№ 21317
гр. София, 25.11.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20241110101814 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. от ГПК.
Предявен е иск с правно основание чл. 439, ал.1 от ГПК за признаване за
установено по отношение на ответното „С.Г. Г.“ ЕАД, че ищецът Е. Г. Б. не
дължи принудително изпълнение на сумата 3482,75 лв. за главница, ведно със
законна лихва от 04.02.2009 г. до окончателното й изплащане, за която сума е
издаден изпълнителен лист от 14.03.2009 г. по ч.гр. дело №7371/2009 г. по описа
на СРС. Ищецът твърди, че в полза на О.Б.Б. АД, чийто частен правоприемник е
ответното дружество, е издаден изпълнителния лист, и понастоящем предмет на
висящо принудително изпълнение по изп. дело №3833/2023 г. по описа на ЧСИ с
рег. №838 на КЧСИ. Счита, че поради бездействие на взискателя са налице
предпоставките на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и изтекъл давностен срок, поради
което правото на принудително изпълнение е погасено.
Ответникът оспорва иска. Твърди, че не са настъпили твърдените факти,
водещи до погасяване правото на принудително изпълнение. Намира, че
давността е прекъсната с предприети действия по изпълнение, вкл. в срока по
чл. 433,ал.1, т.8 от ГПК, като се отчете, че за процесното вземане са били висящи
две изпълнителни дела.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
Съгласно чл. 439, ал. 1-2 от ГПК, длъжникът може да оспорва чрез иск
изпълнението, който може да се основава само на факти, настъпили след
приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Защитата на длъжника по този ред е аналогична на
тази по чл. 255 от ГПК (отм.) и има за цел да бъде съдебно отречено
изпълняемото право, признато с влязло в сила решение, по което е издаден
изпълнителният лист, защото е престанало да съществува или изпълняемостта му
1
не е настъпила.
От изп. дело №1338/2009 г. по описа на ЧСИ М.Б., с рег. №838 на КЧСИ
се установява, че по Молба вх. №6838 от 15.04.2009 г. по описа на ЧСИ М.Б. на
„О.б.б.“ АД е образувано срещу ищцата изпълнителното дело въз основа на
изпълнителен лист от 14.03.2009 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч. гр. дело № 7371/2009 г. по описа
на СРС, съгласно който Е. Г. Б. е осъдена да заплати на „О.б.б.“ АД сумата
3482,75 лв. за главница, ведно със законна лихва от 04.02.2009 г. до
окончателното й изплащане. С молбата взискателят овластява съдебния
изпълнител, на осн. чл. 18 от ЗЧСИ, да проучва имущественото състояние на
длъжника, да прави справки, да набавя документи, книжа и други, и определя
начина на изпълнение.
Влизането в законна сила на заповед за изпълнение има ефект, сходен със
силата на пресъдено нещо на съдебно решение, защото прегражда възможността
да се оспорва съществуването на материално право, удостоверено в
изпълнителното основание, по арг. от чл. 424 от ГПК. Съгласно чл. 117, ал. 2 от
ЗЗД, след установяване на вземането със съдебно решение започва да тече нова
давност и срокът й е пет години. Заповедното производство е приета от
законодателя съдебна процедура в значително по-късен момент от ЗЗД и при
други социални и икономически условия. Поради това употребения в нормата на
чл. 117 от ЗЗД израз „съдебно решение” следва да се тълкува съобразно целта на
производството по чл. 410 и сл. от ГПК -бързо и ефективно събиране на парични
вземания, за което при условията на съкратен исков процес заинтересованият се
сдобива със съдебен акт, подлежащ на принудително изпълнение. Съдът приема,
че заповедта за изпълнение отговаря на съществените характеристики на
съдебен акт, който се ползва със сила на пресъдено нещо. Предмет на
изпълнителна сила е само съдебно потвърденото притезание, респ.
изпълнителната сила на съдебния акт е обусловена от силата на пресъдено нещо
като негова правна последица. Ето защо давностния срок по чл. 117, ал. 2 от ЗЗД
е приложим за парични вземания, установени с влязла в сила заповед за
изпълнение. В този смисъл са Решение № 37 /24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020
г., ІV г. о. на ВКС; Решение №3/04.02.2022 г. по гр.д. №1722/2021 г., ІV г. о. на
ВКС, Решение № 118/07.07.2022 г. по гр. д.№4063/2021 г., ІІІ г. о. на ВКС;
решение по в. гр. д. № 15301/2018 г. по описа на СГС, решение по в. гр. д. №
40/2019 г. по описа на СГС, решение по в. гр. д. № 12167/2018г. по описа на СГС,
решение по в. гр. д. № 1272/2018 г. по описа на СГС, определение по ч. т. д. №
1366/2015 г., ІІ т. о. на ВКС, определение по ч.гр.д. № 1528/2018 г., ІV г. о. на
ВКС и др.
