Р Е Ш Е Н И Е
№
04.07.2019г., гр. Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ДВАНАДЕСЕТИ
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти юни две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЛИЦА МАРИНСКА
При секретаря Петя Иванова и прокурора.........................., като разгледа
докладваното от председателя гр.д.№6230/2018г
по описа на ПлРС, за да се произнесе, намери за установено следното:
Иск с правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК,
вр. чл.240, ал.1, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД.
Пред ПлРС
е депозирана искова молба от ”П.К.Б.” ЕООД, ***, чрез юрк. П. ***, против Е.К.Н.,
с която се твърди, че между страните-ищецът като кредитодател и ответника като
кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит
№*********/25.11.2015г., включващ и пакет допълнителни услуги, за сумата по
кредита от 1800лв. и срок на договора -24 месеца.; ГПР- 49,90%, годишен лихвен
процент- 41,17%. и лихвен процент на ден- 0,11%. Посочва че уговорената месечна
вноска, е в размер на 111,28лв. Твърди се също, че закупения пакет от
допълнителни услуги, с уговорено възнаграждение от 1800лв. и месечна вноска от
75лв. Твърди се, че общият размер на задължението по договора за кредит и закупеният
пакет от допълнителни услуги, е в размер на 4470,72лв.., с месечна вноска от
186,28лв., с падеж- 20- то число на месеца. Посочва се, че ответникът е
запознат с условията по договора, при сключването му, вкл. с Общите условия,
като е подписал съответни декларации, неразделна част от договора. Твърди се,
че предоставената информация на ответника при сключването на договора е била
ясна и разбираема, като им е бил предоставен стандартен европейски формуляр.
Твърди се, че от страна на ищеца, е налице изпълнение на задълженията по
договора и отпусната сума от 1800лв., е
преведена на ответника на 26.11.2015г., по банков път. Твърди се, че към
договора е сключен Анекс №1, за отлагане на вноска №6 от 13.06.2016г., с нов погасителен план, неразделна част от
договора. Твърди се, че от страна на ответника има плащания, с които е погасил
15 вноски и частично 16-та, в общ размер на 3225,58лв. Твърди се, че на
основание чл. 12,3 от ОУ, при просрочие на една месечна вноска, с повече от 30
календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора и обявяване на
неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо изпращането на уведомление
за това до длъжника. Твърди се, че договорът е прекратен на 06.07.2017г. и към
тази датата е обявена на неговата предсрочна изискуемост. Посочва се, че въз
основа на заявление по чл. 410 от ГПК, е образувано ч.гр.д.№2417/2018г. на
ПлРС, по което има издадена заповед за изпълнение за сумата от 1666,05лв., като
след това, има плащане от ответника в размер на 105,97лв. Посочва се, че
неизплатената част от задължението по договора, е в размер на 810,64лв.-
главница, 149,44лв.- договорна лихва и 600лв.- възнаграждение по закупен пакет
„допълнителни услуги”-общо сумата от 1560,08лв. По отношение на закупения пакет
от допълнителни услуги се посочва, че закупуването му е по желание на клиента и
предоставя услуги, които не са свърза и с дейността на кредитора по
кредитиране. Моли съдът да постанови решение, с което да признае за установено,
че ответника Е.К.Н., че дължи сумата от
общо 1560,08лв., въз основа на договор за потребителски кредит
№*********/25.11.2015г., от която, сума в размер на 810,64лв.- главница, сума в
размер на 149,44лв.- договорна лихва и сума в размер на 600лв.- възнаграждение
по закупен пакет „допълнителни услуги”- ведно със законната лихва, считано от
датата на заявлението по чл. 410 от ГПК. Претендират се разноски.
Ответникът
Е.К.Н., ред ув., чрез назначеният му от съда особен представител- адв. Б. Д., в
срока на чл.131 от ГПК, изразява становище за неоснователност на предявения
иск. Прави се възражение за нищожност на клаузите от договора, касаещи ГПР и
ГПЛ, на основание чл. 26, ал.1 от ЗЗД- поради противоречие с добрите нрави.
