Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 277
гр.Елхово, 06.02.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Елховският
районен съд в публично съдебно заседание на двадесет и шести ноември през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: В. Апостолова
при секретаря М. Д., като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 536 по
описа на съда за 2019 година, за да се произнесе взе в
предвид следното:
Производството е образувано по постъпилата от „***“ ЕООД, с ЕИК ***, чрез пълномощника
- юрисконсулт К.А., искова молба против Н.Х.Б. ***, с която е предявен иск с правно основание чл.422, вр.с чл.415, ал.1, т.1 от ГПК за установяване съществуване на парично вземане,
за което е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
В исковата молба се твърди, че на 15.01.2014г. К. К. Д. /вероятно е
допусната техническа грешка като вместо В. е вписано К./ е кандидатствала за отпускане на
потребителски кредит, като е попълнила и Стандартен Европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити. На 17.01.2014г. е сключен
Договор за потребителски кредит № ***, между „***“ ЕООД като кредитор от една
страна и от друга страна - В. К. Д. като длъжник, К. В. Д.като солидарен
длъжник и Н.Х.Б. - също като солидарен длъжник,
при конкретно посочени условия за срок 18 месеца. К. Д. и отв. Н.Б.,
в качеството си на солидарни длъжници по Договора са се задължили да отговарят
за задължението на В. К. Д., при условията, посочени в Договора и Общите
условия към него.
Твърди се, че ищцовото дружество добросъвестно е
изпълнило задълженията си по този Договор като
на 17.01.2014г. е превело сумата 1350.00 лв. по посочена от длъжника В. Д. банкова
сметка.
*** солидарните длъжници, един от които е
отв. Б., не са изпълнили поетото от тях задължение да изплатят този кредит на
18 равни месечни вноски по 124.20 лева всяка, като са били направени само шест пълни и една
частична погасителни вноски, последната от които с дата 09.10.2015г. След
изпадането на длъжниците в забава и съгласно т.10.3.1 от Общите условия към
Договора за револвиращ заем, на 07.10.2014г. процесният Договор е прекратен
автоматично от страна на ищцовото дружество и поради
неизпълнение на договорните задължение е начислена еднократно неустойка в
размер на 405.34 лв. Към подаването на исковата молба в съда ищецът сочи, че
общата платена от длъжниците по този Договор сума е в размер на 864.20 лева, че
погасителния план е изтекъл на 15.08.2015г., а останалото непогасено вземане е в
размер на 1412.33лв.,
както и дължима неустойка в размер на 405.34 лева
Вземането си, представляващо остатък от
паричния дълг, ведно с лихва за забава, ищецът заявил по реда на чл. 410 ГПК и
в негова полза била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д № 209/2019г. на
ЕРС за исковите суми, но поради подадено от ответника Н.Б. възражение по реда
на чл. 414 от ГПК, на основание чл. 415, ал.1, т.1 от ГПК е било указано на
заявителя – ищец в настоящото производство да предяви иск по чл. 422 от ГПК за
установяване на вземането си по отношение на този длъжник в едномесечен срок от
съобщението.
Ето защо ищецът желае съдът да признае за установено, че „***“ ЕООД
има срещу ответника Б. валидно и изискуемо вземане за посочените по-горе суми
както следва: 1412.33 лева представляващи неизплатено
парично задължение, заедно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда –
16.04.2019 година до изплащане на задължението
и неустойка в размер на 405.34 лева. Претендират
се и направените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски.
В срока по
чл.131 ГПК ответникът
Н.Б. е подал писмен отговор, в който заявява, че оспорва предявеният иск с
твърдение, че същият е недопустим и неоснователен по следните съображения: На
първо място сочи, че не е
налице валидна облигационна връзка между него и дружеството-ищец, породена от
Договор за потребителски кредит № ***от 17.01.2014г., тъй като на посочените в
Договора дата и място - гр.***, той не е подписвал договор с такова съдържание.
В този смисъл твърди, че представеното от ищеца писмено доказателство – Договор
за потребителски кредит № ***от 17.01.2014г. е неистински и поради това от този
договор не произтичат никакви задължения за него.
На следващо място при условия на
евентуалност твърди, че искът срещу него е предявен след като вземането на
ищцовото дружество е било погасено по давност и в този смисъл се позовава на
изтекла погасителна давност и на това основание сумите не се дължат.
