РЕШЕНИЕ
№ 9650
гр. София, 24.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20241110174289 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от А. Н. И. против (ФИРМА) с искане Договор за
потребителски кредит № 1260842/15.05.2023 г. да бъде прогласен за нищожен поради
противоречие на сделката със закона, а в условията на евентуалност клаузата по чл. 5 от
процесния договор за кредит, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне
на обезпечение – поръчителство от „Multitude Bank” да бъде прогласена за нищожна като
неравноправна, както и ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 5
лева, представляваща част от сумата в размер общо на 118,48 лева, представляваща платена
без правно основание сума по процесния договор за кредит ведно със законна лихва за
забава от подаване на исковата молба на 12.12.2024 г. до окончателно погасяване на
вземането. Направено е искане сторените от страната съдебни разноски да бъдат възложени
в тежест на ответника.
В исковата молба са изложени твърдения, че между страните бил сключен Договор за
предоставяне на потребителски кредит № 1260842 от 15.05.2023 г., по силата на който
ответното дружество отпуснало в заем на ищеца сумата в размер на 400 лева, която
кредитополучателят следвало да върне в срок от 12 месеца ведно с лихва в размер на 13,52
лева или общо сумата в размер на 413,52 лева. Страната поддържа, че съгласно чл. 5 от
процесния договор кредитополучателят следвало да сключи договор за гаранция с „Multitude
Bank“, която се явява условие за отпускане на заема. Ищецът излага твърдения, че в
съдържанието на договора за кредит липса информация какъв е размера на
възнаграждението за предоставяне на гаранция от свързано с кредитора дружество-гарант.
Страната поддържа, че едва след усвояване на отпуснатата в заем сума установила, че освен
заемната сума е начислена и такса за обезпечение с поръчителство – услуга предоставяна от
партньор на (ФИРМА) в размер на 118,48 лева. В исковата молба са изложени твърдения, че
процесният договор за кредит е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, тъй като не е посочен
приложимият лихвен процент по сделката, липсват условията за издължаване на кредита,
липсва посочване на годишния процент на разходите, който да включва всички разходи на
1
кредитната институция по отпускане и управление на кредита и липсва методика на
формиране на годишния процент на разходите. Страната намира, че дължимата от
кредитополучателя такса по договора за гаранция не е включена в годишния процент на
разходите, по който начин бива нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. В исковата
молба са изложени съображения, че заплащането на сумата по договора за поръчителство
следва да бъде разгледано като елемент от общия разход на кредита на потребителя, тъй
като е пряко свързано с договора за потребителски кредит, известно е на кредитора и се
заплаща от потребителя.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител юриконсулт
Г.Г оспорва поддържаните от ищеца доводи за нищожност на сключения между страните
договор. В депозирания отговор са изложени твърдения, че кредитополучателят може да
избере по свое усмотрение свой поръчител или този, предложен от кредитора, като
сключването на договор за парична гаранция не е задължително условие за отпускане на
заема. Процесуалният представител на страната поддържа, че договорът за гаранция е
отделно облигационно правоотношение, по което (ФИРМА) не е страна. По изложените
доводи е направено искане исковата претенция да бъде отхвърлена, като в тежест на ищеца
бъдат възложени сторените от дружеството съдебни разноски.
С протоколно определение от 15.05.2025 г. съдът е допуснал изменение на предявения
осъдителен иск чрез увеличение на неговия размер, като претенцията се счита предявена за
сумата в размер на 118,48 лева.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск за прогласяване на Договор за
потребителски кредит № 1260842/15.05.2023 г. да бъде прогласен за нищожен поради
противоречие на сделката със закона, а в условията на евентуалност клаузата по чл. 5 от
процесния договор за кредит, предвиждаща заплащане на възнаграждение за предоставяне
на обезпечение – поръчителство от „Multitude Bank”, е да установи при условията на пълно
и главно доказване, че между страните по спора е сключен договор за кредит с описано в
исковата молба съдържание, както и че договора, респ. процесната клауза е недействителна
като противоречаща на закона, заобикаляща императивни правни норми и противоречаща на
добрите нрави.
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 55, ал.
1, пред. 1 ЗЗД е да установи, че е заплатил на ответника процесната сума, а в тежест на
ответната страна е да установи основанието, на което е получено плащането.
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност
на потребителя, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Предвид изложеното процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличие на които съдът следи
служебно.
Процесният договор е сключен по реда на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние. В този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави
2
на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал.
13, когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по инициатива на
потребителя чрез използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен носител, както и в
случаите по, ал. 10 (при използването на телефон като средство за комуникация или друго
средство за гласова комуникация от разстояние), кредиторът, съответно кредитният
посредник, предоставя преддоговорната информация посредством формуляра по, ал. 2
незабавно след сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани
в ЗПФУР, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация - едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“ се съдържа в §
1, т. 1 от ДР на ЗПФУР - това е всяка услуга по извършване на банкова дейност,
кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични
вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни услуги, а на
„средство за комуникация от разстояние“ - в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, в който е посочено, че
това е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние,
без да е налице едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
В случая, процесният договор отговаря на изискванията за форма и съдържание,
предвидени в чл. 10 и чл. 11 от ЗПК. В него са означени дата и място на сключването, вид на
предоставения кредит, извършена е индивидуализация на страните, посочен е срока на
договора, общия размер на кредита и начина на усвояването му, размера на годишния
лихвен процент, който съгласно т. 8.2 от Общите условия е фиксиран за целия срок на
договора, посочена е информация относно размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Доколкото между страните е била уговорена една
погасителна вноска в размер на 413,52 лева, с посочен падеж на 14.06.2023 г., то резонно не
е било необходимо на ищеца да се предоставя погасителен план. Посочен е годишният
процент на разходите по кредита, а именно 49,85 % и общата сума, дължима от потребителя,
включваща главница в размер на 400 лева и лихва в размер на 13,52 лева, изчислена към
момента на сключване на договора за кредит, както и останалите изискуеми реквизити.
Клаузите на договора са написани с четлив шрифт, който е с размер, съобразно изискванията
на чл. 5, ал. 4 ЗПК. Договорът е сключен отдалечено при условията на ЗПФУ, поради което
съдът намира, че е изпълнена изискуема форма за траен носител по смисъла на чл. 10, ал. 1
ЗПК. Незабавно след сключването на договора за кредит е предоставена и преддоговорна
информация, посредством стандартния европейски формуляр, съгласно приложение 2. В
заключение съдът намира, че е осъществен фактическият състав по сключване на договор за
кредит по смисъла на чл. 6 ЗПФУР, вкл. изпълнение на задълженията на доставчика за
предоставяне на информация на потребителя, че е спазил сроковете по чл. 12, ал. 1 или 2
ЗПФУР и че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора.
Както бе посочено по-горе страните не спорят, че вземането на заемодателят срещу
заемателя е обезпечено с поръчителство предоставено от „Multitude Bank“, вследствие на
което между ищеца и поръчителя е сключен договор за предоставяне на поръчителство
срещу уговорено възнаграждение. По делото не е спорно, че при сключване на договора за
кредит потребителят следва да избере поръчител по сделката – предложено от него
физическо лице, което обаче следва да бъде одобрено от кредитора или предложения от
кредитора поръчител. От изложеното следва, че избор на т. нар. „гарант“ „Multitude Bank“ се
извършва именно чрез платформата за кандидатстване за отпускане на паричен заем на
ответника (ФИРМА). В този смисъл, а и съгласно чл. 5 от Договор № 1260842 за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние е видно, че получаването на
кредита е обвързано с условие за предоставяне на обезпечение, представляващо
3
поръчителство, като изрично в чл. 5 от Договора е уговорено, че кредитът ще бъде
обезпечен от „Multitude Bank“, тоест на кредитора е изначално известно, че такъв договор
ще бъде сключен. От представения по делото договор за гаранция (поръчителство) се
установява, че за така предоставената гаранция кредитополучателят следва да заплати
възнаграждение /такса за предоставяне на гаранция (поръчителство)/, което в случая възлиза
на 118,48 лева. Всички тези обстоятелства навеждат на извода, че на кредитодателя е
известно, че потребителят ще трябва да заплати разходи за възнаграждение, свързани с
осигуряването на обезпечението от предложеното от кредитора и единствено одобрено от
него дружество - гарант. Това възнаграждение безспорно е свързано с договора за кредит,
доколкото касае обезпечаването на задълженията по него. Също така, попада в легалната
дефиниция по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в която изброяването не е изчерпателно, а примерно. В
нея изрично е посочено, че в общия размер на разходите по кредита попадат включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита. В случая предоставянето на обезпечение
чрез сключването на договор за поръчителство с предложено и одобрено от
кредитополучателя дружество представлява задължително условие, за да обвърже договора
за кредит страните и да бъде получена сумата по него. Ето защо, това възнаграждение
трябва да бъде включено при определяне на годишния процент на разходите в договора за
кредит, тъй като представлява част от тях.
Възнаграждението за гарант (поръчител), което се дължи в случая, безспорно
съставлява общ разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, вр. с § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, тъй като
е възнаграждение, което е пряко свързано с договора за кредит, съставлява задължителна
услуга (в преддоговорната информация е изрично посочено, че за този вид кредит се изисква
предоставяне на обезпечение чрез договор за поръчителство/гаранция, подписан от
кредитополучателя) и е предварително известно на кредитора, доколкото гарантът е
предложен от него. Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК не изключва възможността някои
от общите разходи по кредита да произтичат от друг договор, стига те да са пряко свързани с
договора за кредит. Пряката свързаност в случая е очевидна и не се нуждае от специално
обосноваване, доколкото единствената цел на гаранцията /поръчителството/ е да бъде
отпуснат кредита, поради което и дължимата за нея такса съставлява общ разход по кредита,
който по силата на чл. 19, ал. 1 ЗПК подлежи на задължително включване в ГПР.
