№ 46
гр. Тополовград, 21.08.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТОПОЛОВГРАД, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети юли през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Милена Ив. Семерджиева
при участието на секретаря К.П.П.
като разгледа докладваното от Милена Ив. Семерджиева Гражданско дело №
20252320100137 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по редовна и допустима искова молба на М.
Д. Д. с ЕГН ********** от ***********, подадена чрез пълномощник ЕАД
Д.М. – София, представлявано от адв.Д.М.М., против „***********“ АД с
ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: ***********
Твърди се в исковата молба, че на 22.12.2020 г., ищцата е сключила
договор за паричен заем с ответника № 4011642. В чл.4 от договора е
уговорено, че страните са се съгласили договора за заем да бъде обезпечен с
гарант – две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на
институцията отпуснала кредита. На същата дата е сключен и договор за
предоставяне на гаранция със същия номер, по силата на който друго
дружество „***********“ ЕООД е поело задълженията да обезпечи пред
ответното дружество задълженията на ищцата. Въз основа на сключения
договор за поръчителство, ищцата се е задължила да заплати сума в размер на
651,15 лева, разсрочено, ведно с месечната вноска по договора за кредит, като
сумите е следвало да предоставя на ответника, който от своя страна съгласно
договора е следвало да предава тези суми на поръчителя – третото
1
неучастващо по делото дружество „***********“ ЕООД.
Твърди се, че с влязло в сила решение № 19/27.02.2023 г. по гр.д.№
201/2022 г. по описа на ТгРС, съдът е признал, че договора за предоставяне на
гаранция е недействителен поради накърняване на добрите нрави. След което
в исковата молба се посочва, че с добавянето на размера на неустойката към
изчисляването на ПГР-то уговорено в основния договор, последното се явява
над 100% и неправилното посочване на това ГПР в договора е в противоречие
с разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради което се твърди, че и
договора за потребителски кредит е недействителен и в този случай
потребителя връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи.
Поради което се претендира да бъде постановено решение с което да
бъде осъдено ответното дружество на основание чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД да
заплати на ищцата сума в размер на 1 лев – частичен иск от общо 138,85 лева,
/като претендирания размер е увеличен на 114,10 лева на основание чл.214 от
ГПК/, представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за
потребителски кредит № 4011642, ведно със законната лихва от датата на
завеждане на исковата молба до окончателното изплащане. Претендират се и
направените по делото разноски.
В съдебно заседание ищцата не се явява и не изпраща представител, като
процесуалния й представител в писмено становище подържа иска изцяло и
претендира за неговото уважаване със всички законни последици.
Ответника в законоустановения едномесечен срок е подал писмен
отговор и е взел становище по иска. В писмения отговор се твърди, че
исковата молба е нередовна, тъй като липсва документ за внесена държавна
такса и документ доказващ представителната власт. Също така твърди се, че
исковата претенция е неоснователна и следва да се отхвърли, тъй като всички
изложени в исковата молба възражения, доводи и твърдения по отношение
действителността на процесния договор за кредит са необосновани и изцяло
неоснователни и недоказани. Подробно са изложени аргументи относно
твърденията на ищцата за неправилно изчисляване на ГПР-то и наличието на
противоречие със законовите разпоредби в ЗПК. Поради което се претендира
да бъде отхвърлен изцяло предявения иск като неоснователен и недоказан,
2
като се претендират направените разноски. В тази връзка в отговора се прави
и възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на ищцата, тъй като същото надвишава
минималния размер по Наредбата за адвокатските възнаграждения.
В съдебно заседание ответника не се явява и не изпраща представител.
От събраните по делото доказателства съдът приема за установено
следното от фактическа и правна страна:
Ищцата М. Д. е сключила договор за паричен заем с ответника
„***********“АД с № 4011642 на 22.12.2020 г., съгласно който на ищцата е
предоставен кредит в размер на 1250 лева, на 15 двуседмични вноски, като
срока на договора е 30 седмици. Датата на първата вноска е 05.01.2021 г., а на
последната 20.07.2021 г. Договора е сключен с фиксиран годишен лихвен
процент – 35% и с ГПР 41,72%.
