Р Е Ш Е Н И Е
№ 555
гр. Габрово, 17.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ГАБРОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, в публично съдебно заседание на деветнадесети
декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
БОЯН КОСЕВ
при секретаря РАДИНКА КУЛЕКОВА - АТАНАСОВА, като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 814 по описа за 2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на част ІІ, дял І ГПК.
Образувано е искова молба предявена от „Теленор България“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост” № 4, Бизнес Парк София, сграда 6 срещу И.М.Р., ЕГН **********.
Ищецът в искова и уточнителна молба твърди, че депозирал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу ответника за
сумата 1252.81 лв. -
главница, представляваща неизплатени
далекосъобщителни услуги, ведно със законна лихва върху главницата, считано от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното
изплащане на вземането. По предявеното заявление било образувано частно гр.
дело № 2202/2018 год. по описа на ГРС и била издадена заповед за изпълнение.
Заповедта за изпълнение била връчена при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради
което и в законоустановения едномесечен срок ищецът предявил искова молба за
установяване със сила на пресъдено нещо, че е носител на правото на вземане до
размера на сумата 124.93 лева, за която сума е издадената заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК. Заедно с предявения установителен иск ищецът предявява при
условията на обективно кумулативно съединяване осъдителни искове за заплащане
на неустойки за предсрочно прекратяване на двата договора за мобилни услуги в
общ размер на 137.94 лева, както и за неплатени лизингови вноски по договор за
лизинг от 07.12.2017 г. в размер на 293.79 лева.
Ищецът излага, че между него и ответника И.М.Р., ЕГН **********
е съществувал и валидно е действал договор за мобилни услуги от 07.06.2013 г., с който на длъжника са предоставяни
услуги за мобилен номер 0895506*** по програма Generation GLOBUL с месечна
абонаментна такса 7.99 лв. за срок от 24 месеца. На 07.02.2017 г. между страните било сключено допълнително
споразумение, съгласно което за мобилен
телефонен номер 0895506*** влязъл в сила нов абонаментен план с месечна
абонаментна такса в размер на 40.99 лв. и със срок на действие - 07.02.2019 г.. Твърди, че по допълнително
споразумение от 07.02.2017 г. към договор за мобилни услуги от 07.06.2013 г.
ответникът не е изплатил задължения за
месечни абонаментни такси и потребени далекосъобщителни услуги в размер
на 112.23 лева за периода 05.02.2017 г. – 04.06.2017 г..
На следващо място излага, че на 07.02.2017 г. ответникът И.М.Р.
е сключила с ищеца договор за мобилни услуги, с който са й предоставяни
далекосъобщителни услуги за мобилен номер **********, избирайки условията на
програма Старт, с месечна абонаментна такса 4.99 лв. със срок на действие -
07.02.2019 г.. Посочва, че по договора
за мобилни услуги от 07.02.2017
г., ответникът не е изплатил задължения
за месечни абонаментни такси и
потребени далекосъобщителни услуги в размер на 12.69 лв., за периода от 05.02.2017 г. – 04.06.2017 г.
Въз основа на изложеното
претендира сума в общ размер на 124.93 лева за периода 05.02.2017 г. – 04.06.2017 г., представляваща месечни
абонаментни такси и потребени далекосъобщителни услуги, съгласно 2 броя данъчни
фактури, за която сума е издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
Неизпълнението на задълженията на абоната обусловило правото
на мобилния оператор едностранно предсрочно да прекрати договорите за мобилни
услуги с ответника и да начисли неустойка в размер на сумата от стандартните за
абонаментната програма месечни такси, дължими до края на срока на договорите.
Сочи, че предвид постигнато споразумение с Комисия за защита на потребителите
дължимата неустойка е в размер на три стандартни за ползваната програма месечни
абонаментни такси. С оглед изложеното ищецът претендира неустойка в размер на
122.97 лева по допълнително споразумение от 07.02.2017 г. към договор за
мобилни услуги от 07.06.2013 г. за номер
0895506*** и неустойка в размер на 14.97 лева по договор за мобилни
услуги от 07.02.2017 г. за телефонен номер **********, или неустойка по двата
договора в общ размер на 137.94 лева, съгласно фактура № **********/05.06.2017
г..
