№ 1509
гр. София, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Албена Александрова
Членове:Нели С. Маринова
Господин Ст. Тонев
при участието на секретаря Виктория Ив. Тодорова
като разгледа докладваното от Господин Ст. Тонев Въззивно гражданско
дело № 20211100511094 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищцата В. Д. срещу Решение №
20158841/16.07.2021 г. по гр. д. № 35802/2019 г. на Софийския районен съд,
118 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от жалбоподателката
срещу А. Д. осъдителни искове с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за
присъждане на обезщетение за ползата, от която ищцата е лишена за нейната
½ ид.ч. от кафе-аперитив, представляващо самостоятелен обект с
идентификатор 68134.800.392.2, находящо се в гр. София, ул. „*******“ №
86, за периода от м. 10.2018 г. до м. 03.2019 г., включително, в размер на 2820
лв., както и законна лихва върху сумата на обезщетението, дължима от датата
на завеждане на исковата молба /21.06.2019 г./ до окончателното й
изплащане.
Във въззивната жалба се сочи, че решението е необосновано,
неправилно, постановено в противоречие с материалния закон и при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Излагат се съображения, че първоинстанционният съд е допуснал
съществени нарушения на съдопроизводствените правила при прилагането на
нормата на чл. 146 ГПК. Твърди се, че СРС е допуснал процесуално
нарушение като не е указал правното значение и доказателствената тежест за
установяването на наведения от ответника в отговора на исковата молба факт
за осъществявано възмездно ползване на съсобствения имот от трето лице.
Сочи се, че в доклада по делото съдът не е указал на страните, че
установяването на факта, че трето лице е ползвало процесния съсобствен
1
имот би довело до отхвърлянето на иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС,
респ. би довело до промяна на правната квалификация на претенцията на
ищцата на чл. 30, ал. 3 ЗС – за получения от ответника наем и на чл. 31, ал. 2
ЗС – за разликата между уговорената в договора за наем цена и средната 1
пазарна цена. Подчертава, че съдът не е обвързан от правната квалификация,
дадена от страните. Сочи се, че в нарушение на съдопроизводствените
правила съдът е разпитал свидетеля на ответника за обстоятелства, за които
на е направено искане от ответната страна и за установяване на които не е бил
предварително допуснат. Твърди се, че неправилно съдът не е присъдил на
ищцата обезщетение за разликата между уговорената между ответника и
третото лице наемна цена и средната пазарна цена за съсобствения имот
кафеаператив. Сочи се, че, въпреки че исковата претенция на ищцата е
квалифицирана по чл. 31, ал. 2 ЗС и е установено разминаване между размера
на уговорения наем и средната пазарна наемна цена, съдът не е присъдил
разликата, несъобразявайки тълкувателната практика на ВКС (ТР 7/2012 г. по
ТД 7/2012 г. ОСГК).
С оглед на изложеното, въззивницата е поискала решението да бъде
отменено и въззивният съд да даде указания на страните относно
възможността да предприема процесуални действия по посочване на
относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в
първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада, а
в случай, че приеме, че правната квалификация на предявените искове е
неправилна, да даде указания относно подлежащите на доказване факти и
необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В условията на
евентуалност, ако съдът приеме, че не е допуснато нарушение на чл. 146 ГПК
и правната квалификация е правилна, иска отмяна на решението в
обжалваната му част и присъждане на основание чл. 31, ал. 2 ЗС на
обезщетение за разликата между уговорената в договора за наем от
02.11.2016 г., сключен между ответника и „Т.С.“ ЕООД, ½ наемна цена (150
лева) и средната наемна цена на съсобствената на ищцата ½ ид.ч. от кафе-
аператив (470 лева) в периода м. октомври 2018г. до м. март 2019г.
