№ 1360
гр. Пазарджик, 11.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря Мирослава Савова
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело №
20255220102711 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал.
1, пр. 1, пр. 2 и пр. 3 ЗЗД, във чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, във вр. 21, ал. 1 и чл. 22
ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД от А. К. С. против Сити Кеш ООД, ЕИК
********* за прогласяване на нищожен поради противоречие със закона,
поради заобикаляне на закона, поради противоречие с добрите нрави на
Договор за паричен заем № 848961 от 21.04.2023 г., евентуално за
прогласяване на нищожност, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 и 3 ЗЗД, на клаузата на
чл. 6.2 от договор за потребителски кредит, предвиждаща заплащане на
неустойка в размер на 1297.98 лева, поради противоречие с добрите нрави и за
осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от общо 4075.48 лева,
платени при изначална липса на основание.
Ищецът твърди, че в периода 03.03.2023 г. – 03.09.2023 г. е сключил с
ответника три договора за потребителски кредит.
Излага, че по трите договора е изплатил напълно и е надплатил
дължимите по тях суми. Във всички договори за кредит е била включена т.
нар. неустойка за непредоставяне на обезпечение, разходите по която не са
били включени в ГПР, поради което договорите били недействителни изцяло.
По Договор за паричен заем от 03.03.2023 г. му била предоставена
сумата от 1000 лева, платима на 12 месечни вноски. Освен заплащането на
лихва се предвиждало и допълнително начислена неустойка, съгласно чл. 6.2
за неосигуряване на предвиденото чл. 6.1. обезпечение – поръчител или
банкова гаранция съгласно общите условия на ответника, в тридневен срок.
Размерът на неустойката възлизал на 1278.34 лева, която се разсрочвала
поравно на дванадесетте месечни вноски по кредита.
На 06.04.2023 г. платил сумата в размер на 1955.12 лева. Счита, че
поради нищожност на договора недължимо е платена сумата от 955.12 лева,
1
поради изначална липса на основание.
На 21.04.2023 г. сключил с ответника от разстояние договор за паричен
заем №848961 за сумата от 1000 лв., платима на 12 месечни вноски, със срок
на издължаване 22.04.2024 г., при годишен лихвен процент от 40,05% и
годишен процент на разходите 47.96%. Общо дължимата сума, която следвало
да върне възлизала на 1297.98 лева.
Съгласно чл. 6.1 от договора се предвиждало кредитополучателят да
осигури, в тридневен срок от сключване на договора, обезпечение – поръчител
или банкова гаранция съгласно общите условия на ответника. При
неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение, дължал
неустойка в размер на 1318.02 лева, платима заедно с месечните погасителни
вноски. Общо сума за плащане с неустойка възлизала на 2592.30 лева.
Твърди, че е извършил следните плащания за погасяване на задължения
по договора: на 21.05.2023 г. сумата от 218 лева, на 22.06.2023 г. сумата 218
лева, на 21.07.2023 г. сумата 218 лева, на 23.08.2023 г. е платена сума, с която
предсрочно се погасява цялото задължение.
На 01.09.2023 г. отново сключил договор за кредит с ответника за сумата
1500 лв., платим на шест месечни вноски, предвиждащ заплащане на
неустойка за непредоставяне на обезпечение в размер на 656.33 лева, която се
разсрочвала поравно на шестте месечни вноски. По договора извършил
следните плащания на 01.10.2023 г. погасил сумата 562.52 лева, а на
16.11.2023 г. извършил плащане в размер на 4057.84 лева, от които 3120.36
лева били платени при изначална липса на основание.
Поддържа, че предвидената неустойка в чл. 6.2. от Договорите имала
характер на скрито възнаграждение и добавък към възнаградителната лихва,
чиято стойност е трябвало да бъде отразена в ГПР и общата сума. Изначалната
невъзможност за изпълнение на задължението да се предостави обезпечение,
закономерно водела до начисляване на неустойка за допълнително
възнаграждение на Кредитодателя.
Непредставянето на обезпечение не водело до претърпяването на вреди
за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за представяне на
обезпечение и риска при предоставянето на заем (предвид задължението по
чл. 16 от ЗПК) към датата на сключване на договора, с оглед договаряне на
условията по кредита. В случая било предвидено неустойката по договорите
да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин тя се отклонява
от обезпечителната и обезщетителната си функция и водела до скрито
оскъпяване на кредита. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката на практика се явявала добавък към възнаградителната лихва и
представлявала сигурна печалба за Кредитодателя.
Счита, че включването на подобна клауза за неустойка при
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение било договорна
конструкция, чиято основна цел била облагодетелстване на кредитора.
Счита, че тази договорна конструкция имала за цел едновременно да
прикрие действителните разходи, които потребителят ще понесе, и да
заобиколи санкционната норма на чл.22 от ЗПК, за да запази договорната
лихва въпреки недобросъвестното поведение на кредитора да заблуждава за
общата дължима сума.
Намира, че предвиждането на задължение за предоставяне на
обезпечение при невъзможни условия и неизпълнението на тези задължения
2
да се начислява неустойка, разсрочена на погасителните вноски, следвало да
спадне в категорията с общи разходи по кредита за потребителя заради
търсената крайна цел – допълнително генериране на доходи. В случая обаче
неустойката не била включена в размера на ГПР. Затова договорите се явявали
нищожни, като сключени при неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10
от ЗПК във вр. с чл. 10, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 1 и ал. 2 във вр. с чл. 21 и с чл.
