№ 714
гр. Казанлък, 25.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАЗАНЛЪК, ТРЕТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КЕТИ М. КОСЕВА
при участието на секретаря ГАЛИНА М. ГИЛЕВА
като разгледа докладваното от КЕТИ М. КОСЕВА Гражданско дело №
20245510102426 по описа за 2024 година
Предявени са иск за обявяване нищожност на сделка и при условията на
евентуалност – иск за обявяване нищожност на клауза от писмено съглашение
с пр. осн. чл. 26, ал. 1, предл. 2 от ЗЗД.
Ищецът П. Д. Т., ЕГН ********** моли съда да прогласи нищожността
на договор за потребителски кредит от 29.03.2024 г. сключен към искане ****
като противоречащ на императивни изисквания на Закона за защита на
потребителите и Закона за потребителския кредит, като противоречащ на
принципа на добрите нрави - чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД, заобикалящ материално -
правните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като накърняващ договорното
равноправие между страните и нарушаващ предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10
от ЗПК и чл. 10а, чл. 19, ал. 3 и ал. 4, чл. 21, ал.1 от ЗПК, относно
същественото съдържание на потребителските договори за кредит, в
условията на евентуалност моли съда да прогласи нищожността на клаузата на
чл.11 от същия договор, предвиждаща заплащане на неустойка в размер па
328,85 лева, като противоречаща на принципа на добрите нрави.
Твърди, че нa 29.03.2024 г. е сключил с ответното дружество договор за
кредит, по силата на който са му предоставени в собственост заемни средства
в размер на 600 лева, при годишен процент на разходите - 54,85%.
1
Съгласно чл.5 от договора, договорът за заем следва да бъде обезпечен
с банкова гаранция или поръчител, отговарящ на договора, а именно: едно или
две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат
осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на
поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по
други договори за заем, сключени от заемодателя; да не са заематели по
сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; да нямат
кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКБ към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания
от тях доход.
В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на
условията визирани в чл. 5 от договора, същият дължи неустойка визирана в
чл.11 на кредитора в размер на 328,85 лева, която той следва да престира
разсрочено заедно с погасителната вноска, към която се кумулира месечна
вноска за неустойка.
Ищецът П. Т. твърди, че усвоил изцяло заемният ресурс, но не дължи
плащания за неустойка и възнаградителна лихва, поради следните
съображения:
За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в
чл. 19, ал, 4 от Закона за потребителския заем, фирмите за бързи кредити са
въвели практика да поставят на кандидатстващите за кредит лица изисквания,
на които те не могат да отговорят: осигуряване на поръчителство на
изпълнението на заемното правоотношение при неизпълними условия и/или
предоставянето на банкови гаранции. След като кредитодателите създадоха
предпоставки за неизпълнение на тези задължения чрез поставянето на
изисквания към потребителите, които те не могат да удовлетворят, те
включиха в договорите за потребителски кредит санкции - заплащането на
неустойки или пък предвидиха заплащането на такси за осигуряване от страна
на кредитодателя на фирми, които да обезпечат задълженията на
потребителите. Чрез предвиждането на неустойки за неосигуряване на
2
обезпечение, респ. на такси, които те събират за осигуряване на фирми -
гаранти, небанковите финансови институции си осигуряват допълнителна
печалба, която вече е калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като
същевременно преодоляват законовото изискване за таван на лихвените нива
и другите разходи по предоставената в заем сума.
Твърди, че преценката за действителността на клаузата за неустойката
и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед претърпените
вреди от неизпълнението при спазване на критериите, заложени в т. 3 от ТР на
ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е дадено разяснение, че условията и
предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните
функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговски
правоотношения.
Преценката за нищожност на неустойката, поради накърняване на
добрите нрави следва да се прави за всеки отделен случай към момента на
сключване на договора.
По силата на чл. 92 от ЗЗД неустойката представлява предварително
определено обезщетение за вредите от неизпълнението и обезпечава
несъмнението на договора, а в съдебната практика и в правната доктрина се
приема безпротиворечиво, че тя може да има и санкционна функция.
Неустойката за неизпълнението на задължението за осигуряване на
поръчители или представяне на банкова гаранция е загубила присъщата на
неустойката обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетяват вреди
от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като
щети за кредитора биха настъпили единствено при настъпила
неплатежоспособност на главния длъжник и при невъзможност вземанията по
договора да бъдат събрани принудително от неговото имущество, като в този
случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани и от имуществото
на лицата, които биха учредили лично обезпечение.