На трето място заявява, че
процесният Договор е недействителен поради противоречие със закона на основание
чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД, във вр. с чл.22 от Закона за потребителския кредит, тъй
като не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11 ал.1, т.7-12 и 20 и
чл.12, ал.1, т.7- от ЗПК. Твърди, че съдържащата се в раздел VІ-ти на Договора
информация относно броя и размера на погасителните вноски, ГПР и годишния
лихвен процент, е най-обща, не отговаря на изискването да е разбираема и
недвусмислена и с нея не се конкретизира какво точно се включва в размера на
месечната вноска като части от главницата и лихвата, не е посочена паричната
единица на сумата, подлежаща на връщане, неясен е и срокът за връщането на
кредита, което води до неяснота относно общия размер на плащанията по
потребителския кредит, която може да бъде квалифицирана като пълна липса на
задължителен реквизит на договора. Към договора липсва погасителен план и
същият не отговаря по съдържание на чл.11,
т.9 от ЗПК, тъй като в него не са посочени условията, при които годишният
процент на разходите (ГПР) може да бъде променян, а освен това размерът на
уговорения ГПР от 100.05 % противоречи на добрите нрави, тъй като се явява
несъответен на интереса и на двете страни от сключването на договора,
респективно обуславя неоправдано разместване на имущество като последица от
изпълнението му.
На следващо място ответникът
твърди, че не са били налице и предпоставките за обявяване на предсрочна
изискуемост на задължението, тъй като към момента на подаване на заявлението по
чл.410 ГПК пред ЕРС ищецът не го е уведомил по надлежния ред за настъпилата
предсрочна изискуемост на кредита.
Ответникът желае съдът да отхвърли иска като неоснователен
и недоказан. С писменият отговор не са представени доказателства и не са
направени доказателствени искания.
В съдебно
заседание не се явява представител на ищцовото дружество, но в писмено
становище от негов проц. представител – юриск.Р. И. се заявява, че
установителните искове се поддържат изцяло и се желае същите да бъдат уважени
изцяло. Подробни съображения са изложени и по отношение възраженията на
ответника, като същите се считат за неоснователни.
Ответникът Н.Б., редовно призован, не се
явява лично в съдебно заседание, но неговият процесуален представител адв. П.М.
заявява, че поддържа изцяло съображенията, изложени в писмения отговор.
От събраните по делото писмени доказателства
съдът приема за установено от фактическа страна следното:
От приложеното по делото ч.гр.д. № 209/2019
по описа на ЕРС, образувано по подадено на 16.04.2019г. от ищеца „***“ ЕООД заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, съдът е издал Заповед №
566 от 17.04.2019г. за изпълнение за паричното вземане, с която е разпоредено
на длъжниците В. К. Д.с ЕГН – ********** в качеството на кредитополучател; К.
В. Д.с ЕГН – ********** в качеството му на съдлъжник и Н.Х.Б. с ЕГН - ********** в качеството му на
съдлъжник, да заплатят солидарно на ищцовото
дружество сума в общ размер на
1817.67 лева, от която главница в размер на 1412.33 лева, дължима по неизпълнен
Договор за потребителски кредит № ***от 17.01.2014 г. и неустойка в размер на
405.34 лева, ведно със законната лихва върху главницата от 1412.33 лева,
считано от датата на завеждане на заявлението в съда – 16.04.2019 г. до
изплащане на вземането, както и разноски по делото в общ размер на 106.35 лева,
от които 36.35 лева внесена д.т. за образуване на настоящото производство в
съда и 70.00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
Не е спорно, че в двуседмичния срок по чл.414
ал.2 от ГПК само длъжникът-ответник Н.Б. е депозирал възражение, в което е
заявил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение,
а другите двама длъжници не са подали такова възражение. Въз основа на това
оспорване е постановено Разпореждане № 925 от 04.06.2019г. по ч.гр.д. №
209/2019г. по описа на ЕРС, с което е предоставена на кредитора възможност в
едномесечен срок да предяви иск относно вземането си против длъжника –
ответник, от която същият се е възползвал, образувайки настоящото гр.
производство, а именно - в едномесечен срок да предяви иск относно вземането си
против Н. Б..
