РЕШЕНИЕ
№ 86
гр. Първомай, 14.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20245340100906 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от А. Д. С. срещу
„Кредисимо“ ЕАД за заплащане на сумата от 458,50 лв. (след извършено намаление на
иска от 600 лв. на 458,50 лв.), представляваща платена без правно основание сума по
Договор за потребителски кредит № ******* от ******* г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2024 г., до окончателното изплащане
на вземането.
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от А. Д. С. срещу
„Ай Тръст“ ЕООД за заплащане на сумата от 1000 лв., представляваща платена без
правно основание сума по Договор за предоставяне на поръчителство от ******* г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2024 г., до
окончателното изплащане на вземането.
Ищецът А. Д. С. твърди, че на ******* г. сключил с първия ответник
„Кредисимо“ ЕАД Договор за потребителски кредит № ******* от ******* г., по
силата на който му били предоставени в заем средства в размер на 1957,57 лв.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора ищецът следвало да сключи с втория ответник „Ай
Тръст“ ЕООД договор за предоставяне на поръчителство с цел да бъде обезпечен
договорът за потребителски кредит. Поради тази причина на същата дата ищецът
сключил с втория ответник договор за предоставяне на поръчителство, по силата на
който следвало да му заплати възнаграждение в размер на 1400 лв. Твърди, че по
договора за кредит, сключен с първия ответник, заплатил лихви в размер на 600 лв., а
по договора за предоставяне на поръчителство сумата в размер на 1000 лв. Счита, че
договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, тъй като не ставало ясно какви разходи са включени в ГПР. Също така намира, че
не е спазена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, защото възнаграждението по договора
1
за предоставяне на поръчителство не било включено в ГПР. Наред с това е посочено,
че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен поради противоречие с
добрите нрави. В тази връзка се поддържа, че била налице нееквивалентност на
престациите, защото се претендирала като възнаграждение сума съставляваща над 70
% от предоставения кредит. Също така възнаграждението се заплащало и без
кредитополучателят да получи насрещна престация. По тези съображения моли да
бъдат уважени предявените искове.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Кредисимо“ ЕАД, в който излага съображения за неоснователност на
предявения иск. Не оспорва, че между страните е сключен договор за потребителски
кредит, като твърди, че към момента задължението било предсрочно погасено. За
възнаградителна лихва била заплатена сумата от 458,50 лв. Сочи, че действително
възнаграждението за поръчител не било включено при изчисляването на ГПР. Твърди,
че сключването на договор за предоставяне на обезпечение не било задължително
условие за получаване на кредита. По тези съображения моли да бъде отхвърлен
предявеният иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Ай Тръст“ ЕООД, в който излага съображения за неоснователност на
предявения иск. В настоящия случай съгласно договора за предоставяне на
поръчителство ищецът му дължал възнаграждение в общ размер на 2152,42 лв., като
по него извършил плащания в общ размер на 1000 лв. Твърди, че възнаграждението на
поръчителя не било известно на кредитора към момента на сключване на договора за
кредит и не съставлявало разход по кредита, поради което не следвало да бъде
включвано в ГПР. По тези съображения моли да бъде отхвърлен предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
Не е налице спор, че между ищеца и ответника „Кредисимо“ ЕАД е сключен
Договор за потребителски кредит № ******* от ******* г., по силата на който първият
ответник е предоставил на ищеца паричен заем в размер на 1957,57 лв., при срок на
заема от 18 месеца, фиксиран лихвен процент – 39,04 %, общ размер на всички
плащания – 2634,45 лв. и годишен процент на разходите – 46,84 %. В чл. 4, ал. 1 от
посочения договор за кредит е уговорено, че ищецът следва да представи едно от
следните обезпечения: 1) банкова гаранция в срок до 10 дни от подаване на
заявлението, или 2) да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено
от ответника юридическо лице в срок до 48 часа от подаване на заявлението за
сключване на договора. Съгласно чл. 4, ал. 2 от договора, ако ищецът не предостави
съответното обезпечение, ще се счита, че заявлението не е одобрено от ответника,
респ. договорът няма да породи действие.