От разписка към Покана за доброволно изпълнение изх. №23865/2009 г.
(л.75 от изп. д.) се установява, че заповедта за изпълнение и изпълнителния лист
са връчени на длъжника на 22.06.2009 г. Заповедта за изпълнение е издадена по
реда на чл. 417 от ГПК, в срока по чл. 414 от ГПК не се твърди и не се доказва
длъжникът да е възразил срещу дължимостта на сумите или обжалвал
разпореждането за издаване на изпълнителния лист по чл. 407 от ГПК, при което
доколкото не се ангажират от страните доказателства за друго, съдът приема, че
заповедта за изпълнение е влязла в законна сила с изтичане на срока за
възражение на 07.06.2009 г. При това положение, от една страна се преклудират
всички възражения на длъжника по възникване и погасяване на правото на
парично вземане на кредитора, произтичащо от договора за кредит, а от друга –
за удостоверените в нея парични вземания давностният срок по чл. 117, ал.2 от
ЗЗД следва да се приеме, че изтича на 07.06.2014 г.
Съгласно т. 10 от Тълкувателно решение №2/26.06.2015г. по т.д. № 2/2013
г. на ВКС, ОСГТК, когато взискателят не е поискал извършването на
2
изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК
отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която
е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие.
Обявява се за изгубило сила Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния
съд. Разясненията по приложението на закона са приложими след 26.06.2015 г.
по отношение на висящите изпълнителни производства. До този момент е
относимо даденото първоначално тълкуване на закона с ППВС №3/18.11.1980г.,
съгласно което образуването на изпълнително производство прекъсва давността,
а докато трае то –давност не тече. С тълкувателното решение са дадени
разяснения, че давностният срок се прекъсва, с предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ, било в
изпълнение на молба от взискателя или предприето по инициатива от съдебния
изпълнител, на основание овластяването по чл. 18, ал. 1 от ЗЧСИ. Не са
изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително
дело в контекста на постановяване нарочно разпореждане от съдебен изпълнител
по чл. 434 от ГПК за образуване на делото; изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др.,
назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга,
извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила
разпределение и др. Прекъсва давността всяка редовна молба за изпълнение по
смисъла на чл. 426, ал. 2 от ГПК, както и тази с която взискателят възлага по чл.
18 от ЗЧСИ. Теклата в полза на длъжника давност няма да бъде прекъсната, ако
изпълнителното производство е образувано по нередовна молба, в която
взискателят не е посочил изпълнителен способ, освен в хипотезата на чл. 18 от
ЗЧСИ.
Страните не спорят, а и от писмените доказателства се установява, че
срещу ищцата е образувано на 15.04.2009 г. г. изп. дело №1338/2009 г., с което
приложимият давностен срок, считано тази дата е прекъснат и не тече докато
делото е висящо. Изпълнителното производство се прекратява по право на
основание чл. 433,ал.1, т. 8 от ГПК, когато взискателят бездейства повече от две
години, през които не поиска извършване на изпълнителни действия или такива
не са извършвани от съдебен изпълнител. Постановление на съдебния
изпълнител за прекратяване на изпълнението поначало не е необходимо, тъй като
този акт се ползва само декларативно действие и констатира настъпилото
прекратяване.
Съгласно чл. 450, ал.3 от ГПК, запорът върху движима вещ или парично
вземане на длъжника се счита наложен от деня, в който е получено съобщението
за него от третото задължено лице. Счита за наложен и при неговото
изпълнение, доколкото постъпването на суми от наложения запор по
изпълнителното дело представляват плащания от трето лице в резултат на
извършени изпълнителни действия от посочения изпълнителен способ, и всяко
постъпление на суми е реализиране на изпълнителния способ запор. Съгласно
разясненията, дадени с т. 5 от Тълкувателно решение № 3 от 10.07.2017 г. на
ВКС по т. д. № 3/2015 г., ОСГТК, изпращането на запорно съобщение до банка
дори в хипотезата, при която съдебният изпълнител е получил по чл. 508, ал. 1 от
ГПК отговор, че длъжникът няма сметка в съответната банка, представлява
действие по налагане на запор. В тази връзка се изяснява, че запор е наложен на
25.05.2009 г., когато е получено запорно съобщение от банкова институция (л. 17
и сл. от изп. д. №1338/2009).
От разписка към Покана за доброволно изпълнение изх. №23865/2009 г.
(л.75 от изп. д.) се установява, че заповедта за изпълнение и изпълнителния лист
3
са връчени на длъжника на 22.06.2009 г. Видно от Молба вх. №12644 от
09.07.2009 г. (л.76 от изп. д.) Е. Г. Б. е поискала разсрочване на дълга по изп.д.
