Решение по дело №147/2025 на Административен съд - Габрово

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по жалба с вх. № СДА-01-1029 от 09.05.2025 г., подадена от „Чико“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. Габрово, ул. „Емануил Манолов“ № 21, вх. А, ет. 1, ап. № 2, представлявано от Управителя Х. М. П. против Отказ, обективиран в Писмо № НТУ/53-00-2316 от 24.04.2025 г. на Директора на „Национално тол управление“ (НТУ) към Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ) по подадено от дружеството жалбоподателя Заявление за възстановяване на неоснователно платени такси по чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 2 и чл. 10б, ал 5 от Закона за пътищата, както и глоби и имуществени санкции по чл. 179, ал 3д, изречение четвърто oт закона за движението по пътищата, вх. № 53-00-210/22.04.2025 година, с което ООД е поискало възстановяването на внесена по повод нарушение от 03.06.2020 година с рег. № [рег. номер]–сума в размер па 750 лева (компенсаторна такса), като недължимо платена. В жалбата подробно се навеждат доводи, че заплатена компенсаторна такса е недължимо платена, тъй като същата е неправилно установена и несъразмерно висока с оглед дължимата такса за движение на процесното МПС по пътната мрежа на РБългария. Твърди в тая насока да е и произнасянето на СЕС по дело С - 61 на CEC, при разглеждането на което съдът е приел, че посоченото в член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година, относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011 г. изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на ’’компенсаторна такса’’ с фиксиран размер. Излага и твърдения, че за МПС била заплатена ТОЛ такса, макар и в по-малък размер по технически, независещи от дружеството причини.

По така изложените съображения моли да се отмени Писмо № НТУ/53-00-2316 от 24.04.2025 г. на Директора на „Национално ТОЛ управление“ (НТУ) към Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), с което било отказано възстановяването на недължимо платена такса като незаконосъобразно и делото върнато като преписка за ново произнасяне съобразно задължителните тълкувания и прилагане на закона.

В уточняваща молба заявява, че в случая се касае за заплатени две суми – първоначалната ТОЛ такса и впоследствие компенсаторна такава, което било незаконосъобразно и несправедливо.

Ответната страна - Директор на Национално ТОЛ Управление, при Агенция „Пътна Инфраструктура“, чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт Н. И., в писмено становище навежда доводи за недопустимост и неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на възнаграждение за юрисконсулт и прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от жалбоподателя.

Съдът, като взе предвид разпоредбата на чл. 168 от АПК и прецени събраните по делото доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, както и доводите, съответно възраженията на страните прие за установено следното:

Между страните на практика спор по фактите няма – жалбоподателят е собственик на няколко МПС с допустима максимална маса над 3,5 тона и за тях заплаща такса за изминато разстояние – ТОЛ такса. Тези МПС първоначално са били регистрирани неправилно като такива с две оси, при положение да са с по пет – като дружеството поддържа твърдението това да било сторено поради технически проблеми при НТУ и ОДМВР - Габрово. Според чл. 10б, ал. 4 от Закона за пътищата /ЗП/, размерът на дължимата такса се определя въз основа на реално получените декларирани от собственика тол данни, удостоверени по реда на специален подзаконов нормативен акт (Наредба) или чрез закупуването на еднократна маршрутна карта. Съгласно чл. 10б, ал. 1 от същия закон, таксите зависят от посочени в нормата характеристики, една от които е броя на осите на ППС, като, съответно, тя е по-висока за ППС с пет оси за разлика от дължимата при такива с по две оси. Отговорността за неправилно деклариране на данни за ППС е на собственика им, като при неправилно декларирани данни се счита, че за превозното средство не е заплатена дължима пътна такса.

При това положение всяко отделно засичане на движение на собствените на жалбоподателя ППС е било отчитано от Електронната система по чл. 176, ал. 3 от ЗДвП съставлява, като отделно административно нарушение и то не може да се компенсира със заплащането на разликата в декларираните данни.

След изправянето на съществуващата техническа невъзможност да бъдат регистрирани правилно МПС като такива с пет оси, първоначално жалбоподателят поискал да доплати разликата и така да не бъде санкциониран. От НТУ получил отговор, че отговорността за това по какъв начин да заплаща дължимите такси е на потребителя и в случая дружеството можело да закупи маршрутни карти за верния брой оси, за да избегне нарушение и последващо административнонаказателно преследване, съответно счита да е извършено нарушение.

След този отговор жалбоподателят започва да заплаща компенсаторни такси, определени в размер на по 750 лв. на основание таблица към чл. 28, ал. 1 от Тарифа за таксите, които се събират за преминаване и ползване на републиканската пътна мрежа (Тарифата), приета с ПМС № 370 от 20.12.2019 г. В производството не се спори размера на таксата, респективно начина на нейното определяне.

Според чл. 26 от тази Тарифа при установено движение по платената пътна мрежа, когато за съответното пътно превозно средство по чл. 10а, ал. 7 от Закона за пътищата не е заплатена съответната такса по същия закон, водачът на пътното превозно средство, неговият собственик или трето лице може да заплати компенсаторна такса в посочените размери, съобразно вида на ППС.