22 от ЗПК.
Излага, че разписаният в договорът ГПР бил неточен и подвеждаш, тъй
като в него не се включвала скритата под формата на неустойка договорна
лихва. Уговореният с договора ГПР не отговарял на изискванията за яснота и
прозрачност по чл. 10, ал. 1 от ЗПК.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР,
представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68л, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
Сочи, че доколкото съгласно чл. 22 от ЗПК, клаузата за ГПР е елемент от
същественото съдържание на договорите за потребителски кредит, то
недействителността на същата влече недействителност изцяло на кредитната
сделка.
Евентуално, счита нищожни неустоечните клаузи, с доводи, че се дължи
при неизпълнение на договорно задължение, което не съставлява основната
престация по договорът, че се престира независимо дали кредиторът ще
претърпи вреди от настъпило неизпълнение, поради което не притежава
обезщетителна функция.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит бъде
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Твърди, че е извършил плащания за посяване на трите договора, от
недължимо платена била сумата от 4075.48 лева.
Иска от съда да постанови решение, с което да прогласи за нищожен
Договор за паричен заем № 848961 от 21.04.2023 г., поради противоречие със
закона, поради заобикаляне на закона, поради противоречие с добрите нрави,
евентуално да прогласи за нищожна, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 2 и 3 ЗЗД, на
клаузата на чл. 6.2 от договор за потребителски кредит, предвиждаща
заплащане на неустойка в размер на 1297.98 лева, поради противоречие с
добрите нрави и за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата от общо
4075.48 лева, платени при изначална липса на основание, от които 758,80 лв.
по Договор за паричен заем № 848961 от 21.04.2023 г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва допустимостта и
основателността на иска.
Счита предявения иск за недопустим с доводи, че задължението по
договора е погасено изцяло, поради което облигационното правоотношение е
прекратено.
За кредитополучателя липсвал правен интерес от предявяване на
настоящия установителен иск за нищожност на клауза от него, доколкото в
най-пълна степен би могъл да защити интереса си с единствено с осъдителния
3
иск. Предявяването на отделни установителни искове представлявало
злоупотреба с права, с цел претендиране на разноски. В случая успешното
провеждане на производство по осъдителен иск се явявало единственото
средство за ищцата да възстанови правното си и фактическо положение,
каквото е било преди обвързването с оспорената уговорка. Цитира практика
на националния съд и на СЕС.
Предвид изложеното, иска делото да бъде прекратено като недопустимо
по отношение на установителните искове, поради липса на абсолютната
процесуална предпоставка - наличие на правен интерес.
Намира, че са налице процесуални пречки за надлежното упражняване
на правото на иск. Исковата молба не отговаряла на изискванията на чл. 127,
ал. 4 ГПК, тъй като не била посочена банкова сметка на ищцата за плащане на
сумата по осъдителния иск. Настоява да бъде оставена без движение с
указания към ищцата за посочване на банкова сметка.
Твърди, че петитумът на исковата молба е напълно неясен, тъй ищецът
не представял доказателства за сключване на договори на датите 03.03.2023 г
и 01.09.2023 г., такива не били сключвани между страните, а сключените
други договори, освен Договор за паричен заем № 848961 от 21.04.2023 г. не
били със същите параметри. Затова не били ясни обстоятелствата, на които се
основава искът.
Не оспорва, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение по силата на сключен Договор за потребителски кредит за
паричен заем № 848961 от 21.04.2023 г. с посочените от ищеца параметри.
Оспорва, че договорът е недействителен, поради сключването му в
противоречие със ЗПК.
Счита, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на
договора за заем, тъй като била договорена между страните, за да обезпечи
изпълнението на акцесорно задължение на заемателя, поради което дори да е
нищожна, нищожността й не влече нищожност на договора, тъй като можел
да съществува и без нея.
Намира за неоснователни твърденията за нищожност на договора,
поради невключване на размера на неустойката в ГПР.
Поддържа, че договорът за паричен заем бил сключен по предложение
/искане/ направено от кредитополучателя, което означавало, че е имал
възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договора. Същият се
запознал с преддоговорната информация, попълнил въпросник за
кандидатстване на кредит, въз основа на които са договорени клаузите от
договора. Ищецът не била поставяна в положение на по-слаба страна от
гледна точка на степента й на информираност и на възможностите, които й се
предоставяли да преговаря. Принципът на добросъвестност, изискващ в
договорните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от
нормите на правото интерес, не бил нарушен, тъй като в договора между
страните били защитени правата и на двете страни.
4
Волята на страните в договора била изразена ясно и недвусмислено при
сключване сделката. Договорът не бил сключен при първоначално възприети
ОУ, а при индивидуални уговорки между страните. Не се установявало волята
на страните при сключване на договора да е била различна от отразената в
съставените писмени документи.
При сключването му били спазени изискванията на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК и тези на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, по реда
на който бил сключен.
Оспорва твърдението на нищожност на неустойката, поради
противоречие с добрите нрави и прекомерност.
Процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на
поетите договорни задължения от страна на заемателя за предоставяне в срок
на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Не били налице предвидените в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. №
1/2009 г., ОСТК на ВКС хипотези, при които уговорената неустойка би била
нищожна. Въпросът за накърняването на добрите нрави по отношение на
уговорена неустойка следвало да бъде решен чрез комплексна преценка,
включваща не само на съдържанието на договорната клауза, но и отчитаща
други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между
страните, функции на неустойката, както и възможността неизправният
длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне
неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и се приемело, че
неустойката била прекомерна, то това не я правило a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а следвало да се намали нейният размер.