включително, в размер на 1920 лева., както и законната лихва за забава върху
тази сума от датата на завеждане на исковата молба (21.06.2019 г.) до
окончателното й изплащане. Цитира практика на ВКС. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника А. Д., с който я оспорва. Излага съображения, че решението на
първоинстанционния съд в обжалваната му част е обосновано, правилно и
разкрива обективната истина за спорното материално право. Твърди, че съдът
не е допуснал нарушение на чл. 146 ГПК при изготвяне на доклада, т.к. по
основателността на твърдението за възмездно ползване на процесния имот от
трето лице съдът правилно се е произнесъл едва в решението си. Сочи, че
съдът няма задължение да указва правната квалификация на страните, а я
извежда от изложените обстоятелства и фактически твърдения на ищцовата
страна. Правилно и в съответствие с диспозитивното начало съдът е
квалифицирал твърденията на ищцата като съответстващи на иск за
обезщетение за лишаване от ползване от другия съсобственик, поради
ползване на обекта от ответника и необвързване на ищцата от извършените от
ответника действия по отдаване на имота под наем. Сочи, че при съставяне на
2
доклада съдът не може да се произнесе по основателността на въведените от
ответника твърдения, че имотът е бил отдаден под наем. Сочи, че след
наведеното твърдение с отговора на исковата молба за ищцата е била налице
правна възможност да измени основанието на иска си, като нереализирането
на тази възможност се дължи на поведението на ищцата, а не на пропуск на
съда. Отрича твърдението, че първоинстанционният съд в нарушение на
съдопроизводствените правила е разпитал допуснатия свидетел на ответника
за обстоятелства, за които не е направено искане и за установяване на които
не е допуснат. Изтъква, че свидетелските показания в цитираната част са
ирелевантни за формиране на решаващата воля на съда. Изтъква, че
твърдението на въззивницата, че съдът не й е присъдил обезщетение за
разликата между уговорената наемна цена и средната пазарна цена за
съсобствения имот, е неоснователно, т.к. подобна претенция не е заявена
своевременно, поради което произнасянето по нея би било недопустимо.
Евентуалното искане намира за неоснователно, т.к. в процеса не е предявен
такъв иск с исковата молба и не е поискано изменение на иска в частта
относно основанието в този смисъл. Иска отхвърляне на въззивната жалба и
потвърждаване на решението в обжалваната част.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба на В. Д. срещу А.
Д., изменена с молба от 12.10.2020 г. След изменението искът е за осъждане
на ответника да заплати на ищцата на основание на чл. 31, ал. 2
ЗС обезщетение за ползата, от която ищцата е лишена да ползва нейната ½
ид.ч. от кафе-аперитив, представляващо самостоятелен обект с
идентификатор 68134.800.392.2, находящо се на адрес: гр. София, ул.
„*******“ ******* в размер на 1400 лв. /по 200 лева месечно/ за периода м.
01.2018 г. – м.07.2018 г., включително, и в размер на 2820 лв. /по 470 лева
месечно/ за периода м.10.2018 – м.03.2019 г., включително, и за заплащане на
обезщетение за ползата, от която ищцата е лишена да ползва нейните 43,33%
ид.ч. от общото помещение, представляващо самостоятелен обект с
идентификатор 68134.800.392.1.6 на първи етаж в сграда, находяща се в гр.
София, ул. „*******“ № 86, в размер на 1800 лв. /т.е. по 200 лева месечно/ за
периода м. 11.2017г. – м.07.2018 г. и в размер на сумата от 2328 лв. /т.е. по
388 лева месечно/ за периода м. 10.2018 г. – м.03.2019 г. Претендира се и
законната лихва от датата на предявявате на исковата молба - 21.06.2019 г. до
окончателното изплащане.
Ищцата твърди, че е съсобственик с ответника на процесните имоти.
Сочи, че е била лишена от ползването им, като ответникът ги ползвал лично и
чрез трети лица, които допуснал в тях. Посочва, че с писмена покана,
обективирана в нотариална покана № 158, том пети, рег. № 10148/2018 г. на
нотариус Валери М., е отправила покана до ответника за заплащане на
дължимите й обезщетения за лишаване от ползване на нейните ид.ч. от
имотите. Претендира разноски.
Ответникът А. Д. е оспорил исковете. Посочва, че ищцане не е била
лишена от ползването. Излага, че процесните имоти не се ползват от
ответника. Кафе-аперитивът бил отдаден под наем и ползван от трети лица –
наематели, а общото помещение било използвано от бащата на ищцата и
3
ответника. Претендира разноски.
С първоинстанционното решение районният съд е осъди ответникът
да заплати на ищцата на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сума в размер на 1740 лв.,
представляваща обезщетение за лишаване от ползване на притежаваните от
ищцате 43,33 % ид.ч. от общото помещение за периода 01.10.2018 г. –
31.03.2019 г., ведно със законната лихва от 21.06.2019 г. до окончателното
изплащане. Районният съд е отхвърлил иска с основание чл. 31, ал. 2 ЗС за
обезщетение за лишаване от ползване на притежаваните от ищцата 43,33 %
ид.ч. от общото помещение за разликата над уважения размер от 1740 лв. до
пълния предявен размер на претенцията – 2328 лева за периода 01.10.2018 г. –
31.03.2019 г. и за сумата от 1800 лв. за периода м.11.2017 г. – м. 07.2018 г.,
включително. Решението не е обжалвано в тази част и е влязло в законна
сила.
С решението на СРС е отхвърлен и искът с правно основание на чл. 31,
ал. 2 ЗС за обезщетение за ползата, от която ищцата е лишена да ползва
нейната ½ ид.ч. от кафе-аперитив, представляващо самостоятелен обект с
идентификатор 68134.800.392.2, находящо се на адрес: гр. София, ул.
„*******“ ******* в размер на 1400 лв. /по 200 лева месечно/ за периода м.
01.2018 г. – м.07.2018 г., включително, и в размер на 2820 лв. /по 470 лева
месечно/ за периода м.10.2018 – м.03.2019 г., включително.
За да постанови своето решение, първоинстанционният съд е приел, че
през процесния период кафе-аперитивът е ползван възмездно от трето лице по
силата на договор за наем, поради което искът по чл. 31, ал. 2 ЗС е
неоснователен.
Между страните не се спори, а и от представените нотариален акт за
дарение на недвижим имот № 163, том пети, рег. № 28245, дело № 895, на
нотариус С., рег. № 030, и договор за продажба на недвижим имот,
учредяване и делба на право на строеж на недвижими имоти се установява, че
страните са съсобственици при равни ид.ч. от от кафе-аперитив,
представляващо самостоятелен обект с идентификатор 68134.800.392.2,
находящо се на адрес: гр. София, ул. „*******“ *******. Установява се още,
че ищцата е собственик на 43,33% ид.ч. от Общото помещение,
представляващо самостоятелен обект с идентификатор 68134.800.392.1.6 на
първи етаж в сграда, находяща се в гр. София, ул. „*******“ № 86, докато
ответникът е собственик на 56,67% ид.ч. от този имот.
От представен препис от нотариална покана № 158, том пети, рег.
№10148/2018 г., получена от А. Д. на 09.09.2018 г., ищцата е поискала от
ответника да й заплати дължимата наемна цена до 01.08.2018 г. наемна цена в
размер на 1600 лв. за ползване на притежаваните от нея ид.ч. от кафе-
аперитива и в размер на 2000 лв. за ползване на притежаваните от нея ид.ч. от
общото помещение. С поканата ищцата е поискала още пазарната наемна цена
за двете помещения за месец 08.2018 г. в размер на 700 евро за кафе-
аперитива и 200 евро за общото помещение. В случай че ползването на
процесните имоти от ответника продължи, ищцата е поискала плащането на
пазарна наемна цена за периода след 01.10.2018 г.
С отговор от 12.09.2018 г. ответникът е отказал да плати
претендираните от ищцата сума. Посочил е, че кафе-аперитивът се ползва от
4
трето лице – наемател, а общото помещение – от бащата на Д. и Д..
От представен договор за наем от 02.11.2016 г. се установява, че между
А. Д., действащ в лично качество и като представител на ищцата, и „Т.С.“
ЕООД е сключен договор за наем на процесния кафе-аперитив за срок от 10
години.
От представена декларация за оттегляне на пълномощно от 11.01.2014
г. се установява, че горепосоченият договор е сключен от Д. без
представителна власт за извършване на действия от името и за сметка на
ищцата.
Свидетелят М.М., чийто показания съдът преценява при условията на
чл. 172 ГПК, тъй като свидетелят е син на ищцата, излага, че процесният
кафе-аперитив се ползва от наематели, а наемът се получава от ищеца.
Твърди, че бравите са били сменени, без да посочва от кой и кога, и че на него
и майка му бил отказан достъп до имота. Свидетелят сочи, че другият
процесен имот – общо помещение, се ползва лично от ответника.
Свидетелката Н.В., леля на ищцата и ответника, посочва, че бащата на
страните никога не е живял в общото помещение, а то било ползвано
единствено от ответника.
Свидетелят И. Д., баща на страните, твърди, че кафе-аперитивът бил
ремонтиран със средства на ответника, поради което между ищцата и
ответника била постигната уговорка А. Д. да получава наемите от този имот
за срок от 10 г. Свидетелят излага, че другото помещение било ремонтирано,
за да се приведе в състояние, годно за обитаване от него, но той никога не го
ползвал, а го отстъпил на сина си – А. Д. да живее в него.
Пред СРС е изслушана и приета съдебно-оценителна експертиза,
заключението по която настоящият състав също кредитира като пълно,
обосновано и професионално изготвено. Вещото лице установява, че
размерът на месечния пазарен наем за притежаваната от ищцата ½ ид.ч. от
кафе-аперитивът за периода 01.01.2018 г. – 31.03.2019 г. възлиза на 470 лв. без
ДДС, а размерът на месечния пазарен наем на притежаваните от ищцата 43,33
ид.ч. от общото помещение за периода 01.11.2017 г. – 31.03.2019 г. възлиза на
290 лева без ДДС.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано
лице - страна в процеса, срещу подлежащ на обжалване акт, като е заплатена
дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
Първоинстанционното решението е валидно и допустимо, постановено
в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и
в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната
жалба за неоснователна.
По конкретно наведените във въззивните жалби оплаквания, които
5
очертават и предметния обхват на въззивната проверка, съдът намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС когато общата вещ се ползва
лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на
останалите за ползата, от която са лишени от деня на писменото поискване.
Приложното поле на тази хипотеза включва случаите, в които съсобственик
си служи лично с вещта за задоволяване на своите и на семейството си нужди.
Обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС ще се дължи, само ако с тези си действия
съсобственикът е препятствал другите участници в съсобствеността на
ползват вещта. За да се уважи този иск, освен наличие на съсобственост,
ползване само от едни от съсобственици и пречки създадени от него за
ползване на вещта от другите съсобственици, следва да се установи и че е
имало писмена покана от неползващия съсобственик до ползващия
съсобственик да му се плати обезщетението. Тази покана не е условие за
изискуемост на задължението за плащане на обезщетение, а е условие за
възникване на същото. Веднъж отправено писменото поискване разпростира
последиците си неограничено във времето докато съществува
съсобствеността съответно докато се прекрати ползването от съсобственика
на цялата вещ. (В този смисъл ТР № 7/02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г. на
ОСГК на ВКС; Решение № 669/15.11.2010 г. по гр. д. № 478/2009 г. на ВКС,
ІV-то Г. О.; Решение № 466/21.05.2010 г. по гр. д. № 4249/2008 г. на ВКС, ІV-
то Г. О.; постановени по реда на чл. 290 от ГПК и като такива задължителни
за настоящия състав съобразно ТР № 18/2010 г. на ОСГТК на ВКС).
За да се уважи иска по чл. 31, ал. 2 ЗС по делото следва да се установи
че ответникът е ползвал лично съсобствената вещ. Такова лично ползване е
налице тогава когато един съсобственик упражнява фактическа власт върху
цялата вещ по начин, който да препятства останалите до достъп до имота.
Лично ще е ползването когато съсобственикът извлича полезни свойства на
вещта съобразно предназначението й за задоволяване на свои нужди и
потребности. Начинът, по който извлича тези полезни свойства, е без
значение, възможно да го реализира чрез свои непосредствени действия, чрез
действия на член от семейството си или чрез действия на трето лице, на което
безвъзмездно е предоставил тази възможност. Релевантно по повод на
поведение на ползващия съсобственик е само дали с тези си действия е
засегнал права на друг съсобственик, като им е попречил да ги реализират.
Не е налице лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС тогава, когато
съсобственик е отдал под наем имота, т.е. предоставил е ползване възмездно.
В тази хипотеза отношенията между собствениците ще се уреждат по реда
на чл. 30 ЗС.
Съдът приема за установено по делото, че през процесния период
страните са били съсобственици върху процесните имоти.
Настоящият състав намира за установено по делото, че на 09.09.2018 г.
ответникът е получил писмена покана от ищцата за плащане на наемна цена и
обезщетение за лишаване от ползването на процесния имот съобразно квотата
й. Това обстоятелство не е спорно между страните, а и се установява от
приетата по делото неоспорена от страните нотариална покана,
удостоверяванията по която са извършени от нотариус М..
6
Съдът приема за установено и че през процесния период недвижимият
имот кафе-аперитив е бил предмет на договор за наем, сключен между
ответника и „Т.С.“ ЕООД.
Първият довод за неправилност на обжалваното решение, изложен във
въззивната жалба, се основава на твърдение за допуснато от районния съд
съществено нарушение на съдопроизводствените правила при прилагането на
нормата на чл. 146 ГПК. Въззивницата излага, че искът бил предявен за
обезщетение за ползата, от която е лишена за нейната ½ ид. ч. от кафе-
аперитивът за периода м. 10.2018 – м. 03.2019 г., включително. Твърди, че с
исковата молба претенцията била квалифицирана по чл. 31, ал. 2 ЗС, тъй като
ищцата не разполагала с данни, че имотът е отдаден под наем, а когато
ответникът навел с отговора на исковата молба твърдения в тази посока,
съдът следвало да укаже на ищцата, че установяването на факта, че трето
лице е ползвало съсобствения имот възмездно би довело до отхвърляне на
иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС.
Това първо възражение е неоснователно. Трайно установено в
практиката на ВКС по граждански и търговски дела е, че „[с]убективните и
обективните рамки на предмета за разглеждане, надлежно сезиращи съда за
произнасяне, се определят от исковата молба, в която ищецът е длъжен да
посочи фактическите обстоятелства, на които основава претенцията си и,
които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него претендирано
или отричано субективно право или правоотношение. Задължение на съда е
да определи правното основание на иска само въз основа на изложените в
исковата молба фактически основания и петитум и да разгледа и се произнесе
по обстоятелствата, така, както са заявени“ /Решение № 234 от 30.01.2019 г.
на ВКС по т. д. № 711/2018 г., I т. о./. В разглеждания случай ищцата не само
изрично е посочила, че исковете й имат за свое правно основание чл. 31, ал. 2
ЗС, но и в исковата молба, и в допълнителната молба за изменение на иска от
12.10.2020 г. е изложено, че ищцата е била лишена от ползването на
процесните имоти, че кафе-аперитивът е ползван от трети лица, допуснати в
него от ответника без съгласието на ищцата, че общото помещение е ползвано
от ответника.
В съдебната практика е изяснено, включително и по реда на чл. 290
ГПК, че при наличие на наемно правоотношение с трето лице, невладеещият
съсобственик може да търси обезщетение от съсобственика-наемодател било
като претендира припадащата му се част от гражданските плодове
/договорения наем по чл. 30, ал. 3 ЗС/, било като търси обезщетение,
изчислявано на базата на средномесечен пазарен наем по чл. 31, ал. 1 ЗС, но
не едновременно и двете / Определение № 770 от 28.05.2011 г. на ВКС по гр.
д. № 1383/2010 г., IV г. о., ГК/. Ищцата в настоящото дело в нито един момент
не е направила пред районния съд фактически твърдения, който могат да
обосноват квалификация на иск по чл. 30, ал. 3 ЗС или чл. 31, ал. 1 ЗС. При
това положение следва да се приеме, че първоинстанционният състав не е
допуснал съществено процесуално нарушение при изготвянето на доклада по
чл. 140 ГПК.
Възражението на въззивницата, че в нарушение на
съдопроизводствените правила съдът е разпитал свидетеля И. Д., посочен от
ответника, за обстоятелства, за които не е направено своевременно искане, и
7
за установяването на които не е бил предварително допуснат, не обосновава
неправилност на решението в обжалваната част. От една страна, както е
посочено и в самата въззивна жалба, съдът не е обосновал крайните си изводи
за неоснователност на исковите претенции с показанията на този свидетел, а
от друга страна – събирането на неотносимо доказателство, каквото се явява
доказателството в подкрепа на ненаведено и неподдържано възражение или
искане, не представлява само по себе си основание за отмяна на решението
поради неправилност.
Третият довод за неправилност на първоинстанционното решение,
изложен във въззивната жалба, се основава на тезата, че след като искът е с
правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС и процесният кафе-аперитив е отдаван под
наем на трети лица за наемна цена в размер, по-нисък от пазарния, то съдът е
следвало да присъди на ищцата разликата между уговорената наемна цена и
средната пазарна цена. Това възражение на въззивницата също не може да
бъде споделено. В практиката на ВКС действително се приема, че „по
изключение обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС може да се претендира /…/ за
разликата между уговорена наемна цена, съобразно сключения от ползващия
имота съсобственик наемен договор и средната пазарна цена, когато първата е
по-ниска“ / Определение № 170 от 20.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4084/2020
г., I г. о., ГК/. Тази линия на защита на интересите на неползващия собственик
обаче предполага кумулативното съединяване на искове по чл. 30, ал. 3 ЗС и
чл. 31, ал. 2 ЗС / Решение № 156 от 7.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1223/2018
г., III г. о., ГК/. Няма спор, че по настоящото дело не е предявен иск по чл. 30,
ал. 3 ЗС, кумулативно с който да бъде съединен искът по чл. 31, ал. 2 ЗС за
разликата. Нещо повече, ищцата не е заявила, че претендира тази разлика
своевременно при очертаване обективните предели на своята претенция.
Други конкретни доводи за неправилност не са наведени във въззивната
жалба.
При така възприетото съдът приема че решението на районния съд по
иска за главница в обжалваната част е правилно и следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото по иска за главницата неоснователен е и иска
за обезщетение за забава, поради което и в тази част решението на СРС
следва да бъде потвърдено.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото съдът приема, че на въззивницата не следва да
се присъждат разноски. В същото време, въззиваемият не е поискал
присъждане на разноски за производството пред СГС, поради коета такива не
следва да се присъждат и в негова полза. Така мотивиран, Софийският
градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20158841/16.07.2021 г. по гр. д. №35802
по описа за 2019 г. на Софийски районен съд, 118-ти състав в обжалваната
част.
Решението е окончателно.
8
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9