№ 7036
гр. София, 20.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 170 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Р.Г.Б.
при участието на секретаря Ц.Б.Т.
като разгледа докладваното от Р.Г.Б. Гражданско дело № 20241110148103 по
описа за 2024 година
Производството е образувано по искова молба, подадена от Й. В. М., с която са
предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ и с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.
Ищецът Й. В. М. извежда субективните си права при твърдения, че между страните е
съществувало трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор от
16.02.2024г., по силата на който е бил назначен на длъжността „разносвач на храна“. Същият
излага твърдения, че на 20.04.2024 г. е бил изгонен от управителя на дружеството от мястото
на работа, който го предупредил да не се явява повече на работа. Ищецът сочи, че на
22.04.2024г. поканил ответника да оформи трудовата книжка надлежно. В отговор на
поканата получил искане да даде обяснения по какви причини не се е явил на работа в
периода 13.05.2024г.- 23.05.2024г. В писмото работодателят поискал работникът да уточни
дали искането за оформяне на трудовата книжка представлява предизвестие за прекратяване
на трудовия договор. В исковата молба се излагат твърдения, че аботодателят прекратил
трудовия договор едностранно със заповед № 1689/ 13.06.2024г., поради налагане на
дисциплинарно наказание “уволнение”, на основание чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, за това, че в
периода 13.05.2024г.23.05.2024г. ищецът не се явил на работа в продължение на три
последователни дни.
Ищецът развива съображения, че уволнението е незаконосъобразно, тъй като не е
осъществен фактическия състав на уволнителното основание.
На следващо място, ищецът поддържа, че работодателят не платил трудово
възнаграждение за положения труд през периода от 01.04.2024г. до 20.04.2024г., както и
1
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 18 дни за 2024г.
При изложените фактически твърдения ищецът моли съда да постанови решение, с което
да признае за незаконно и да отмени уволнението, извършено със заповед № 1689/
13.06.2024г.; да възстанови на Й. В. М. на заеманата от него преди уволнението длъжност
„разносвач на храна“; да осъди ответника да плати сумата 5598 лева, представляваща
обезщетение за оставане без работа вследствие незаконното уволнение за периода от
13.06.2024г. до 13.12.2024г., сумата 839,70 лева, представляваща обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск в размер на 18 дни за 2024г.
В срока и по реда на чл. 131 ГПК ответникът "Р." ЕООД е подал отговор на исковата
молба, в който се изразява становище за неоснователност на предявените искове. В отговора
са развити съображения, че след 01.04.2024г. ищецът преустановил да се явява редовно на
работа, като отработените от него дни за месец април били осем, а за месец май- пет. Същият
сочи, че след 13.05.2024г. ищецът преустановил явяването на работа. Според ответника,
ищецът отправил покана за оформяне на трудовата книжка на 17.05.2024г., вместо на
посочената в исковата молба дата 22.04.2024г. Последният поддържа, че към 17.05.2024г.
трудовият договор между страните не е прекратен.
По отношение на иска за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск,
ответникът навежда доводи, че към прекратяване на трудовия договор ищецът има
неизползван платен годишен отпуск в размер на три дни
В обобщение, ответникът счита предявените искове за неоснователни и моли съда да
постанови решение, с което предявените исковете да бъдат отхвърлени.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено
следното от фактическа страна:
Не се спори по делото, а и се установява от събраните по делото писмени
доказателствени средства, чрез представения трудов договор № 1661/ 16.02.2024г., че между
страните е възникнало трудово правоотношение, въз основа на трудов договор, по силата на
който ищецът заемал длъжнността "Разносвач на храна", при пълно работно време, с място
на работа "ресторант Д.". Страните са постигнали съгласие размерът на основното трудово
възнаграждение на ищеца да бъде 933 лева, а на допълнителното- 0,60 % от основното
трудово възнаграждение за всяка година трудов стаж, придобит независимо от заеманата
професия или длъжност. В договора е уговорено размерът на платения годишен отпуск да
бъде 20 дни.
