№ 281
гр. Пловдив, 20.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на първи октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Ж. Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова
като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско
дело № 20255001000341 по описа за 2025 година
За да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 347 от 25.10.2024 година, постановено по т. дело №
498/2022 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е осъдена ЗК „Лев
Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Симеоновско шосе“ № 67А да заплати на М. П. И., ЕГН **********, с адрес
с. Ш., ул. „***“ № 20 и на И. П. Ж., ЕГН **********, с адрес гр. П., ж.к. „***“
12, вх. Г, ет. 8, суми от по 130 000 лева, по предявени частични искове за по
170 000 лева от общо по 250 000 лева, представляващи обезщетения за
причинените им неимуществени вреди, изразяващи се в психически стрес,
търпени болки и страдания вследствие смъртта на тяхната майка Д.К. П.,
настъпила в резултат на ПТП от 05.07.2022 г., ведно със законната лихва
върху тези суми, считано от 22.07.2022 година до окончателното им
изплащане. Отхвърлени са предявените искове над сумите от по 130 000 лв.
до претендираните по 170 000 лв. по частични искове от по 250 000 лева,
както и исковите претенции за законна лихва върху обезщетенията за
неимуществени вреди за периода от 13.07.2022 г. до 21.07.2022 г. като
1
неоснователни.
Осъдена е Застрахователна компания „Лев Инс“ АД да заплати на
адвокат П. К., с адрес за призоваване гр. К., ул. „***“ № 6, ет. 4, офис 10,
адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищците в
първоинстанционното производство в размер на 10 706 лв., съразмерно с
уважената част от исковете.
Осъдени са М. П. И., ЕГН ********** и И. П. Ж., ЕГН **********, да
заплатят на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, ЕИК *********,
направените по делото разноски в размер на 217,20 лв. съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
Осъдена е Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, да
заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, държавна такса
в размер на 10 400 лв. и сумата от 608 представляваща разноски, заплатени
от бюджета на съда.
По т. дело № 498/2022 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора е
постановено и определение № 269/03.04.2025 година в производство по чл.
248 от ГПК. С него е оставена без уважение молбата на адвокат К. –
пълномощник на М. П. И. и И. П. Ж., за изменение на решение №
347/25.10.2024 година в частта за разноските, съдържаща искане за
увеличаване на размера на присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38,
ал. 2 от Закона за адвокатурата с още 10307,96 лева с включен ДДС.
Въззивният съд е сезиран с въззивна жалба срещу
първоинстанционното решение и с въззивна частна жалба срещу
определението по чл. 248 от ГПК.
Въззивната жалба е подадена от ищците в първоинстанционното
производство М. П. И. и И. П. Ж., чрез процесуалния им представител адвокат
П. К., срещу решението в частта, с която са отхвърлени предявените от тях
частични искове за обезщетения за неимуществени вреди в размерите над по
130 000 лева до по 170 000 лева, ведно със законната лихва от 22.07.2022
година до окончателното им изплащане. Оплакванията са за неправилност на
решението в тези части. Поддържа се, че определените обезщетения са в
занижен размер, несъобразен с конкретните обстоятелства, установени по
делото, свързани с личността на починалата, с отношенията между ищците и
тяхната майка и с начина, по който нейната смърт им се е отразила. Не бил
2
взет предвид от съда и лимитът на отговорност на застрахователите по
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, който към датата
на процесното ПТП бил 10 420 000 лева. Първоинстанционното решение не
било съобразено с практиката на съдилищата по приложение на принципа за
справедливост по чл. 52 от ЗЗД. С определените обезщетения не се
компенсирали напълно вредите, причинени на ищците от смъртта на тяхната
майка. Във връзка с тези оплаквания е направен подробен анализ на
събраните в първоинстанционното производство доказателства и са изложени
съображения за неправилност на изводите на Окръжния съд. Искането е за
отмяна на решението в обжалваните части и постановяване на ново по
същество, с което на всяка една от ищците се присъди допълнително
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лева / разликата от
присъдените по 130 000 лева до претендираните по частичните искове по
170 000 лева/, ведно със законната лихва от 22.07.2022 година до
окончателното плащане. Претендирано е и възнаграждение за адвокат К. за
оказаната безплатна правна помощ на жалбоподателите във въззивното
производство на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Към въззивната жалба е
приложена съдебна практика – решение № 104 от 25.07.2014 година по т. дело
№ 2998/2013 година на първо т.о. на ВКС и решение № 173 от 01.04.2022
година по в.т. дело № 61/2022 година на ПАС.