Оспорва се също и споразумението за закупуване на пакет допълнителни услуги,
като сключено в нарушение на ЗПК, ЗЗПотр. и в нарушение на добрите нрави и
принципа за еквивалентност. Посочва се,
че това споразумение е сключено в нарушение на чл. 10а от ЗПК и е нищожно и на
това основание. Оспорва се претенцията
по размер, като се посочва, че има разлика в посочените суми в исковата и в
уточняващата молби.
Съдът, като съобрази становищата
на страните, на основание събраните по делото доказателства и закона, намира за
установено следното:
Безспорно по делото се
установява, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е издадена заповед за
изпълнение №2674/11.06.2018г. по ч.гр.д.№4306/2018г по описа на ПлРС.
Безспорно по делото се
установява, че между ищеца „П.К.Б.” ЕООД, *** - като заемодател, и отв. Е.К.Н.-
като заемател, е сключен договор за потребителски кредит Стандарт №**********/25.11.2015г.,
въз основа на подадено искане за отпускане на потребителски кредит, за сумата
от 1800лв., за срок от 24 месеца, размер на вноската- 111,28лв., ГПР- 49,89% и ГЛП-
41,17%, с падеж- 20- то число на месеца, с общо дължима сума– 2670,72лв. В
договора е посочено също, че заемателят е избрал и закупил пакет от
допълнителни услуги, на стойност 1800лв, с месечна вноска от 75лв. В договора е
посочено, че общият размер на задължението по кредита и по пакета допълнителни
услуги, е в размер на 4470,72лв., с размер на общата месечна вноска- 186,28лв..
По делото е представено споразумение за предоставяне на допълнителен пакет от услуги
от 25.11.2015г, към договора за заем, въз основа на което, е уговорено, че кредиторът
предоставя на длъжникът, една или всички от посочените услуги: приоритетно
разглеждане и изплащане на кредита, възможността за отлагане на определен брой
погасителни вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски, възможност за смяна на датата на падежа, улеснена процедура за
получаване на допълнителни средства. По делото са представени Общите условия
към договора за заем, подписани от ответника на всяка отделна страните. По
делото е представен и погасителен план към договора, за периода
20.01.2016-20.12.2017г. Представен е и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити, подписан от ответника, в
който е отразен размерът на кредита, лихвеният процент и е посочено, че за
получаването на кредита, не се изисква сключването на друг вид договор.
Представен и е формуляр за допълнителна информация, към европейският формуляр,
в който е дадена информация относно пакетът „допълнителни услуги”, подписан от
ответника. По делото се установява също, че отв. Н. е депозирала до ищеца
заявление за промяна в погасителния план, от 30.05.2016г., за отлагане на 3
месечни вноски, въз основа на което е сключен Анекс от 13.06.2016г към Договора
и нов погасителен план, с падеж на последната вноска- 30.01.2018г., като е
отложена една погасителна вноска.
По делото се установява също, че
по сметка на ответника- заемополучател, е преведена сумата от 1800лв, на
26.11.2015г.
По делото, от страна на ищеца, е
представен извлечение от сметка, в което е отразено, че отв. Н. е заплатила 15
пълни вноски от 186,28лв. и частично вноската с падеж 20.05.2017г, в размер на
166,44лв., с което съдът изчисли,
че е заплатена сумата от 2910,64лв.
Съдът констатира също, съобразно справката,
че всички извършени плащания, са със забава, за което е начислена и
заплатена лихва за забава. По делото безспорно се установява също, че след
образуване на заповедното производство, от страна на ответника има заплащане на сумата от 105,97лв, съобразено
от ищеца при предявяване на настоящия иск.
В допълнителна молба, ищецът
заявява, че след депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, освен сумата от
105,97лв., от страна на ответника Н., има заплащане на следните суми: 200лв.-
на 30.07.2018г, 150лв.- на 21.08.2018г и 150лв. на 26.09.2018г, с което общо
заплатените суми са в размер на
3375,58лв. По делото, от страна на ищеца няма изявление за изменение
на размера на иска.