Не се спори и относно обстоятелството, че в изпълнение на задължението си
по чл. 4, ал. 1 от договора за кредит заемателят е сключил с втория ответник „Ай
Тръст“ ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство от ******* г., съгласно който
последният се е задължил да сключи с „Кредисимо“ ЕАД договор за поръчителство,
по силата на който да отговаря пред първия ответник „Кредисимо“ ЕАД солидарно с
ищеца за изпълнението на всички задължения по договора за потребителски кредит. За
поемане на посоченото задължение ищецът следвало да заплати на ответника „Ай
Тръст“ ЕООД възнаграждение в общ размер на 2152,42 лв., платимо на осемнадесет
вноски, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за
2
паричен заем, сключен с „Кредисимо“ ЕАД. В чл. 8, ал. 5 е посочено, че „Кредисимо“
ЕАД е овластено да приема вместо поръчителя изпълнение на задължението на
заемателя за плащане на възнаграждение по договора за предоставяне на
поръчителство, както и всички други вземания на поръчителя по него.
От представената от ответника „Кредисимо“ ЕАД справка се установява, че по
договора за потребителски кредит ищецът е извършил плащания в общ размер на
2431,63 лв., разпределени, както следва: 1957,57 лв. за главница, 458,50 лв. за
договорна лихва, 0,51 лв. за лихва за забава, 15 лв. – такси за извънсъдебно събиране
на вземането, 0,05 лв. – неразпределена сума. Не е налице спор, че по договора за
предоставяне на поръчителство ищецът е заплатил на ответника „Ай Тръст“ ЕООД
сумата от 1000 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу
ответника „Кредисимо“ ЕАД:
Тъй като ищецът и първият ответник „Кредисимо“ ЕАД имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК,
процесният договор по своята правна характеристика представлява такъв за
потребителски кредит. Следователно за неговата валидност и последици важат
изискванията на Закона за потребителския кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Сред посочените изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита,
както и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит. От това следва, че нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водещо до
недействителност по смисъла на чл. 22 ЗПК, ще е налице не само, когато в договора
изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице такова посочване, но това е
направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен и не позволява на
потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и
когато формално е налице такова посочване, но посоченият в договора размер на ГПР
не съответства на действително прилагания между страните.
Съобразявайки всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в него
е посочен годишен процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Така
посочените техни размери обаче не съответстват на действителните, съобразно поетите
от потребителя задължения. Това е така, доколкото уговореното задължение за
потребителя да учреди обезпечение и да заплаща възнаграждение на вноски за това,
3
дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по договора за паричен заем,
при което като краен резултат следва да заплати на заемодателя сума в общ размер от
4786,87 лв. неправилно не е калкулирано в годишния процент на разходите, предвиден
в договора. Действително възнаграждението за предоставеното поръчителство не
възниква от договора за потребителски кредит, но разходите за неговото заплащане са
пряко свързани с договора за паричен заем, тъй като се заплащат за услуга в полза на
заемодателя, заложена като изискване за предоставяне на заема, съгласно чл. 4 от
договора за заем. То представлява допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на заетата сума (т. нар. скрита възнаградителна лихва), което е
уговорено в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения. Изложеното се подкрепя и от факта, че кредитодателят и
поръчителят са свързани лица по смисъла на § 1 от ДР на ТЗ, предвид това, че
„Кредисимо“ ЕАД е едноличен собственик на капитала на „Ай Тръст“ ЕООД. Поради
това независимо, че възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство
се дължи на друго лице, различно от кредитодателя, доколкото разходите за същото са
пряко свързани с договора за кредит, съобразно императивните разпоредби на чл. 19,
ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, следва да бъдат включени при изчисляване на ГПР.
В резултат на това последният не съответства на действителния такъв, определен
съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налице е
заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща
максималния размер на годишния процент на разходите по кредита. Посоченото
поведение на заемодателя цели единствено неговото обогатяване за сметка на
длъжника, като му осигури скрито възнаграждение, забранено от императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Изложеното дотук обосновава извод, че процесният договор за потребителски
кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, отнасящи се до
посочване на годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя,
поради което и на основание чл. 22 ЗПК следва да се приеме, че е недействителен.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесните суми на ответното дружество по договора за заем, който е
недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на
плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на
валидно основание, т. е., че процесният договор за заем е действителен.
Предвид установената по делото недействителност на договора за кредит
следва да намери приложение разпоредбата на чл. 23 ЗПК, която постановява, че
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. При това положение за ищеца като кредитополучател е
възникнало задължението да върне на ответника само действително получената сума
по договора в размер на 1957,57 лв. Всичко заплатено над тази сума се явява платено
от ищеца на ответника при начална липса на основание. Тъй като той е заплатил по
договора общо сумата от 2431,63 лв., то разликата от 474,06 лв. се явява получена без
основание от ответника. По тези съображения и с оглед принципа на диспозитивното
начало искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо
платеното следва да се уважи до пълния предявен размер от 458,50 лв., ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2024 г., до
окончателното изплащане на вземането.