Срещу въззивната жалба не е подаден писмен отговор от ответника ЗК
„Лев Инс“ АД. В проведеното по делото открито съдебно заседание
процесуалният представител на ответника поддържа становище за
неоснователност на въззивната жалба и формулира искане за потвърждаване
на решението в обжалваната част и за присъждане на разноски.
Във въззивното производство не са направени нови доказателствени
искания.
Съдът, съобразявайки доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лица,
имащи правен интерес да обжалват, а именно от ищците по субективно
съединените искове срещу отхвърлителните части на първоинстанционното
решение, като при подаването й е спазен срокът по чл. 259 от ГПК.
Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК
3
намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваните части.
За правилността на първоинстанционното решение съдът се произнася
само по въведените с въззивната жалба оплаквания.
В случая те се свеждат само до справедливия размера на
обезщетението за неимуществени вреди на двете ищци.
На този етап от производството са безспорни обстоятелствата, свързани
с настъпване на ПТП на 05.07.2022 година в град К., при което Д.К. П. като
пешеходец е ударена от лек автомобил Рено Клио с рег. № *, управляван от
Г.С.Х. и е получила тежки телесни увреждания, довели до смъртта й на
18.07.2022 година. Във въззивното производство не е спорен и въпросът за
липса на съпричиняване от страна на пострадалата. Първоинстанционният
съд е приел, че възражението за съпричиняване е неоснователно, а
ответникът не е обжалвал решението.
С представените доказателства по делото е установено, че
автомобилът, причинил ПТП, е имал валидна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите с ответника ЗК „Лев Инс“ АД.
Застрахователното дружество е сезирано с искане за заплащане на
обезщетения за неимуществените вреди, причинени на ищците, на дата
22.07.2022 година, образувана е щета № 0000-1000-01-22-7486/25.07.2022
година, по която не са определени и изплатени обезщетения както до
завеждане на исковата молба на 11.11.2022 година, така и до настоящия
момент, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 498, ал. 3 от КЗ
предявените пред съда искове са допустими.
По спорния въпрос – за размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди, причинени на ищците М. И. и И. Ж. от смъртта на
Д.К. П., съдът намира следното:
Ищците М. П. И. и И. П. Ж. са дъщери на починалата в резултат на
ПТП Д.К. П.. Към момента на смъртта си Д. П. е била на навършени 72
години. Ищцата М. И. е била на навършени 49 години, а ищцата И. Ж. – на
навършени 46 години.
Обстоятелствата, които двете ищци са изложили в обстоятелствената
част на исковата молба по предявените субективно съединени искове по чл.
432, ал. 1 от КЗ за обезщетения за неимуществени вреди, са следните: Твърди
4
се, че те изключително тежко преживяват смъртта на своята майка, която ги е
съкрушила. Връзката им с тяхната майка била изключително силна, изпълнена
с обич, уважение и привързаност, те си помагали и подкрепяли. Ищците
израснали с всеотдайните грижи на майка си, с нейното внимание и любов,
приемали я като пример за подражание. Майка им влагала много старание и
любов в отглеждането на децата си, осигурявала им всичко, от което се
нуждаели, посветила живота си на тях. Със смъртта й ищците загубили
моралната и физическа подкрепа, на която разчитали, те имали много голяма
нужда от нея за съвети и напътствия както по отношение на своя трудов път,
така и в личен план. Смъртта на майка им причинила на ищците огромен
психически стрес, мъка, душевни болки и страдания, които продължавали, те
страдали и скърбели и до момента, загубата им била непрежалима и щяла да
ги съпътства до края на живота им. Случилото се отразило крайно негативно
върху психическото и здравословно състояние на ищците. Това са
обстоятелствата, въз основа на които ищците са претендирали обезщетенията
за неимуществени вреди от смъртта на своята майка в размер на по 170 000
лева по частични искове от общо по 250 000 лева.