Не се спори по описания начин и повод - за движение на 03.06.2020 г. в 10:19 часа за ППС с per. № [рег. номер], заснето при преминаване по пьт 1-5, километър 68+946, в посока намаляващ километър - да е заплатил и исканата за възстановяване със Заявление, вх. № 53-00-210/22.04.2025 година сума от 750 лева, в тая насока е и приложения платежен документ.

В заявлението не е поискал обаче възстановяване на първоначално заплатената сума за ТОЛ такса, доколкото е посочил конкретен размер на исканата за възстановяване сума, а именно 750 лева и приложил конкретен платежен документ – приложения на л. 25 от делото.

Не се твърди, не са и ангажирани доказателства дружеството да е било санкционирано по реда на ЗАНН за гореописаното нарушение и да са издавани, съответно АУАН, НП или ЕФ с такава цел, по които то да е направило процесното плащане.

По искането на „Чико“ ООД, ЕИК *********, с процесното писмо на ответника повторно е разяснена законовата рамка за заплащане на ТОЛ такси, коментиран е и случая в конкретика и е отречено приложението на цитираното от жалбоподателя Решение на СЕС от 21.11.2024 година по дело C‑61/23 с доводи то да нямало обратно действие.

Като писмени доказателства по делото са приети материалите, съдържащи се в административната преписка.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Оспореното писмо, противно на твърденията на ответника, има белезите на ИАА, доколкото основанието за заплащане на компенсаторната такса е нарушение, представляващо ползването на платената пътна мрежа без предварително заплащане на определената от закона такса. При установено нарушение от вида на горното длъжностните лица от съответните служби възможност да не предприемат действия по осъществяване на административнонаказателната отговорност на нарушителя, ако последният заплати таксата по чл. 10, ал. 2 ЗП, съответно налично е властническо волеизявление, което да породи неблагоприятни за адресата последици, съответно и отказът да бъде възстановена тази такса представлява едностранно властническо волеизявление на съответния административен орган, с което пряко се засягат права и законни интереси на адресата.

Жалбата е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК – датите на издаване писмото и депозиране на жалбата, от надлежна страна, имаща право и интерес от обжалването.

Разгледана по същество същата се явява неоснователна поради следните съображения:

Оспореният административен акт е издаден от компетентен орган – в кръга на неговите правомощия, в съответната писмена форма и необходимите реквизити, което го прави валиден. Съгласно чл. 22, ал. 3 от Закона за пътищата, ръководителите на звена, сред които е и НТУ или упълномощени от тях длъжностни лица представляват Агенцията.

При издаването на писмото от административният орган не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Писмото е издадено в писмена форма и съдържа задължителните законоустановени реквизити - наименование на органа, който я издава, наименование на акта, адресат, разпоредителна част, определяща правата и задълженията на адресата, начина и срока на изпълнение на и подпис на физическото лице, персонализиращо административния орган. В същата са посочени фактическите и правни основания за издаването му. В този смисъл съдът приема, че оспореното писмо отговаря изцяло на изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК.

Противно на доводите на ответника Решенията на СЕС по преюдициални запитвания имат ретроактивно действие, от което следва, че даденото от Съда тълкуване се счита, че е такова назад във времето - от момента на създаване и влизане в сила на тълкуваната правна норма. Безспорно от друга страна е, че силата на пресъдено нещо и стабилността на влезлия в сила съдебен акт са водещи принципи, както във вътрешното, така и в правото на ЕС. Отговор на въпроса как да бъде решена колизията между принципа на правната сигурност и принципа за осигуряване на примат на общностното право в правния ред на държавите-членки се съдържа отново в практиката на СЕС - Решение на СЕС от 10 юли 2014 г, по дело № С-213/13 и Решение на СЕС от 6 октомври 2015, по дело № С-69/14, която е в следния смисъл: Националният съд не е задължен във всички случаи да допусне преразглеждане на правния спор, за да вземе предвид впоследствие прието от Съда тълкуване на разпоредба от правото на ЕС, но когато във вътрешното право е предвиден ред за отстраняване на допуснато нарушение на материалния закон, съдържащо се в националното право, чрез извънреден способ, то този ред следва да бъде приложен и за отстраняване на нарушение на правото на ЕС.

Искането обаче за възстановяване е неоснователно на търсеното основание, тъй като цитираното от жалбоподателя решение касае налагането на административно наказание, съответно имуществена санкция при реализирана административна отговорност, т.е. властническа дейност на държавен орган по реализиране на административнонаказателната отговорност на съответен правен субект, а платената от дружеството сума от 750 лева е в резултат на доброволен избор на лицето, за да избегне съставянето на АУАН, съответно НП. Тази компенсаторна такса не е била предмет на обсъждане от СЕС – диспозитива на решението.