Несъстоятелни били твърденията, че възнаградителната лихва била
нищожна основание чл. 21 ЗПК. Неправилни били съжденията, че към
размера на договорната лихва следвало да се прибави и размера на
неустойката, тъй като последната представлявала "скрита лихва". Основание
за заплащането на определена сума за неустойка по договора било
неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение от страна на
заемополучателя. Договорната лихва по същността си представлявала
възнаграждението, което кредиторът получава от отпускането на кредита на
потребителя. Възнаграждението не зависило от осъществяването на някакво
условие, каквото е заплащането по неустоечната клауза. Неустойката не била
възнаграждение, което кредиторът ще получи при усвояване на сумата по
кредита от потребителя, а целяла да обезпечи вземането на кредитора при
съблюдаване на икономическото състояние на длъжника.
Неправилни били твърденията за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19
ал. 4 ЗПК, посредством предвиждане на неустоечно задължение, което в
действителност се явявало допълнителна печалба от кредита. Доводите на
ищцата за заобикаляне на закона противоречали на твърденията му за
нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави. За да е
5
налице заобикаляне на закона, било необходимо правно недопустимият
резултат да е постигнат с няколко действителни съглашения, т.е. заобикаляне
на закона не би могло да бъде осъществено чрез невалидно съглашение, в
каквато посока били изложените от ищцата твърдения.
В конкретния случай не били налице нито обективният, нито
субективният елемент от фактическия състав на заобикаляне на закона. След
като ищцата твърдяла, че неустоечното задължение е недействително на
собствено основание, то същото не би могло да бъде част от валидно
извършените сделки, чрез които да се постигане забранен от правото резултат.
С оглед на това то не би могло да бъде част от сключените между страните
сделки, целящи заобикалянето на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В
допълнение твърдението, че целта за заобикаляне на закона е била известна
единствено на кредитора по договора, но не и на ищцата, то липсва на
субективния елемент от фактическия състав на заобикалянето на закона.
Неоснователни били твърденията, че са нарушени чл. 11, aл. 1, т. 9 и т.
10 ЗПК. В договора ясно се сочели взетите предвид допускания, използвани
при изчисляване на годишния процент на разходите, с оглед което същият
законосъобразно бил формиран по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин. В така посоченото приложение били посочени редът и начинът на
изчисление на годишния процент на разходите по едно кредитно
правоотношение, както и значимите компоненти на неговото формулиране.
При това положение следвало да се приеме, че в сключения договор за заем
ясно и точно бил формулиран начинът на изчисление на годишния процент на
разходите по кредитното правоотношение. За заемателката била налична
изрична и ясна информация относно начина на формиране на крайната цена на
годишните разходи по кредита. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвиждала в
договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени
всички разходи, включени в ГПР, а единствено да се посочат допусканията,
използвани при изчисляване на ГПР.
Оспорва твърденията, изложени в исковата молба, че процесния договор
за заем бил нищожен, поради наличие на неравноправни клаузи в неговото
съдържание, тъй като всички договорни клаузи били индивидуално
уговорени.
Неправилно било твърдението, че в размера на ГПР следва да бъде
включен и размерът на уговорената в чл. 6.2 от договора неустойка за
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Това
противоречило пряко на разпоредбата 19, ал. 3, т. 1 ЗПК, съгласно която при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си
по договора за потребителски кредит. Обезщетението по дефиниция не
попадало в общите разходи и не можело да се взема предвид при изчисляване
на ГПР. Следователно, неустойката не влизала в посочения размер на ГПР и
не можела да се приравнява на възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на
6
уговореното между страните, тя нямала такава функция.
Не била прилагана заблуждаваща търговска практика, водеща до
неравнопоставеност на уговорката за ГПР. Оплакването за наличието на
нелоялна търговска практика, поради прилагане на ГПР, различен от
посочения в договора било несъстоятелно. В договора за кредит ясно били
посочени параметрите на главницата възнаградителната лихва, както и
размерът на дължимата неустойка, в случай че потребител не предоставя
исканото обезпечение. В ГПР размерът на неустойката не бил включен, тъй
като чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК не предвиждал включването му към него. При
сключването на договора потребителят е могъл да направи преценка за
икономическите последици от сключения договор. Не била налице никаква
подвеждаща информация, която може да въведе в заблуждение да повлияе на
решенията дали да сключи или не процесния договор.
Кредиторът насочил своите усилия да предостави изчерпателна
информация за своите продукти и за начина на кандидатстване по
общодостъпните канали на потребителите. Подробната уредба на стъпките за
кандидатстване, одобрение и сключването на договор за заем, както и
стриктното спазване на императивните изисквания на закона, предпазвали
средния потребител от изпадане в заблуждение. Освен това ищцата
неколкократно сключвала договори със същите параметри, поради което
включените в тях условия й били предварително известни.
Не било налице неизпълнение на чл. 11, ал. 1, т. 20 3ПК. В приложимите
по договора Общи условия правата на потребителя били ясно посочени чл. 7,
ал. 3 на същите, а кредиторът изпълнил задължението си по чл. 11, ал. 1, т. 20
ЗПК. В договора ясно бил посочен фиксиран годишен лихвен процент,
приложим към договора за кредит, а в погасителния план били посочени по
пера за всяка една анюитетна вноска размерът на главницата,
възнаградителната лихва и евентуално дължимата неустойка, в случай и
неизпълнение на задължението на потребителя да предостави обезпечение по
чл. 6 от договора. Изискването за посочване на лихвен процент на ден било
относимо към договори за кредит, в които е уговорен променлив, а не
фиксиран лихвен процент, както в настоящия случай.