Предвидената неустойка е в размер на 50 % от заетата сума в размер на
600,00 лева, не зависи от вредите от неизпълнението на договорното
задължение и по никакъв начин не кореспондира с последици от
неизпълнението. Заемодателят не търси обезпечение на вземанията си по
договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на
изпълнение на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва
3
по дълга, а за неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено е да
се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито
оскъпяване на кредита и създава единствено предпоставки за неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на потребителят, което е в противоречие
със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите
нрави.
Твърди, че неустойката е договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността, излизайки извън присъщата й обезпечителна функция. В
добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи
обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу
евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на
заемополучателя. Няма житейска и правна логика един кредитор да престира
без наличие на обезпечение, т.е. да е поел риска от евентуалното
неизпълнение и да изисква едва след сключването на договора да му бъде
предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика така се лишава от
гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично е след като
заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то
при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.
Неустойката по спорния договор има санкционен характер, но
поставянето на условие за обезпечение на задължение за всяка вноска с
поемане па поръчителство от физическо лице, което да отговаря на
изисквания, създаващи значителни за изпълнението им препятствия,
противоречи на принципа па добросъвестността, тъй като цели да създаде
предпоставки за начисляването на неустойката. Предвидено е тя да се
кумулира към погасителните вноски като по този начин скрито се оскъпява
кредита.
Счита, че с договорения лихвен процент в размер на 45 % се нарушават
добрите нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
добросъвестността и в ущърб на кредитополучателя, поради което е налице
нищожност на уговореното възнаграждение.
При формиране размера на възнаградителната лихва, макар
нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за
добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без
4
обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно съдебната
практика приема, че противоречаща на добрите нрави е уговорка,
предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законна на
лихва. По аргумент от съдебната практика, при необезпечени заеми
възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната
лихва. Лихва в размер на 45 % годишно надхвърля повече от три пъти
законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като критерии за
норми на поведение, установени в обществото.
Договорът за потребителски кредит нормативно е уреден като
възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на
клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен
елемент на договорното съдържание има за юридическа последица изначална
недействителност на кредитната сделка.
Твърди, че не са спазени императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т.11
ЗПК в договорът за потребителски кредит – действително приложения в
кредитното правоотношение ГПР е различен от посочения в договора,
висвайки в контракта ГПР от 54,85 % кредиторът е заблудил потребителя, а
използваната заблуждаваща търговска практика е довела до неравноправност
на уговорката за ГПР и оттук до нищожност на клаузата за ГПР с
произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната
сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора
за потребителски кредит по чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК.
Счита, че уговореното възнаграждение за неустойка е разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния
процент на разходите - индикатор за общото оскъпяване на кредита - чл. 19,
ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по
кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на 3ПК, според която
това са всички разходи по креди та, включително лихви. В нарушение на
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, кредиторът не е включил в
договорения ГПР от 54,85 % разходите, които следва да извърши ищцата за
заплащане на възнаграждение за неустойка.
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща
5
търговска практика“ по смисъла на чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
защита на потребителите.
С преюдициално заключение по дело С-453/10 е прието, че
използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в
непосочването в кредитния контракт на действителния размер на ГПР
представлява един от елементите, на които може да се основе преценката за
неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и сл. от
ЗЗП. Посоченият в стандартния европейски формуляр и в договора размер на
ГПР от 54,85 % съставлява невярна информация, която е заблудила
потребителката относно действителния размер на разходите, които тя ще
следва да направи по време на действие на договора. С това кредиторът
недобросъвестно е увредил потребителя, който е сключил кредитната сделка
при планирани разходи в размер на 54,85 % ГПР.
Твърди, че не му е било разяснено по ясен и разбираем начин и при
спазване на изискванията на чл. 5 от ЗПК преди сключване на договора какъв е
размерът на всички разходи, за които той следва да заплати, нито тази
информация произтича по прозрачен за него начин от условията на договора и
поради незапознаването му с основните характеристики на услугата, той не е
могъл да разбере икономическите последици на поетото от него задължение
относно обхвата на всички разходи, които следва да понесе във връзка с
получения заемен ресурс.
Ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., оспорва предявените с исковата молба искове като
неоснователни. Моли съда да ги отхвърли по изложените по долу
съображения като му присъди направените по делото разноски. Прави
възражение относно претенциите за заплащане на възнаграждение по чл.38 от
ЗА. Излага доводи защо не са налице предпоставките за присъждане на
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ както и защо
справедливият размер на такова възнаграждение, ако бъде присъден следва да
е значително под размера установен в Наредба №1/2004 година за
възнагражденията за адвокатска работа.
