№ 6398
гр. София, 25.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Красимир Мазгалов
Членове:Райна Мартинова
Виктория Р. Митева
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Виктория Р. Митева Въззивно гражданско
дело № 20251100501324 по описа за 2025 година
С Решение № 19170/24.10.2024 г., постановено по гр. д. № 71105/2023 г. по описа на
СРС, 56 състав, са уважени субективно кумулативно съединени установителни искове,
предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл.
200, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответниците Ф. Н. Г., Е. С. В. и К. В. В. да заплатят на ищеца
„Софийска вода“ АД, сума в общ размер 933,98 лв. съобразно квотите им в съсобствеността,
както следва 1/4 за К. В. В.,1/4 за Ф. Н. Г. и 2/4 за Е. С. В., които суми представляват
главница за задължения за доставена и потребена вода в апартамент № 76, находящ се в гр.
София, ж.к. „********, отразени във фактури за периода 01.08.2019 г. – 04.11.2021 г., ведно
със законната лихва от 26.09.2022 до окончателното плащане. Съдът е отхвърлил
предявените искове за разликата до пълните предявени размери като частично
неоснователни и частично погасени по давност и е разпределил отговорността за разноски
между страните съразмерно на отхвърлената част.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от 08.11.2024 г. от
ответника в първоинстанционното производство – К. В. В., чрез назначения особен
представител, с която са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното
решение в частта, в която е уважен предявения срещу него иск за сумата 233,50 лв., ведно
със законната лихва считано от 26.09.2022 г. Въззивникът твърди, че не било установено
наличието на валидно облигационно правооотношение между страните, предвид липсата на
индивидуален договор със собствениците на имота. Твърди се също, че не дължи
претендираната сума, тъй като доставената в имота вода не била реално отчитана. С оглед
1
на тези съображения моли съда да отмени постановеното решение в обжалваната част и да
отхвърли предявения срещу К. В. иск.
Постъпила е и въззивна жалба от 11.11.2024 г. от Е. С. В., с която се обжалва
постановеното решение в частта, с която е частично уважен предявеният по реда на чл. 422
ГПК иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във връзка с чл.200, ал.1 ЗЗД, с който е признато
за установено, че Е. С. В. дължи на „Софийска вода“ АД сумата в размер на 466,99 лева,
ведно със законна лихва считано от 26.09.2022 г., както и по отношение на разпределените
от първоинстанционния съд разноски. Излага съображения, че владението и ползването на
имота за процесния период са били упражнявани от трето лице.
По делото не е постъпил отговор на въззивните жалби в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени
доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирани лица
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същите са процесуално допустими
и подлежат на разглеждане по същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно
правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното
приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по
делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д.
№ 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.
Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в частта, с която исковите
претенции на ответниците К. В. и Е. В. са уважени частично. В отхвърлителната част
решението е влязло в сила като необжалвано.
В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо.
По същество на спора съдът приема следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 2 и чл. 124 от ГПК вр.
чл. 203 от Закона за водите, вр. с Закона за регулиране на водоснабдителни и
канализационни услуги, чл. 79 ЗЗД за установяване на съществуване на вземане за плащане
на потребени ВиК услуги, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
За основателността на предявените искове ищецът следва да установи при условията
на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: наличието на валидно
облигационно отношение между страните, по силата на което ищецът се е задължил да
предоставя ВиК услуги на ответника срещу заплащане; реално предоставяне на ВиК услуги
от ищеца; стойност на предоставените ВиК услуги и изискуемост на задължението за
заплащането им.
При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
правоизключващите си възражения.
2
Съгласно чл. 193 ЗВ обществените отношения, свързани с услугите за водоснабдяване
и канализация, се уреждат със Закона за регулиране на водоснабдителните и
канализационните услуги, при спазване на изискванията на този закон.
По смисъла на § 1, т. 2, б. „а“ и б. „б“ от допълнителните разпоредби на Закона за
регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги потребители по смисъла на
закона са юридически или физически лица собственици или ползватели на съответните
имоти, за които се предоставят ВиК услуги; респективно юридически или физически лица -
собственици или ползватели на имоти в етажната собственост. Съгласно разпоредбата на чл.
3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на
потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи,
потребители на услугите В и К са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право
на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради - етажна
собственост.