Оспорва твърденията за нищожност на договорната лихва. Клаузата, с
която се определял нейният размер била индивидуално уговорена и съставена
на ясен и разбираем език. В процесния договор лихвата била уговорена като
фиксирана за целия срок и посочена както в проценти, така и с цифрова
стойност, а частта лихва във всяка една анюитетна вноска била изрично
описана в Погасителния план. Следователно за потребителя не се създавало
никакво съмнение каква е конкретната стойност на цената, която се задължава
да плати по кредита.
В Част II от европейския формуляр били посочени размерът на заемната
сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва и размерът на общата
сума, която следва да бъде изплатена на кредитодателя. По този начин
7
кредитополучателят е бил напълно информиран за условията, преди да
сключи съответния договор. Погасителният план, представляващ неразделна
част от Договора включвал пълна и точна информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, както и каква
част от вноската представлява главница и каква лихва.
Неправилни и необосновани били твърденията, че уговореният
фиксиран лихвен процент по договора бил в противоречие с добрите нрави,
тъй като надвишавал три пъти размера на законната лихва. Към датата на
сключване на договора за кредит не съществувал нормативно определен
лимит на размера на договорната лихва. Възнаградителната лихва, като част
от ГПР, не следвала да надхвърля максимално допустимия му размер, като по
този начин размерът й бил нормативно регулиран, макар и опосредено.
Договорът и отделните му клаузи били действителни, поради което в
полза на кредитодателя било налице валидно правно основание да задържи
плащанията по договора.
С оглед на гореизложеното, иска от съда да прекрати производството по
отношение на установителните искове и да постанови решение, с което да
отхвърли изцяло исковите претенции.
Оспорва осъдителните искове по основание и размер и претендира да
бъдат отхвърлени.
Твърди, че извършените от ищеца плащания по Договор за паричен заем
№ 848961, над главницата не е в претендирания от ищеца размер.
Плащанията по Разписка № 0400019927770921 от 01.10.2023 г. в размер
на 562,52 лева и по Разписка № 0300020353945822 от 18.11.2023 г. в размер на
4057,84 лева са служели за погасяване на отделни вноски по Договор за
потребителски кредит № 916143 и Договор за потребителски кредит №
785589. Договорите и отделните им клаузи били действителни по изложените
съображения, поради което в полза на кредитодателя е налице валидно правно
основание да задържи плащания по договорите.
Претендира разноски.
С молба вх. № 25539/23.09.2025г., преди първото по делото съдебно
заседание, във връзка с подадения отговор на исковата ищецът уточнява, че
всъщност между страните не били сключени договор за заем от 03.03.2023г. и
договор за заем от 01.09.2023г., а Договор за паричен заем № 785589 от
23.12.2022г. и Договор за паричен заем № 916143/23.08.2023г.
Поддържа, че Договор за паричен заем №785589 от 23.12.2022 г. бил
сключен за сумата от 1800 лева, платима на 16 месечни вноски при ГПР
48.19% и ГЛП 40.05%. Дължимата сума, която потребителят следвало да
върне била 2454.20 лева.
Съгласно чл. 6.5 от договора, кредитополучателят се задължил да
предостави на кредитора някое от следните обезпечения - поръчител,
отговарящ на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия или банкова
8
гаранция. При неизпълнение на задължението се дължала неустойка в размер
на 3225.80 лева., платима разсрочено на падежа на задължението по кредита.
С нея задължението на ищеца възлизало на 5680.00 лева според т.3.10. от
погасителния план към него.
Поддържа, че неустойката за непредоставено обезпечение имала
характер на допълнителна лихва, защото била сигурен разход по кредита.
Твърди, че е получил сумата от 473.63 лева по договора, тъй като с
остатъка от 1326.37 лева били рефинансирани предходни задължения по
Договор за паричен заем № 710253 от 23.07.2022 г.
Твърди, че сумата от 1326.37 лева по Договор №785589 неоснователно
била прихваната за погасяване на несъществуващи задължения по Договор
№710253 от 23.07.2022 г., с цел кредиторът за увеличи допълнително своята
печалба.
Твърди, че по този договор е направил плащания в размер на 3020,12 лв.,
при общо дължима сума от 473,63 лв. Счита че разликата от 2546,49 лв. над
нея е платена без основание.
Излага, че Договор за паричен заем № 916143 от 23.08.2023 г. бил
сключен за сумата от 3000 лева, платима на 18 месечни вноски при ГПР
48.00% и ГЛП 40.05%. Дължимата сума, която потребителят следвало да
върне била 4204,74 лева.
Съгласно чл. 6.5 от договора, кредитополучателят се задължил да
предостави на кредитора някое от следните обезпечения - поръчител,
отговарящ на условията на чл. 33, ал. 1 от Общите условия или банкова
гаранция. При неизпълнение на задължението се дължала неустойка в размер
на 6073,26 лева., платима разсрочено на падежа на задължението по кредита.
С нея задължението на ищеца възлизало на 10269,52 лева според т.3.10. от
погасителния план към него.
Поддържа, че неустойката за непредоставено обезпечение имала
характер на допълнителна лихва, защото била сигурен разход по кредита.
Твърди, че е получил сумата от 2089,50 лева по договора, тъй като с
остатъка от 910,50 лева били рефинансирани предходни задължения по
Договор за паричен заем № 848961 от 23.07.2022г.