Счита, че не е налице недействителност на сделката или на клаузата по
чл.11 от договора по смисъла на ЗПК.
6
На основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна
клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може
да се прилага и без нея, а настоящия случай счита че неустоечната клауза не е
част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата е
договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно
задължение на заемателя. В случай, че неустойката се приеме за нищожна, я
счита за изначално неуредена между страните, което прави доводите за
нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР -
неоснователни.
Валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му
параметри - главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона
форма. Отделно от това са покрити всички изисквания на ЗПК,
регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК.
При формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени
всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора
за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено
какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от
посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти.
Твърди, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на
сключване на договора от 69.00 % и ГПР определен в процесния договор в
размер на 54.85 %, е видно, че в случая годишният процент на разходите не
надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е
налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните,
като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че
кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на
кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните
и от закона намира за ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка
да бъде включена в ГПР.
ГПР е сбор от разходите, които представляват цената за предоставената
на потребителя услуга. За да бъде информирано решението на
кредитополучателя, то същият следва да е наясно предварително за размера на
тази цена. Именно поради това законодателят е установил императивното
7
задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да
посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива
2008/48/ЕО „За целите на изчисляването на годишния процент на разходите се
определят общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на
сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му
според договора за кредит“.
Твърди, че към датата на сключване на договора кредиторът не е знаел
дали ще възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката е
уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя е разсрочена
на вноски, които може да изплати заедно със съответната част за главница и
лихва на всеки падеж. Търговецът е внесъл достатъчно яснота по този въпрос,
като в погасителния план към договора, е посочена възможната вноска за
неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължи
само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е
посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с
знак „*“ и съответната бележка след плана е посочено, че тези суми ще бъдат
дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение по кредита. Ясно и точно са посочени размерите на вноските с и
без неустойка, каква част от тях представлява лихва и главница към всеки
един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите е именно пълна и
изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към
търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им.
Възнаградителната лихва е възнаграждение/цена, която се дължи за
ползването за определено време на предоставени от страна на
заемодателя/кредитодателя по договор парична сума или други заместими
вещи. В настоящия случай лихвата по кредита е фиксирано уговорена за целия
срок на договора, като при това обстоятелство „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
********* не си е запазило правото да променя едностранно същата. Между
страните е уговорено, че договорената лихва ще се разпределя във всяка една
от вноските по кредита, а няма да се заплаща на кредитодателя еднократно в
пълен размер. По този начин се цели поставяне на кредитополучателя в по-
благоприятно положение, тъй като не е ангажиран от връщане на суми в
пълен размер в кратки срокове.
В Част II от европейския формуляр са посочени размерът на заемната
8
сума, размерът на фиксираната възнаградителна лихва и размерът на общата
сума, която следва да бъде изплатена на кредитодателя, като по този начин
кредитополучателят е бил напълно информиран за условията, преди да
сключи съответния договор.
Погасителният план, който е неразделна част от договора включва
пълна и точна информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, както и каква част от вноската
представлява главница и каква лихва.
Твърденията, че уговореният фиксиран лихвен процент по договора е в
противоречие с добрите нрави, тъй като надвишава три пъти размера на
законната лихва намира за необосновани.
Доводът, че конкретно съотношение между възнаграждението по
договора и трикратния размер на законната лихва противоречи на закона и
основополагащи правни принципи, без подобен лимит да е законодателно
уреден, и при ясно и недвусмислено определен лихвен процент за целия срок
на договора, не може да намери основание нито в закона, нито в правната
доктрина.
Наличието на противоречие с добрите нрави се преценява за всеки
отделен случай като меродавна за преценката е конкретната фактическа
обстановка. Те не представляват конкретни правила, а морални принципи,
поради това изводът, че са нарушени не може да бъде изведен като императив
за всеки случай, в който договорно задължение има една конкретна стойност.
Възнаградителната лихва е част от ГПР, в същото време в закона е
установен максималният размер на ГПР, който към датата на сключване на
договора е 69.00%. От това следва, че максималният възможен размер на
договорната лихва е нормативно регулиран, макар и опосредено. Изложеното
оборва и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на
кредитодателя, в сочения от ищеца смисъл. ГПР е ясно посочен в договора,
неустойката не е част от него и това недвусмислено е уговорено между
страните.