За установяване на изложените в исковата молба обстоятелства,
свързани с причинените неимуществени вреди на ищците от смъртта на
тяхната майка, по делото са събрани гласни доказателства – показанията на
свидетелите В.Ц.В. и Р.Т.П., разпитани в съдебно заседание на 21.11.2023
година. Съдът възприема показанията на тези свидетели за отношенията
между ищците и тяхната майка и за начина, по който ищците са приели
случилото се и по който се чувстват до момента. Тези свидетели имат
впечатления за тези отношенията, те са незаинтересовани от изхода на спора
и техните показания не противоречат и не се опровергават от други
доказателства, събрани по делото. От показанията на свидетелите е видно, че
двете ищци са живели заедно със своите родители в село Г. като млади,
докато завършат средното си образование в град К.. Те били в добри
отношения с майка си. След това заМ.ли да учат, омъжили се и И. заживяла в
град П., а М. – в Б.. М. и И. посещавали майка си на всеки две-три седмици,
по-често в дома й в К., където Д. П. живеела в последните години преди
смъртта си, но ходели и в село Г.. Свидетелят В. заявява, че след случилото се,
което било внезапно и стресиращо, животът на ищците се променил. Според
свидетелката П. ищците са станали по-затворени. Преди смъртта си тяхната
5
майка била много добър човек, грижила се за децата си, била всеотдайна
майка и баба, децата и внуците били в топли отношения с нея, Д. помагала
на дъщерите си, особено при отглеждане на децата им, като М. имала четири
деца, а И. – едно дете. Д. П. отгледала най-голямата дъщеря на М. - К.,
която до последно била при нея. Ищците се събирали заедно с майка си по
празници, Д. също посещавала дъщерите си. Свидетелят В. установява, че е
виждал ищците след погребението на тяхната майка и на организираните
помени - 40 дни, шест месеца и една година след смъртта й. След смъртта на
майка си двете ищци се чували по телефона със свидетеля В., интересували
се от състоянието на къщата в село Г.. Според свидетелката П., приятелка на
починалата, след случилото се ищците посещавали град К. на всеки две
седмици, ходели на гроба на майка си, а след това на кафе със свидетелката
и непрекъснато я споменават.
Съдът, при решаване на въпроса за размерите на дължимите
обезщетения, съобразява установеното от свидетелите и прилага
критериите за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди,
очертани в т. ІІ от ППВС № 4/1968 г. и в практиката на ВКС. Следва да се
отбележи, че размерите на обезщетенията по приложените към въззивната
жалба съдебни решения са съобразени с конкретните обстоятелства по
делата, преценявани от съдилищата при определянето им, които са различни
от тези по настоящото дело. Поради това доводите за неправилно приложение
на принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, основани на размерите на
обезщетенията по тези дела, изложени във въззивната жалба, са
неоснователни. Съдът съобразява съдебната практика, която очертава
определени рамки на размерите на обезщетенията, преценявайки обаче
обстоятелствата по-конкретното дело.
Конкретните обстоятелства, установени от свидетелите, са за
отношенията, при които дъщерите от завършването на средното си
образовани, т.е. от около 30 години с оглед тяхната възраст, не живеят заедно
с майка си. Те имат свой собствен живот, семейства, деца и трудова
реализация в други населени места. Връзката им с тяхната майка не е
прекъсвана, тя се характеризира с периодични срещи и посещения, с грижи и
помощ, основно от майката им за отглеждането на внуците, със съвместни
празници, с топлина и привързаност. Т.е. става дума за традиционните за
нашата страна семейни отношения между майка и нейните пораснали деца,
6
като в случая починалата е била всеотдайна майка, отдадена на децата и
внуците си, била е дейна и активна, което й е позволявало да се грижи за себе
си и за тях. Що се отнася до обстоятелствата, изложени в исковата молба, за
крайно негативно отражение на случилото се върху психиката и
здравословното състояние на ищците, те не са установени със събраните
доказателства. Загубата на родител безспорно е свързана с тъга и болка,
каквато и ищците са изпитали и изпитват, видно от свидетелските показания.