Твърди, че сумата от 910,50 лева по Договор №785589 неоснователно
била прихваната за погасяване на несъществуващи задължения по Договор №
848961 от 23.07.2022 г., с цел кредиторът за увеличи допълнително своята
печалба.
Поддържа, че предвидените неустойки в чл.6.6. от Договор №916143 и
Договор №785589 имат типичен характер на скрито възнаграждение – сигурен
разход за потребителя, който се включва изначално в погасителния план на
договора за потребителски кредит. Тази клауза предвиждала санкция за
потребителя-кредитополучател за неизпълнение на нещо, от което кредиторът
не търпи вреди - непредставяне на обезпечение.
9
Предвиждането на неустойка при непредоставяне на обезпечение, на
практика прехвърляло задължението на кредитора да оцени
кредитоспособността на потребителя, предвидено в чл. 16 от ЗПК върху него и
изцяло предвиждало потребителя да носи риска от собственото си
неизпълнение.
Позовава се на практика на СЕС по дело С-714/22, че когато са
предвидени задължителни разходи (условие за отпускане на кредита) или са
конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този
кредит и не са включени в общата дължима сума или Годишния процент на
разходите, потребителя по договора за потребителски кредит е освободен от
заплащане на лихви, такси и други начисления.
Счита, че тази договорна конструкция има за цел едновременно да
прикрие действителните разходи, които потребителят ще понесе, и да
заобиколи санкционната норма на чл.22 от ЗПК, за да запази договорната
лихва въпреки недобросъвестното поведение на кредитора на заблуда за
Годишния процент на разходите.
Ответникът не бил посочил действителния ГПР, съгласно на чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК, което обуславяло недействителност на договорите за
потребителски кредит.
Твърди, че по Договор за паричен заем №785589 от 23.12.2022 г. при
начална липса на основание е платена сумата от 955.12 лева, по Договор за
паричен заем №848961 от 21.04.2023 г. сумата от 758,80 лв., а по Договор за
паричен заем №916143 от 23.08.2023 г. сумата от 3120.36 лева.
Ответникът намира направеното от ищеца уточнение на осъдителните
претенции за недопустимо, с доводи, че с него се въвежда ново основание, тъй
като се позовава на различни правоотношения между страните, в сравнение с
тези, изложени в исковата молба. Счита, че ищецът следва да уточни дали
оттегля или се отказва от първоначално предявените искове.
Съдът намира, че така направеното уточнение относно договорите, по
които се твърди, че са извършвани плащания за недопустимо, доколкото с него
се въвеждат нови факти, на които ищецът се позовава и се правят нови
искания. Така направеното уточнение представлява недопустимо изменение
на основанието и петитума на иска.
Действително, съгласно чл. 143, ал. 2 ГПК в първото по делото открито
съдебно заседание ищецът може да поясни и допълни исковата молба, във
връзка с направените оспорвания от ответника. Така направеното уточнение
обаче не следва да води до недопустимо изменение на иска по основание и
петитум, както е в настоящия случай.
По тези съображения, съдът не допусна така направеното уточнение.
Неоснователни са останалите възражения на ответника за липсата на
правен интерес от самостоятелно предявяване на установителен иск за
прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит при предявен
10
осъдителен иск за връщане на недължимо дадени по него суми. За ищеца е
налице правен интерес да предяви иск за недействителност на договора, по
който за него е възникнало задължение. Така ще се постави яснота в
отношенията между страните досежно действителния размер на
задължението, с оглед бъдещи искови претенции на кредитора, предвид
обвързващата сила на пресъдено нещо по спора за недействителността
правното основание, от което е възникнало вземане. Неоснователни са
доводите на ответника „Сити Кеш“ ООД, че с предявяване иск по чл. 55, ал.
1, пр. 1 ЗЗД би получил адекватна защита, поради различния предмет на двата
иска.
Съдът, като съобрази доводите и възраженията на страните и като
прецени представените по делото доказателства поотделно и в съвкупност,
счита за установено следното от фактическа и правна страна:
От представените по делото доказателства се установява, че на
21.04.2023г. между А. К. и „Сити Кеш“ ООД е сключен Договор за паричен
заем кредирект № 848961 по реда на ЗПФУР. Съгласно него „Сити Кеш“ ООД
е предоставил на А. С. сума в размер на 1000 лв. Заемът е следвало да бъде
издължен на 12 месечни погасителни вноски, първите три от които в размер на
33,38 лв., а останалите 9 в размер на 130,46 лв., платими на 22 число от
месеца, с начален срок на плащане 22.05.2023г. и краен срок на издължаване
22.04.2024г. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40,05
% и ГПР от 47,96 %. Общата сума, която кредитополучателят се задължил да
върне възлиза на 1297,98 лв.
Съгласно т. 6.1 от договора, заемателят се задължил в срок от три дни,
считано от усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение, по
начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33 ал.1 на Общите условия.
На основание т. 6.2 от Договора, ако не изпълни задължението си да
предостави някое от предвидените обезпечения, следвало да заплати на
заемодателя неустойка в размер на 1318,02 лв., която се начислява
автоматично към договора за кредит. С подписването на договора за заем,
заемателят се считал за уведомен за нейното начисляване. Начислената
неустойка се заплаща разсрочено, съгласно включен в договора погасителен
план. С нея задължението по кредита възлиза на 2616 лв.