По делото няма представени
доказателства от ищеца, за изпращане на уведомление до длъжника, за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем.
По делото е изслушана и приета
ССЕ, от заключението по която се установява следното: при проверка в
счетоводството на ищеца ВЛ е констатирало процесния договор за заем, за сумата
от 1800лв. и закупен пакет допълнителни услуги на същата стойност, с обща
стойност- 4470,72лв., с месечна погасителна вноска от 186,28лв., с падеж на
последната – 20.01.2018г. /след Анекса/. ВЛ е установило също, съобразно
представените от ищеца справки, че общо заплатените от ответника суми са
3375,58лв., като сумата от 350лв.- след образуване на заповедното производство,
и 150лв.- след образуване на исковото, съобразно изготвената от ВЛ таблица. Предвид
плащанията, ВЛ е констатирало различни дължими суми, към датата на заявлението
по чл. 410 от ГПК, към датата на ИМ и към датата на изготвяне на заключението,
като съобразно последното, размерът на
дължимите суми е: 610,40лв.-главница, 105,65лв.—договорна лихва и 450лв.-
възнаграждение по пакет допълнителни услуги. ВЛ е дало вариант на погасителния
план, включващ само задължението по договора за заем, без пакета от
допълнителни услуги, съобразно който, вноската следва да бъде в размер на
111,28лв. и в този вариант, при отчитане плащането на сумата от 3375,58лв,
дължимите суми по договора следва да се считат за погасени.
При така установено от фактическа
страна, съдът намира за установено от правна страна следното:
Безспорно по делото се установява
факта на сключване на валиден договор за заем между страните, въз основа на който ищецът-
заемодател, като небанкова финансова институция, е предоставил на ответника Е.Н.-
като заемател, сумата от 1800лв..– заем
за потребление. Съдът намира, че в случая отношенията между страните следва да
се уреждат по реда на чл. 240 от ЗЗД, доколкото ЗКИ е неотносим. Ищецът е
финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ и по силата на цитираната
разпоредба е лице, различно от кредитна институция /банка/ и инвестиционен посредник,
една от основните дейности на което, може да бъде отпускане на кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Обстоятелството, че финансовата институция извършва
банкова дейност, в областта на потребителското кредитиране, обаче не я прави
банка, поради което сключеният между страните договор за кредит, няма характера
на договор за банков кредит по чл. 430 от ТЗ, а съставлява договор за заем по
чл. 240 от ЗЗД. По делото се установява също, че в ОУ- подписани от ответника,
страните са уговорили –в чл.12,3, че при просрочие на една месечна погасителна
вноска, с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на
договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо
изпращане на уведомление до длъжника. В чл.12,4 от ОУ страните са уговорили, че
при прекратяване на договора по реда на чл. 12,3, длъжникът дължи всички
непогасени вноски по погасителен план, вкл. и възнаграждението по пакет
допълнителни услуги, лихви за забава и такси. В случая от страна на ищеца няма
заявена претенция за заплащане на лихва за забава и такси по кредита.
По делото се установява също, че
кредитът е станал предсрочно изискуем, с настъпването на предвидените в ОУ
предпоставки- или считано от датата, посочена
в ИМ- 06.07.2017г. Съдът намира, че в случая е налице предсрочна изискуемост на
кредита, преди датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, доколкото
клаузата за предсрочна изискуемост, при настъпване на определени условия и
свързана с неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, не
противоречи на свободата на договаряне по чл. 9 ЗЗД.
С уговорката за предсрочна изискуемост, длъжникът изгубва преимуществото на
срока, като последиците следва да са аналогични на изгубването на това
преимущество, по силата на настъпване на законовите предпоставки по чл. 71 ЗЗД.