В случая първоинстанционният съд правилно е проследил собствеността върху
процесния имот през годините като е направил последователен анализ на представените по
делото писмени документи, в това число Договор за продажба на държавен имот по реда на
Наредбата за държавните имоти, акт за женитба № 798/26.07.1978 г., удостоверение за
наследници и удостоверения за отказ от наследство и саморъчно завещание от 11.09.2017 г.
на В. В. В., като от същите се установява, че за процесния период 01.08.2019 г. – 04.11.2021 г.
съсобственици на имота са били Е. С. В., Ф. Н. Г. и К. В. В., при квоти: 1/4 за Ф. Г., 1/4 за К.
В. и 2/4 за Е. В..
Следователно, ответниците се явяват потребители на водоснабдителни и
канализационни услуги в процесния имот, като с оглед изложената нормативна уредба и
постановките в мотивите на ТР № 2/17.05.2018 г. по т.д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на
ВКС, приложими и към настоящия случай, възраженията на въззивника Е. В., че не е
ползвател и владелец, не живее в имота и притежава само „голата собственост“ върху същия
се явяват неотносими към възникването на облигационната връзка с въззиваемото
дружество.
Възраженията на въззивника К. В. за липса на сключен индивидуален писмен договор
също са неоснователни предвид наличието на специална законова уредба, която урежда
обществените отношения по повод доставката на вода с оглед спецификата на този вид
услуги. Не следва да бъдат споделени възраженията и за неприложимост на общи условия
поради нарушаване на разпоредби на Европейския съюз и ЗЗП, тъй като общите условия се
прилагат в отношенията с всички потребители на ВиК услуги при съблюдаване на
приложимите разпоредби, уреждащи обществените отношения по повод доставката на вода
с оглед спецификата на този вид услуги, които са предмет на засилено държавно регулиране,
което гарантира именно правата на потребителите. Поради това и правната уредба на
отношенията между потребителите и ВиК операторът, който извършва дейност в
съответната обособена територия съгласно чл. 198о, ал. 1 и ал. 2 ЗВ, е специална и
подробна, осигуряваща защита правата на икономически по-слабата страна. С уреждане
3
приложимост на общите условия без изричното им приемане се цели именно защита на
потребителя с оглед внасяне на сигурност в облигационната връзка, като одобряването на
ОУ от регулаторния орган създава необходимите гаранции за законосъобразност на
съдържанието им. Въззивникът не е посочил и кои клаузи счита за неравноправни, като и
съдът не установява наличие на такива при извършена служебна проверка.
Съгласно чл. 8, ал. 1 от Наредба № 4/14.09.2004 г., потребителите получават ВиК
услуги при публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от
собственика на водоснабдителните и канализационните системи, както и от съответния
регулаторен орган. Законодателят не предвижда сключване на индивидуален писмен договор
с всеки потребител. Общите условия се публикуват поне в един централен и един местен
всекидневник и влизат в сила един месец след публикуването им в централния ежедневник.
В конкретния случай е безспорно, че общите условия на ищцовото дружество са надлежно
публикувани и одобрени от ДКЕВР. За процесния период са приложими общите условия,
одобрени с решение на КЕВР от 13.07.2016 г. и влезли в сила на 28.08.2016 г.
Съгласно чл. 8, ал. 4 от Наредбата, в 30-дневен срок след влизането им в сила
потребителите, които не са съгласни с общите условия, могат да подадат заявление с
предложение за различни условия. По делото не са представени доказателства ответникът да
е упражнил това право или да е направил възражения срещу действащите общи условия.
Поради изложеното, съдът приема, че между страните по делото са били налице
облигационни отношения по неформален договор за продажба на водоснабдителни и
канализационни услуги за питейно-битови нужди, поради което възраженията за липса на
облигационни правоотношения се явяват неоснователни.