От представените по делото Договор за потребителски кредит № ***от
17.01.2014г. с приложение към него – Декларация от 15.01.2014г. във връзка с
обработката на лични данни на клиента, Общи условия на „***“ ЕООД към договори
за потребителски кредит, преводно нареждане (документ за кредитен превод №
7012099 с референция-270PMWP140170041 от дата 17.01.2014г.), карта на
клиента - В. К. Д.от 15.01.2014г.,
Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация с попълнени данни
на 15.01.2014г., е видно, че на 17.01.2014
година между дружеството – ищец в качеството на
кредитор от една страна и от друга страна В. Д. в качеството на клиент
/кредитополучател/, К. Д. и ответника Н.Б., последните двама в качеството на
съдлъжници, е бил сключен Договор за потребителски кредит № ***, съгласно който ищецът е предоставил на В. Д. сума
в размер на 1350.00 лева, като е уговорен размера на месечните погасителни вноски на 124.20лв.
и броя на погасителните вноски - 18. Отразено е, че падежът на всяка вноска е
на 15-то число на месеца. В параметрите на одобрения кредит, посочени в поле VІ – „параметри на договора на
потребителски кредит“ е посочен и ГПР 100.05 %, ГЛП 71.38
%, лихвен процент на ден 0.20%, а общото задължение е в размер на 2235.60
лева.
Съгласно
текста на раздел VI буква „Б” от сключеният Договор, неразделна част от него са
Общите условия към договор за потребителски заем за физически лица, които са
предадени при подписването на договора и с които клиента е запознат и ги
приема. Изрично е вписано, че клиента внимателно е запознат със съдържанието на
тези ОУ преди подписването на договора за потребителски кредит, няма забележки
към тях и се задължава да ги спазва като неразделна част от договора. Към
исковата молба са приложени и цитираните Общи условия, като е видно, че в т.3 от
тях е разписан начина на сключване на договор за потребителски заем, а именно -
кредиторът чрез упълномощен от него кредитен експерт представя на клиента и
съдлъжниците образец на договор за потребителски заем, като с помощта на
кредитния експерт клиентът и съдлъжниците са длъжни надлежно да попълнят и проверят
всички клаузи и данни на договора. След това клиентът и съдлъжниците са длъжни
собственоръчно да подпишат договора за потребителски заем и неговите приложения
и да ги предадат чрез кредитния експерт на кредитора. Подписаният договор влиза
в сила след одобряването и подписването му от кредитора, която дата е и датата
на сключване на договора. Съгласно т.4 от ОУ за ползвания заем клиента дължи на
кредитора годишна лихва, чийто процент е определен в точка VІ от договора и
общият размер на договореното възнаграждение /годишен лихвен процент/ по
кредита е предварително определен в
погасителния план на база на лихвения процент по Договора.
Във връзка с направеното от отв.Н.Б. оспорване
и открито производство по чл.193 ГПК за оспорване истинността на представения от ищеца Договор за потребителски
кредит № ***от 17.01.2014
година, сключен между В. К. Д.и „***“ ЕООД, със солидарен длъжник Н.Х.Б., по
повод твърдението на ответника, че подписът в края на този документ срещу „СД
/солидарен длъжник/ 2“, не е изпълнен от Н.Х.Б., съдът извърши проверка на
истинността на оспорения документ и допусна изслушване на съдебно-графическа
експертиза. От заключението на вещото лице А.Ч. по тази експертиза е видно, че
положеният под оспорения документ – Договор за потребителски кредит № ***от 17.01.2014 година, подпис срещу „СД
/солидарен длъжник/ 2“ в края на договора, е изпълнен от ответника Н.Х.Б.. Това
заключение, потвърдено в съдебно заседание от в.л., се възприема изцяло от съда
като обективно, компетентно и безпристрастно, а и същото не е оспорено от
страните. Ето защо съдът приема за недоказано оспорването истинността на
Договор за потребителски кредит относно положеният върху него от Н.Б. подпис
като солидарен длъжник и в този смисъл приема, че между страните е налице
договорно правоотношение.
По делото не се спори от страните и от
приетото по делото преводно нареждане се установява, че сумата в размер на 1350.00
лева е преведена от ищеца по сметка на клиента - В. К. Д.на 17.01.2014 г.
От представеното от ищеца заедно
с исковата молба извлечение към 15.07.2019 г. по сметка към Договор за
потребителски кредит № ***е видно, че общата постъпила сума по Договора за кредит е 823.27
лева /макар в извлечението да е посочена като платена сума в размер на 864.20лв./,
като клиента В. Д. е платила в периода от 20.01.2014г. до 09.10.2015г. 6 пълни
вноски по 124.20 лева и една непълна вноска от 78.07 лева /без да е отбелязана
дата на плащането на последната вноска/, след което няма постъпили вноски от
страна на клиента и съдлъжниците и останалото задължение е в размер на 1412.33
лева, от които главница - 1028.23 лева,
а разликата над тази сума до общия остатък от 1412.33 лв. - лихва. Видно от
отбелязването в същото извлечение общият размер на дължимата главница е в
размер на 1350.00 лева, а размера на дължимата лихва е общо 885.60 лева, като с
платените от ответника суми е погасена главница в размер на сумата 321.77 лева.
За размера на непогасената главница е настъпил падежа на всички погасителни
вноски, като последната вноска е с падеж на 15.08.2015г.
Видно от представеното от ищеца уведомително
писмо от 07.10.2014г., със същото ищцовото дружество е уведомило отв. Б., че съгласно Общите условия към
Договора за кредит, считано от 07.10.2014г. същият се явява едностранно
прекратен поради неизпълнение от страна на длъжниците на задължението по
Договора и на същото основание вземането на ищеца по Договора е обявено за
предсрочно изискуемо като общата дължима сума е в размер на 1704.00 лева –
главница, 18.33 лева - лихва за забава и 405.34- неустойка. Ищецът е уведомил
ответника, че в случай, че последния не предприеме действия за уреждане на
финансовите си задължения, ще се пристъпи към принудително събиране на
вземането. Не са налице доказателства за изпращането и респ. получаване на уведомителното
писмо от ответника.
Въз основа на
така установената фактическа обстановка, съдът прави следните изводи:
Предявеният иск е с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД, вр. с чл. 79, вр. чл. 86 и чл. 92 от ЗЗД за сумата от общо
1817.67 лева, от която 1412.33 лева, представляваща главница, дължима по Договор за
потребителски кредит и сумата от 405.34 лева, представляваща неустойка за
неизпълнение на същия договор, заедно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в съда –
16.04.2019г. до окончателното изплащане. Претендират се и направените по делото разноски, както и разноските в
заповедното производство.
Съдът преценя,
че предявеният положителен установителен иск по чл.422 ал.1 вр.с чл.415 ал.1 от ГПК, е частично процесуално допустим, макар и да е предявен в законоустановения едномесечен срок по общата относима за
заповедите по чл.410 от ГПК, разпоредба на чл.415, ал.1 от ГПК.
В заповедното производство
заявителят /ищец в настоящото производство/ е претендирал заплащане от солидарните
трима длъжници, един от които е отв. Б., сума в общ размер на 1817.67 лева, от която главница в размер на
1412.33 лева и неустойка в размер
на 405.34 лева, като лихви не са били претендирани,
освен законна лихва върху главницата, считано от момента на подаването на
заявлението в съда.
В исковата молба се сочи, че
предоставената от ищеца на клиента сума
по договора за кредит е в размер на 1350.00 лева.
От исковата молба и представеното
Извлечение към 15.07.2019г. по сметка към Договор за потребителски кредит № ***е видно как
ищецът е формирал исковата си претенция: след платената сума по Договора в
размер на общо 823.27 лева - 6 пълни погасителни вноски от 124.20лв. и една
частична от 78.07 лева, ищецът е приел, че се погасява част от главницата – 321.77
лева, посочено в графа платена главница в приложеното извлечение. В
претендираната с исковата молба сума от 1412.33 лв. ищецът следователно
е включил неизплатена част от главницата в размер на 1028.23лв. и неизплатен
договорен размер на лихва /договорно възнаграждение/ в размер на 384.10 лева
/общо се сочи дължима сума по кредита в размер на 2235.60 лева/. Видно от
приложеното от ищеца извлечение, част от сумата, която реално е получена от
клиента В. Д. /главницата по заема от 1300.00 лева/ е платена от В. Димова,
като ищецът е приел, че с направените общо 7 вноски тя е платила сумата 321.77
лева от дължимата главница, а разликата над 1350.00 до 2235.60 лева - е
възнаградителната лихва, като Димова е платила също и част от тази лихва –
сумата от 501.50 лева.