На следващо място излага, че между страните бил сключен
договор за лизинг от 07.02.2017 г., съгласно който операторът предоставил
на ответника за временно и възмездно
ползване мобилно устройство SAMSUNG модел Galaxy A3 2016 Black, като абоната се
задължил да заплати 23 месечни лизингови вноски в размер на 13.99 лв. всяка,
съгласно уговорения погасителен план. Твърди, че поради прекратяване на
договорите на мобилни услуги и преустановяване па предоставяните услуги, на
основание т. 12. ал.2 от Общите условия, дължимите месечни лизингови вноски за
предоставеното па абоната устройство марка SAMSUNG модел Galaxy A3 2016 Black
са обявени за предсрочно изискуеми. С оглед изложеното ищецът претендира сума в
размер на 293.79 лева, представляваща незаплатени лизингови вноски за периода
от м. 06.2017 до м. 01.2019 г..
В законоустановения срок, предвиден в чл.131 ГПК ответникът,
чрез назначения му особен представител, депозира отговор на исковата молба, с
който оспорва предявените искове. Ответникът не оспорва наличието на
облигационни отношения с ищеца. Излага, че едностранно издадените от ищеца
фактури са частни диспозитивни документи и нямат обвързваща съда материална
доказателствена сила относно твърдения факт за дължимост на посочените в тях
задължения. На следващо място счита, че претендираните и начислени неустойки за
предсрочно прекратяване на договорите са нищожни на основание чл. 26, ал.1, пр.З ЗЗД и чл. 146. ал.2 ЗЗП.
Съдът, като прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение, намира от фактическа и
правна страна следното:
Не се спори между страните и
договор за мобилни услуги от 07.06.2013 г.
сключен между ищеца назован „оператор” и ответника И.М.Р. страните постигнали съгласие операторът да предоставя услуги чрез
своята обществена мобилна наземна мрежа
за телефонен номер 0895506***, които ответникът да заплаща, съгласно
избрания от абоната тарифен план, посочен в т. 5 от договора.
Видно от допълнително споразумение
от 07.02.2017 г. сключено между ищеца и ответника страните уговорили нов тарифен план за телефонен номер 0895506***, посочен в Раздел I, т. 1 от споразумението, а именно: 40.99 лева с ДДС
– месечна абонаментна такса. С подписването на споразумението, абонатът
декларирал, че е запознат с Общите условия, съставляващи неразделна част от
договора и с действащия ценоразпис на оператора. Страните се съгласили, че с
подписване на споразумението срокът за ползване на услугите предоставени от
оператора на потребителя чрез горепосочения мобилен номер се продължава до дата
07.02.2019 г., както и че това допълнително споразумение отменя подадените от
потребителя преди датата на подписването му и неизпълнени заявления за смяна на
абонаментен план и че настоящият договор влиза в сила от 07.02.2017 г. – Раздел IV, т. 2 от допълнителното
споразумение. В Раздел II е уговорено, че при подписване на споразумението
потребителят получава мобилно устройство SAMSUNG модел Galaxy A3 2016
Black.
В Раздел IV
т. 4 е уговорено, че ако в случай на прекратяване на ползване на услугите,
предоставени от оператора на потребителя с горепосочения мобилен номер през
срока посочен в чл. 2 от този раздел, по вина или инициатива на потребителя,
последният дължи неустойка в размер на сумата на стандартните за съответния
абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на
този срок. Във всички случаи, в които е предоставено устройство за пoлзване на
услуги, съгласно посоченото в договора, потребителят дължи и разликата между
цената на устройството без абонамент, съгласно последно актуалната ценова листа
на оператора за съответното устройство към момента на прекратяване на договора
по отношение на коя да е СИМ карта/номер, посочени в него, и заплатената от
него при предоставянето му от оператора цена в брой или съответно обща
лизингова цена по договора за лизинг – т. 5, Раздел IV.
Не се спори между страните и видно
от договор
за мобилни услуги от 07.02.2017 г. сключен между ищеца назован
„оператор” и ответника И.М.Р. назован „потребител” страните постигнали съгласие операторът да
предоставя услуги чрез своята обществена мобилна наземна мрежа за телефонен номер **********, които
ответникът да заплаща, съгласно избрания от абоната тарифен план, посочен в т. 5
от договора, а именно: 4.99 лева
с ДДС – месечна абонаментна такса. С подписването на договора, абонатът
декларирал, че е запознат с Общите условия, съставляващи неразделна част от
договора и с действащия ценоразпис на оператора. Страните са постигнали
съгласие, че договорът влиза в сила от 07.02.2017 г. и е със срок на действие е
до 07.02.2019 г.