На 23.05.2024г. ответникът- работодател е поискал обяснения от ищеца- работник за
това защо в периода 13.05.2024г.- 23.05.2024г. е отсъствал от работа без да е представил
болничен лист. В същото писмо ответникът е поискал ищецът да уточни да;о искането за
връщане на трудовата книжка следва да бъде считано за заявление за едностранно
прекратяване на трудовия договор от работника.
Със заповед № 1689/ 13.06.2024г. ответникът- работодател е прекратил трудовия
договор между страните, поради налагане на дисциплинарно наказания "Уволнение" за
2
нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т.2 КТ, за това, че в периода
13.05.2024г.- 23.05.2024г. не се явил на работа в продължение на повече от три
последователни дни.
От показанията на св. Д.С. се установява, че на 20.04.2024г., заедно със св. Н.,
придружили ищеца до работното място- ресторант "Н.", където ищецът работил като
"Разносвач на храна". Свидетелката сочи, че причината да отидат в ресторанта била
ищцецът да потърси документите си, тъй като предния ден, на 19.04.2024г., разбрал, че е
уволнен и да вземе заплатата си. Тя и св. Н. седнали на бара в ресторанта. Същата
разяснява, че ищецът разговарял с управителя на ресторанта, който отказал да му даде
заплатата и трудовата книжка. Според свидетелката ищецът бил изгонен, никой не му
връчил график и не го спрял да напусне ресторанта. Същата сочи, че не знае дали ищецът е
ходил на работа в периода след 20.04.2024г.
Св. К.Н. сочи в показанията си, че на 20.04.2024г. той и св. С. придружили ищеца до
работното му място- ресторант "Н.", за да получи ищецът трудовата книжка и трудовото
възнаграждение за последната седмица. Свидетелят твърди, че ищецът споделил на
свидетелите, че предния ден, на 19.04.2024г., му се обадили по телефона, за да му кажат, че
трудовото правоотношение между страните е прекратено. Същият разяснява, че не знае дали
ищецът е ходил на работа след 20.04.2025г.
От показанията на св. Б.С. се установява, че същият работи при ответника като
"сервитьор" в ресторант "Н.". Същият сочи, че след 13.05.2024г. ищецът преустановил да
ходи на работа.
От показанита на св. С.З. се установява, че същият работи в ответника като "технически
сътрудник" . Свидетелят сочи, че в периода след 13.05.2024г. ищецът преустановил да ходи
на работа.
Съдът кредитира показанията на св. С. и св.З.. Обстоятелството, че свидетелите се
намират в трудово правоотношение с ответника не е основание показанията на същите да
бъдат дискредитирани, а за преценката им с оглед всички доказателства по делото.
Показанията на посочените свидетели са последователни и логични, корелираи помежду си.
Съдът не дава вяра на показанията на св. С. и се. Н., в частта, в която същите твърдят, че
ищецът е бил уволнен на 19.04.2024г., тъй като същите противоречат на показанията на св.
С. и св. З., които съдът кредитира и на обективните данни, съдържащи се в писмените
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
извод:
Проверката на законността на уволнението, съобразно принципа на диспозитивното
начало в гражданския процес следва да бъде осъществена в рамките на твърдените от ищеца
основания за незаконност. При оспорване на уволнение като незаконно, съдът се произнася
само по наведените от ищеца фактически основания, които (според уволненото лице)
опорочават волеизявлението за прекратяване на трудовото правоотношение. Съдът не може
3
да основе решението си по иск за признаване на уволнението за незаконно на факти, които
опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от
ищеца в исковата молба, защото по иска за незаконност на уволнението съдът няма
служебно задължение да следи за нито един факт, който поражда правото на уволнение или
надлежното му упражняване (така решение № 23 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 4553/ 2015 г. на
Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение).