Няма данни обаче те да са се отразили на здравословното им състояние и на
нормалното им социално функциониране. Ищците са продължили да живеят
и да работят, както и преди смъртта на майка си, не са установени сериозни
психологически и емоционални проблеми, освен това, че са станали по-
затворени според свидетелите и че често споменават майка си и посещават
гроба й. Не може да се приеме също, че с оглед възрастта на ищците, а
именно 46 и 49 години към момента на смъртта на майка им, те са имали
много голяма нужда от нейните съвети и напътствия, каквито обстоятелства
са изложени в исковата молба. Такива доказателства липсват. Освен това става
дума за жени, които през по-голямата част от живота живеят извън дома на
майка си, създали са свои собствени семейства, работят и са натрупали
достатъчно житейски опит, за да могат да се справят самостоятелно.
По изложените до тук мотиви, свързани с критериите за определяне на
размера на дължимите обезщетения за неимуществени вреди, очертани в т. ІІ
от ППВС № 4/1968 г., включително с конкретните икономически условия в
страната към датата на ПТП/ 05.07.2022 година/, съдът приема, че
справедливият размер е по 130 000 лева за всяка една от ищците. Този размер
е съобразен със съдебната практика за размерите на дължимите
обезщетения за неимуществени вреди, настъпили в период около процесния
/ средата на 2022 година/, при сходни обстоятелства.
От значение при определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди са и нормативно определените в чл. 492 от КЗ лимити
на отговорност по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
и обстоятелството, че след непрекъснатото им нарастване, към датата на
процесното ПТП те са достигнали до размер от 10 420 000 лева за всяко
събитие, независимо от броя на пострадалите лица, съгласно изменението на
КЗ, обнародвано в ДВ бр. 101/2018 година / при 700 000 лева за всяко събитие
при едно пострадало лице и до 1 000 000 лева при две или повече лица към
7
01.01.2010 година/. Лимитите, макар и само индиция, а не абсолютен
критерий за икономическите условия в страната и за обществено разбиране за
справедливост, имат значение при определяне на размерите на обезщетението
за неимуществени вреди, което становище се застъпва и в съдебната
практика.
По тези съображения съдът намира, че първоинстанционното решение
в обжалваните части е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено. Не са налице основания за присъждане на обезщетения на ищците
над определените от първоинстанционния съд размери от по 130 000 лева.
С оглед изхода на спора право на разноски за въззивната инстанция има
ответникът по въззивната жалба ЗК „Лев Инс“ АД. Претендираните такива
със списъка по чл. 80 от ГПК включват 360 лева юрисконсултско
възнаграждение. Юрисконсултско възнаграждение се дължи на основание чл.
78, ал. 8 от ГПК. Претендираният размер е в границите, предвидени в чл. 25,
ал. 1 и ал.2 от Наредбата за заплащане на правната помощ, към която
препращат чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 78, ал. 8 от ГПК,
съобразен е с действителната фактическа и правна сложност на делото във
въззивната инстанция и следва да бъде присъден като разноски на ответника
по жалбата.
По делото е подадена и частна жалба от адвокат П. К. – пълномощник
на М. П. И. и И. П. Ж., срещу определение № 269/03.04.2025 година,
постановено в производство по чл. 248 от ГПК, с твърдения, че същото е
неправилно и с искане за отмяната му и за постановяване на ново по
същество, с което да се уважи подадената от нея молба, като й се присъди
допълнително адвокатско възнаграждение с включен ДДС в размер на
10307,96 лева, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, наред с
присъденото такова с решението на първоинстанционния съд. Поддържа се,
че дължимото адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата за осъществената безплатна правна помощ следва да бъде
определено в размерите по чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, съобразно измененията от ДВ бр. 88
от 04.11.2022 година. Посочено е, че дори да се приеме, че съдът не е
обвързан от тези размери съгласно решението на СЕС от 25.01.2024 година по
8
дело № С-438/2022 година, те следва да се приемат като инструктивни,
ориентировъчни. Необходимо било да се съобразят също материалният
интерес и фактът, че е осъществена защита по два субективно съединени иска
за неимуществени вреди, основани на различни обстоятелства и изискващи
самостоятелна преценка на доказателствата, което сочело на завишена
фактическа и правна сложност и необходимост за определяне на адвокатско
възнаграждение по всеки един от тях. Неправилен бил изводът на съда, че
възнаграждението на адвоката следвало да се определи само съобразно
действителната фактическа и правна сложност на делото. Той противоречал
на предвиденото в чл. 38 от ЗА, препращащ към размерите по Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Освен това липсвали
възражение за прекомерност и искане за прилагане на решението на СЕС по
дело № С-438/2022 от процесуалния представител на ответника.
Срещу частната жалба на адвокат К. е подаден писмен отговор от ЗК
„Лев Инс“ АД, чрез юрисконсулт А. Г., с изразено становище за нейната
неоснователност и с искане за потвърждаване на обжалваното определение.
Изразено е становище за адекватност на присъденото с решението адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, респ. за липса на основания за
присъждане на допълнително такова. Претендирано е юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство по чл. 248 от ГПК в размер на 100
лева.
Частната жалба на адвокат П. К., подадена срещу определение №
269/03.04.2025 година, постановено в производство по чл. 248 от ГПК по т.
дело № 498/2022 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, е
допустима, но неоснователна.
В първоинстанционното производство адвокат К. е осъществила
безплатна правна защита на две ищци по субективно съединени искове с
цена по 170 000 лева, предявени като частични от такива с обща цена по
250 000 лева, които са приети за основателни до размера на по 130 000 лева.
С решението й е определено и присъдено възнаграждение на основание чл. 38,
ал. 2 от Закона за адвокатурата в размер 10 706 лева съобразно уважената част
от исковете. Искането на адвокат К. е за увеличаване на този размер с
присъждане на допълнително възнаграждение от 10307,96 лева с ДДС, за да
се достигне минималният размер по Наредба № 1 за минималните размери на
9
адвокатските възнаграждения, след изменението, обнародвано в ДВ бр.
88/2022 година.
Адвокатското възнаграждение на адвокат К. се дължи на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата и се определя служебно от съда. При
неговото определяне съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно
задължителното за него решение от 25.01.2024 година С-438/2022 година на
СЕС. Направеното в частната жалба на адвокат К. разширително тълкуване
на решението на СЕС не отговаря на действителния смисъл на същото. С него
е прието, че чл. 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 от
ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на
посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи.
Прието е също, че национална уредба, съгласно която от една страна
адвокатът и неговият клиент не могат да договарят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна
организация на адвокатите, а от друга страна съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на
посочената разпоредба от ДФЕС. След цитираното решение на СЕС в
практиката на българските съдилища, включително на ВКС, непротиворечиво
се приема, че нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА, препращаща към
регламентираните от Наредба № 1/2004 година минимални размери на
адвокатските възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, респ. не
следва да се прилага от съда. Съдът определя размерите на такива
възнаграждения служебно съобразно вида на спора, интереса, вида и
количеството извършена работа и преди всичко фактическата и правна
сложност на делото.
Присъденото с първоинстанционното решение адвокатско
възнаграждение на адвокат К. от 10706 лева е във висок размер, съобразен с
цената на предявените искове, с размерите, до които са приети за
основателни и с действителната фактическа и правна сложност на делото в
първоинстанционното производство, включително с поисканите и събрани
доказателства, с направените оспорвания и с броя проведени открити
10
съдебни заседания. Адвокат К. е осъществила безплатна правна помощ на
две ищци, по два субективно съединени главни иска за обезщетения за
неимуществени вреди с правно основание чл. 432 от КЗ, но както
обстоятелствата, на които те се основават, така и доказателства за тяхното
установяване, не се отделни и различни, както се твърди в частната жалба, а
общи по двата иска. Предоставената правната помощ по двата иска не се
различава, от адвоката не са положени такива усилия и труд, които да налагат
определяне на самостоятелно възнаграждение по всеки от тях, респ. да
налагат определяне на възнаграждение над определения с решението размер
от 10706 лева с ДДС.