Изискуемостта на задължението в резултат на изгубването на преимуществото на
срока, предоставя възможност на кредитора да иска изпълнение на задължението
във вида и размера, който то би имало, ако срокът бе изтекъл. Предсрочната
изискуемост е санкция за неизправността на длъжника, поради което последиците
следва да включат пълно и точно изпълнение на задължението, каквото то
съществува и се дължи и при настъпване на срока. Съдът приема, че не е нужно
уведомяване на длъжника, за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита,
по смисъла на ТР№4/2013г, т.18., визиращ договорите за банков кредит, по реда
на чл. 430 от ТЗ, при които кредитодател е Банка, а както бе посочено по- горе,
ищецът- кредитодател е небанкова финансова институция.
Безспорно по делото се установи
факта, че ищецът- като заемодател, е изпълнил своето задължение и предоставил
на заемателя отпусната сума по кредита.
По отношение на уговорената
в договора възнаградителна лихва, обаче съдът намира за установено следното:
както бе посочено по- горе, с Договора за кредит, страните са уговорили ГЛП-
41,17%, при ГПР- 49,90%, с конкретен размер
на възнаградителната лихва от 1112,56лв., за целият срок по договора, включен в
месечната погасителна вноска. Възнаградителната лихва има характер на цена на
предоставената услуга, като нейната стойност, следва да се съизмерява, както
със стойността на отпуснатия заем, така и със срока, за които се уговоря
връщането, както и с обстоятелството дали е обезпечен. Съдът намира, че направеното от страна на особеният
представител на ответника, възражение за нищожност на клаузата за
възнаградителната лихва, е основателно, като следва да се посочи, че нищожността
на отделните клаузи, не влече нищожност на целия договор. Съдът приема, че
клаузата, касаеща уговорената договорна лихва, противоречи на добрите нрави, и
същата е нищожна, по следните съображения: Към датата на сключване на договора-
25.11.2015г., е налице законово ограничение на максималния размер на
възнаградителната лихва, по реда на чл.19, ал.4 от ЗПК /ДВ бр. 35/2014г в сила
от 23.07.2014г./, където е посочено, че годишният процент на разходите, не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския
съвет на Република България. Годишният процент на разходите включва общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи – лихви, други преки или
косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит- чл. 19, ал.1 от ЗПК. Нормата на чл.
19, ал.4 от ЗПК служи именно за рамка на размера на уговорените лихви по
кредита, като при нарушение на нормата, клаузите в договора за дължимостта на
всеки един от компонентите на ГПР, се явяват нищожни. Касае се за потребителски
кредит, при която едната страна е икономически по-слаба. Към датата на
сключване на договора-м. 11.2015г., законовата лихва е била 10,00% /основния
лихвен процент на БНБ + 10 пункта/, а петкратния размер се явява 50,00%. Както
бе посочено по- горе, съобразно уговореното в договора ГПР, е в размер на 49,90%,
което е само 0,10% по- ниско и съдът приема, че този размер, минимално
различаващ се до допустимия, също следва да се приеме за противоречащ на
добрите нрави и водещ до нееквивалентност на престациите. За пълнота, следва да
се отбележи, че до приемането на ЗПК –чл. 19, ал.4, законов ограничител е била нормата на чл. 9 от ЗЗД, съобразно която, страните могат свободно да определят съдържанието на
договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и
добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота и се използва недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг. По отношение размера на възнаградителната лихва в
съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за
плащане на такава е действително, не следва да бъде по-голям от трикратния
размер на законната лихва.
На
основание изложеното, съдът намира, че в случая налице прекомерност при определяне на ГПР по договора,
вкл. и размера на включващата се в него
възнаградителна лихва, което противоречи на добрите нрави и води до нищожност
на клаузата. Нищожната клауза не може да се замести от и такава за лихва за
забава, тъй като е различна тяхната функция и същност, а и такова правомощие на
съда е предвидено само за търговските сделки, а договорът за кредит по
отношение на потребителя не е търговска сделка. Поради изложеното, уговорената договорна
лихва, не се дължи, поради изначалната нищожност на договорната клаузата,
уреждаща същата, а предявеният иск се явява неоснователен.
