Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 05.06.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІII-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Десислава Йорданова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №358 по описа за
2020 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 30.08.2019
год., постановено по гр.дело №55823/2018 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, е
признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД срещу Т.Г.С. искове с правно основание чл. 200 ЗЗД вр. с чл. 110, ал. 2 ЗС
и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от
454.53 лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия
за периода от м.април 2015 год. до м.април 2017 год. в топлоснабден имот,
находящ се в гр.София, ул.“*******, абонатен №332642, сумата от 59.15 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от
16.09.2015 год. до 03.04.2018 год. и сумата от 25.07 лв., представляваща цена на услугата
дялово разпределение за периода от м.април 2015 год. до м.април 2017 год.,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №24931/2018 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в – 19.04.2018
год. до окончателното им изплащане, като исковете са отхвърлени в останалата им
част, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 8.04 лв. – изцяло и ответницата
е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски в първоинстанционното производство и заповедното производство в размер
на 653.47 лв., а ищецът е осъден да заплати на адв. М. И.Д.-Д.сумата
от 54.83 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство по чл. 38, ал. 2 ЗА в първоинстанционното и заповедното
производство.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Т. Г.С..
Жалбоподателката поддържа, че неправилно
първоинстанционният съд бил приел, че между страните съществува валидна
облигационна връзка, както и че ищецът има вземания за доставка на топлинна
енергия в гараж №12. В исковата молба било посочено, че вземанията се отнасят
за доставката в апартамент №17, като към нея били приложени косвени
доказателства за правото на собственост на ответницата върху гараж №12, но не и
за посочения апартамент. Заключението по съдебно-счетоводната експертиза също
се отнасяло до апартамент №17, а не до гараж №12, като вещото лице било
посочило, че клиентската партида №332642 била открита за апартамент №17.
Заключението по съдебно-техническата експертиза било изготвено за посочения
клиентски номер, но на стр. 1 от същото било посочено, че се отнася за гараж
№12. По делото не било установено процесната клиентска партида за кой точно
имот се отнася – гараж №12 или апартамент №17. Не било доказано, че ответницата
е собственик или ползвател на апартамент №17, както и размера на дължимите суми
за процесния период за доставка на топлинна енергия в гараж №12. Поради това и
главните искове се явявали неоснователни, както и акцесорните претенции. На
следващо място сочи, че клаузите на чл. 32, ал. 1 и чл. 33, ал. 4 от Общите
условия на ищеца били неравноправни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Освен това липсвали
доказателства за публикуването на електронната страница на ищеца на месечните
дължими суми или на претендираните лихви, респ. датата на която това било
сторено. Ответницата не била изпаднала в забава за заплащане на стойността на
топлинната енергия, тъй като липсвал договорен падеж, както и покана за
плащане, съгласно изискването на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Ответницата не дължала и
стойността на услугата дялово разпределение, тъй като ищецът не навеждал доводи,
че е кредитор на подобно вземане – услугата била извършвана от третото
лице-помагач, като това вземане също нямало определен падеж. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете –
отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Третото
лице-помагач „Т.“ ООД не изразява становище по въззивната
жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 150 ЗЕ
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част, но частично неправилно.
Установено е по делото, че процесният имот
е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира процесния
имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така въз основа на съвкупната преценка на
писмените доказателства по делото – постановление за налагане на възбрана върху
недвижим имот по изп.дело №20088380402602 по описа на
ЧСИ М.Б., с рег.№838 на КЧСИ, нотариален акт за учредяване на договорна ипотека
върху недвижим имот от 01.10.2003 год., че ответницата е собственик на процесния гараж №12, поради
което същата се явява потребител на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. има качеството
на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ
/редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение
№ 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год.,
ОСГК.
Съгласно чл. 150,
ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото
дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са
релевирани нито твърдения, нито има данни, че ответницата
е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба
на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на
страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според
разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в действалата към процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007
год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз
основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото – справки за
разход на топлинна енергия и документи за главен отчет, респ. протоколи за
неосигурен достъп, отнасящи се за гараж №12, както и от заключението на вещото
лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство
съдебно-техническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с
оглед останалите данни по делото следва да бъде кредитирано, че през исковия
период в процесния имот – гараж №12, е имало монтиран 1 бр. радиатор с уред за
дялово разпределение, като в него не се доставяла топлинна енергия за битово
горещо водоснабдяване; че делът на ответницата за топлинна енергия и сградна
инсталация е бил изчислен в съответствие с правилата на действащата нормативна
уредба; технологичните разходи били отчислявани ежемесечно от ищеца, като
общият топломер в абонатната станция бил преминал през периодични метрологични
проверки. Следователно въззивният съд приема, че при определяне на дължимите суми с изравнителните сметки е спазена
нормативно установената методология.
Доказано е също
така въз основа на заключението по съдебно-техническата експертиза, че за
периода от м.май 2014 год. до м.април 2017 год., че стойността на топлинната
енергия е в размер на 527.50 лв., като обосновано СРС го е кредитирал, тъй като
същото /за разлика от заключението по съдебно-счетоводната експертиза в
посочената част/ кореспондира с данните в изготвените от третото лице-помагач
справки за разход на топлинна енергия, които са приети като доказателства по
делото.
На следващо място
следва да се посочи, че всички дейности и обществени
отношения, свързани с топлоснабдяването, са регулирани от секторното
законодателство в областта на енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и
осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия.
