза е да доведе до допълнителна облага за
кредитора чрез заобикаляне на максимално допустимите параметри според императивните
изисквания на ЗПК.
С оглед изложените съображения съдът намира, че процесният договор за потребителски
кредит е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, респективно искът следва да бъде уважен на това основание.
Предвид уважаването на главния иск, не са налице вътрешно-процесуалните предпоставки
5
за разглеждане на евентуалните искове за нищожност на договора поради противоречието му
с добрите нрави, както и за нищожност на отделни негови клаузи.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да бъдат
присъдени направените и претендирани по делото разноски за държавна такса в размер на
180 лева, а в полза на процесуаалния представител адв. С. М. на основание чл. 38, ал. 2
ЗАдв. адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в размер на 250
лева., определено от съда съобразно мотивите в постановеното Решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС, с което е дадено тълкуване в смисъл: 1) че чл. 101, параграф 1 ДФЕС
във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
член 101, параграф 1, то националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение. включително когато тази страна не е подписала никакъв договор
за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; 2) чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка
с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба,
съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма
право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да
се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба.
При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които
се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към
разглежданото поведение установената в член 101, параграф 1 ДФЕС забрана на
ограничаващите конкуренцията споразумения и практики и 3) чл. 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба,
която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член
101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Предвид всичко изложено може да
се направи несъмнен извод, че в конкретния случая уредбата на НМАВ не преследва
легитимни цели, като прилагането й от съда ще доведе до пряко нарушение на чл. 101 ДФЕС
и ще доведе до необсновано висока тежест, която е несъразмерна с фактическата и правна
сложност на делото и неговия защитаван материален интерес, а по аргумент от Решение от
25.01.2024 г. по дело С- 438/22 на СЕС съдът не следва да я прилага.
С Решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/2015 Съдът на ЕС дава принципни тълкувания и
разяснения относно приложението на института на съдебните разноски в светлината на
правото на ЕС. В пар. 21 е посочено, че член 14 от Директива 2004/48 прогласява принципа,
6
че направените от спечелилата делото страна разумни и пропорционални съдебни разноски
по принцип се поемат от загубилата делото страна, освен ако това е недопустимо поради
съображения за справедливост. В пар. 23 и 24 изрично е посочено, че от съображение 17 от
Директива 2004/48 се установява, че предвидените в нея мерки, процедури и средства за
защита следва да се определят във всеки случай по такъв начин, че да отчитат надлежно
специфичните особености на случая, при все това член 14 от Директива 2004/48 налага на
държавите членки да гарантират възстановяването единствено на "разумни" съдебни
разноски. Правната уредба следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите
на възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на спора,
неговата цена или труда, които следва да понесе загубилата делото страна, трябва да бъдат
"пропорционални". Въпросът дали тези разноски са пропорционални обаче не би могъл да се
преценява отделно от разноските, които спечелилата/загубилата делото страна действително
е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която допуска съдът да може във всеки
случай, в който прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски би довело до
резултат, който се счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим. В
Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C428/16 Съдът на ЕС, излагайки
сходни съображения, достига до крайния извод, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет
(България), и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в
по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на
вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.
В настоящия случай съдът следва да се съобрази именно с горецитираната практика на СЕС,
която има превес над националната такава, като в полза на процесуалния представител
бъдат присъдени разумни, пропорционални и справедливи разноски за адв. възнаграждение.
При определяне на размера им съдът намира, че следва да съобрази наличните обективни
фактори, че делото не се отличава с процесуални усложнения, както и реално извършените
действия от процесуалния представител.
Производството по делото се е развило в минимални рамки – проведено е едно открито
съдебно заседание, като не без значение е и обстоятелството, че делото касае потребителски
спор по т. н. масови дела във връзка с нищожност на клаузи от договори за потребителски
кредити и извършените по тях плащания, т. е. делото не се отличава с никаква фактическа и
правна сложност.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
7
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по иск, предявен от М. И. З.,
ЕГН **********, с адрес: ...... срещу ...., ЕИК: ....., със седалище и адрес на управление: .....,
представлявано от ..., че договор за потребителски кредит № .... от 14.11.2023 г., сключен
между страните, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ...., ЕИК: ....., със седалище и адрес на управление:
....., представлявано от ... ДА ЗАПЛАТИ на М. И. З., ЕГН **********, с адрес: ...... сумата от
180 лева, представляваща разноски в настоящото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА ...., ЕИК: ....., със седалище и адрес на
управление: ..... ДА ЗАПЛАТИ на адвокат С. К. М., вписана под номер ********** в
Софийска адвокатска колегия, със съдебен адрес: .... сумата от 250 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ на ищцата по
настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8