По общите факти:
Не се спори по делото и се установява от събраните по делото доказателства, че. по
делото, че между страните е възникнало трудово правоотношение, въз основа на трудов
договор № 1661/ 16.02.2024г., по силата на което ищецът заемал длъжността "Разносвач на
храна". Със заповед № 1689/ 13.06.2024г. ответникът- работодател е прекратил трудовия
договор между страните, поради налагане на дисциплинарно наказания "Уволнение" за
нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т.2 КТ, за това, че в периода
13.05.2024г.- 23.05.2024г. не се явил на работа в продължение на повече от три
последователни дни.
Съдът е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. чл.
344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 КТ и чл. 224 КТ:
Относно иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ:
По иска с правна квалификация чл. 344, т. 1 КТ ищецът носи тежестта да докаже
съществуването на трудово правоотношение между страните и налагането на
дисциплинарно наказание, което оспорва.
Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, при трудов спор по
чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ с предмет законосъобразността на наложено дисциплинарно наказание
"уволнение", изцяло в тежест на ответника- работодател е да докаже по делото, че е спазена
процедурата по налагане на дисциплинарното наказание, а именно: с мотивирана писмена
заповед, в която вменените нарушения на трудовата дисциплина са конкретизирани с
обективните си и субективни признаци от компетентния орган и в сроковете по чл. 194 КТ,
че от ищеца са поискани обяснения във връзка с извършените нарушения и същите са били
оценени при налагане на наказанието, както и че ищецът е извършил вменените със
заповедта за налагане на дисциплинарното наказание нарушения, а също и че при налагане
на наказанието работодателят е съобразил тежестта на нарушението и поведението на
ищеца. В т.см. e трайната съдебна практика, изразена в решение по гр. дело № 1036/2016г. на
ВКС IV г.о., решение по гр. дело № 795/ 2014г. на ВКС, IV г.о.
Конкретиката на случая сочи, че наказанието е наложено за това, че ищецът не се е явил
на работа в продължение на три последователни дни в периода 13.05.2024г.- 23.05.2024г.
Дисциплинарното наказание се налага, когато е налице виновно неизпълнение на
трудовите задължения и с оглед тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е
извършено и поведението на работника/ служителя наложеното наказание се явява
съответно.
4
В настоящия случай между страните не се спори, че ищецът не се е явил в сградата на
театъра в периода 13.05.2024г.- 23.05.2024г. По същество, спорът между страните се свежда
до това дали поведението на ищеца е виновно, съотв. дали се субсумира под хипотезата на
правната норма на чл. 190, т. 2 КТ.
В решение № 50231/ 10.05.2023г. по гр. дело № 3933/ 2021г/ на ВКС, IV г.о. е даден
отговор на въпроса “Допустимо ли е прекратяването на трудовото правоотношение от
страна на работодателя, в частност- с налагането на дисциплинарно наказание "уволнение",
във форма, различна от писмената?”. С посоченото решение е прието, че съгласно
разпоредбата на чл. чл. 335, ал. 1 КТ, трудовият договор се прекратява писмено, т.е. с
писмено изявление на съответната страна, упражняваща правото си да прекрати договора.
Това изявление трябва да съдържа данни за страните, заеманата от работника длъжност,
основанието и момента на прекратяване на трудовия договор, като основанието трябва да
бъде посоченo с характеризиращите го от закона признаци, които го отличават от другите
прекратителни основания (В т.см.решение № 93 по гр. дело № 1141/2010г. по описа на ВКС,
ІІІ г.о.). Изявлението поражда конститутивното си действие само в случай, че е достигнало
до насрещната страна- чл. 335, ал. 2 и чл. 195, ал. 3 КТ. Преди този момент трудовият
договор не може да се счита за прекратен (така в решение № 226 по гр. дело № 4471/2016г.,
решение № 49 по гр. д. № 2837/2017г. на ВКС, ІV г.о., решение № 248 по гр. д. № 754/ 2018г.