В т. 11 от договора е уговорено, че ако в случай на
прекратяване на ползване на услугите, предоставени от оператора на потребителя
с горепосочения мобилен номер през срока, посочен в чл. 2 от този раздел, по
вина или инициатива на потребителя, последният дължи неустойка в размер на
сумата на стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за
всяка една СИМ карта/номер до края на този срок.
Видно от договор за лизинг, сключен на 07.02.2017 г.,
ищецът, в качеството си на лизингодател предоставил на ответника
–лизингополучател мобилно
устройство SAMSUNG модел Galaxy A3 2016 Black на стойност 321.77 лева, която следвало да бъде платена на 23 месечни
вноски с размер 13.99 лева, като първата лизингова вноска е с падеж 07.03.2017
г., а последната с падеж – 07.01.2019 г. С подписване на договора,
лизингополучателят декларирал, че лизингодателят му е предал устройството, предмет на договора. В чл.12,
ал. 2 от Общите условия на договора за лизинг е уговорено, че месечните вноски
и другите дължими възнаграждения стават предсрочно изискуеми в случай на
прекратяване на договора/ договорите за предоставяне на мобилни и/или фиксирани
услуги сключени от лизингополучателя, както и в случай на забава в плащане на
дължими съгласно тези договори плащания.
Представени са и данъчни фактури, издадени от ищеца на
ответника за отчетен период 05.02.2017 г. – 04.05.2017 г., като видно от
съдържанието им същите имат за предмет месечни и еднократни такси (абонаменти,
допълнителни пакети и лизингови вноски). Към всяка от фактурите има приложено
извлечение – детайлизирана справка от потреблението на ползвания номер.
Представена е и крайна данъчна фактура №
**********/05.06.2017 г., издадена от ищеца на обща стойност 1252.81 лева, с
падеж на плащане 20.06.2017 г., от която се установява, че на ответника са
начислени неустойки за предсрочно прекратяване на договори за услуги на
стойност 834.09 лева, както и лизингови вноски в размер на 293.79 лева, като са
налице и останали неизплатени задължения на потребителя за предходния период,
възлизащи на стойност 124.93 лева с вкл. ДДС.
В Общите условия на „Теленор България” ЕАД за
взаимоотношенията с потребителите на електронни съобщителни услуги е
предвидено, че когато потребител, с вече сключен и действащ индивидуален
договор, сключи нов индивидуален договор, всички използвани от него услуги
преминават на обща сметка и се заплащат по една фактура – т. 18. Съответно
т. 23, б. „б” и „в” от Общите условия предвиждат абонатите да заплащат месечния
абонамент, който се предплаща от потребителя ежемесечно, в размери съобразно
избрания от потребителя абонаментен план/програма/пакет, и месечна цена
за ползвани услуги, представляваща сумата от стойността на всички услуги, ползвани
от потребителя през дадения месец. В т. 26 и т. 27 от Общите условия е предвидено при ползване
на услуги чрез индивидуален договор заплащането на ползваните услуги да се
извършва въз основа на фактура, която се издава ежемесечно на името на потребителя.
При сключване на индивидуален договор всеки потребител – страна по договора
бива уведомен за датата от месеца, на която ще му бъде издавана фактура.
Неполучаването на фактурата не освобождава потребителя от задължението му за
плащане на дължимите суми. Плащането на посочената във фактурата сума се
извършва в срока, указан в нея, но не по-късно от 18 дни след датата на
издаването й. В случай, че сумата по фактурата не е заплатена в срок, Теленор
има право да ограничи и/или спре достъпа на потребителя до услуга/услугите, с
изключение на достъпа до услугите за спешни повиквания, до заплащане на
дължимите суми. Съгласно чл. 19б, б. „в” от Общите условия Теленор има право
едностранно да прекрати индивидуален договор, срочен или безсрочен, в случай че
потребителят не е платил дължими суми след изтичането на сроковете за плащане
по индивидуалния договор, съответно съгласно Общите условия.
От приложеното за послужване частно гр. дело № 2202/2018
год. по описа на РС Габрово, се установява, че ищецът подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение, като издадената на 13.11.2018 г. заповед по
чл. 410 ГПК е връчена на ответника по реда на чл. 47, ал 5 ГПК.