Ответникът е изпълнил задължението си да предостави заемната сума,
която е преведена на ищеца на датата на сключване на договора чрез Изи пей,
видно от приложената от ответника справка /л. 40 по делото/ и от назначената
от съда съдебно – счетоводна експертиза, приети от съда и неспорени от
ищеца.
Според заключението по назначената съдебно – счетоводна експертиза,
която съдът кредитира като обоснована, за погасяване на задълженията са
извършени плащания в размер на общо 1758,80 лв. С тях са погасени
вземанията за главница в размер на 1000 лв., договорна лихва в размер на
135,46 лв. и неустойка в размер на 623,34 лв.
11
Между страните са сключени също и Договор за паричен заем
„Кредирект“ № 785589 от 23.12.2022г. за сумата от 1800 лв. и Договор за
паричен заем „Кредирект“ № 916143 от 23.08.2023г. за сумата от 3000 лв. В
тях също се предвижда заплащане на неустойка за непредоставяне на
обезпечение. В Договор за паричен заем „Кредирект“ от 23.08.2023г. е
посочено, че страните се съгласяват с него се рефинансира сключения на
21.04.2023г. договор за заем, като заемателят заявява изрично, че със сумата
от 910,50 лв. желае да погаси задължения по него за главница, лихва, такси и
неустойка.
Съдържанието на договорните клаузи безусловно налага извод, че е
касае за сключен договор за потребителски кредит, по силата на който
Кредиторът „Сити кеш“ ООД предоставя на потребителя А. С. кредит под
формата на заем, при разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Ищецът има качество на потребител по смисъла на чл.
9, ал. 2 ЗПК, а именно- физическо лице, което при сключването на договор за
потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или
търговска дейност. Като потребител разполага и със защита срещу
неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът
следи служебно и които следва да се преценяват при основателността на иска.
По отношение на действителността на договорите за потребителски кредити,
приложими са специалните и разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза
е договорена индивидуално.
Договор за паричен заем „Кредирект“ № 848961 от 21.04.2023г.
формално съдържа изискуемите от закона реквизити-спазена е предвидената
форма, посочен е общият размер на кредита и условията за усвояването му,
размерът на паричната сума, която се отпуска, лихвеният процент, условията
за прилагането му, годишният процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, условията за издължаване от потребителя.
Представен е погасителен план, в който се съдържа информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Съдът намира за нищожна клаузата в договора по чл. 6, ал. 2 от договора
за заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение. Трайната и
последователна съдебна практика приема, че неустойката представлява
12
обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното задължение
вреди и има санкционен характер. В случая обаче чрез неустойката
кредиторът обезпечава неизпълнение на договорно задължение което не е
нито пряко нито косвено обвързано с основното задължение на потребителя
по връщане на заемната сума. Неустойката изпълнява роля на обезпечаване
неизпълнението на длъжника да обезпечи отпускания му кредит, което е
недопустимо. Съгласно чл. 71, пр. последно ЗЗД при неизпълнение на
задължението длъжникът да обезпечи вземането на кредитора, последният
има право да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока.
Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви вземането за
предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с уговорените
в договора разходи. Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо
за всяко неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите
рамки, както и нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява
типична проявна форма на нарушение на добрите нрави и на нарушаване на
закона. По начина, по който е уговорена неустойката за това неизпълнение на
договора, представлява сериозна санкция за длъжника и неоснователно
обогатява кредитора. Неизпълнението води до имуществена санкция за
потребителя в размер сума надвишаваща отпуснатата заемна сума по кредита
и която се прибавя към нея, т. е. дългът на заемателя се увеличава
необосновано дори при точно изпълнение. Такава неустойка не може да бъде
оправдана. Искът на кредитора не може да бъде гарантиран и обезпечен по
този начин и във вреда на потребителя. Макар да не съществува договорна и
законова пречка да бъде уговорена неустойка при неизпълнение на
задължението за връщане на заемната сума от страна на длъжника, в случая
потребителят се санкционира за непредставяне на обезпечение за
неизпълнение на задълженията си, за което дължи неустойка с възможност
само на това основание за предсрочно прекратяване на договора дори и да
заплаща редовно главницата и лихвите в уговорените срокове и размери
съгласно погасителните вноски. Неустойката в случая надхвърля рамките на
чисто санкционния си характер и представлява начин за неоснователно
обогатяване на кредитора, което е недопустимо, а от друга страна натоварва
длъжника с допълнителни разходи само поради формалното неизпълнение на
задължението си да даде исканото от кредитора обезпечение,
Липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е формиран
размерът на неустойката, който е и необосновано висок. Неустойката
противоречи на добрите нрави / чл. 26, ал. 1 ЗЗД/ заради основанието на което
се дължи и което е вписано в чл. 6. 1 от договора за паричен заем. Законът-чл.
92 ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава изпълнението на задължението
и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да
се доказват, което предполага безусловно задължение за кредитора да я
определи по достатъчно ясен и напълно разбираем начин, че да не бъде
прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди, респективно да посочи
размера й при частично или при неправилно изпълнение.
13
Същата по начина, по който е регламентирана от кредитора,
включително и начина на погасяването й, има наказателен характер, а не само
обезщетителен и обезпечителен и поставя потребителя в изключително
неравностойно положение спрямо търговеца, защото го задължава от една
страна да плати необосновано висока по размер неустойка, надвишаваща
сумата по кредита, и то само за непредставено в срок обезпечение. В този си
вид представляват своеобразен източник на допълнителна печалба за
кредитора над уговорената такава под формата на договорна лихва. Трудно би
могло да се определи това вменено задължение на длъжника като
справедливо, нормално и съответстващо на нормите на закона, като типично и
в съответствие с добрите търговски практики в отношенията с определено
икономически по-слабата страна. В този си вид неустойката е изгубила своето
законово предназначение да служи като обезпечение на задължението и да
служи като обезщетение на вредите.
Както се посочи, неустойката е дължима независимо дали заемът е
върнат от потребителя своевременно, или не е, доколкото има отношение към
неизпълнение на задължение на потребителя да осигури обезпечение на
задължението, което налага извод, че при нейното определяне по основание,
параметри и по размер заемодателят не е спазил правилата на
добросъвестността. Неустойката в случая представлява допълнително
предвидена скрита печалба за търговеца за сметка на потребителя извън
уговорената под формата на договорна възнаградителна лихва. Нелогично е,
че при нормално развитие и изпълнение на договора за заем от страна на
потребителя, на заемодателя да му се следва печалба в размер на договорната
лихва само от 297,98 лв. на база фиксиран годишен лихвен процент по заема
от 40,05 %, докато при същото развитие на отношенията, но с предвидена
неустойка не по същинското изпълнение на договора, а само по обезпечението
му, пак при нормално и добросъвестно изпълнение на задължението, да се
дължи още 1318,02 лв.. Като се вземе в предвид, че при неизпълнение на
задължението за връщане на заема, се дължи само лихва за забава в размер на
законната лихва, която към датата на сключването му е 12,47%, видно е, че
кредиторът не придава тежест и не санкционира с такава строгост
неизпълнението на самото погасяване на главницата по кредита, колкото
недаването на обезпечение по кредита.
Тази клауза е нищожна, тъй като не обезпечава по никакъв начин
изпълнението на главното задължение на длъжника да върне заетата сума и
възнаграждението за това: условието за дължимост е не неплащане на това
задължение, което съставлява съществен елемент на договора за заем, а
странично такова, срещу което обаче длъжникът не получава насрещна
престация. Обезпечителната функция липсва. Няма имуществени вреди от
неизпълнението на задължението за непредставяне на обезпечение, тоест,
обезщетителна функция също отсъства: възникването на неустоечното
задължение е самоцел на кредитора.
В отговор на доводите, касаещи характера на договора, съдът следва
14
отбележи още, че съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването
на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение
може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този
смисъл се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване
на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в
Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014г. по
дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. Ето защо, клауза, която предвижда,
че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител, което задължение
става изискуемо след 3 дни от подписване на договора за потребителски
кредит е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава
клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му
нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава.
Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се
поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът,
която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение
за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Съдът
има задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на
националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед
целите на директивата. В този смисъл съдът споделя тезата на ищцата, че ако
има вреди, то тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има предварителна
оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би трябвало
да се отпусне преди да се предостави обезпечението. В случая това изискване
не е спазено и от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка
финансовата институция не може да черпи права за себе си, за да изведе
легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
15
Цитираната клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена.
Изготвена е предварително от ответника и ищецът не е имал възможност да
влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени
преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза,
нито, че на ищеца е предоставена такава възможност. Това поставя
заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя.
Уговорената неустойка от 1318,02 лв., съставлявайки скрита печалба по
договора е разход по кредита и следва да бъде включена в годишния процент
на разходите, съгласно чл.19, ал. 1 от ЗПК, за който ал. 4 предвижда да е в
максимално допустим размер – пет пъти размера на законната лихва. Видно от
дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК дефиниция за годишен процент на разходите по
кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на ЗПК, с уговорената неустойка се
въвеждат именно допълнителни разходи, в резултат на които общият разход по
кредита за потребителя и съответно годишния процент на разходите реално
надхвърля 47,96 % и възлиза на 717.27% , според заключението на вещото
лице. Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия
петкратен размер на законната лихва – 62,35 %, определен в чл. 19, ал. 4 от
ЗПК към датата на сключване на договора. По този начин с уговорената
неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал. 4 от ЗПК, като в годишния
процент на разходите не се включва нейният размер. Тъй като неустойката е
прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на
разходите по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, при сключване на договора
кредитополучателя е бил заблуден относно действителния размер на ГПК.
Доколкото ГПР е част от същественото съдържание на договора,
неговият размер следва да бъде ясно, точно и конкретно определен към
сключване на договора, като в него се посочат всички компоненти, които го
формират. За действителния размер на договора кредитополучателя следва да
бъде уведомен, за да направи обоснована преценка дали да сключи договора.
Търговски практики, с които се заобикалят тези изисквания са нелоялни и
обуславят нищожност на клаузата за ГПР, а оттам и за недействителност на
самия договор за кредит.
Ето защо договорната клауза, регламентираща ГПР е недействителна,
тъй като посочения ГПР освен, че не отговаря на реалния, надвишава
предвидения в закона максимум на ГРР от пет пъти размерът на законната
лихва.
В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не разполага с
правомощията да редуцира размера на ГПР до законово допустимия по чл. 19,
ал. 4 ЗПК . Съгласно съдебната практика на СЕС не се допуска правна уредба
на държава-членка, която дава възможност на националния съд, когато
констатира нищожността на неравноправна клауза в договор между продавач
или доставчик и потребител, да допълни договора, като измени съдържанието
на тази клауза. Националните съдилища са длъжни само да не прилагат
неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за
16
потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Договорът
трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен
произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото
съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така
да се запази договорът. Предвид обаче, че клаузата, с която се договаря
годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, същият не може да съществува без нея,
поради което нищожността на тази клауза, обуславя недействителност на
целия договор.