на ВКС, ІV г.о.); Установените в чл. 335 КТ правила за формата и момента на прекратяване
на трудовия договор са императивни, каквото тълкуване е възприето и от съдебната
практика. Възможността за прекратяване на договора в друга форма, която не отговаря на
изискванията на чл. 335, ал. 1 КТ, например устна такава, е изключена- в т.см. решение №
101 по гр. д. № 2947/ 2008г., І г.о., решение № 93 по гр. д. № 1141/ 2010г., ІІІ г.о., и решение
№ 613 по гр. д. № 1636/2009г., ІV г.о.
В настоящия случай през периода 13.05.2024г.-23.05.2024г. трудовото правоотношение
между страните не е прекратено по установения за това ред, поради което ищецът е следвало
да изпълнява произтичащите от него задължения, сред които е и основното задължение за
престиране на работната сила. Неявяването на работа на ищеца представлява неизпълнение
на задължението на ищеца произтичащо от трудовия договор. Дори и да се приеме, че
работодателят прекратил трудия договор устно, подобно изявление не е равнозначно на
прекратяване на трудовия договор,. В случай, че ищецът е направил подобен извод, това не
може да бъде вменено във вина на работодателя и да оправдае неявяванети на работното
място и неизпълнението на работното място. Касае се до извършена от ищеца преценка на
обективно съществуващите факти и обстоятелства, и направен на тази основа от него извод
за прекратяване на трудовото правоотношение. Дали изводът е верен или неверен, може да
бъде установено с полагането на необходимата грижа от страна на работника. Неполагането
на тази грижа представлява виновно поведение от страна по същия, и ако е довело до
нарушаване на задълженията по трудовия договор, то също е виновно. Затова неявяването
на ищеца на работа през периода 13.05.2024г.- 23.05.2024г. трябва да бъде счетено за
виновно по смисъла на чл. 186 КТ.
5
Съгласно чл. 190 КТ дисциплинарното наказание "уволнение" се налага за тежки
нарушения на трудовата дисциплина. Законодателят е определил неявяването на работника
или служителя на работа в течение на два последователни работни дни като тежко, тъй като
разстройва създадената организация на труда. В случая е доказан фактическият състав на
дисциплинарното нарушение, за което е наложено наказанието. Това нарушение на
трудовата дисциплина, посочено в процесната заповед, е само по себе си тежко нарушение
на трудовата дисциплина, тъй като се отнася до най- съществения елемент на трудовото
правоотношение- престирането на работната сила в рамките на установените работни дни.
Ето защо, при така събраните доказателства, трябва да се приеме, че от обективна и
субективна страна ищецът е осъществил соченото дисциплинарно нарушение, което с оглед
своята тежест и значимостта на неизпълненото трудово задължение е достатъчно, за да
обоснове наложеното от работодателя наказание "уволнение".
Безпротиворечива и последователна е практиката на касационната инстанция, в която се
приема, че в производството по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, съдът се
произнася само по въведените от ищеца с исковата молба доводи за незаконност на
уволнението, предявеният иск не може да бъде разгледан на основание, което не е посочено
от ищеца, а основание на предявения иск са фактите и обстоятелствата, от които произтича
претендираното право. Затова ищецът следва да посочи всички факти, които опорочават,
отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, а ответникът-всички факти, които
пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване. Съдът не може да
основе решението си на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното
потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба, защото по иска за
незаконност на уволнението съдът няма служебното задължение да следи служебно за нито
един факт, който поражда правото на уволнение или надлежното му упражняване.