На следващо място въззивникът К. В. е оспорил начина на изчисление на
претендираните от ищеца суми. Отчитането на потребените количества питейна вода от
потребителите се определя по реда на глава шеста „Заплащане на услугите В и К“ от
Наредба № 4 за условията и реда за присъединяване на потребителите за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи и Общите условия одобрени с решение на
КЕВР от 13.07.2016 г. Съгласно разпоредбите на чл. 30, чл. 35–36 и чл. 39–42 от Наредба №
4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на
водоснабдителните и канализационните системи, потребените водни количества в сгради –
етажна собственост се определят въз основа на показанията на индивидуалните водомери,
като количеството, отчетено от общия водомер, се разпределя между отделните имоти
пропорционално на техните индивидуални показания. При липса на индивидуален водомер
или при неосигурен достъп за отчет, начисляването се извършва служебно – по средно
потребление от предходен период или по нормативно определени количества. Разликите
между отчетените показания на общия и индивидуалните водомери, както и водата,
изразходвана за общите части, се разпределят между всички потребители в сградата
пропорционално на отчетеното потребление. Установява се от приетата без възражения по
делото СТЕ, че процесният имот е водоснабден и е с изградена канализация.
Измерването на потребените водни количества за имота през процесния период са
4
определяни по реда на чл. 39, ал. 5 и ал. 6 от Наредбата – на база брой обитатели, поради
липса на водомерен възел с годни метрологични устройства – съгласно Контролен лист №
0269492-ТП-W3/14.12.2021 г. водомерът за студена вода е негоден /преминал метрологична
проверка през 1996 г./, а за топла вода липсва. Eто защо и предвид липсата на насрещно
твърдение от ответника, съответно на ангажирани доказателства, че в имота е бил монтиран
водомер, който е бил проверен, то следва извода, че са налице гореописаните предпоставки
за служебно начисляване на потребление.
Други оплаквания по отношение на изводите на районния съд липсват във въззивните
жалби, поради което въззивният съд следва да приеме, че доколкото основанието на
претенцията за неплатена вода за процесния период е доказано и същата е изчислена въз
основа на действащата нормативна уредба, следва да се приеме за установен и размерът на
дължимите задължения, а именно 233,50 лв. за К. В. и 466,99 лв. за Е. В.. Експертизата
констатира, че потреблението за имота съгласно представените фактури до 06.07.2018 г. е
определено на база трима обитатели, а след тази дата – на база четирима обитатели. В
проведеното открито съдебно заседание вещото лице е уточнило, че фактическата промяна
на броя потребители трябва да стане на база на уведомително писмо от ВиК оператора,
каквото в случая не е представено от „Софийска вода“. Следователно по делото не се
установява основанието, на което водоснабдителното дружество е начислявало потребление
на база на трима, съотвено четирима обитатели за процесното жилище. Доколкото по делото
са налице данни, че единствено К. В. е ползвал апартамента, съдът намира, че
първинстанционният съд правилно и справедливо е намалил така определеното потребление
с ¾.
Въззивният съд е ограничен от релевираните във въззивната жалба оплаквания, когато
контролира правилността на решението на първата инстанция, поради което и доколкото не
констатира грешно приложение на императивна материалноправна норма, то следва да
приеме останалите изводи на районния съд за правилни – чл. 269 ГПК и в този
смисъл Решение № 288/29.12.2015 г. по гр. д. № 2293/2015 г. на III Г. О. на ВКС.
При тези изводи на въззивния съд и поради съвпадение с тези на първоинстанционния,
обжалваното решение подлежи на потвърждаване.
По разноските:
Пред първата инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
Предвид неоснователността на въззивните жалби разноски за настоящото
производство не се следват на въззивниците. Претенция за разноски от страна на
въззиваемото дружество не е заявена, с оглед което такива не се дължат.
На основание чл. 77 ГПК, въззивникът К. В. следва да бъде осъден да заплати по
сметка на СГС, сумата от 25 лв. - дължима държавна такса по подадената от него, чрез
5
назначения особен представител по делото въззивна жалба. Предвид неоснователността на
подадената въззивна жалба, въззивникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на СГС
и разноските във въззивното производство за назначения особен представител, поради
обстоятелството, че същите са платени от бюджета на съда.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 19170/24.10.2024 г. по гр. д. № 71105 по описа за 2023 г.
на Софийски районен съд, 56 състав.
ОСЪЖДА К. В. В., ЕГН **********, с адрес гр. София, ж.к. „********, ап. 76, да
заплати на основание чл. 77 ГПК в полза на Софийски градски съд сумата от 325 лв.,
представляващи дължимата държавна такса за въззивното обжалване в размер на 25 лв. и за
назначен особен представител в размер на 300 лв.
Да се издаде изпълнителен лист в полза на Софийски градски съд.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6