№1338/2009 г., като заявява, че ще внася месечно по 300 лв. На 19.02.2010 г. е
връчено напомнително съобщение за доброволно плащане на дълга. Извършено
е на 22.03.2010 г. за сумата 200,00 лв. според банково извлечение на л. 86 от
изп.д.
В хода на изпълнителното производство е представено извънсъдебно
споразумение от 17.05.2010 г., сключено между взискателя и длъжника, по повод
на което с Молба вх. №12947 от 31.05.2010 г. взискателят е поискал спиране на
изп. дело в изпълнение на сключено с длъжника споразумение за разсрочване на
погасяването на дълга. Според двустранно подписаното споразумение от
17.05.2010 г., неоспорено от страните, длъжника Е. Б. декларира и признава
дълга към банката по изп. дело, който ще изплаща доброволно разсрочено в срок
до 17.05.2012 г., а при неспазване на погасителния план банка ще възобнови
действията по принудителното изпълнение.
Признание на вземането от длъжника по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД
е релевантно и поражда изгодните за кредитора правни последици – прекъсване
на давностния срок, ако то е направено в рамките на този давностен срок. Съдът
счита, че обективираната воля на длъжника в споразумението поражда изгодни
за ответника правни последици, тъй като изявлението за признание на
задължението е направено преди да е изтекъл давностният срок за паричното
вземане (07.06.2014 г.). Ето защо поначало, считано от 17.05.2010 г. започва да
тече нов петгодишен давностен срок, на основание чл. 117, ал. 1 от ЗЗД, който
изтича на 17.05.2015 г.
С Молба вх. №27913 от 20.10.2010 г.взискателят е поискал възобновяване
на изп. дело, а с Молба вх. №8475/01.04.2011 г. и в срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от
ГПК заявява налагане на запор върху трудово възнаграждение, за което
представя документ за внесена такса по ТТЗЧСИ. Запор е наложен на 05.04.2011
г., когато е получено запорно съобщение от работодател, който е уведомил, че
длъжникът не е негов служител. Връчено е запорно съобщение на работодател
на 18.12.2012 г. и на 17.07.2013 г.
С молба вх. №41182 от 28.08.2013 г. О.Б.Б. АД е поискало прилагането на
конкретен изпълнителен способ – опис и оценка на движими вещи и недвижими
вещи, собственост на длъжника, с Молба вх. №4619 от 21.01.2014 г. и запор
върху трудово възнаграждение. До 21.01.2016 г. действия по изпълнението не са
предприети, което от една страна налага извод, че изп. дело е счита за
прекратено по силата на закона на 21.01.2016 г., на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от
ГПК; а предвид Тълкувателно решение №3/28.03.2023 г. по т.д. №3/2020 г., ВКС,
след 26.06.2015 г. (към който момент изп. дело е висящо) е започнала да тече
нова петгодишна погасителна давност за вземанията по процесния изпълнителен
лист, която следва да изтича на 26.06.2020 г. Следва да се съобразят разясненията
по приложението на закона, дадени с решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. №
1747/2020 г. и в решение № 93/17.05.2021 г. по гр. д. № 2766/2020 г. на ВКС, IV-
то ГО, че перемпцията по чл. 488, ал. 1 т. 8 от ГПК е без значение за
погасителната давност. Общото между двата правни института е, че едни и същи
факти могат да имат значение както за перемпцията, така и за давността, но
двата правни института са различни и имат различни правни последици.
Давността изключва правото на принудително изпълнение, а перемпцията не го
изключва. Обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително
изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да зачете
перемпцията. Следователно изтеклият срок по чл. 488, ал. 1 т. 8 ГПК в хода на
изпълнителното производство и настъпването на перемпцията нямат отношение
към въпроса за изтичането на срока за погасителната давност и погасено ли е
4
правото на принудително изпълнение, удостоверено в изпълнителния лист.
С Молба вх. №33552 от 05.05.2016 г. „Ф.и.“ ЕАД, като частен
правоприемник на взискателя, е поискал конституиране и заявил овластяване по
чл. 18 от ЗЧСИ /л.123/, при което тази молба прекъсва давностния срок, в т.ч. е
заявена преди да изтече, считано и от последното валидно изп. действие от
21.01.2014 г., но също така съдебен изпълнител е следвало да съобрази, че
същата при условията на перемирано изпълнение по нея е трябвало да образува
в ново дело. Според разясненията, дадени с Решение № 127 от 12.07.2022 г. по
гр. д. № 2884/2021 г., г. к., ІІІ г. о. на ВКС, „в чл. 116, б. „в“ ЗЗД е изрично
установено правилото, че давността се прекъсва с предприемането действия за
принудително изпълнение. Същинско действие за принудително изпълнение
обаче може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на
принудително изпълнение - публичен изпълнител, синдик, съд по
несъстоятелността) и то прекъсва давността; но давността е свързана с
поведението на кредитора - тя не се влияе от поведението на други лица. Затова
ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното
действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния
срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита
прекъсната с искането, дори то да е било нередовно. Ето защо съдът приема, че
бездействието на ЧСИ относно конституирането като взискател и не
предприемане на изпълнение по различни причини е независещо от волята на
кредитора. Поради това с подаване на молбата на взискателя на 05.05.2016 г.