По въпроса за приложението на чл. 127, ал. 1, т. 4 и чл. 147 ГПК- следва ли съдът да
разгледа непосочено в исковата молба, а в съдебно заседание, основание за незаконност на
уволнение, е постановено решение № 790 от 29.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 148/2010 г., IV
г. о., ГК. Съгласно дадения от съда отговор на процесуалноправни въпрос, предметът на
делото е спорното материално право, индивидуализирано от ищеца (аргумент от чл. 26, ал. 1
ГПК) в исковата молба чрез страни (носителите на спорното правоотношение),
правопораждащи- при претендиране съществуването на правото, или правоизключващи,
правоунищожаващи, правоотлагащи и правопогасяващи- при отричане съществуването на
правото- юридически факти (основание на иска) и петитум. С оглед диспозитивното начало
в гражданския процес съдът има право и задължение да се произнесе само в рамките на
заявеното въз основа на конкретни фактически обстоятелства искане. Изменения в тях не
могат да въвеждат нито съдът, нито ответникът. Властен да стори това е единствено ищецът,
но само в предвидените в ГПК ред и преклузивни срокове, въведени с цел ускоряване на
гражданския процес.
След предявяване на иска ищецът може да допълни исковата молба като посочи нови
факти само ако е направил съответното възражение срещу оспорваното потестативно право
6
на работодателя, но е пропуснал да посочи някои от фактите, на които се основава. В т.см.
решение № 50059 от 06.06.2023г. на ВКС по гр.д. № 1951/2022г., III г. о., ГК.
Съгласно чл. 147 ГПК до приключване на съдебното дирене ищецът може да твърди
нови обстоятелства само ако не е могъл да ги узнае, посочи и представи своевременно. По
силата на чл. 143, ал. 2 ГПК в откритото заседание след разрешаване на предварителните
въпроси само ищецът може да поясни и допълни исковата молба, което се изразява във
въвеждане на нови факти и обстоятелства за уточняването в пределите на заявеното
основание. Но по силата на чл. 214, ал. 1 изр. 1 ГПК в първото заседание за разглеждане на
делото ищецът разполага и с възможността да измени основанието на предявения иск, т.е. да
замени или да прибави нови правопораждащи, правоизключващи, правопогасяващи или
правоотлагащи юридически факти. Тези процесуални правомощия на ищеца страните са
самостоятелно регламентирани.
В обобщение, спорът може да бъде разгледан и разрешен и въз основа на посочено от
ищеца не в исковата молба, а в първото съдебно заседание, основание за незаконност на
уволнението.
В конкретния случай в исковата молба ищецът е навел твърдения за
незаконосъобразност на уволнението, аргументирано с доводи, че поведението му не е
виновно, тъй като на 20.04.2024г. е бил изгонен от работа, вследствие на което
преустановил да ходи на работа. Едва в писмената защита същият е посочил доводи за
нарушение на чл. 195 КТ, тъй като нарушението не е описано, тъй като не са посочени
конкретните дни, през които не се е явил на работа, както и че не са представени
доказателства, че през посочения период ищецът. е бил включен в работния график.
В светлината на изложените разяснения, посоченият довод за незаконосъобразност на
уволнението е наведен след изтичане на регламентираните в процесуалния закон срокове за
това и разглеждането му би противоречало на принципа за диспозитивно начало.
Изложеното обулавя ивод за неоснователност на предявения иск за отмяна на
уволнението на ищеца, извършено със заповед № 1689/ 13.06.2024г. и неговото отхвърляне.
По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ:
Той е конститутивен и правната промяна при уважаването му настъпва от датата на
влизане в сила на решението по него. В конкретния случай искът за отмяна на уволнението е
отхвърлен, което обуславя извод, че не съществува първата от предпоставките на
фактическия състав на иска с правно основание чл. 344, ал. 1 , т. 2 КТ и основателността на
предявения иск.
Относно иска с правно основание чл. 344, т. 3 КТ:
Съгласно чл. 225, ал. 1 КТ работникът или служителят, който е останал без работа
поради незаконно уволнение, има право на обезщетение в размер на брутното му трудово
възнаграждение за времето, през което е останал без работа, но за не повече от 6 месеца. От
текста на разпоредбата се извличат материалноправните предпоставки за основателност на
претенцията - признаване на уволнението за незаконно и отмяната му от съда или от
7
работодателя по реда на чл. 344, ал. 2 КТ; претърпяна вреда от оставане без работа;
причинна връзка между незаконното уволнение и оставането без работа. В настоящия
случай уволнението е извършено в съответствие със закона, поради което не е налице
първата от предпоставките на фактическия състав на иска с правно основание чл. 344, ал. 1,
т. 3 КТ.
Относно иска за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, с правно
основание чл. 224 КТ:
Съгласно разпоредбата на чл. 224 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение
служителят има право на обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, чийто
размер се определя въз основа на полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение
за последния календарен месец, през който служителят е работил най-малко 10 работни дни.
Следователно основателността на предявения иск по чл. 224, ал. 1 КТ е обусловена от
кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ да е прекратено трудовото
правоотношение между страните; 2/ работникът или служителят да не е използвал
полагащия му се платен годишен отпуск за календарната година на прекратяването или за
предходни години.
Правото на обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ се поражда при прекратяване на
трудовото правоотношение, ако работникът и служителят не е ползвал полагаемият му се
платен годишен отпуск. Съгласно чл.155, ал. 1 КТ, всеки работник или служител има право
на платен годишен отпуск, а в разпоредбата на чл.178 КТ е въведена забрана за
компенсирането му с парични обезщетения, освен при прекратяване на трудовото
правоотношение, т. е. въведен е принципът за реално ползване на полагащата се почивка,
като изключението касае само обективната невъзможност за това, поради прекратяване на
отношенията между работник и работодател. Тогава, според чл.224 КТ работникът или
служителят имат право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск за
текущата календарна година, пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж.
В случая ищецът претендира обезщетение за неползван платен годишен отпуск в
размер на 18 дни за 2024г.
По делото е установено, че съгласно трудовия договор на ищеца продължителността на
платения годишен отпуск е 20 дни, а това на работното му време- 8 часа. Съгласно
разпоредбата на чл. 355, ал. 2 КТ, за един ден трудов стаж се признава времето, през което
работникът или служителят е работил на-малко половината от законоустановеното за него
работно време за деня по едно или няколко трудови правоотношения. Аналогично нормата
на чл. 9 Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж гласи, че за един ден трудов стаж се
зачита времето, през което работниците или служителите са изработили най-малко
половината от максимално установената с КТ нормална дневна продължителност на
работното време или установеното за тях с решение на Министерския съвет намалено
работно време. Следователно трудовият стаж на ищеца съответства на работните дни в
рамките на периода от време, през който е продължило трудовото му правоотношение. Въз
8
основа на посочената база, към прекратяване на трудовия договор ищецът има право на 7
дни платен годишен отпуск.
Съгласно разпоредбата на чл. 177 КТ, за времето на платения годишен отпуск
работодателят заплаща на работника или служителя възнаграждение, което се изчислява от
начисленото при същия работодател среднодневно брутно трудово възнаграждение за
последния календарен месец, предхождащ ползуването на отпуска, през който работникът
или служителят е отработил най- малко 10 работни дни. С оглед изложеното, за 7 дни платен
годишен отпуск за 2024г. работодателят дължи обезщетение зв размер на 296,86 лева.
Изложеното обуславя извод, че предявеният иск за обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск е основателен до смата 296,86 лева. В частта над сумата 296,86 лева до
сумата 933 лева искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Относно разноските по делото:
Относно разноските на ищеца:
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, ищецът има право да иска заплащане на
направените от него разноски съразмерно с уважената част от иска.
Конкретиката на случая сочи, че ищецът претендира адвокатско възнаграждение.
Искането за присъждане на разноски е направено до приключване на устните състезания
Конкретиката на случая сочи, че защита на ищеца е осъществена при условията на чл.
38 ЗА. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗА, адвокатът може да оказва безплатно
адвокатска помощ и съдействие на: 1. лица, които имат право на издръжка; 2. материално
затруднени лица; 3. роднини, близки или на друг юрист. Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал.
2 ЗА, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за
разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
В практиката си Съдът на Европейския съюз (СЕС) застъпва становището, че чл.