Двете такси, макар и с едно основание, а именно коментираното по-горе нарушение са различни по своя характер и последици:

Не случайно в чл. 10, ал. 2 от Закона за пътищата се казва, че "може" да заплати компенсаторната такса, за да се освободи от административно-наказателната отговорност. Във връзка с това, съгласно чл. 189е, ал. 2 от ЗДвП при установяване на нарушение по чл. 179, ал. 3 – 3б, преди съставяне на АУАН, контролните органи уведомяват нарушителя за възможността да заплати таксата по чл. 10, ал. 2 от ЗП, а ал. 6 от същата разпоредба постановява, че ако таксата по чл. 10, ал. 2 от ЗП е заплатена в срока и при условията на ал. 3 и ал. 4, акт за установяване на административно нарушение не се съставя, а ако е съставен не се издава наказателно постановление и производството се прекратява.

В настоящия случай, жалбоподателят не спори, че е заплатил компенсаторната такса. По този начин той на практика не е оспорил факта на извършване на нарушение, не е възразил срещу същото, за да му бъде издаден АУАН и фактически е признал извършването на нарушението, като законът не държи сметка за подбудите, мотивирали го да го стори. Ако същият е оспорвал същото, е разполагал с възможността откаже да я заплати и да оспори пред съответния районния съд издадения му санкционен акт.

Именно в едно такова производство е можел да ангажира доказателствата си за техническа или правна невъзможност да регистрира по друг начин ППС, които не могат да бъдат съобразени в настоящото такова.

Доколкото не се е развило административнонаказателното производство не може то да бъде възобновено и съответно да се пререши въпроса налице ли е било нарушение, за да се обсъжда и съразмерността на наложената имуществена санкция.

Прилагането на решението по аналогия и за коментираната компенсаторна такса е недопустимо според настоящия състав.

Предвид изложеното така депозираната жалба се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена, а оспореното с нея административен акт, като правилен и законосъобразен следва да бъде потвърден.

Основателно се явява обаче оплакването за недължимост в случая на първоначално заплатената такса и това е така по следните съображения:

С чл. 189, ал. 7 от ЗДвП законодателят е регламентирал дължимостта на таксата по чл. 10а, ал. 2 или чл. 10б, ал. 5 от Закона за пътищата (винетна или ТОЛ такса), независимо от налагането или не на административно наказание. С последното изречение на цитираната норма е предвидил и че това задължение се счита за изпълнено при заплащане на таксата по чл. 10, ал. 2 от Закона за пътищата, т.е. платената в случая от жалбоподателя „компенсаторна“ такса, чието връщане се търси в настоящото производство.

Щом със заплащането й задължението се счита за изпълнено изцяло, то предходното такова се явява недължимо платено, доколкото законът не предвижда неколкократно заплащане на таксата по чл. 10а, ал. 2 или чл. 10б, ал. 5 от Закона за пътищата за едно ползване на пътя. Още повече, че непълна такса се счита за неплатена такава. В случая се очертава класически случай на неоснователно обогатяване – двойно плащане за едно и също ползване на пътя, което е нетърпимо от правовия ред в страната и би следвало първоначално заплатената такса да се върне на жалбоподателя.

Това обаче не може да разпоредено с настоящото решение, тъй като възстановяване на тази сума не е заявено с процесното Заявление, вх. № 53-00-210/22.04.2025 година – в този смисъл посоченото по-горе. Няма как да бъде отменен отказ, който не е формиран и то по причина от АО такова възстановяване да не е искано.

Следва жалбоподателят да сезира АО с точно такова искане по реда на чл. 55, ал. 2 от ЗП и едва след произнасянето му, ако то е неблагоприятно за него разполага с възможността да го обжалва по съдебен ред.

При този изход на делото искането на представителя на ответника за присъждане на направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение се явява основателно, съгласно разпоредбата на чл. 143 от АПК и чл. 78, ал. 8 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК и следва да бъде уважено. Съобразно чл. 13, т. 2, б. „Б“ от Наредбата за заплащането на правната помощ, във вр. с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и с оглед фактическата и правна сложност на делото, както и на обстоятелството юрисконсултът да не се явява в с.з., размерът на възнаграждението следва да е 80.00 лева.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд Велико Търново, пети състав

Р Е Ш И :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Чико“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. Габрово, ул. „Емануил Манолов“ № 21, вх. А, ет. 1, ап. № 2, представлявано от Управителя Х. М. П. против Отказ, обективиран в Писмо № НТУ/53-00-2316 от 24.04.2025 г. на Директора на „Национално тол управление“ (НТУ) към Агенция „Пътна инфраструктура“ (АПИ), като НЕОСНОВАТЕЛНА.

ОСЪЖДА „Чико“ ООД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. Габрово, ул. „Емануил Манолов“ № 21, вх. А, ет. 1, ап. № 2, представлявано от Управителя Х. М. П. да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“, гр. София, бул. „Македания“ № 3 разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 (осемдесет) лева.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните чрез връчване на препис от същото.