Други доказателства от значение за правния спор не са
представени.
По отношение на
установителните искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Предявени са установителни искове, с правна квалификация чл.
422, ал. 1 ГПК вр. чл.79, ал.1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установени
задължения на ответника за месечни абонаментни такси и потребени
далекосъобщителни услуги по договор за
мобилни услуги от 07.06.2013 г. и допълнително споразумение от 07.02.2017 г.
към него и по договор за мобилни услуги от 07.02.2019 г..
Основателността на предявените,
при условията на обективно кумулативно съединяване, искове за установяване
задължението на И.М.Р. да заплати
стойността на месечни абонаментни такси и потребени далекосъобщителни
услуги на обща стойност 124.93 лева, се обуславя от предпоставките: валидно
възникнало между страните правоотношение, елемент от съдържанието на което е
задължение за заплащане на определена парична сума, настъпил падеж на това
задължение и релевирано неизпълнение от страна на задълженото лице.
На основание чл. 154, ал.1 ГПК ищецът носи доказателствената
тежест да установи положителните факти, представляващи елементи от
правопораждащия претенцията му за реално изпълнение на конкретното облигационно
задължение, фактически състав. Неизпълнението на валидно възникнало задължение
е по същността си отрицателен факт, за доказването на който е достатъчно
твърдението на претендиращия реално изпълнение. Задълженото лице носи
доказателствената тежест да установи факта на изпълнение на договорното си
задължение, като при липсата на ангажирани доказателства в този смисъл, съдът
следва да приеме твърдяното неизпълнение за доказано.
За установяване на възникнало валидно правоотношение между
страните следва да бъдат представени доказателства за правопораждащия го факт,
страните и неговото съдържание. Представените договор за мобилни услуги от 07.06.2013 г. и допълнително споразумение
към него от 07.02.2017 г., съответно договор за мобилни услуги от
07.02.2017 г. съставляват и установяват юридическия факт, породил облигационни
правоотношения между страните, които са срочни и валидни за срок до 07.02.2019 г. В този смисъл за
претендирания от ищеца период: 05.02.2017
г. – 04.06.2017 г., отразен във фактурите страните са били обвързани от
облигационно правоотношение за всеки от двата номера.
За да е елемент от същото задължението на ответника да
заплати стойността на потребени далекосъобщетелни услуги, ищецът следва да
установи реалното им предоставяне за процесния период. Представените два броя
данъчни фактури не са подписани от получателя на отразената в тях облагаема
доставка. Същите съставляват частен удостоверителен документ, в който е
отразена счетоводна информация. Съгласно чл. 6, ал. 1 от Закона за
счетоводството, даващ легална дефиниция на първичен счетоводен документ,
какъвто е данъчна фактура, същата е носител на информация за регистрирана за
първи път стопанска операция. Данъчната фактура е частен свидетелстващ
документ, който удостоверява данъчно събитие и начислен данък, която следва да
се цени съобразно чл.182 ГПК.
Действително всяка от фактурите не установява осъществен
факт на извършване на облагаема доставка, което е основанието за
заплащане на нейната стойност, но предвид обстоятелството, че фактурите са
съставени от ищеца не с оглед нуждите на процеса, а ответникът не оспорва факта
на потребяване на далекосъобщителните услуги,
съдът намира, че счетоводно отразените стопански операции са извършени и съответно е възникнало
задължението за заплащане на стойността им.
По отношение на изпълнението на задължението, ответникът е
изпаднала в забава, съгласно т. 26 от Общите условия, след изтичане на
18-дневния срок за плащане, след датата на издаването на съответната фактура
(05.03.2017 г. и 05.04.2017 г.), откъдето следва, че вземанията, предмет на
исковите претенции са с настъпила изискуемост.
Наличието на всички конститутивни елементи от фактическия
състав, обуславящ основателността на претенцията на ищеца, с правно основание
чл. 79, ал. 1 ЗЗД – наличие на валидно правоотношение, елемент от което е
задължение за заплащане на стойността на месечни абонаментни такси и потребени
от ответника чрез далекосъобщителната мрежа на ищеца услуги и неизпълнение на
последното, са налице, което обуславя извод за доказаност на исковете по
основание.