давността за вземането е прекъсната, а дори изпълнителното дело да е
перемирано необразуването в отделно дело на новото искане за предприемане на
действия по изпълнение, направено от взискателя с молбата му, не е от значение
за осъществяването на фактическия състав на чл. 116, б. „в“ от ЗЗД, респ. за
прекъсването на давността.
С Молба вх. №65356 от 01.09.2017 г. взискателят е поискал извършването
на конкретни изпълнителни действия, а именно опис на движими вещи и запор
на банкови сметки на длъжника /л.169/. Запор е наложен на 17.11.2017 г., когато е
получено запорно съобщение от банкова институция (л. 173 и сл. от изп. д.
№1338/2009). Запор е наложен на 27.03.2019 г., когато е получено запорно
съобщение от работодател (л. 185 и сл. от изп. д. №1338/2009). С Молба вх.
№20018 от 20.03.2020 г. ответното „С.Г. Г.“ ЕАД, като частен правоприемник на
взискателя, е поискал конституиране и заявил овластяване по чл. 18 от ЗЧСИ
/л.188/. С Постановление от 29.08.2023 г. изп. дело е прекратено на осн. чл. 433,
ал. 1, т.2 от ГПК по молба на взискателя за връщане на изп. лист.По Молба вх.
№41414 от 29.08.2023 г. е образувано по описа на ЧСИ с рег. №838 изп. дело
№3833/2023 г. въз основа на изп. лист, с която е поискано извършването на
конкретни действия по изпълнението.
Следва да се отчете, че за периода от 13 март 2020 г. до 20 май 2020 г.,
вкл., процесуални и давностни срокове са спрени, на основание чл. 3, т. 1 и 2 от
Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на
последиците, във вр. с пар. 13 от Закон за изменение и допълнение на Закона за
здравето, ДВ бр. 44 от 13 май 2020 г. Освен това, давност не тече в хода на
настоящото дело, на осн. чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД (вж. Решение №
50295/23.01.2023 г. по гр.д. № 1030/2022 г., ІV г. о. на ВКС).
Изложеното да основание на съда да приеме, че давностният срок за
удостовереното в изпълнителния лист парично вземане на ответника е прекъсван
многократно, както на осн. чл. 116, б. а от ЗЗД с признаване на вземането от
длъжника, така и на осн. чл. 116, б. в от ЗЗД с предприемане на действия за
5
неговото принудително изпълнение. Съдът приема, че за валидността на
изпълнителните действия срещу длъжника е ирелевантно уведомяването на
ищеца за прехвърляне на правото на парично вземане, удостоверено в
изпълнителния лист. Съобразно правилото на чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, договорът за
цесия поражда действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато
бъде съобщено за прехвърлянето на паричните вземания. Целта на
уведомяването е длъжникът да узнае на кого следва да престира по договора,
респ. кой може да претендира от него изпълнение-доброволно или принудително,
и по този начин охранят интересите страните. Уведомяването на длъжника не
рефлектира върху дължимостта на вземането и не заличава изпълняемото право,
което продължава да съществува и да е обект на принудително изпълнение.
Вземането съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от
съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за
погасяването му (вж. Решение № № 209/28.11.2018 г. по т.д. № 2530/2017 г. на
ВКС, I т.о.). Ето защо исковата претенция е неоснователна, а като такава следва
да се отхвърли.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, ответникът
има право на съдебни разноски, но при условията на чл. 80-81 от ГПК претенция
за това не е заявена и не се присъждат.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. Г. Б., с ЕГН:**********, с адрес:
**********, срещу „С. Г. Г.“ ЕАД, с ЕИК:********, със седалище и адрес на
управление: ***********, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК за
признаване за установено по отношение на „С. Г. Г.“ ЕАД, че Е. Г. Б. не дължи
принудително изпълнение на сумата 3482,75 лв. за главница, ведно със законна
лихва от 04.02.2009 г. до окончателното й изплащане, по изпълнителен лист от
14.03.2009 г., издаден по ч. гр. дело №7371/2009 г. по описа на СРС.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото Решение да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6