Ето защо искът за прогласяване на Договор за паричен заем „Кредирект“
№ 848961 от 21.04.2023г. между А. К. С. и Сити кеш“ ООД следва да се
уважи.
Нищожността на договора за потребителски кредит има за правна
последица задължение за потребителя да върне само чистата стойност на
кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита, по арг. чл. 23 ЗПК.
Следователно заплатената по него сума над заетата от 1000 лв. се явява
недължимо платена и следва да се върне, като дадена без основание.
Установява се от назначената от съда съдебно – счетоводна експертиза,
че за погасяване на задължението по кредита е платена сумата от 1758,80 лв..
Установява се също от представения от ответника Договор за паричен заем
„Кредирект“ от 23.08.2023г., че по съгласие на страните с част от дължимата
сума по него в размер на 910,50 лв. е извършено погасяване на задължения на
ищеца по Договор за паричен заем „Кредирект“ № 848961 от 21.04.2023г., т. е.
налице е прихващане на вземане на ищеца със задължението му към
ответника. Прихващането и плащането са способи за погасяване на
задължението. Следователно общо за погасяване на задължения по договора е
постъпила сумата от 2669,30 лв. При задължение за връщане единствено
заетата сума от 1 000 лв. недължимо платена е сумата от 1669,30 лв., която
подлежи на връщане.
Следователно предявеният иск е частично основателен и следва да се
уважи за сумата от 1669,30 лв., а за разликата над него до 4075.48 лева да се
отхвърли.
При този изход на делото, право на разноски има единствено ищеца.
Съгласно Решението на СЕС от 16 юли 2020 г. по съединени дела С-
224/19 и С-259/19 член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13,
несъвместима с принципа на ефективност е правна уредба, която позволява
част от процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в
зависимост от размера на недължимо платените суми, които са му били
върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна клауза
поради неравноправния характер, тъй като подобна правна уредба създава
съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни
предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол
върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
17
В производството по гр. д. 2711/2025г. на Районен съд – Пазарджик
ищецът е освободен от държавна такса и разноски. С оглед изхода на делото,
същите следва да се възложат в тежест на ответника, съгласно чл. 78, ал. 6
ГПК, съразмерно уважената част от исковете.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД размерът на
държавната такса следва да се определи съобразно цената на иска, включваща
сбора от вземанията за главница и договорна лихва, а именно 1297,98 лв.
Същата е 51,92 лв. и следва да се възложи в тежест на ответника
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД държавната такса е
163,02 лв. Съобразно уважената част от иска ответникът следва да заплати по
сметка на Районен съд Пазарджик 66,77 лв.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати и разноските за съдебно –
счетоводна експертиза в размер на 350 лв.
Общо Сити кеш ООД дължи и следва да заплати в полза на Районен съд
– Пазарджик разноски 468,69 лв.
Тъй като ищецът е представляван от пълномощник, чието
възнаграждение е уговорено по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, на адв.
А. А. се дължи адвокатско възнаграждение за защита и срещу двата уважени
обективно кумулативно съединени иска с право основание чл. 26, ал.1, пр. 2
ЗЗД и чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата № 1 от
09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа.
Съдът, като съобрази цената на предявените обективно кумулативно
съединени искове, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност,
че по споровете за действителността на договори, сключени с потребител е
налице константна съдебна практика и че са проведени две открити съдебни
заседания, намира, че на адвокат А. следва да се присъдят разноски в размер
на общо 600 лв. по двата иска. Така определеният размер на адвокатското
възнаграждение съответства на положените от процесуалния представител на
страната усилия и адекватно ще ги възмезди.
По изложените съображения, настоящият състав на районен съд
Пазарджик:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във чл.
19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, Договор за паричен заем кредирект № 848961 от
21.04.2023 г., сключен между "Сити кеш" ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, р-н Младост, бул. Цариградско
шосе № 115 Е, ет. 5 и А. К. С., ЕГН: **********, с адрес ******, поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД, във вр. чл. 23 ЗПК, "Сити кеш"
18
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н
Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, ДА ВЪРНЕ на А. К. С., ЕГН:
**********, с адрес ****** сумата от 1669,30 лв. /хиляда шестстотин
шестдесет и девет лева и 30 ст./, заплатена без основание по Договор за
паричен заем кредирект № 848961 от 21.04.2023 г., като отхвърля иска за
разликата над тази сума, до претендираната от 4075.48 лева или за сумата от
2406,18 лв..
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, "Сити кеш" ООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Младост, бул. Цариградско
шосе № 115 Е, ет. 5, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Районен съд - Пазарджик
разноски за държавна такса и съдебно – счетоводна експертиза по гр. д.
2711/2025 г. на Районен съд Пазарджик в размер на общо 468,69 лв.
/четиристотин шестдесет и осем лева и 69 ст./.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 38, ал. 2 ЗА, "Сити кеш"
ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н
Младост, бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, ДА ЗАПЛАТИ в полза на
адвокат А. А. - АК Пазарджик, сл. № **********, със съдебен адрес гр.
Пазарджик, ул. „Златица“ № 3, сумата от 600 лв. /шестстотин лева/, разноски
за процесуално представителство по гр. д. 2711/2025 г. на Районен съд
Пазарджик.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд
Пазарджик, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
19