Относно размера им, същият е установим чрез извършване на
проста аритметична операция, въз основа на отразеното във фактурите, издадени
за съответните договори, от които следва да се приспаднат начислените
погасителни вноски по договора за лизинг
- тези суми не представляват далекосъобщителни услуги, а лизингови вноски по
договор за лизинг от 07.02.2017 г., което вземане не е предмет на издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. С
оглед изложеното и на основание чл. 161 ГПК съдът приема, че размерът на останалите
неизпълнени задължения на потребителя за месечни абонаментни такси и потребени
далекосъобщителни услуги по договор за
мобилни услуги от 07.06.2013 г. и допълнително споразумение към него от
07.02.2017 г. за телефонен номер 0895506*** е 81.98 лева с вкл. ДДС,
съответно по договор за мобилни услуги от 07.02.2017 г. за телефонен номер ********** е 14.62 лева с вкл. ДДС или общо
96,60 лева с вкл. ДДС, за която сума
предявеният иск с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл.79, ал.1,
предл. 1 ЗЗД е основателен, като за разликата до предявения размер от 124.93
лева, искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Посочената сума е дължима от ответника ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, въз основа на което е било образувано гр. дело №
2202/2018 г. на РС Габрово – 05.11.2018 год. до окончателното изплащане – арг.
от чл.422, ал.1 ГПК. В случая, обаче заповедният съд в издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК е постановил, че законна лихва върху главницата се дължи от
07.11.2018 г.. Тъй като заявителят не е
искал поправка на датата по реда на чл. 247 ГПК, то и съдът, който разглежда
иска не може да постанови различна дата от тази посочена във вече издадената
заповед, от която да се дължи законната лихва върху главницата.
По отношение на осъдителните
искове с правна квалификация чл. 92 ЗЗД.
Предмет на производството са и обективно съединени
осъдителни искове с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сума в размер
на 122.97 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на
допълнително споразумение от 07.02.2017 г. към договор за мобилни услуги от
07.06.2013 г. за номер 0895506***, съответно сума в размер на
14.97 лева, представляваща неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги от 07.02.2017 г. за номер **********.
Неустойката е акцесорно съглашение, с предмет задължението
на неизправна страна по правна сделка да престира определена (глобално или в
процент) или определяема парична сума, като обезщетение за вредите от
неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо същите да
бъдат доказвани.
Основателността на предявените, при условията на обективно
кумулативно съединяване искове срещу И.М.Р. за осъждането й да заплати неустойки за предсрочно прекратяване
на договорите в размер на общо 137.94 лева, се обуславя от предпоставките:
валидно възникнало правоотношение между страните, елемент от допълнителното
съдържание на което е задължението на ответника да заплати определена парична
сума (валидна уговорка за неустойка) при предсрочно прекратяване на договора,
както и размера на това задължение.
В Раздел IV т. 4 от допълнително
споразумение от 07.02.2017 г. към договор за мобилни услуги от 07.06.2013 г., съответно т. 11 от договор за
мобилни услуги от 07.02.2017 г. е уговорено, че ако в случай на прекратяване на
ползване на услугите, предоставени от оператора на потребителя с горепосочения
мобилен номер през срока посочен в чл. 2 от този раздел, по вина или инициатива
на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата на стандартните
за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер
до края на този срок.
Съгласно Тълкувателно решение №7/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в
хипотезата на двустранен договор, който е за продължително или периодично
изпълнение, подлежащ на разваляне за в бъдеще, уговорената между страните
неустойка за забава се дължи – в случай на неточно, вкл. забавено изпълнение,
обусловило развалянето, но само за онази част от сделката, чието действие се
запазва (до развалянето). Съответно кредиторът ще може да търси и неустойката
за обезщетяване на вреди поради настъпилото за в бъдеще разваляне (неустойка за
развалянето), но за другата част от сделката, ако такава неустойка реално е
била уговорена. В рамките на настоящия спор се претендира именно
компенсаторната неустойка - за частта от договора, която се прекратява.
В решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г., Т.
К., ІІ Т. О. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК, е прието, че
неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна
функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай
на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче,
уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни
норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми,
израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и
търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или с добрите нрави
прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр.1 и пр.3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.
Предпоставките и случаите, при които уговорената в договор
неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави, са изяснени в т. 4 от
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Според дадените с решението указания, преценката дали една неустойка е нищожна
от гледна точка на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора, като клаузата за неустойка е нищожна поради
накърняване на добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) във всички случаи, когато е
уговорена извън присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции.
Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неписани
морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна
последица като противоречието със закона - нищожност на договора. Следва да се
отбележи, че константната практика, формирана по повод искове, с предмет
вземания за неустойка, е категорична, че съдът е длъжен да следи служебно за
спазването на добрите нрави, като при разрешаване на спор за съществуване на
вземане за неустойка дължи самостоятелна преценка за действителността на
неустоечната клауза, независимо дали страните са се позовали на нищожността й –
в този смисъл решение № 247/11.01.2011 г. по т. д. № 115/2010 г. на ВКС, ІІ Т.
О. и решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. № 1050/2011 г., на ВКС, ІІ Т. О.
В изпълнение на служебното задължение за изследване
валидността на уговорена клауза в двете споразумения за компенсаторна
неустойка, преценена към пораждане на задължението, съдът намира, че същата противоречи
на добрите нрави, тъй като уговореният размер, формиран от месечните такси до
изтичането на срока на договора нарушава принципа на справедливост и
добросъвестност в гражданските
отношения. В решение № 219 от 09.05.2016 г. по т. д. № 203/2015 г., Т.
К., І Т. О. на ВКС е разяснено, че уговорка в договор за финансов лизинг, че
при предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя,
последният има задължение да заплати лизинговите вноски за периода от
прекратяването (развалянето) до края на срока на договора има характер на
неустойка за вредите от развалянето, но неустоечната клауза е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави, тъй като съвпада напълно с обема на главното
задължение, което обезпечава. Процесната уговорка за заплащане на неустойка в
размер на сумата на стандартните за съответния абонаментен план месечни
абонаменти, оставащи до изтичането на срока на договора, преценена към
възникване на задължението, обуславя извод за противоречие с добрите нрави и
нищожност на клаузата, тъй като съвпада с обезпеченото главно задължение.
Следва да се посочи, че размера на вредата на мобилния оператор, съизмеряваща
се с размера на вноските (цената на услугата) до края на срока на действие на договора, създава само илюзорно
право на прекратяване на договора от страна на ответника – потребител, т.е.
същата е и неравноправна и на това основание пак нищожна.
С прекратяване на договора от потребителя търговецът
разполага с възможност да предостави услугата на друг потребител, от който да реализира
пропуснатата печалба, като ползването на същата услуга от предишния не я
обезценява по никакъв начин. Затова клаузата за компенсаторна неустойка по
двата договора не е породила валидно задължение в тежест на ответника И.М.Р..
Нищожността на неустоечната клауза изключва възникването на претендираното въз
основа на нея вземане за неустойка, като съдът счита за ненужно да обсъжда
наличието на останалите факти, включени във фактическия състав на процесното
вземане. Ето защо предявените искове следва да се отхвърлят като неоснователни.
Следва да се отбележи, че искането да се присъди неустойка в редуциран размер
на 3 месечни абонаменти вноски не променя изводите на съда. Нищожна клауза за
неустойка не поражда права и
задължения, което изключва възникването вземане за неустойка в намален
размер.
По отношение на
осъдителния иск с правна квалификация чл. 345 ТЗ вр. чл.232, ал.2 ЗЗД.
Ищецът следва да докаже по иска с правна квалификация чл.345 ТЗ вр. чл.232, ал.2 ЗЗД: извършена двустранна правна сделка – сключен договор
за лизинг, изпълнение на задължението си да предаде лизинговата вещ на
лизингополучателя и настъпила изискуемост на задължението на ответника да
заплати уговорените лизингови вноски.
Страните не спорят, че сключеният помежду им договор за
лизинг от 07.02.2017 г. е източник на облигационно правоотношение със
съдържание задължението на лизингодателя да предостави за ползване движима вещ
(мобилно устройство SAMSUNG модел Galaxy A3 2016 Black) на лизингополучателя
срещу задължението на последния да заплаща лизингови вноски, съгласно уговорен
погасителен план. Изискуемостта
на задължението за заплащане на лизингови вноски е настъпила, тъй като същото е
уговорено като срочно – с падеж 7-о число на месеца, като покана от страна на
кредитора не е необходима. Доказано
е и предаването на лизинговата вещ - с
подписване на договора, лизингополучателят декларирал, че лизингодателят му е
предал устройството, предмет на договора.
Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и
вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също
основание - договора за лизинг. По тези съображения позоваването на
предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията.
Предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се
предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а
изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението.
Съдът, съобразявайки, че към момента на предявяване на иска всички лизингови
вноски по договора са с настъпил падеж
/последната лизингова вноска е с падеж – 07.01.2019 г./, като в случая е
безпредметно да се изследва дали е била надлежно обявена предсрочна изискуемост
преди предявяването на иска, още повече че не се твърди лизингополучателят да е
върнал лизинговата вещ - предмет на договора, намира, че предявеният иск е
доказан за процесния период м. 06.2017 г. – м. 01.2019 г., като задължението на
ответника възлиза на сумата 279.80 лева (20 месеца х 13.99 лева). Ето защо, искът е основателен и
следва да бъде уважен до размера от 279.80 лева, като за разликата до
предявения размер от 293.79 лева, искът е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен.
Съгласно указанията, дадени в т.12 на ТР №4/2013 г. на
ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415,
ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното
производство.
Следва да се отбележи, че тъй като ищецът е предявил
установителен иск за част от вземанията по издадената по ч. гр. д. № 2202/2018
год. по описа на РС Габрово заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, то
направените по делото разноски в заповедното производство следва да се
разпределят съобразно правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 4 ГПК. В заповедното
производство доказаните разноски представляват внесена държавна такса в размер
от 25.40 лева и адвокатско възнаграждение (191.34 лева), от които ищецът има
право на 16.49 лева. Предвид частичното
уважаването искове, в ползва на ищеца следва да бъде присъдена сумата 375 лева
– разноски за исковото производство, формирани от заплатената държавна такса (74.60
лева), адвокатско възнаграждение (180 лева) и депозит за особен представител
(300 лева) пропорционално на уважената част от исковете.
Така мотивиран, СЪДЪТ,
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА за установено по предявените от „Теленор България“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
„Младост” № 4, Бизнес Парк София, сграда 6, обективно, кумулативно съединени
искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, че И.М.Р.,
ЕГН **********, с адрес: ***, му дължи
заплащане на сумата 96,60 лева
(деветдесет и шест лева и шестдесет стотинки) – главница, представляваща
месечни абонаментни такси и потребени далекосъобщителни услуги за периода 05.02.2017 г. – 04.06.2017 г. по договор
за мобилни услуги от 07.06.2013 г. и допълнително споразумение от 07.02.2017 г.
за номер 0895506*** и договор за
мобилни услуги от 07.02.2017 г. за номер
**********, заедно със законната лихва върху нея, считано от 07.11.2018
г. до погасяването й, за която сума в
производството по частно гр. д. № 2202/2018 г. на РС Габрово, е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над сумата от 96,60 лева
до пълния предявен размер от 124.93
лева.
ОСЪЖДА И.М.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Младост” № 4, Бизнес Парк София, сграда 6, на основание чл. 345 ТЗ вр. чл.232,
ал.2 ЗЗД, сумата 279.80 лева (двеста
седемдесет и девет лева и осемдесет стотинки) – лизингови вноски, дължими за
периода м. 06.2017 г. – м. 01.2019 г. по договор за лизинг, сключен на
07.02.2017 г., като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата над сумата от 279.80 лева до пълния предявен размер от 293.79 лева.
ОТХВЪРЛЯ предявените от
„Теленор България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. „Младост” № 4, Бизнес Парк София, сграда 6 срещу И.М.Р., ЕГН **********, с адрес: *** обективно, кумулативно съединени
искове, с правна квалификация чл. 92 ЗЗД, за заплащане на сумата 122.97 лева
(сто двадесет и два лева и деветдесет и седем стотинки), представляваща
неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги от 07.06.2013
г. и допълнително споразумение от 07.02.2017 г. за номер 0895506*** и за заплащане на сумата 14.97 (четиринадесет лева и
деветдесет и седем стотинки), представляваща неустойка за предсрочно
прекратяване на договор за мобилни услуги от 07.02.2017 г. за номер ********** г..
ОСЪЖДА И.М.Р., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. „Младост” № 4, Бизнес Парк София, сграда 6, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 375 лева (триста седемдесет и пет лева) – разноски за исковото
производство и сумата 16.49 лева (шестнадесет лева и четиридесет и девет
стотинки) – разноски за производство по частно гр. д. № 2202/2018 г. на
РС-Габрово.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Габровския окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: