№ 956
гр. София, 16.01.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от ПЛАМЕНА С. ТРЕНЧЕВА Гражданско дело
№ 20231110169588 по описа за 2023 година
Производството е по реда на глава XIII от ГПК.
Производството по делото е образувано по първоначална искова молба на Д. Д. Ф.,
ЕГН: **********, с адрес : гр. С.З......... чрез адвокат П. И. П. - вписан в ХАК, с адрес за
призоваване: гр. Х......... против „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление : гр. София, гр. София, р-н Младост , бул. Цариградско шосе № 115 Е,
ет. 5, представлявано от управителя ............, с която са предявени при условията на
обективно евентуално съединяване установителни искове за прогласяване нищожността
на клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 845672/14.04.2023 г.,
предвиждаща заплащането на неустойка в размер на сумата от 1004,70 лева при
неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, като противоречаща или
заобикаляща закона, евентуално противоречаща на добрите нрави и евентуално поради това,
че е неравноправна клауза.
В исковата молба се твърди, че между ищеца Д. Д. Ф. – като кредитополучател, и
„Сити Кеш“ ООД – като кредитодател, е бил сключен Договор за потребителски кредит №
845672/14.04.2023 г., по силата на който кредитодателят е поел задължение да предостави на
кредитополучателя сумата в размер на 800,00 лева, при ГПР – 54,42 %, и ФЛП – 44,05 %,
срещу насрещно задължение на кредитополучателя да я върне в срок от 12 месеца. Съгласно
уговореното в клаузата на чл. 11 от договора кредитополучателят дължал заплащане на
неустойка в размер на сумата от 1004,70 лева, разсрочена на 12 вноски. Ищецът счита, че
уговорката за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, изразило се в
нарушаване на правните принципи за справедливост и добросъвестност и довело до
несправедливо облагодетелстване на ответното дружество за сметка на кредитополучателя.
На следващо място, счита клаузата за неравноправна, поради това, че тя предвиждала
заплащането на необосновано висока неустойка по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Твърди, че с тази клауза кредитодателят целял получаване на допълнително обезщетение за
неизпълнение на акцесорно задължение на кредитоплучателя и по същество неустойката
представлявала сигурна печалба за икономически по-силната страна по договора за кредит.
Уговорената неустойка излизала и от присъщите обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. Отделно от това тя била уговорена в нарушение на чл. 146, ал. 1 ЗПК
1
и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на
първоначалната искова молба от ответника „Сити Кеш“ ООД, с изразено становище за
неоснователност на предявените искове и искане за тяхното отхвърляне.
В законоустановения срок по чл. 211, ал. 1, вр. чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпила
насрещна искова молба от ответника по първоначалния иск „Сити Кеш“ ООД, с който се
признава, че между страните е бил сключен процесният договор за паричен заем, по силата
на който ищцата е получила в заем сумата от 800,00 лева. Твърди се, че ищцата по
първоначалния иск – кредитополучател по процесния договор, не е заплащала изискуемите
погасителни вноски по него в срок, като към момента на предявяване на първоначалната
искова молба ищцата била заплатила по договора единствено сума в общ размер от 110,00
лева. Поддържа се, че с връчване на препис от исковата молба на същата, волеизявлението
на кредитора за обявяване на кредита за предсрочно изискуем достигало до длъжника и от
този момент дължимата сума по кредита ставала изискуема преди уговорения срок. Поради
това се моли съдът да постанови решение, с което да осъди Д. Д. Ф. на основание чл.79 чл.1
ЗЗД, а в условията на евентуалност, в случай, че целият договор бъде обявен за
недействителен - сумата от 690,00 лева като част от неизплатена главница в общ размер на
800 лева по Договор за потребителски кредит №845672 от 14.04.2023 г ведно със законната
лихва върху главницата от датата на предявяване на насрещния иск до окончателно
изплащане на вземането, на основание чл.23 ЗПК.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
молба от ответницата по насрещия иск Д. Д. Ф., с който оспорва предявените искове като
неоснователни. Моли да бъдат отхвърлени.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
С проекта на доклад, обективиран в Определение № 50879/14.12.2024 г., и обявен за
окончателен в проведеното на 26.03.2025 г. открито съдебно заседание без възражения на
страните, съдът е отделил, на основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК, като безспорни между
страните и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че на 14.04.2023 г. Д. Д. Ф.
в качеството си на кредитополучател е сключила договор за потребителски кредит № 845672
с ответното дружество за сумата от 800,00 лв. - главница, брой на вноските - 12, вид на
вноската месечна, ГПР 54,42 %, ГЛП 44,5%. Страните не спорят, че заемната сума е реално
предадена на кредитополучателя.
По делото са приети като писмени доказателства Договор за потребителски кредит
№ 845672/14.04.2023 г. и Погасителен план към него. Съгласно чл.5 от договора страните се
споразумяват в тридневен срок от сключването му договорът да бъде обезпечен с поне едно
от следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящи на следните
условия: 1./ предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ
търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем до изтичане на 6
месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на заема, и обезпечаваща
задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за заем, включваща
договорената главница и лихва; 2./ поръчителство на едно или две физически лица, които
отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен доход общо в размер на
най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама
поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на
поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори
за заем, сключени със Заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за
заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с
класификация, различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения,
2
съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход;
В чл. 11 от договора е предвидено, че при неизпълнение на уговореното в чл. 5
заемополучателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1004,70 лева, с начин на
разсрочено плащане, посочен в инкорпориран в договора за заем погасителен план.
С проекта на доклад, обективиран в Определение № 50879/14.12.2024 г., и обявен за
окончателен в проведеното на 26.03.2025 г. открито съдебно заседание, съдът е уведомил
страните, че на основание чл. 7, ал. 3 ГПК следи служебно за наличието на неравноправно
клаузи в договор, сключен с потребител. В изпълнение на тези служебни задължения и като
счете, че за изясняване на релевантни за делото обстоятелства следва да бъде допусната
съдебно – счетоводна експертиза /ССчЕ/, настоящият състав допусна изслушването на
такава.
От изслушаното и прието без възражения на страните в срока по чл. 200, ал. 3, изр. 2
ГПК експертно заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, което преценено
по реда на 202 ГПК районният съд кредитира като обективно и компетентно изготвено от
специалист в съответната област, се установява, че при включване в ГПР на уговорената в
чл. 11 неустойка, то ГПР би бил в размер на 282, 89 %.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с установителни искове с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 143, ал. 1, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 26, ал. 1, пр. 2
ЗЗД, вр. чл. 33, ал. 1 ЗПК и чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
В разглеждания случай ищецът релевира различни основания за нищожност на
неустоечна клауза от договор за потребителски кредит. Съгласно практиката на ВКС, която
настоящият съдебен състав споделя, когато е предявен иск за прогласяване
недействителността на сделка, а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени
повече от едно от законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че
е сезиран с множество обективно съединени искове – при един петитум ищецът е заявил
множество основания за прогласяване недействителността на сделката. С оглед основанията
на всеки един от исковете, същите следва да се разгледат при условията на евентуалност в
поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание – от най-тежкото към
най-лекото / в този смисъл Решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по описа на
ВКС, III г. о./.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
сключването на процесния договор за паричен заем с посоченото в исковата молба
съдържание, както и че оспорената клауза за неустойка е неравноправна, противоречи на
императивна законова разпоредба, заобикаля закона или противоречи на добрите нрави,
което обуславя нищожността на клаузата.
Както се посочи по-горе, по делото не е спорно обстоятелството, че между страните е
сключен процесният договор за потребителски кредит, по силата на който ответното
дружество е предоставило на ищцата сумата от 800,00 лв. – главница при брой на вноските -
12, вид на вноската - месечна, ГПР 54,42 %, ГЛП 44,5%, като общата сума, дължима за
връщане от заемателя възлиза на 1 071,30 лева.
Процесният договор за паричен заем има характеристиките на договор за
потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция, а заемателят
има качеството „потребител“ по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата на чл. 7,
ал. 3 ГПК вменява на съда служебно задължение да следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Преценката относно действителността на договора за потребителски кредит следва да
3
се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия
ЗПК, при действието на който е сключен договорът. Автономията на волята на страните да
определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в
две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на
закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се отнася както до
гражданските сделки, така и за търговските сделки.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен.
Процесният договор за паричен заем е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
същият отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК – съдържа дата и място на
сключване, т. 2 – вид на предоставения кредит, т. 3 и 4 – индивидуализиращи страните
белези, т. 6 – срок на договора за кредит, т. 7 – посочен е общият размер на кредита и
условията за усвояването му. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към
договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на вноските
между различните неизплатени суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В настоящия случай в договора е инкорпориран
погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой, размер и падеж, а тъй
като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на договора и за
всички вземания по него, изискването за посочване последователността на разпределението
на вноските е неприложимо.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението
на ищеца за нищожност на неустоечната клауза.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
Настоящият състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е разход
по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
4
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия.
В случая е несъмнено, че получаването на заема е било обусловено от предоставяне
на едно от посочените „обезпечения“, като заемателят се е съгласил да заплати неустойка в
размер на 1004,70 лева, която се заплаща разсрочено съгласно включения в договора
погасителен план. С уговорената неустоечна клауза се цели единствено осигуряването на
допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума – т. нар. „скрита
възнаградителна лихва“. Този извод следва от спецификата и краткия срок /тридневен/ за
изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена неустойката –
осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема или предоставяне на
безусловна банкова гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал или желал изпълнение
на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал намерение да получи
като обезпечение „поръчителство“, той е можел да постави сключването на договора за заем
и предоставяне на заемните средства под условие от предварителното поемане на
поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания, каквато възможност, той има
съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа на горния извод следва да се
отбележи и уговорката, че в случай на възникване на задължението за заплащане на
неустойка, то ще бъде заплащано всеки ден заедно със следващата погасителна вноска по
кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда към
изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение няма
да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че посочената
алтернатива за обезпечение – банкова гаранция е житейски немислима при сключване на
договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може просто да се
възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция. В аспекта на
изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи характеристиките на
неравноправна такава по смисъла на нормата на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда
на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася значително
неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада под хипотезата на
чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на задължението
си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да заплати
необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя неустойка. Следва
да се посочи и задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да
оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в достъпните му бази
данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже
предоставянето на заемните средства. На практика се получава така, че с тази клауза
кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя,
кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното
води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова
тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.
На следващо място, както се посочи, съдът приема, че процесната неустоечна клауза
противоречи на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и се уговоря по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Размерът на неустойката надвишава този на отпуснатия
заем и заедно с нея се формира ГПР, който е значително по-висок от нормативно
установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съдът приема, че уговорената в чл. 11 неустойка
представлява разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който, в противоречие с чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, не е включен в годишния процент на разходите. Въпреки, че формално в договора
са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването
в тях на обсъжданата сума по чл. 11, те не могат да изпълнят отредената им функция - да
дадат възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с
произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе
информирано решение за сключването му. Съгласно приетото по делото експертно
5
заключение на вещото лице по ССчЕ при включване в ГПР на уговорената в чл. 11
неустойка, то ГПР би бил в размер на 282, 89 %, с което многократно се надвишава
законоустановения размер на ГПР.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен заем не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не може да се приеме, че
е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при съобразяване на чл. 22 ЗПК
потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и/или
други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК (така Решение №
2261/18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен състав,
Решение № 3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б въззивен
състав, Решение № 156/11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-А
въззивен състав, Решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-
Б въззивен състав, и др.).
В допълнение следва да се посочи, че в Решение от 21.03.2024 г. по дело №
C714/2022 г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски
кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3,
буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се
счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води
единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем
главница. С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и
задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както
непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на
кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер.
Следователно оспорената клауза е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. с чл.
143, ал. 1, вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК и искът следва да бъде уважен на
това основание.
По насрещните осъдителни искове:
Възникването в полза на ищеца по насрещните осъдителни искове на процесните
вземания е обусловено от установяване, при условията на пълно и главно доказване, на
следните материални предпоставки: че между страните е сключен валиден договор за
потребителски кредит, по силата на който на ответницата е била отпусната заемната сума,
която е реално усвоена от последната; че е уговорена валидна клауза за дължимост на
възнаградителна лихва и нейният размер; че е настъпил падежът на вземанията.
При позитивно установяване на тези факти в тежест на ответницата по насрещните
искове е да установи фактите, от които произтичат възраженията й, вкл. за наличие на
6
предпоставки за недействителност на договора за потребителски кредит, евентуално на
отделни клаузи от него поради противоречието им с императивни правни норми, както и за
погасяване на задълженията по него чрез плащане или по друг начин, за което не сочи
доказателства.
Ищецът се позовава на настъпила предсрочна изсикуемост. Предсрочната
изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на
едната от страните. Датата на настъпване на предсрочната изискуемост играе ролята на
падеж. Това е моментът, от който кредитът се счита за предсрочно изискуем. Съобразно т. 18
на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК, ВКС, ако
предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени
обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, правото на кредитора следва да е
упражнено, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване
от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили
обективните факти, обуславящи настъпването й /виж решение № 64 от 09.02.2015 г. по гр. д.
№ 5796/2014 г. на ВКС, IV г. о. /.
Фактическият състав на предсрочната изискуемост включва два елемента: 1./
настъпване на фактическите обстоятелствата водещи до изменението на срока на договора и
даващи право за обявяването на договора за предсрочно изискуем и 2./ уведомяването на
длъжника за това след като тези фактически обстоятелства са настъпили. Моментът, в който
настъпва предсрочната изискуемост на кредита, е датата, на която волеизявлението на
банката, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника
кредитополучател и то само, ако към този момент са били налице обективните предпоставки
за изгубване на преимуществото на срока.
Когато изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, представен като приложение към
исковата молба, изявлението поражда правни последици с връчването на препис от исковата
молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице
предвидените в договора за кредит обективни предпоставки. Обявяването на кредита за
предсрочно изискуем в исковото производство представлява правнорелевантен факт, който
трябва да бъде съобразен от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК - в този смисъл Решение
№ 50292 от 20.03.2023 г. по гр. д. № 73/2022 г. на IV г. о. на ВКС, Решение № 50098 от
10.10.2022 г. по т. д. № 869/2021 г. на II т. о. на ВКС, Решение № 76 от 07.06.2022 г. по гр. д.
№ 2640/2021 г. на III г. о. на ВКС, Решение № 60162 от 26.01.2022 г. по т. д. № 2482/2018 г.
на II т. о., Решение № 10 от 25.02.2020 г. по т. д. № 16/2019 г. на II т. о. на ВКС, Решение №
193 от 10.04.2020 г. по т. д. № 3092/2018 г. на II т. о. на ВКС, Решение № 147 от 26.01.2021 г.
по т. д. № 2256/2019 г. на II т. о. на ВКС, Решение № 171 от 16.03.2021 г. по т. д. № 1273/2019
г. на II т. о. на ВКС и др.
Както беше посочено и по-горе, страните не спорят, че между тях е сключен
процесният договор за потребителски кредит, по силата на който на ответницата е била
отпусната заемната сума в размер на 800,00 лева.
По делото се установи, че ответницата по насрещните искове е извършвала плащания
по договора за кредит в общ размер от 110,00 лева. Доколкото в насрещната искова молба е
инкорпорирано изявлението на заемодателя за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, то с връчването на исковата молба и приложенията на ответника по насрещните
искове, съдът намира, че в хода на процеса е настъпила предсрочната изискуемост, който
факт следва да бъде съобразен по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Основният спорен между страните въпрос касае наличието на основание за
възникване в полза на заемодателя по процесния договор за кредит на съдебно предявените
вземания, предвид наведените от заемателя доводи за тяхната недължимост поради
7
недействителността на договора за кредит, евентуално на отделни договорни клаузи.
Предвид извода на съда, че процесният договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита, на основание чл. 23, вр. чл. 22 ЗПК
потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи. По въпроса допустимо ли е предявен на договорно основание иск да бъде
уважен на основание чл. 23 ЗПК до размера на чистата стойност на кредита, при положение,
че съдът е достигнал до извод за недействителност на договора по смисъла на чл. 22 ЗПК, е
формирана константна практика на ВКС (Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. №
3855/2021 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на
ВКС, I т. о., и др.), според която договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне. При недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в
производството по предявен на договорно основание иск, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба
на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по
кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения
кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност, което би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 в специалния ЗПК.
Предвид изложените съображения насрещните осъдителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, са неоснователни (доколкото съдът
прие, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК) и
следва да се отхвърлят, като следва да се разгледа евентуалният насрещен осъдителен иск с
правно основание чл. 23 ЗПК, като се даде отговор на въпроса каква е чистата стойност на
сумата, получена от ответника по насрещните искове, която не е погасена от него до
момента на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция.
При установеното по делото следва извод, че Д. Д. Ф., в качеството си на
кредитополучател, дължи на „Сити Кеш“ ООД, в качеството му на кредитор, връщане на
фактически предоставената заемна сума в размер от 800,00 лева, като предвид това, че
същата е правила плащания за погасяване на задълженията си по процесния договор в
размер на 110,00 лева, предявеният осъдителен иск по чл. 23 ЗПК следва да бъде уважен за
690,00 лева или в пълен размер.
Относно разноските:
По първоначалната искова молба, с оглед изхода от спора, право на разноски има
ищцата. Същата е освободена от заплащане на държавна такса, поради което на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК във връзка с чл. 83, ал. 2 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
по сметка на съда държавна такса в размер на 50,00 лева. В същото време ищцата е
представила документ за заплатени 400,00 лева по допуснатата от съда ССЧЕ /л.142/, които
8
на осн. чл. 78, ал.1 ГПК следва да й бъдат присъдени. Процесуалният представител на
ищцата претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в своя полза на осн. чл.38,
ал.2 ЗА, поради което, и съобразно правната и фактическа сложност на делото в полза на
адвокат П. П. – ХАК следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 480,00 лева с
ДДС, като съдът отчитата работата на адвоката по предявяването на първоначална искова
молба, отговорът по насрещната искова молба, както и депозираните молби и становища в
хода на процеса.
По направеното възражение от страна на „Сити Кеш“ ООД за липса на
предпоставките по чл. 38, ал.1 ЗА и по конкретно липса на материални затруднения от
страна на ищцата, следва да бъде посочен служебно известния на съда факт, че
с Определение № 616/10.02.2025 г., постановено по ч. гр. д. № 203/2025 г., I г.о. на ВКС е
предложено на основание чл. 292 ГПК на ОСГТК на ВКС да постанови тълкувателно
решение по въпроса: "Има ли право съдът на преценка дали са налице обстоятелствата за
предоставяне на безплатна правна помощ по реда на чл. 38 от ЗАдв при направено искане по
чл. 38, ал. 2 от същия закон или те са предоставени единствено на договарящите се и не
подлежат на проверка от съда". Към момента на постановяване на настоящия съдебен акт
няма дадено задължително тълкуване на закона по този въпрос.
Настоящият състав споделя съдебната практика, която приема, че съдът има право на
преценка дали са налице обстоятелствата за предоставяне на безплатна правна помощ само
при наличие на оспорване от другата страна, както е в настоящия случай, но тежестта пада
на оспорващата страна, която следва да установи, че предпоставките за предоставяне на
безплатна адвокатска помощ не са налице. В конкретния случай съдът е изискал справка от
НАП относно данъчна и осигурителна информация за лицето Д. Д. Ф., според която същата
има декларирани доходи по ГДД за 2023 г. в размер на 19 092,21 лв. Настоящото
производство е образувано през декември 2023 г. Така събраната информация кореспондира
и със заявеното от самата ищца при искането за предоставяне на кредит, където е
декларирала доход от 1400,00 лева на месец. В същото време обаче съдът отчита, че ищцата
не притежа собствени недвижими имоти и МПС-та, а живее под наем, като по делото е
представен договор за наем, според който тя заплаща месечен наем от 450,00 лева. В същото
време ищцата е декларирала, че се намира във фактическа раздяла със съпруга си и сама
издържа малолетната им дъщеря, родена през 2015 г. Ето защо съдът отчита, че към момента
на образуване на делото ищцата е следвало да заплаща сама необходимия наем, комумални
услуги, храна и издръжка на дете-ученик с доход от 1400 лева, което в случая и по
разбиране на настоящия състав би я затруднило да плати и минимално адвокатско
възнаграждение. Ето защо съдът намира, че на адв. следва да му бъде заплатен адвокатски
хонорар на осн. чл. 38, ал.1, т.2 ЗА.
По насрещната искова молба – с оглед неоснователността на главните насрещни
искове, съответно основателността на евентуалния иск по чл. 23 ЗПК, съдът приема, че в
полза на ищеца по насрещните искове следва да се присъди сумата в размер на 50,00 лева –
платена държавна такса, 4,00 лева – преписи, както и 480,00 лева с ДДС адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство по настоящото производство. Така
определеното адвокатско възнаграждение представлява намалено такова, предвид
претендираното от 960,00 лева, както и релевираното възражение за прекомерност от страна
на процесуалния представител на ответницата по насрещните искове. В тази връзка съдът
съобрази ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 22886/17.11.2025 г. на СГС по в.ч.гр.д. № 20251100512082 по
описа за 2025 година, според което присъждането на разноски по уважения насрещен иск на
кредитодателя за заплащане на чистата стойност на кредита не противоречи на чл. 6, § 1 и
чл. 7, § 1 от Директива 93/13 и на принципа на ефективност, както са тълкувани в решението
по съединени дела C-224/19 и C-259/19, и не попада в предметния обхват на това решение,
като въззивният съд приема, че ответникът следва понесе отговорност за разноските на
ищеца по уважения насрещен иск с правно основание чл. 23 ЗПК.
9
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в правоотношенията между Д. Д. Ф., ЕГН:
**********, с адрес : гр. С.З......... чрез адвокат П. И. П. - вписан в ХАК, с адрес за
призоваване: гр. Х......... и „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление : гр. София, гр. София, р-н Младост , бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5,
представлявано от управителя ............, че Договор за потребителски кредит №
845672/14.04.2023 г. е нищожен.
ОСЪЖДА Д. Д. Ф., ЕГН: **********, с адрес : гр. С.З......... чрез адвокат П. И. П. -
вписан в ХАК, с адрес за призоваване: гр. Х......... да заплати на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление : гр. София, гр. София, р-н Младост , бул.
Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от управителя ............, сумата от 690,00
лева /352,79 евро/, представляваща чистата стойност на кредита, на осн. чл. 23 ЗПК.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал.6 ГПК „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление : гр. София, гр. София, р-н Младост , бул. Цариградско
шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от управителя ............, да заплати по сметка на СРС
сумата от 50,00 лева /25,56 евро/, представляваща държавна такса.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал.1 ГПК „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление : гр. София, гр. София, р-н Младост , бул. Цариградско
шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от управителя ............, да заплати на Д. Д. Ф., ЕГН:
**********, с адрес : гр. С.З......... чрез адвокат П. И. П. - вписан в ХАК, с адрес за
призоваване: гр. Х........., сумата от 400,00 лева /204,52 евро/, представляваща съдебно-
деловодни разноски за ССЧЕ.
ОСЪЖДА на осн. чл. 38, ал.1, т.2 ЗА „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление : гр. София, гр. София, р-н Младост , бул. Цариградско
шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от управителя ............, да заплати на адвокат П. И. П. -
вписан в ХАК, с адрес за призоваване: гр. Х........., сумата от 480,00 лева с ДДС /245,42 евро/
за оказана безплатна правна помощ.
ОСЪЖДА на осн. чл. 78, ал.1 ГПК Д. Д. Ф., ЕГН: **********, с адрес : гр. С.З.........,
да заплати на „СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление :
гр. София, гр. София, р-н Младост , бул. Цариградско шосе № 115 Е, ет. 5, представлявано от
управителя ............, сумата от 534,00 лева /273,03 евро/, представляваща съдебни разноски,
от които 50,00 лева държавна такса по уважения насрещен иск, 4,00 лева за изготвени
служебни преписи и 480,00 лева адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10