Според чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция –
изм.,ДВ, бр. 74 от 2006 год./, дяловото разпределение на топлинна енергия в
сграда – етажна собственост се извършва от топлопреносното предприятие или от
доставчик на топлинна енергия самостоятелно или чрез възлагане на лице, вписано
в публичния регистър по чл. 139а. След изменението на посочената норма /ДВ, бр.
54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ отговорността за
извършването на дялово разпределение на топлинна енергия
се възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат
да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно
или чрез възлагане на търговците,
вписани в публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за
услугата "дялово разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл. 139в, когато топлопреносното предприятие
или доставчикът на топлинна енергия не са регистрирани по реда на чл. 139а, те
сключват писмен договор за извършване на услугата дялово разпределение с
лицето, избрано от клиентите по реда на чл. 139б /при Общи условия/, в който се
уреждат цените за извършване
на услугата дялово разпределение на топлинна енергия,
които се заплащат от страна
на потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1
предлага на клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез
упълномощено лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и
начинът на плащане на услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ
/отм./ – действаща нормативна уредба към момента на сключването на договора от м.октомври
2001 год. между етажните собственици на процесната сграда и „Т.“ ООД.
Съгласно чл. 36,
ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови
нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от
избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване
на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за
отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача.
Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от
продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и
се обявява по подходящ начин на клиентите.
В случая въззивният съд счита, че услугата дялово разпределение е
била реално осъществена, а нейната стойност за периода от м.май 2014 год. до
м.април 2017 год. възлиза на 38.12 лв., който извод следва от съвкупната
преценка на писмените доказателства и заключението по съдебно-счетоводната
експертиза /което в посочената част следва да бъде кредитирано – чл. 202 ГПК/.
Възражението на жалбоподателката, че откритата при ищеца клиентска партида
не се отнася за процесния гараж, се опровергава от всички събрани по делото
доказателства. Обстоятелството, че вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза е описало топлоснабдения имот като апартамент не води до различен
извод /вероятно се касае за техническа грешка, доколкото вещото лице е
направило констатациите си и въз основа на документи, отнасящи се именно за гараж
№12, които са представени по делото/.
В този смисъл при
установеното облигационно правоотношение между страните и при законосъобразно приложение
на института на погасителната давност – чл. 111, б. ”в” ЗЗД, с оглед релевираното от ответницата възражение /чл. 120 ЗЗД/, както
и на правилото на чл. 162 ГПК, първоинстанционният съд е приел, че исковете за
главници са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното
решение /срещу изчисленията на размера на вземанията не са наведени оплаквания
във въззивната жалба/, ведно със законната лихва върху главниците, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 ГПК до окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК.
Следващият спорен
във въззивното производство /както и в първоинстанционното производство/ въпрос
е свързан с това дали ответницата е в забава по отношение на задълженията си за
заплащане на стойността на доставената топлинна енергия.
Ищецът твърди, че
ответницата е в забава от 16.09.2015 год. Съгласно действалите към този момент
Общи условия на ищеца, в сила от 12.03.2014 год., месечната дължима сума за
доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за
него дял от топлинната енергия за разпределение в сградата – етажна собственост
и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от
продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца, продавачът
издава за отчетния период кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1
и фактура за потребеното количество топлинна енергия
за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният
резултат води до възникване на ново вземане в полза на топлопреносното
предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на
действително доставеното количество топлинна енергия – в този случай според чл.
33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество
топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Настоящият
съдебен състав приема, че публикуването на месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението
на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска
изпълнение. Следователно и доколкото страните по правоотношението не са
определили срок за изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД.
В разглеждания
случай по делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца, че ответницата
е била поставена в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената
на доставената топлинна енергия /представените констативни протоколи не
установяват по несъмнен и категоричен начин подобно обстоятелство – чл. 154,
ал. 1 ГПК/, поради което и при приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивният съд счита, че
релевираната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява
неоснователна.
Ето защо
решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която е уважен
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 59.15 лв., която
претенция подлежи на отхвърляне. Първоинстанционното решение трябва да бъде
отменено и в частта му, в която ответницата е осъдена да заплати на ищеца
разноски за първоинстанционното и заповедното производство за разликата над
581.72 лв.
В останалата
обжалвана част решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По
отношение на разноските:
С оглед изхода от
настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да
заплати на адв. М.Д.-Д.сумата от 27.77 лв.,
представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство в
първоинстанционното производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА и сумата
от 32.94 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство във въззивното производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2
ЗА.
На основание чл.
280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 30.08.2019 год., постановено по гр.дело
№55823/2018 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, в частта му, в която е
уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Т.Г.С. иск
с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и в частта му, в която
ответницата Т.Г.С. е осъдена да заплати на ищеца „Т.С.“ ЕАД разноски в
първоинстанционното производство и в заповедното производство за разликата над 581.72
лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по реда на чл. 422, ал. 1 от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:***, срещу Т. Г.С. с ЕГН **********, с
адрес: ***7, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено,
че ответницата дължи на ищеца сумата от 59.15 лв., представляваща обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата, представляваща стойност
на доставена топлинна енергия, за периода от 16.09.2015 год. до 03.04.2018 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.08.2019 год.,
постановено по гр.дело №55823/2018 год. по описа на СРС, ГО, 50 с-в, в
останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, да заплати на адв. М.И.Д.-***, сумата от 27.77
лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално представителство в
първоинстанционното производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2 ЗА и сумата
от 32.94 лв., представляваща възнаграждение за безплатно процесуално
представителство във въззивното производство по чл. 38, ал. 2 вр. с ал. 1, т. 2
ЗА.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Т.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/