101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор
за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т.см. са решение от 25.01.2024г. на
СЕС по дело С- 438/ 22, решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела C- 427/ 16 и C-
428/ 16. Следователно националният съд не е обвързан от предвидения в НМРАВ размер на
адвокатските възнаграждения. Решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва
със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на
правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се
изразява в забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното
дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
правилността на решението на СЕС – в т.см. решение по дело 05.10.2010г., Elchinov, C-
9
173/09, т. 29.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния
представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната
релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата
процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна. В тази
връзка съдът, трябва да отчете не само спецификата на производството, но и известните му
обстоятелства, когато съответният процесуален представител води множество сходни
производства, с ангажирани идентични доказателства и доказателствени средства и с
идентични доводи от правна страна.
Съдът, като съобрази, фактическата и правна сложност на делото, осъществената защита
от страна на адвоката, събраните доказателства, обстоятелството, извършените от адвоката
процесуални действия, както и тяхната релевантност за изясняване на делото от фактическа
страна, съответно развитата процесуална активност по обосноваване на поддържаната
позиция от правна страна, счита, че на процесуалния представител на ищеца следва да бъде
определено възнаграждение в размер на 700 лева. Съобразно уважената част от исковете, на
същия следва да се присъдят разноски в размер на 111,37 лева.
Относно разноските на ответника:
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът има право на разноски
съразмерно с отхвърлената част от иска.
Конкретиката на случая сочи, че ответникът претендира адвокатско възнаграждение.
Искането за присъждане на разноски е направено до приключване на устните състезания,
като са представени доказателства за действително извършване на разноските.
Относно направеното от ответника възражение за прекомерност:
Възражението е направено до приключване на устните състезания пред настоящата
10
инстанция, което обуславя допустимостта му.
По мотиви, идентични с изложените при определяне на справедливия и обоснован
размер на възнаграждението на процесуалния представител на ищеца, настоящият съдебен
състав счита, че договореното възнаграждение в размер на 700 лева не е прекомерно.
Съобразно отхвърлената част от исковете, на същия следва да се присъдят разноски в размер
на 588,64 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Й. В. М., с ЕГН **********, против “Р.” ЕООД, с ЕИК
***********, обективно кумулативно съединени искове за отмяна на уволнението на Й. В.
М., извършено със № 1689/ 13.06.2024г. като незаконосъобразно, с правно основание чл. 344,
т. 1 КТ, за възстановяване на Й. В. М. на длъжността "разносвач на храна", с правно
основание чл. 344, т. 2 КТ и за сумата 5598 лева, представляваща обезщетение за оставане
без работа, вследствие незаконосъобразното уволнение за периода 13.06.2024г.- 13.12.2024г.,
с правно основание чл. 344, т. 3 КТ, като неоснователни.
ОСЪЖДА “Р.” ЕООД, с ЕИК ***********, да плати Й. В. М., с ЕГН **********,
сумата 296,86 лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в
размер на 7 дни за 2024г., като
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Й. В. М., с ЕГН **********, против “Р.” ЕООД, с ЕИК
***********, иск за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в частта над сумата
296,86 лева до сумата 933 лева, с правно основание чл. 224 КТ, като неоснователен.
ОСЪЖДА Р.” ЕООД, с ЕИК ***********, да плати на адв. В. Т., Софийска
адвокатска колегия, с личен номер *************, сумата 111,37 лева, представляваща
възнаграждение за осъществена безплатна адвокатска защита на Й. В. М., с ЕГН
**********, в производството по гр. дело № 48103/ 2024г. по описа на Софийски районен
съд, 170 състав, съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 38 ЗА.
11
ОСЪЖДА Й. В. М., с ЕГН **********, да плати на “Р.” ЕООД, с ЕИК ***********,
сумата 588,64 лева, представляваща направени пред настоящата инстанция разноски,
съобразно отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи в двуседмичен срок от връчването му пред Софийски градски
съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12