Текстовете на процесния договор не съдържат никаква заблуда относно
размера на ГПР и оспорената клауза - потребителят е бил наясно още преди
сключването на договора, че освен главница и лихва, ако не обезпечи кредита
ще дължи и неустойка.
9
Неотносима към настоящия случай намира цитираната от ищеца
практика на наднационалния съд. От Заключението на генералния адвокат и
от Решение по дело С-453/10 става ясно, че фактите по главното производство
са различни от настоящите - в спорното правоотношение между Jana
Perenicova и Vladislav Perenic и кредитната институция SOS financ, spol. s r. o.
е налице допълнителна сума за отпускане на предоставения на потребителите
кредит, която не е била включена в ГПР. При тази конкретна фактическа
обстановка националният съд е изпратил преюдициално запитване дали
непосочването на реалния ГПР по договор за кредит с потребител може да се
квалифицира като подвеждаща търговска практика. Т.е. в разглеждания от
СЕС казус не е обсъждан и разрешаван процесния въпрос представлява ли
неустойката разход по кредита, който следва да се включи в ГПР.
Оспорената от ищеца неустойка е действителна, уговорена е като
санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия
с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне
едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ
на посочените в договора условия.
Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при
потребителското кредитиране е съобразена със закона практика, която не води
задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните:
представляваното от мен дружество е предоставило паричен заем срещу
обезпечение, а кредитополучателят се е задължил да върне заетата сума и
договорената лихва.
Дори да не е могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който
поема по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави
обезпечение по кредита, кредитополучателят е разполагал с цели 14
/четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по
реда на чл. 29 ЗПК, информация за което е получил още със Стандартния
европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в
настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни
последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността
за отказ от договора се гарантират в най-пълна степен правата на потребителя,
в случай че последният реши, че е сключил договор при недостатъчно изгодни
за него условия. Друга възможност за кредитополучателя е било
10
удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до
кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като
издаването на запис на заповед например. В случая ищецът не се е възползвал
от нито една от договорно и законоустановените си права.
Твърди, че от фактическата обстановка по казуса и процесуалното
поведение на ищеца става ясно, че ищецът изобщо не е имал намерение да
предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита е целял да
се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе
максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор. Намира за
очевидно, че ищецът е договарял отпускането на кредита недобросъвестно в
нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на
правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение.
При сключване на процесния договор кредитополучателят не е предоставил
обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на
предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът
е направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение
в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната
неустойка, като е дал възможност и допълнителен срок на клиента да
предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката.
Клаузите на договора за кредит, включително оспорените не са във
вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя.
В случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 143 ЗЗП, като
едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя,
същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и
предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към
търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на
договора, така и при подписването му. Кредитополучателят е бил информиран
за условията за ползване на продукта на търговеца предварително - да върне
главницата и лихвата, да представи обезпечение, като има право на избор
какво да бъде то, в случай че не го направи, да плати и фиксирана неустойка в
точен и индивидуално определен размер. Предвид това е изключено ищецът
да не е бил предварително наясно с икономическите последици от
11
сключваните договора за кредит, респективно да е налице нарушение на чл.
143 ЗЗП.
Твърди, че всички твърдения за липса на информация за разходите по
връщане на предоставения кредит са неоснователни, предвид фактът, че
клаузите на договора са съставени на ясен и разбираем език по смисъла на чл.
147 ЗЗП. Значението и последиците от обвързването с тях са недвусмислено
посочени в договора, който съдържа и погасителен план на вноските за целия
период на кредита.
Изложеното изключва възможността потребителят да не е бил
предварително наясно с икономическите последици от сключваните договора
за кредит, респективно да е налице нарушение на чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП.
Твърди, че процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на
ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските
договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и
многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице
действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде
индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин.
От събраните по делото доказателства преценени по отделно и в
съвкупност съдът намира за установено следното:
От представените договор за потребителски кредит № ***** към искане
№**** сключен на 29.03.2024 година в гр. К. между страните, Приложение
№1 - погасителен план към договора, искане за сключване на договор за
кредит № 933750 от 29.03.2024 и стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити е видно, че са
налице преддоговорни взаимоотношения между страните, в резултат, на които
страните са сключили на 29.03.2024 г. договор за потребителски кредит №
***** със следното съдържание: Размер на кредита 600 лв., вид вноска:
месечна; размер на погасителна вноска 2 х 22,50лв. и 5 х 133,83 лева, ден на
плащане – 29-то число, ГПР по заема 54,85 %, брой погасителни вноски 7,
фиксиран ГЛП 45 %; дата на първо плащане 29.04.2024 г., дата на последно
плащане – 29.10.2024 година, обща сума за плащане 714,15 лв., от които 114,15
лв. договорна лихва.