От заявлението по чл. 410 от ГПК,
въз основа на което е образувано заповедното производство, е видно, че не е
посочено задължение за възнаградителна лихва, като в графата „лихви” в т.9 от
попълнения образец на заявлението липсва такъв запис и не са изложени
обстоятелства относно договорен размер на лихва по заема. Такова вземане за
възнаградителна лихва не е заявено нито в графа лихви по т.12 /„обстоятелства,
от които произтича вземането”/, нито в „допълнителните изявления” /т.14/ от
заявлението. Т.е. от изявленията на заявителя в заповедното производство може
да се направи единствено извод, че претенцията за 1412.33 лева е за
главница, в какъвто смисъл е и изводът
на заповедният съд, обективиран в издадената заповед за изпълнение. Недопустимо
е въвеждането в исковото производство на ново основание на вземането в частта
за разликата над 1028.23 лева /незаплатената главница по договора за кредит/ до
1412.33 лева. Исковата молба по чл. 422 от ГПК следва да съдържа същото
вземане, което е заявено пред заповедния съд, основаващо се на същите
обстоятелства. С оглед на това е недопустимо и изменение на основанието на иска
/виж. ТР № 4/08.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС/.
Предвид изложеното, съдът счита,
че липсва правен интерес от установителен иск за вземането, което не е посочено
в заявлението пред заповедния съд - за възнаградителна договорена лихва. Ищецът
би могъл да го претендира с осъдителен иск в отделно производство. Ето защо
претенцията за възнаградителна /договорена/ лихва следва да бъде оставена без
разглеждане като недопустима, а производството по делото в тази му част следва
да бъде прекратено. Тъй като за вземането за главница, претендирано със
заявлението, за разликата над 1028.23 лева до 1412.33 лева, не е бил предявен иск по чл. 422 от ГПК по
отношение на подалият възражение длъжник Н.Б., следва заповедта за изпълнение в
тази й част и по отношение на този съдлъжник да бъде обезсилена от исковия съд, съобразно т.13 от ТР № 4/08.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на
ВКС.
По отношение на претенцията за
главница в допустимата й част до размера на незаплатената главница – 1028.23лева,
искът се явява основателен и доказан по следните съображения:
Между страните по делото са възникнали
правоотношения по договор за потребителски кредит по чл.9 и сл. ЗПК. Съгласно чл.5 от ЗПК преди
потребителят да е обвързан от предложение или от договор за предоставяне на
потребителски кредит, кредиторът или кредитният посредник предоставя
своевременно на потребителя съобразно изразените от него предпочитания и въз
основа на предлаганите от кредитора условия на договора необходимата информация
за сравняване на различните предложения и за вземане на информирано решение за
сключване на договор за потребителски кредит, като тази информацията
се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити. В чл. 11 от ЗПК са уредени изискуемите реквизити на договора за заем, като липсата на
някои от тях, лимитативно изброени в чл. 22 от ЗПК обуславя недействителност на
договора за кредит.
В настоящия случай не се доказа потребителят
– ответник по делото и съдлъжник по договора за потребителски кредит да е
уведомен за всички условия по потребителския кредит преди сключване на
Договора. От самият Договор за потребителски кредит № ***не става ясно какво се
включва в одобрената сума за размер на вноска: 124.20 лева; съответно как се
образува лихвения процент за ден, какво включва и как е образувано общото
задължение от 2235.60 лева. Много от съществените разпоредби, които трябва да
са ясни и конкретни при сключването на договора за заем – лихва по заема, лихва
при забава, не фигурират в процесния Договора, а са изведени в ОУ на „***“ ЕООД
към договори за потребителски кредит и макар последните да са неразделна част
от Договора между страните, според съда те са формулирани по общ, неясен и
неразбираем начин – вкл. и по отношение определянето на лихвения процент – т. 4
от ОУ.
Съдът, на следващо място намира, че
уговорените размери на ГПР от 100.05 % и ГЛП от 71.38 % противоречат на добрите
нрави, тъй като се явяват несъответни на интереса и на двете страни от
сключването на договора, респективно обуславят неоправдано разместване на
имущество като последица от изпълнението му. Необосновано високите размери на ГПР и ГЛП води до липсата на
еквивалентност на престациите по двустранния договор като основно правило в
частноправните отношения и своеобразна граница на свободата на договаряне.
В чл. 143 от ЗЗП е дадено определение на
понятието „неравноправна
клауза” в договор, сключван
с потребител, а именно -
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност
и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца
или доставчика и потребителя,
като различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в
случаите на договор при общи условия, какъвто е и конкретния случай.