4
По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу
ответника „Ай Тръст“ ЕООД:
При тълкуване клаузите на договора и действителната обща воля на страните
на основание чл. 20 ЗЗД, съдът намира, че обезпечението от страна на ответника е
поето срещу възнаграждение – т. е. възмездно, но заплащането му е установено
разсрочено, ведно с месечните погасителни вноски по заема. Необходимо е да се
посочи и че съгласно уговорките, установени в договора за кредит, условие за
отпускане на финансовия ресурс представлява обезпечаване на вземането на
кредитодателя с поръчителство от трето лице, одобрено от страна на кредитора-
заемодател – арг. чл. 4, ал. 2 от договора за паричен заем. Поради това на практика с
клаузата за предоставяне на обезпечение – осигуряване на поръчител, рискът от
неизпълнението на задължението на финансовата институция за предварителна оценка
на платежоспособността на потребителя е прехвърлен върху последния, и е довело до
допълнително увеличаване на задълженията му, чрез вменяване на задължение да
осигури възнаграждение за обезпечение, с което неговият дълг нараства и се поставя в
потенциално съществуваща опасност от свръхзадлъжнялост. Подобно възлагане върху
потребителя е във негова вреда като по-слабата икономически страна в гражданския
оборот, а търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се
е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително
възнаграждение в своя полза.
Поради това съдът намира, че клаузата на чл. 8, ал. 1 от договора за
предоставяне на поръчителство не отговаря на изискванията за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Тази клауза е неравноправна, тъй като потребителят не е
бил в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора
(чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП). Тя внася значително неравноправие в правоотношението, а
престациите на страните са явно нееквивалентни. Дружеството-поръчител поема
задължение да отговаря за задълженията на заемателя в общ размер на 2634,45 лв.,
срещу което заемателят заплаща възнаграждение в размер на 2152,42 лв., надхвърлящо
размера на заема. При това отговорността на поръчителя може изобщо да не бъде
реализирана, ако заемателят добросъвестно изпълнява задълженията си по договора за
заем, но въпреки това ще следва да заплати възнаграждение на поръчителя. Освен
това, отговорността на поръчителя зависи изцяло от преценката на заемодателя, което
означава, че дори и да не получи изпълнение по договора за заем, имуществената
отговорност на поръчителя може да не бъде ангажирана. По този начин клаузата на
практика прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на заемодателя за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. По делото не са
ангажирани доказателства тази клауза да е индивидуално уговорена с потребителя, а и
от съдържанието на договора за поръчителство може да се направи извод, че е
предварително изготвен от търговеца и при сключването му потребителят не е могъл
да влияе върху клаузите му. Поради това на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП съдът приема
клаузата за заплащане на възнаграждение в полза на поръчителя за нищожна. С оглед
разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП и общото правило на чл. 26, ал. 4 ЗЗД съдът намира,
че нищожността на тази клауза води до нищожност на договора за предоставяне на
поръчителство, тъй като не би могло да се предположи, че поръчителят, който е
търговско дружество с основен предмет на дейност предоставяне на гаранционни
сделки (както е посочено изрично в договора за предоставяне на поръчителство), би
5
поел задълженията по същия безвъзмездно, без да очаква заплащане на
възнаграждение и съответно реализиране на печалба.
Както беше посочено по-горе, за да бъде уважен предявеният осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална
липса на основание, ищецът следва да докаже, че е платил процесните суми на
ответното дружество по договора за предоставяне на поръчителство, който е нищожен.
Предвид установената по делото нищожност на договора за предоставяне на
поръчителство следва, че потребителят не дължи заплащането на възнаграждение по
него. Следователно за ответника е възникнало задължението да върне на ищеца
заплатеното възнаграждение, което се явява платено при начална липса на основание.
Тъй като страните не спорят, че ищецът е извършил плащания по договора в общ
размер на 1000 лв., тази сума се явява получена без основание от ответника. По тези
съображения искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на
недължимо платеното следва да се уважи до пълния предявен размер от 1000 лв.,
която сума представлява платено без правно основание възнаграждение по Договор за
предоставяне на поръчителство от ******* г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 23.12.2024 г., до окончателното изплащане на вземането.
По разноските:
В настоящото производство ищецът е извършил разноски за държавна такса в
размер на 100 лв., като му е оказана безплатна правна помощ. Според разпоредбата на
чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал безплатна правна помощ
съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение.
Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата
по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го заплати. В процесния случай обаче
следва да бъде съобразено Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22,
според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че
национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висш
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение
на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба. В тази хипотеза
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват
реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед даденото
тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на адвокатските
възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане на разноските следва да
определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа сложност на
делото. Ето защо, като взе предвид материалния интерес по всеки иск, факта, че
делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за
спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило
в едно съдебно заседание, на което адв. М. не е присъствал и в хода на което са приети
единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият
размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца
възлиза на сумата от 360 лв. за първия осъдителен иск и 420 лв. за втория осъдителен
6
иск ведно с начисленото ДДС. Това е така, тъй като при присъждането на
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на
адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв,
вр. § 2а от ДР на Наредба № 1/2004 г. следва да включва ДДС (така Определение №
490 от 19.09.2017 г. по ч. т. д. № 1082/2016 г. на ВКС, II т. о.). По отношение
възражението на ответниците да бъде присъдено възнаграждение на основание чл. 38,
ал. 1 ЗАдв, следва да се отбележи, че получилата безплатна адвокатска помощ страна
не е длъжна да доказва пред съда наличието на обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 1-3
ЗАдв – че има право на издръжка, че е материално затруднена, че е в роднински или
друг вид близки отношения с адвоката или че е юрист. Преценката дали са налице
условия за възникване на мандатното правоотношение е изцяло на страните по него –
право на адвоката е да прецени дали да поеме безплатно процесуално
представителство по отношение на свой близък или друг юрист или на материално
затруднено лице, за което на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв се дължи възнаграждение
само при благоприятен изход на делото по отношение на представлявания. За
уважаване на претенцията за присъждането на адвокатското възнаграждение на
основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв е достатъчно в договора за правна защита и съдействие да
е ясно изразена волята на страните по него, че адвокатската помощ е оказана
безплатно. Страната по делото винаги дължи съдебните разноски съобразно изхода на
делото по правилата на чл. 78 ГПК и няма интерес да възразява дали следва да заплати
разноските на насрещната страна или на процесуалния й представител (така
Определение № 480 от 12.11.2019 г. по ч. гр. д. № 122/2019 г. на ВКС, IV г. о.). В
настоящия случай обаче е необходимо да се съобрази, че посочените в списъка по чл.
80 ГПК разноски по предявения срещу ответника „Кредисимо“ ЕАД иск са сторени за
първоначалната претенция от 600 лв. (преди намалението й), поради което ответникът
дължи разноски съобразно уважената част от иска преди изменението му – арг. чл. 78,
ал. 4, вр. ал. 1 ГПК. В разглежданата хипотеза ищецът няма право на разноските,
направени за тази част, в която производството е било прекратено, доколкото при
частично прекратяване на делото разноски се дължат на ответника, ако е направил
искане в тази насока. Аргумент в тази насока е и разпоредбата на чл. 81 ГПК, съгласно
която във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се
произнася и по искането за разноски. Ето защо, съдът счита, че съобразно уважената
част от първоначално предявения иск срещу ответника „Кредисимо“ ЕАД на ищеца
следва да се присъди сумата от 38,21 лв. за държавна такса, а на процесуалния му
представител адв. М. – сумата от 275,10 лв. за адвокатско възнаграждение. В тази
връзка вторият ответник „Ай Тръст“ ЕООД следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от 50 лв. за държавна такса, а на процесуалния му представител адв. М. –
сумата от 420 лв. за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, РС Първомай
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: ***************************, да заплати по иска с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на А. Д. С., ЕГН: **********, адрес: ************, сумата от
458,50 лв., представляваща платена без правно основание сума по Договор за
потребителски кредит № ******* от ******* г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 23.12.2024 г., до окончателното изплащане на вземането,
7
както и сумата от 38,21 лв., представляваща сторени разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК: ************, със седалище и адрес на
управление: *************************, да заплати по иска с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД на А. Д. С., ЕГН: **********, адрес: ************, сумата от
1000 лв., представляваща платена без правно основание сума по Договор за
предоставяне на поръчителство от ******* г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба – 23.12.2024 г., до окончателното изплащане на вземането,
както и сумата от 50 лв., представляваща сторени разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Кредисимо“ ЕАД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление: *******************, да заплати на адв. Д. В. М. от АК Пловдив на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 275,10 лв. за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Ай Тръст“ ЕООД, ЕИК: ************, със седалище и адрес на
управление: *******************************, да заплати на адв. Д. В. М. от АК
Пловдив на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 420 лв. за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
РХ/ЕД
Съдия при Районен съд – Първомай: _________п______________
8