12
Съгласно чл.5 от договора, страните се споразумяват, че в срок от 3 дни
от сключване на договора, договорът за заем ще бъде обезпечен с поне едно от
посочените обезпечения: безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка или поръчителството на едно или две
физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: имат
осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на
минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители,
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на
поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; да не са поръчители по
договори за кредит, сключени с кредитора; да не са кредитополучатели по
сключени и непогасени договори за кредит, сключени с кредитора; да нямат
кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКБ към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на получавания
от тях доход.
Съгласно чл.11 от договора, кредитополучателят декларира, че е
уведомен, че ако не представи в срок договореното в чл.5 от договора
обезпечение на кредита или представеното обезпечение не съответства на
условията визирани в чл. 5 от договора, дължи неустойка на кредитора в
размер на 328,85 лева, която страните се съгласяват да бъде заплащана
разсрочено съобразно посочения в Приложение №1 на договора за кредит
начин, а именно като част от месечната погасителна вноска, която част видно
от погасителния план съставлява по 126,50 лв. първите два месеца и по 15,17
лв. следващите 5 месеца.
Видно от приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза по договор
за потребителски кредит № ****/29.03.2024 г. сключен между „Сити кеш“
ООД в качеството му на кредитор и П. Т., в качеството му на
кредитополучател годишния процент на разходите /ГПР/ включва главница,
лихва, неустойка и такси. Договореният кредит – чл. 3 т. 1 от договора - 600
лв. главница, и 114,15 лв. лихва /съгласно погасителен план/ се оскъпява с
46,04% с включването на неустойка в размер на 328,85 лв. /чл. 11 от договора/.
Видно от заключението на назначената по делото ССЕ ГПР възлизащ на
54,85% се оскъпява с още 46,04 % с включването на неустойката в размер на
13
328,85 лв. и значително нахвърля допустимия по чл.19, ал.4 от ЗПК.
От така приетите за установени факти и обстоятелства съдът прави
следните изводи:
Договор за потребителски кредит № ***** към искане ****, сключен на
29.03.2024 година в гр. К. между П. Д. Т. и „Сити кеш“ ООД с ЕИК: *********
е нищожен.
В тежест на ищеца е да докаже сключването на договора за
потребителски кредит, наличието на клаузи, които противоречат и/или
заобикалят закона, накърняват добрите нрави или са неравноправни, а в
доказателствена тежест на ответника е да установи спазването на
изискванията за валидност на клаузите в частност и като цяло на сключения
договор.
На осн. чл.7, ал.3 ГПК съдът служебно следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Той осигурява
възможност на страните да изразят становище по тези въпроси.
Въз основа на ТР№ 1/2020 г. от 27.04.2022 г. по т.д. № 1/2020 г. ОСГТК
на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по
нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор и без да е направено възражение от
заинтересованата страна, когато нищожността произтича пряко от сделката
или от събраните по делото доказателства. Съдът има задължение да следи
служебно и за нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на
потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител.
Между страните е възникнало облигационно правоотношение, основано
на сключения на 29.03.2024 г., договор за потребителски кредит и ищецът е
усвоил заемната сума от 600 лв.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 от
ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не
са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства.
Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало
14
именно като такова и извън рамките на своята професионална или търговска
дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.9, ал.3
от ЗПК и на кредитор съгласно чл.9, ал.4 от ЗПК. Сключеният договор по
своята правна характеристика и съдържание представлява договор за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
освен нормите на ЗЗД и изискванията на специалните закони – ЗПК и ЗЗП.
Съгласно нормата на чл.143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя.
Налице е нарушение на добрите нрави обективирано в самия договор за
кредит чрез включването в него на клаузата на чл.11 за неустойка при
неизпълнение на визираните в чл.5 от договора условия за предоставяне на
обезпечение.
Неустойката е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, поради което следва да се обяви
нищожността й /ТР № 1/2009 г. от 15 юни 2010 г. на ОСТК на ВКС на
Република България, по тълк. дело № 1/2009 г./. Фактическият състав за
пораждане на вземане за неустойка включва изискуемост на главното
задължение и неговото пълно или забавено изпълнение от страна на длъжника
по договора за кредит. Главното задължение по договора за кредит е сумата
дадена в заем на кредитополучателя и очевидно уговорената в чл.11 от
договора неустойка, възникваща при непредставяне на обезпечение, няма
връзка с неговото пълно неизпълнение или забавено изпълнение.