Съгласно чл.4 от Договора, страните се съгласяват договора да бъде
обезпечен с гарант- две физически лица, поръчители или банкова гаранция в
полза на институцията отпуснала кредит и на датата на сключване на
процесния договор между ответното дружество и Д. е сключен и договор за
предоставяне на гаранция със същия номер по силата на който „***********“
ЕООД е поело задълженията да обезпечи пред ответното дружество
задълженията на Д.. Въз основа на сключения договор Д. се е задължила да
заплати на гарантиращото дружество сума в размер на 651,15 лева, която е
разсрочена за изплащане заедно с месечната вноска по договора за кредит.
С влязло в сила съдебно Решение № 19/27.02.2023 г. по гр.д.№ 198/2022 г.
по описа на ТгРС е осъдено гарантиращото дружество „***********“ ЕООД
да заплати на Д. тази сума от 651,15 лева представляваща недължимо платена
сума по нищожен договор за поръчителство № 4011642/22.12.2020 г.
По делото е назначена и изслушана съдебно-счетоводна експертиза от
която се установява какъв е размера на заплатената възнаградителна лихва
към ответното дружество от страна на ищцата и вещото лице в тази насока
приема, че размера е 114,10 лева. Също така установява се каква е общата
сума изплатена от Д. на процесното дружество по процесния договор и че е
налице рефинансиране със сумата от 898,25 лева. Освен това, в заключението
си вещото лице посочва подробно и какъв е действителния размер на ГПР-то
3
по договора и кои разходи са взети предвид. В тази връзка в заключението на
вещото лице се установява, че ГПР-то по договора не е действителен такъв и
ако в него се включи сумата за възнаграждение по договора за поръчителство,
би се получил ГПР 171,7575%.
Така установената фактическа обстановка се доказва от приложените
към делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло,
включително и от експертното заключение, което е обосновано, мотивирано и
напълно обективно и съдът му дава вяра.
С оглед на изложеното и като прецени събраните по делото
доказателства, съдът достигна до следните правни изводи:
С исковата молба е предявен иск по чл.55 ал.1 предл.1 от ЗЗД във вр. с
чл.22 и чл.23 от ЗПК.
При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с
осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл.55
ал.1 предл.1 от ЗЗД за дадено без основание какъвто е случая, съдът не само
може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на
ненаведени от страните основания в следните хипотези: 1.При нарушение на
добрите нрави; 2.При неравноправни клаузи във вреда на потребителя и 3.При
нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства.
За това, следва да се обсъдят наведените от ищцата доводи за
недействителност на договора за заем, а също и да се извърши проверка
налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните
за които съдът дори и без довод по предявен иск по чл.55 от ЗЗД, следи
служебно.
В конкретния случай безспорно е установено, че ответника е небанкова
финансова институция по чл.3 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със
средства които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, а ищцата е физическо лице, което при сключване на
договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9 ал.3 от ЗПК и
кредитор съгласно чл.9 ал.4 от ЗПК. Сключения договор между тях, по своята
4
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски
кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон – ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1,
чл.11ал.1 т.7-12 и т.20 и ал.2 и чл.12 ал.1 т.7-9 договора за потребителски
кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване последиците на чл.22 от ЗПК – изначална
недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя
е по-особена по вид с оглед последиците визирани в чл.23 от ЗПК, а именно че
когато ДПК е обявен за недействителен отговорността на заемателя не отпада
изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва и други разходи по кредита.
В случая в исковата молба се твърди, че не са спазени изискванията на
чл.19 ал.1 от ЗПК, което води до недействителност на договора.
Съдът намира, че действително от събраните по делото писмени
доказателства и от заключението на вещото лице се установява, че ГПР по
договора не е действителния такъв и действителното ГПР е над 100%,
неправилно е посочено в договора в противоречие с разпоредбата на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК. Възнаграждението за предоставяне на поръчителство
действително съставлява разход по кредита по смисъла на чл.19 ал.1 от ЗПК,
защото икономическата тежест се понася от заемополучателя, който го плаща
наред с другите парични задължения по договора и е пряк разход, свързан с
кредита, до колкото се дължи, независимо дали отговорността на поръчителя е
ангажирана при евентуално неизпълнение или не. Според чл.19 ал.1 от ЗПК,
годишния процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. В §1 т.1 от ДР на ЗПК
„общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други видове разходи пряко свързани с договора за
потребитлски кредит, които са известни на кредитора и които потребителя
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги в случаите
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаването на кредита или в случаите когато предоставянето на кредита е в
5
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Уговореното
възнаграждение по договора за предоставяне на поръчителство по своята
същност представлява разход по кредита, който е бил известен и е следвало да
бъде включен в ГПР. По делото е безспорно установено , че той не е включен в
договорения в договора за паричен заем ГПР. Това се установява и от
заключението на вещото лице. Освен това, с начисляването на
възнаграждението на поръчителя се превишава максималния размер на ГПР
по чл.19 ал.4 от ЗПК, който е ограничен до петкратния размер на законната
лихва.
Също така, няма посочена методика по която е изчислено ГПР-то и на
потребителя не е предоставена пълна, точна и максимално ясна информация
за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Действително са посочени някакви допускания, но те са съвсем бланкетни и
не дават пълна и точна информация относно методиката на формиране на
ГПР, кои компоненти точно са включени в него, не са описани конкретните
такси и разходи които заемателя следва да направи във връзка с договора. Т.е.
нарушени са императивните изисквания на чл.19 ал.1 във вр. с чл.10 и чл.10а
от ЗПК. ГПР-то е посочено единствено като процент, без изрично да са
описани основните данни които са послужили за неговото изчисляване. Още
повече, че в заключението на вещото лице по назначената съдебно-счетоводна
експертиза е посочено, че ГПР-то при включено възнаграждение на гаранта е
171,7575%, което е много над допустимия максимален размер.
С оглед на изложеното съдът счита, че договора за потребителски кредит
се явява недействителен и съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК,
потребителя връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи. За това и видно от заключението на вещото лице заплатената от
ищцата сума в размер на 114,10 лева съставляваща възнаградителна лихва по
главницата е недължимо платена и следва да бъде осъдено дружеството да я
върне.
С оглед на което съдът счита, че иска следва да се уважи именно в
размера на претендирания от 114,10 лева със законните последици.
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски следва
да се присъдят на ищцата на основание чл.78 ал.1 от ГПК. По делото се
6
претендират разноски за процесуално представителство с оглед предоставен
договор за правна защита и съдействие, съгласно който на ищцата е
предоставена безплатна правна помощ и съдействие като материално
затруднено лице. Съдът като взе предвид фактическата и правна сложност на
делото; същността на самото процесуално представителство изразяващо се в
подписване и изготвяне на документи без явяване в съдебно заседание, както
и цената на иска с оглед увеличения му размер в последното съдебно
заседание и ориентировъчно имайки предвид посочените адвокатски
възнаграждения за процесуално представителство по граждански дела с
материален интерес съгласно чл.7 ал.2 от Наредбата за възнаграждения за
адвокатска работа, намира, че следва да се присъди възнаграждение за
процесуално представителство в полза на ищцата в размер на 400 лева. Освен
разноските за адвокатско възнаграждение, следва да се присъдят и
заплатените от ищцата разноски за държавна такса в размер на 50 лева и
внесения депозит за вещо лице в размер на 200 лева. Следователно, общия
размер на разноските които следва да се присъдят възлиза на 650 лева.
Водим от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***********“ АД с ЕИК ***********, със седалище и адрес
на управление: ***********да заплати на М. Д. Д. с ЕГН ********** от
***********, сумата 114,10 лв./сто и четиринадесет лева и 10 стотинки/ -
представляваща недължимо платена сума по недействителен договор за
паричен заем № 4011642/22.12.2020 г., ведно със законната лихва считано от
предявяване на иска 17.04.2025 г. до окончателното изплащане на сумата,
както и 250,00 лв./двеста и петдесет лева/ - направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „***********“ АД с ЕИК ***********, със седалище и адрес
на управление: ***********да заплати на ЕАД „Д.М.“ – София, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № ***********, представлявано от Д.М.М. –
управител, адвокатско възнаграждение в размер на 400,00 лв./четиристотин
лева/.
7
Решението подлежи на въззивно обжалване пред ЯОС в двуседмичен
срок от съобщението на страните.
Съдия при Районен съд – Тополовград: _______________________
8