Що се касае до сключеното
споразумение за предоставяне на пакет допълнителни услуги, съдът намира същото
за нищожно, като противоречащо на чл.10а от ЗПК. Съдът намира, че посочените по-
горе услуги в споразумението, озаглавени като „допълнителни”, нямат характер на
такива, доколкото същите са пряко свързани със самотно задължение по кредита,
вкл. и отлагане плащане на погасителна вноска. Допълнителни са такива услуги,
които нямат пряко отношение към насрещните престации на страните, като издаване
на удостоверения, различни референции и т.н. Така уговорени, съдът приема, че
не се касае за допълнителни услуги, а за забранена такса за действия, свързани
с управлението на кредита, което води до неговата нищожност, за което съда
служебно следи. Още повече, че същата се явява в размер, доближаващ се с този
на главницата по кредита, поставя в
неравноправно положение потребителя и с това съдът намира същата за
противоречаща на добрите нрави, като самостоятелно основание за нищожност.
Следва да се отбележи също, че възнаграждението по този пакет се дължи
предварително само за „възможността да се ползва”, като е безспорно, че
задължението по него е включен в погасителния план, като част от месечната
вноска. Съдът намира, че т.15, т.15.1,
т.15.2 и т.15.3 от ОУ- допълнителни услуги, касаещи само този пакет, не
неравноправни, по смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗПотр. и в този смисъл, се
явяват нищожни.
С
оглед на констатираната от съда нищожност на клаузите, касаещи уговорения ГПР по договора и сключеният пакет
„допълнителни услуги”, които съдът приема за изначално нищожни, то претенцията
спрямо тях се явява неоснователна и предявения установителен иск следва да бъде
отхвърлен в тази му част.
По
делото обаче, следва да бъде съобразено направеното от длъжника плащане по
кредита, в общ размер на сумата от 3375,58лв, с което съдът приема, че
задължението за главница по кредита от 1800лв., е заплатено изцяло, преди
образуването на заповедното производство- 05.04.2018г., съобразно представената
от ищеца справка, към ИМ, обсъдена по- горе, съобразно която преди образуване
на заповедното производство, към м. май. 2017г, отв. Н. е заплатила сумата от
общо 2910,64лв. Както бе посочено по- горе, налице е нищожност на клаузите,
визиращи договорната лихва, както и споразумението за пакет „допълнителни
услуги”, поради което извършеното от длъжника плащане, преди датата на
заявлението, следва да бъде отнесено
изцяло към размера на дължимата главница.
На
основание гореизложеното, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл.422, вр.чл.415, ал.1 от ГПК,
вр. чл.240, ал.1, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, за признаване за установено спрямо
ответника Н., че дължи сумата от 810,64лв.- главница, сумата от 149,44лв.-
договорна лихва и сумата от 600лв.- възнаграждение по закупен пакет
„допълнителни услуги”, по договор за потребителски кредит Стандарт №**********/25.11.2015г.,
за които суми има издадена заповед за изпълнение №1550/12.04.2018г. по ч.гр.д.№24170/2018г.
на ПлРС, следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
При този изход на производството,
и с оглед на установено от съда плащане на главницата преди датата на
заявлението по чл. 410 от ГПК- 05.04.2018г, съдът приема, че в полза на ищеца
не следва да бъдат присъждани разноски .
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ, предявеният
от „П.К.Б.” ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, против Е.К.Н.,
ЕГН **********,***, иск с правно основание чл.422, ал.1, във вр. с чл.415,
ал.1 от ГПК, вр чл. 240, ал.1, вр.чл.79, ал.1 от ЗЗД, ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА
УСТАНОВЕНО, ЧЕ ДЪЛЖИ сумата от 810,64лв.-
главница, сумата от 149,44лв.-
договорна лихва и сумата от 600лв.-
възнаграждение по закупен пакет „допълнителни услуги”, по Договор за
потребителски кредит Стандарт №**********/25.11.2015г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на заявлението по чл. 410 от ГПК-05.04.2018г.,
до окончателното й изплащане, за които суми има издадена заповед за
изпълнение заповед за изпълнение №1550/12.04.2018г. по ч.гр.д.№24170/2018г. на
ПлРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН
Решението може да бъде обжалвано
пред ПлОС, в двуседмичен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: