РЕШЕНИЕ
№……………..
гр. София, 28.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на шестнадесети септември
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА АНАСТАСОВА
МЛ. СЪДИЯ: ДЕСИСЛАВА АЛЕКСИЕВА
при
секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от младши съдия Десислава
Алексиева гр. дело № 8093 по описа
за 2020 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №
6013 от 09.01.2020 г. по гр. д. № 25575/2016 г. по описа на СРС, 178 с-в е отхвърлен предявения иск
на основание чл. 439 ГПК за признаване за установено, че В.К.К., ЕГН **********
не дължи на З. „Б.и.“ АД, ЕИК********сумата от 1 250 лева, представляваща
част от 7 241,97 лева - главница, присъдена с изпълнителен лист от 25.02.2008г.
на СРС, издаден във връзка с решение от 12.2007 г. по гр.д.№ 18890/2007г.на СРС.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ищеца В. К.К. с изложени доводи
за неправилност. Заявява, че неправилно СРС е приел, че ищецът не бил
представил обстоятелства за наличие или прекъсване на давността, в резултат от
неправилно разпределена доказателствена тежест. Поддържа, че тези обстоятелства
следва да бъдат доказани от ответника З. „Б.И.“ АД. Отправя искане за отмяна на
решението и уважаване на иска. Претендира разноски.
В срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК е подаден
отговор на въззивна жалба от ответника З. “Б.и. АД“, в който се излагат доводи
за нейната недопустимост, евентуално неоснователност. Поддържа, че подадената въззивна жалба е извън
срока, при условията на евентуалност, че постановеното от СРС решение е
правилно, законосъобразно и обосновано. Сочи, че при постановяването му не са
допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Моли за потвърждаване
на решението и претендира разноски.
Софийски градски съд, след като съобрази доводите и
твърденията на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
Съдът е сезиран с иск по чл. 439, ал. 1 ГПК.
С исковата молба ищецът е въвел като предмет на спора
недължимост на главно парично вземане с размер 1 250 лв., представляваща част
от 7 241,97 лева - главница, присъдена с изпълнителен лист от 25.02.2008г. на
СРС, издаден във връзка с решение от 12.2007 г. по гр.д. № 18890/2007г. на СРС,
за събирането на което е образувано изпълнително дело № 20088510401608 по описа
на ЧСИ М.П., рег. № 851. Отправено е искане до съда за признаване за
установено, че сумата не се дължи поради погасяване по давност на вземането.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска
като недопустим, евентуално неоснователен, поради спиране на давността и многократно
прекъсване с предприемане на действия по принудително изпълнение по изп. дело
20088510401608.
По делото е представена молба за образуване на
изпълнително дело с вх.№26909/22.12.2008 г. , въз основа на която е образувано
изп.дело № 20088510401608 по описа на ЧСИ М.П., както и покана за доброволно изпълнение с вх. № от 07.12.2009 г. до В.К..
Първоинстанционният съд е приел, че исковата претенция е
недоказана, тъй като ищецът не е доказал нито извършени от взискателя
изпълнителни действия, нито изтичането на давностен срок, което било в тежест
на ищеца.
Във въззивното производство са дадени указания на
страните за предоставяне на доказателства във връзка с предмета на делото, като
в тежест на ищеца е указано да докаже наличието на правен интерес от предявяване
на иска, а именно, че е налице висящо и непрекратено изпълнително дело,
образувано въз основа на процесния изпълнителен лист, а в тежест на ответника е
да докаже своите възражения и положителни факти, на които основава изгодни за
себе си последици, а именно да докаже спиране или прекъсване на погасителната
давност за вземанията си.
По делото е обявено за безспорно, че в полза на ЗК „Б.И.АД
срещу В.К. е издаден изпълнителен лист от 25.02.2008 г. по г.д. № 18890/2007 г.
по описа на СРС, 52 състав за сума в размер на 7241,97 лева, за събирането на
която е образувано изп. дело № 20088510401608 по описа на ЧСИ М.П..
По делото е приложен препис от изп. дело № 20088510401608
по описа на ЧСИ М.П., от което се установява, че същото е образувано на
22.12.2008 г., както и че са предприемани следните изпълнителни действия, както
следва: налагане на запор на банкови сметки, както следва: 02.12.2009 г. в
Алфабанк- клон България /л. 16 от изп. дело/, 04.12.2009 г. в ТБ Инвестбанк АД
/л. 19/, 02.09.2011 г. А.Б.клон България /л. 75/, 03.09.2011 г. Токуда Банк АД
/л. 76/, 19.09.2011 г. ТБ Инвестбанк АД /л.77/, 25.07.2012 г. Токуда Банк АД
/л. 84/, 14.08.2012 г. А.Б.клон България /л. 87/, 24.07.2014 г. ТБ Инвестбанк
АД /л.105/, 23.07.2014 г. А.Б.клон България /л. 106/; чрез налагане запор на
вземания от трето лице Е.ООД с писмо с изх. № от 23.03.2016 г. /л. 108/; чрез
налагане на запор на дружествен дял на длъжника в дружеството Е.ООД с писмо с
изх. № от 30.03.2016 г. /л.116/.
По изпълнителното дело се установява, че са поискани от
взискателя изпълнителни действия, за които не се установява да са предприети от
ЧСИ, както следва: молба от 16.03.2018 г. за извършване на опис и оценка на
движими вещи по постоянен и настоящ адрес на длъжника /л. 136/; молба от
23.04.2019 г. за опис на движими вещи по постоянен адрес на длъжника, за запор
на банкова сметки и запор на трудово възнаграждение, в случай че длъжникът има
регистриран трудов договор / л. 145/, както и молба вх. № 31.03.2020 г. за опис
на движимо имущество, за запори на банкови сметки и запор на трудово
възнаграждение, в случай че длъжникът има регистриран трудов договор /л. 146/.
По трите молби е разпоредено да се извършат действията след внасяне на такса,
но няма данни, това разпореждане да е достигнало до взискателя.
При така установената фактическа страна, съдът намира за
установено от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания във въззивната
жалба.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
По въведените с въззивната жалба оплаквания, съдът намира
следното:
Предмет на исковото производство по чл. 439,
ал. 1 ГПК е
съществуването на самото изпълняемо право. Съобразно правилата за разпределение
на доказателствената тежест, всяка едно от страните трябва да докаже
обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения. Независимо от
процесуалното си качество, кредиторът трябва да докаже факта, от който
произтича вземането му, а длъжникът - възраженията си срещу вземането. Когато с
иска по чл. 439 ГПК, длъжникът се позовава на настъпила погасителна давност,
основанията за прекъсване или спиране на давността са в доказателствена тежест
на ответника – кредитор. В този смисъл константната съдебна практика: Решение №
93 от 17.05.2021 г. по гр. д. № 2766/2020 г., г. к., ІV г. о. на ВКС
В конкретния случай ищецът се позовава на изтичане на
предвидения давностен срок след влизане в законна сила на съдебното
решение, по което е издадено и изпълнително основание от 25.02.2008 г.
Въз основа на така установената фактическа
обстановка, настоящият съдебен състав
приема, че до настоящия момент не е изтекъл срок по-дълъг от предвидения в
закона петгодишен давностен срок и вземането на ответника - кредитор към ищеца-длъжник
не е погасено. Давността е била прекъсвана многократно с предприемане на всяко
изпълнително действие или искане за извършване на такова.
При съобразяване дадените разяснения с ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т. 10, е
прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното
валидно изпълнително действие. Според мотивите на същото тълкувателно решение
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано
от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по
възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ/ - насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на
кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на
опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на
продан и др. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от
трети задължени лица. Прието е, че не са изпълнителни действия и не прекъсват
давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника,
извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на
експертиза за определяне непогасения остатък от дълга, извършването на
разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Със
същото ТР е прието, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др.
действия по чл.116 б. "б" ЗЗД и прекъсването на давността с
предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116 б.
"в" ЗЗД са уредени по различен начин, че законодателят е уредил
отделно хипотезата на чл.116 б. "в" ЗЗД относно давността в
принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане
на ефекта на прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при
прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително
изпълнение по чл. 116 б. "в" ЗЗД не защото ефектът на спирането в
този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на
давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Прието е също, че при
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на
всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ. Посочено е, че искането да бъде
приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона
давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Прието е, че нова давност започва да тече с предприемането на всяко
действие за принудително изпълнение. Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно
решение.
В хода на изпълнителното дело са предприемани многократно
изпълнителни действия чрез налагане на запори въз основа на искания от
взискателя З. „Б.И.“ АД, които са прекъсвали давността като последното
изпълнително действие е от 30.03.2016 г. – налагане на запор на дружествен дял
на длъжника. Действително по последващите молби от взискателя от 16.03.2018 г.,
23.04.2019 г. и 31.03.2020 г. не са извършвани от ЧСИ М.П. действия, изграждащи
изпълнителни способи, но релевантният факт за преценка наличието на изтекъл
давностен срок е поведението на кредитора. В случая, същият своевременно е поискал
извършване на изпълнителни действия. Ако искането от кредитора е направено
своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган
преди изтичането на давностния срок, по причина, което не зависи от волята на
кредитора: давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било
нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на
изпълнителното производство. / Решение № 37 от 24.02.2021 г. по гр.д. 1747/2020
г., IV
г.о., ВКС/. В случая по делото няма данни разпореждането за внасяне на държавни
такси да е съобщавано на взискателя, а точното определяне, начисляване и
събиране на дължимите такси за отделните изпълнителни действия съобразно тарифа
по чл. 78, ал. 2 ЗЧСИ е задължение на частния съдебен изпълнител / т. 11 от ТР
№ 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК на ВКС/. Въз основа на
гореизложеното, с подаването на молби от взискателя от 16.03.2018 г.,
23.04.2019 г. и 31.03.2020 г., давността е прекъсвана.
Първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, но
с различни мотиви от тези на първоинстанционния съд, които са изложени тук
по-горе.
По разноските:
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, право
на разноски има въззиваемата страна, но такива не са поискани, поради което не
следва да се присъждат. Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 6013 от 09.01.2020 г. по гр. д. № 25575/2016
г. по описа на СРС, 178 с-в, с което е отхвърлен иск с правна квалификация чл.
439, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че
В. К.К. ЕГН ********** не дължи
на З. „Б.И.“ АД, ЕИК********сумата от 1 250
лв., представляваща част от 7 241,97 лева - главница, присъдена с изпълнителен
лист от 25.02.2008 г. на СРС, издаден във връзка с решение от 12.2007 г. по
гр.д. № 18890/2007г. на СРС, за събирането на което е образувано изпълнително
дело № 20088510401608 по описа на ЧСИ М.П., рег. № 851.
Решението не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.