Освен това по делото не се доказа на
ответника да е бил предоставен погасителен план съгласно изискването на чл. 11,
ал.1, т.11 от ЗПК, изискващ договорът за кредит да съдържа условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Предвид така изложеното съдът счита, че
допуснатото нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК и сочените
други основания обуславят недействителност на договора за потребителски кредит
на основание чл. 21 и чл.22 от ЗПК, вр. с чл. 26 от ЗЗД. А съгласно
разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
В конкретния случай ищецът не твърди
предсрочна изискуемост, макар от предприетите от него действия - за
прекратяване на договора, считано от 07.10.2014г., вкл. и начисляване на
неустойка, да е очевидно, че ищецът е счел цялото вземане към ответника за
изискуемо още към 07.10.2014 година. Няма данни да е получено изпратеното
уведомление до ответника за това, но в случая към момента на подаването на
заявлението в съда – 16.04.2019г., срокът на Договора
за кредит е изтекъл още през 2015г. когато е настъпил крайният падеж на
вземанията. Съгласно задължителната съдебна практика - ТР № 8/2017 от
02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, допустимо е предявеният
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по
договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за
вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на
длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз
основа на документ. ВКС е приел, че позоваването
на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията,
предявена по реда на чл.422,
ал.1 от ГПК. Правното основание,
на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на
предсрочно изискуемата главница, е сключеният Договор. Следователно, след като всички вноски
по процесния Договор са падежирали, ответникът като съдлъжник дължи връщане на
заетата сума. Главницата по Договора за
кредит в случая е в размер на 1350.00 лева, което е и чистата стойност
на кредита /без лихви или други разходи по кредита - чл. 23 от ЗПК/, но дължимата главница от
ответника е в размер на 1028.23 лева, предвид
частичното плащане по Договора от страна на кредитополучателя В. Д. – ищецът е
приел, че е платена част от главницата в размер на 321.77 лева и именно за тази
сума от 1028.23 лева искът против Н.Б. за главница следва да бъде уважен, като
се присъди и законната лихва върху тази
сума от датата на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до
окончателното плащане.
По направеното от ответника възражение за
погасяване на вземането по давност, съдът намира същото за неоснователно по
следните съображения:
Легално определение на понятието „периодични
плащания“ е дадено в ТР №3 от 18.05.2012г. по ТД №3/2011г. на ВКС, ОСГК –
изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими
вещи имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и
плащанията да са еднакви. Освен тези характеристики, за да се определи
плащането като „периодично“ е необходимо отделните плащания да имат независим и
самостоятелен характер от останалите еднородни задължения. При периодичните
плащания задължението трябва да е „делимо“ по естеството си. Именно поради този
характер на задължението, отделните плащания имат самостоятелен и независим
характер едно от друго. Това не е така при договора за заем за потребление. При
този договор вземането на кредитора е „неделимо“. Отделните плащания нямат
независим и самостоятелен характер едно от друго. Кредиторът е приел изпълнение
на части, т.е. плащанията по договора за заем за потребление са „частични
плащания“ по едно неделимо задължение, а не „периодични плащания“ по едно
делимо задължение.Следователно плащанията по договора за потребителски кредит
нямат характера на „периодични плащания“ по смисъла на чл.111, б. „в“ от ЗЗД и
не се погасяват с кратката 3-годишна давност, а е приложим общият петгодишен
давностен срок по чл. 110 ЗЗД.
Давността започва да тече от денят, в който
вземането е станало изискуемо /чл.114, ал.1 ЗЗД/. От представеното извлечение
се установява, че падежа на последната погасителна вноска е 15.08.2015г., т.е.
изискуемостта на вземането настъпва на 15.08.2015г. Петгодишният давностен срок
изтича на 15.08.2020г. Заявлението за издаване заповед за изпълнение по реда на
чл.410 ГПК е депозирано в съда на 16.04.2019г., което води до извод, че към
този момент иска за главното вземане не е погасено по давност. Дори и да се
приеме, че договорът за кредит е прекратен едностранно на 07.10.2014г. поради
просрочие на плащанията /както се твърди в исковата молба/, то вземането би се
погасило едва на 07.10.2019г.
По претенцията за заплащане на неустойка
съдът намира следното:
В конкретния случай ищцовото дружество
претендира заплащане на неустойка в размер на 405.34 лв., дължима съгласно т.
10.3.1 от ОУ към договори за револвиращ заем, какъвто конкретния не е и за него
не се прилагат тези ОУ. Но дори и да се приеме, че се претендира неустойка на
основание чл. 12.4, вр. с чл. 12.3 от ОУ към договори за потребителски кредит,
които предвиждат, че при забава на клиента/съдлъжника за заплащането на една
месечна погасителна вноска повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично
прекратяване на договора за потр.кредит и обявяване на неговата предсрочна
изискуемост, като клиентът/съдлъжникът остава задължен да заплати всички
дължими суми по заема, както и неустойка в размер на 50 % върху остатъчния
размер на задължението по погасителния план, то в рамките на извършената
служебна проверка относно валидността на посочената неустоечна клауза, съдът
намира, че същата е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД –
поради противоречие с добрите нрави.
Според Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г.,
ОСTK, добрите нрави са морални норми, които не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
следват от тях. Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, като се отчита
естеството и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с
неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни
способи; видът на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът
на неизпълнението на задължението (съществено или за незначителна негова част);
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди и др.
Процесната неустойка обезпечава неизпълнението
на договора и защитава интереса на кредитора при прекратяване на облигационната
връзка по вина на длъжника. Неустойката е дължима при прекратяване на договора
поради забава в заплащането на която и да е от месечните погасителни вноски, а
размерът на същата е 50 % върху остатъчния размер на задължението по
погасителен план. Размерът на подобна неустойка, предвид уговорения процент /50
%/ и основата за изчисляване /остатъчния размер на задължението по погасителен
план, включващ и главница, и договорената възнаградителна лихва/, прекомерно
надвишава стойността на очакваните от неизпълнението вреди. Това значително
несъответствие не може да бъде оправдано със санкционната функция на
неустойката, тъй като последната цели да санкционира неизправния длъжник в
случай на виновно неизпълнение на договора, но не следва да създава
предпоставки за неоснователно обогатяване на насрещната страна. Следователно
клаузата на т.12.4 от ОУ задължава потребителя при неизпълнение на задълженията
му по договора да заплати необосновано висока неустойка. В случая следва да се
вземе предвид, че освен кредитополучателят по Договора, за вземането солидарно
отговорни са и други две лица, едно от които е ответника Б., като няма данни по
делото същият да е уведомен, че В. Димова, която е получателят на паричния
заем, не издължава вноските съгласно погасителния план, за да предприеме
съответни действия. С подписването на договора за кредит от още двама
съдлъжници освен кредитополучателят, кредиторът е обезпечил по реда на чл. 121
и следващите от ЗЗД вземането си, което е допълнителен аргумент, че
договореният размер на неустойката е прекомерен. По съображенията, изложени
по-горе, съдът намира, че освен поради противоречие с добрите нрави,
обсъжданата неустоечна клауза е също и неравноправна, респективно нищожна, и на
основание чл. 146, ал. 1 във вр. чл. 143, т. 5 от Закона за защита на
потребителите, приложим към процесното правоотношение съгласно изричното
препращане на чл. 24 от ЗПК.
Нищожността на клаузата за неустойка изключва
възникването на претендираното с иска вземане за неустойка в размер на 405.34
лева и обуславя неоснователност на исковата претенция в тази част. За пълнота
следва да се отбележи и че в случая по никакъв начин не се установи как точно
ищецът е изчислил размера на претендираната неустойка и доводи в тази насока липсват
както в заявлението по чл. 410 от ГПК, така и в исковата молба, и както се
посочи и по-горе, в исковата молба се сочи като основание за начисляването на
неустойка разпоредба от ОУ към договори за револвиращ кредит, които се
неотносими към договори за потребителски кредит като процесния. Едва от
изложеното в приложеното по делото уведомително писмо, което няма данни да е било
изпратено от ищеца и да е достигнало до отв. Б., е посочено, че начислената
неустойка от 405.34 лева представлява 35 % от остатъчния размер на главницата
по погасителен план. Но при посочен размер на задължението в това увед.писмо от
1704.00 лева /без да се уточняват размери на главница и договорена лихва/, отново
остава неясно как точно е изчислен размера на исканата неустойка.
По делото е направено искане от
ищеца за присъждане на разноски в заповедното и в исковото производство.
Искането на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК за присъждане на разноски,
направени в настоящото исково производство, следва да бъде уважено, като се
присъдят от направените и претендирани разноски в общ размер на 336.36 лева /36.36
лева – платена държавна такса и 300.00 лева юриск. възнаграждение/, съразмерно
на уважената част от иска разноски в размер на 190.27 лева.
Съгласно Тълкувателно решение №
4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да присъди разноските
по заповедното производство в исковото производство. В заповедното производство
са дължими разноски от този ответник съразмерно на уважената част от искането -
в размер на 60.16 лева /от общо присъдените 106.35 лева/.
Ответникът Н.Б. с отговора на
исковата молба също е направил искане за присъждане на разноски по делото.
Същият е направил разноски в размер на 300.00 лева – платено адв.
възнаграждение, както и 100.00 лева за възнаграждение за вещо лице във връзка с
откритото по негово искане производство по чл. 193 от ГПК. С оглед изхода от
делото и от производството по чл. 193 ГПК, съдът счита че следва да се присъдят
на ответника само част от направените от него разноски за адвокат съразмерно на
отхвърлената част от иска, респ. за прекратената част, а именно – разноски в
размер на 130.29 лева.
Водим от гореизложеното
Елховският районен съд
Р Е Ш И :
На основание чл. 194, ал. 3, вр. чл. 193 от ГПК ПРИЗНАВА ЗА НЕДОКАЗАНО заявеното от ответника Н.Х.Б. оспорване
истинността на представения от ищеца Договор за потребителски кредит № ***от 17.01.2014 година, сключен между „***“ ЕООД, В.
К. Д.като кредитополручател и солидарните съдлъжници К. В. Д.и Н.Х.Б., като
ПРИЕМА, че документът е истински относно авторството и че е положен подпис от Н.Х.Б. като солидарен длъжник.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото В ЧАСТТА по предявения от „***“ ЕООД гр.***, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, чрез
пълномощника - юрисконсулт К.А., против Н.Х.Б. с ЕГН - **********,***, иск по
чл.422, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240 от ЗЗД
– за признаване за установено, че ответника Н.Х.Б. дължи на ищцовото
дружество солидарно заплащане
наред с останалите двама длъжници – В. К. Д.с ЕГН – **********, в качеството на
кредитополучател и К. В. Д.с ЕГН – **********, в качеството му на съдлъжник, разликата над
1028.23 лева до 1412.33 лева, включваща вземане за неизплатено договорно възнаграждение
/възнаградителна лихва/, поради процесуална недопустимост на иска в тази му
част.
ОБЕЗСИЛВА Заповед № 566 от 17.04.2019г. за изпълнение за
паричното вземане по чл. 410 от ГПК, В
ЧАСТТА на присъденото в полза на „***“ ЕООД гр.***,
с ЕИК ***, вземане само по отношение на отв.Н.Х.Б. за разликата над
сумата 1028.23
лева до 1412.33 лева, претендирана като главница по неизпълнен договор за
потребителски кредит.
ПРИЕМА
ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422,
вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК, във вр. с чл.
240 от ЗЗД, вр. с чл. 79 от ЗЗД, че Н.Х.Б. с ЕГН - **********,***, ДЪЛЖИ на „***“
ЕООД гр.***, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, солидарно
заплащане наред с останалите двама длъжници – В. К. Д.с ЕГН – **********, в
качеството на кредитополучател и К. В. Д.с ЕГН – **********, в качеството му на
съдлъжник, по Договор за потребителски кредит № ***от
17.01.2014 година главница в размер на 1028.23
лева /хиляда двадесет и осем лева и двадесет и три стотинки/, заедно със законната лихва върху тази сума от
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 16.04.2019
година до окончателното й изплащане, за
която сума е издадена Заповед за изпълнение № 566 от 17.04.2019 година по ч.гр.дело
№ 209/19 г. по описа на РС – Елхово, а иска за признаване за установено, че
ответникът Б. дължи на „***“ ЕООД неустойка в размер на 405.34 лева
/четиристотин и пет лева и тридесет и четири стотинки/, ОТХВЪРЛЯ като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Н.Х.Б. с ЕГН - **********,***, да
заплати на „***“ ЕООД гр.***, с ЕИК ***, направените по исковото производство
разноски в размер на 190.27 лева /сто и деветдесет лева и двадесет и седем стотинки/,
съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА
Н.Х.Б.
с ЕГН - **********,***, да заплати на „***“ ЕООД гр.***, с ЕИК ***, направените по заповедното производство разноски в размер
на 60.16 лева /шестдесет лева и
шестнадесет стотинки/.
ОСЪЖДА „***“ ЕООД гр.***, с ЕИК ***, да заплати
на Н.Х.Б.
с ЕГН - **********,***, направените по наст.дело разноски в размер на 130.29 лева /сто и
тридесет лева и двадесет и девет стотинки/, съобразно отхвърлената част от
иска, респ. за прекратената част.
След влизане в сила на
настоящото решение препис от същото да се
изпрати за прилагане по ч.гр.д. № 209/2019г. по описа на ЕРС.
Решението подлежи на обжалване по реда на
въззивното производство пред Ямболският окръжен съд чрез Елховският районен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
...................
/В. Апостолова/