Доводите, че в случая липсвало възражение на ответника за
прекомерност на претендираното възнаграждение от адвокат К. и искане за
прилагане на решение С-438/2022 година на СЕС от страна на ответника, са
неоснователни, тъй като става дума за възнаграждение, които съдът определя
служебно, а съгласно чл. 633 от ГПК решението на СЕС е задължително за
всички съдилища и учреждения в Република България.
По тези съображения съдът намира, че обжалваното определение по чл.
248 от ГПК следва да бъде потвърдено.
Ответникът по частната жалба е претендирал разноски за въззивното
производство по чл. 248 от ГПК в размер на 100 лева юрисконсултско
възнаграждение. Такива не следва да му бъдат присъждани. В
производството по чл.248 ГПК разноски не се дължат. Трайна и
непротиворечива е практиката на съдилищата по този въпрос.
Определението, постановено в производство по чл. 248 ГПК, включително и
при обжалването му, няма самостоятелен характер и не представлява акт по
смисъла на чл. 81 ГПК, приключващ делото в съответната инстанция, с който
съдът следва да се произнесе и по искането за разноски. Производството по
чл. 248, ал. 1 ГПК не е ново съдебно производство. То има акцесорен
характер и касае направени и претендирани за присъждане разноски, които
са били или е следвало да бъдат предмет на присъждане по вече
приключилото в съответната инстанция дело. С определението по чл. 248 от
ГПК само се изменя или допълва вече постановен съдебен акт в частта за
разноските. Поради това изходът от производството по чл. 248 ГПК,
включително при обжалването му, не обосновава отговорност за нови
11
разноски. В този смисъл е непротиворечивата практика на ВКС. /определение
№ 58 от 04.03.2020 г. по т. д. № 112/2020 г. на I т. о., определение № 200 от
19.08.2022 г. по ч. гр. д. № 869/2022г. на I г. о. и др./.
По изложените съображения Пловдивският апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 347 от 25.10.2024 година, постановено
по т. дело № 498/2022 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора, В
ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, С КОИТО са отхвърлени исковете на М. П. И.,
ЕГН **********, с адрес с. Ш., ул. „***“ № 20 и на И. П. Ж., ЕГН
**********, с адрес гр. П., ж.к. „***“ 12, вх. Г, ет. 8, срещу Застрахователна
компания „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А, за присъждане на
суми в размерите над по 130 000 лева до по 170 000 лева / или за по 40 000
лева/, по предявени частични искове с размери от общо по 250 000 лева,
представляващи обезщетения за неимуществени вреди, вследствие смъртта
на тяхната майка Д.К. П., настъпила в резултат на ПТП от 05.07.2022 г.,
ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 22.07.2022 година до
окончателното им изплащане.
ОСЪЖДА М. П. И., ЕГН **********, с адрес с. Ш., ул. „***“ № 20 и
И. П. Ж., ЕГН **********, с адрес гр. П., ж.к. „***“ 12, вх. Г, ет. 8, да
заплатят на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Симеоновско шосе“ № 67А,
разноски за въззивното производство в размер на 360 лева юрисконсултско
възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 269/03.04.2025 година, постановено
по т. дело № 498/2022 година по описа на Окръжен съд – Стара Загора в
производство по чл. 248 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата на
адвокат П. К. – пълномощник на М. П. И. и И. П. Ж., за изменение на
решение № 347/25.10.2024 година в частта за разноските, съдържаща искане за
увеличаване на размера на присъденото адвокатско възнаграждение по чл. 38,
12
ал. 2 от Закона за адвокатурата с още 10307,96 лева с включен ДДС.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните, а в частта, имаща характер на
определение по чл. 248 от ГПК – в едноседмичен срок от връчването му на
страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13