Недействителността на неустоечната клауза сама по себе си не влече
след себе си нищожност на целия договор за кредит, доколкото договорът би
бил действителен дори да не беше предвидена неустойката за непредоставяне
на описаните в чл.5 форми на обезпечение.
Вземането по чл.11 от договор за потребителски кредит от 29.03.2024 г.
обаче съставлява непозволено от закона оскъпяване на заема, т.е. вземане, с
което се цели да се заобиколи закона - забраната по чл. 19, ал.4 от ЗПК за
допустимия размер на ГПР. Доколкото така наречената неустойка не
представлява неустойка, а непозволено от закона вземане, облагодетелстващо
кредитора без основание /предвид факта, че преценката за
15
платежоспособността на потребителя се прави преди сключването на
договора, и че обезпеченията се представят като условие за сключването на
такъв/ вземането по чл.11 от договора представлява разход по кредита.
Доколкото действителният размер на ГПР надхвърля ограничението визирано
от закона, посоченият в договора ГПР е недействителен, т.е. отсъства
посочване на действителния ГПР в договора за кредит.
С посочване на допустим от закона размер на ГПР в чл.3 от договора
потребителят съзнателно е въведен в заблуждение от кредитора. Сделката
неравноправно третира икономически по-слабата страна в оборота по
недопустим, противоречащ на закона начин облагодетелстващ търговеца.
ГПР е елемент от основното съдържание на договора, отсъствието му от
съдържанието на договора /респективно невярното му съдържание/ е
основание за нищожност на цялата сделка.
Под формата на неустойка се цели да се получи възнаграждение в полза
на кредитора по договора извън уговорената възнаградителна лихва, без
предоставянето на каквато и да било допълнителна услуга /т.е. без насрещна
престация от страна на кредитодателя/, което е нарушение на добрите нрави
след като в договора вече има уговорено възнаграждение за кредитора под
формата на възнаградителна лихва.
Ищецът представя списък на разноските, претендира 860 лв. разноски
по делото, от които 480 лв. с ДДС по чл.38 от ЗА.
Разноските направени от ищеца възлизат на 380 лв., от които 50 лв. за
държавна такса, 330 лв. за експертиза.
Представен е в оригинал двустранно подписан договор за правна защита
и съдействие между ищеца и ЕАД Е. И. от 14.08.2024 година с предмет
процесуално представителство по гр.дело на РС-стара Загора /където е
подадена първоначално исковата молба/ и възнаграждение при условията на
чл.38, ал.1, т.3 от ЗА. Въз основа на Наредба №1/2004 година за размерите на
адвокатските възнаграждения, минималният размер на възнаграждението при
цената на предявения иск е 400 лв. С оглед липсата на фактическа и правна
сложност на предмета спора, предвид многобройната, трайна съдебна
практика и избраното от ищеца процесуално поведение съдът счита, че на
16
процесуалния представител на ищеца следва да бъде определено
възнаграждение в размер на 180 лв. с ДДС.
Ответникът е представляван от АД „Н.,У.,М.“ - не представя документ
за извършен разход за адвокатско възнаграждение.
С оглед изхода на спора, ответникът следва да заплати на ищеца
направените от него разноски в размер на 380 лв. и да заплати на
пълномощникът на ищеца възнаграждение от 180 лв. с ДДС.
Водим от горното съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожен договор за потребителски кредит № ***** към
искане № ****, сключен на 29.03.2024 година в гр. К. между П. Д. Т., ЕГН
**********, с адрес: с. ***** и „Сити кеш“ ООД с ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. С., ***** на осн. чл. 26, ал.1 ЗЗД като
заобикалящ закона и накърняващ добрите нрави.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., *****, да заплати на П. Д. Т., ЕГН **********, с адрес:
с. ***** сумата 380 лв., представляващи разноски по делото.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: гр. С., ***** да заплати на адв. Е. Г. И. с адрес гр. *****
възнаграждение за оказана по реда на чл.38, ал.1 т.3 от Закона за адвокатурата
на П. Д. Т. ЕГН ********** равна помощ и защита в размер на 180 лв. с ДДС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването
му пред ОКРЪЖЕН СЪД - Стара Загора.
Съдия при Районен съд – Казанлък: _______________________
17