Обстоятелството, че кредитополучателят не е посочил поръчител-физическо лице, а се е
съгласил на поръчителство от предложения от кредитора гарант, не освобождава кредитора
да отрази таксата за гаранта в ГПР по договора за кредит, още повече, че по смисъла на
закона ГПР не е бланкетен, а е индивидуален за всеки договор и изчисляването му се
извършва в зависимост от конкретните условия и обстоятелства, при които договора за
кредит се сключва. Наведеното обстоятелство, че ищецът е избрал поръчителя си е без
значение в случая. Видно от съдържанието на договора и на преддоговорната информация
на ищеца е предоставена единствено възможността да избира кой да бъде поръчителят -
избрано от него лице или „Multitude Bank“, но при всички случаи условие за сключване на
договора е било предоставянето на обезпечение под формата на поръчителство, което се
одобрява чрез одобряване на кредита. След като ищецът е избрал възмездното
поръчителство от „Multitude Bank“, то ответникът е следвало да включи възнаграждението
за това поръчителство в ГПР, което обаче не е било сторено.
В заключение, съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя следва да
се включи към ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т.
1 от ДРЗПК за общ разход, съгласно която „общ разход по кредита за потребителя“ са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за
кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
4
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. От
изложеното следва, че в уговорения годишен процент на разходи по процесния договор за
кредит не са включени всички действителни разходи, поради което е налице противоречие с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът цени като обективно и компетентно дадено, се установява, че ГПР по процесния
договор за кредит при включване на задължението по договора за поръчителство би
възлизал на 2963,51 %. Действителният ГПР по кредита от 2963,51 % нарушава
императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която годишният процент на разходите
не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички
разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В
този смисъл, като не е включил дължимата цена по договора за поръчителство в общата
сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което клаузите от
договора, касаещи общата сума за погасяване и годишният процент на разходите, са
нищожни. Съдът намира, че посредством сключването на договор за поръчителство се
заобиколя правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК и е уговорен по-висок размер на разходите по
кредита от нормативно допустимия. Въпреки че формално в договора са посочени годишен
процент на разходите и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата
сума /118,48 лева/, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат възможност на
потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него
икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за
сключването му.
Липсата на разход в договора за кредит или стандартния европейски формуляр при
изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този смисъл
Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС, както и
Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение № 3321 от
21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г. Доколкото не е спазено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22
ЗПК.
С оглед изложеното, съдът не следва да разглежда предявения в условията на
евентуалност иск за прогласяване за нищожна клаузата на чл. 5 от процесния договор №
1260842 за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние от 15.05.2023 г., въз
основа на която клауза е сключен договор за гаранция (поръчителство).
От приетото по делото заключение по допусната съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът цени като обективно, безпристрастно и компетентно дадено, се установява, че
ищецът е заплатил на ответника в погашение на задължения, произтичащи от процесния
договор за кредит, сумата общо в размер на 532 лева, от които главница в размер на 400
лева, възнаградителна лихва в размер на 13,52 лихва и такса гарант (възнаграждение за
поръчителство) в размер на 118,48 лева. Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът
за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не и лихви и други разходи по кредита. Предвид изложеното, съдът намира, че
на основание чл. 23 ЗПК, по процесния договор за потребителски кредит, който е обявен за
недействителен, ищецът дължи на кредитора единствено чистата стойност на получената в
заем сума, а именно 400 лева. По същият начин, предвид разпоредбата на чл. 23 ЗПК и
обявяването за недействителен на договора за кредит, плащането от страна на ищеца на
сумата от 13,52 лева, представляваща възнаградителна лихва се явява платена на кредитора
без правно основание. Сумата от 118,48 лева, представляваща такса гарант по договора за
поръчителство е заплатена именно в полза на ответното дружество, поради което същото
5
дължи връщането й като получена без правно основание. Ето защо, предявения осъдителен
иск също е основателен и следва да бъде уважен, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда - 12.12.2024 г. до окончателното изплащане.
С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват
направените по делото съдебни разноски в размер общо на 2600 лева, от които 100 лева
внесена държавна такса, 300 лева внесен депозит по допусната съдебно-счетоводна
експертиза в размер на 300 лева и 2200 лева, представляваща съгласно договор за правна
защита и съдействие на лист 39 от делото заплатено в брой адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на страната с включено ДДС, по отношение на което ответникът
не е направил възражение за прекомерност.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявен от А. Н. И., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС) иск
против (ФИРМА), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС) Договор за
потребителски кредит № 1260842/15.05.2023 г., за нищожен на основание чл. 22 вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС),
да заплати на А. Н. И., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС) на основание чл. 55, ал. 1,
пред. 1 ЗЗД, сумата в размер на 13,52 лева, представляваща получена без правно основание
сума за възнаградителна лихва по Договор за потребителски кредит № 1260842/15.05.2023 г.,
и сумата в размер на 118,48 лева, представляваща получена без правно основание такса
гаранция по Договор за потребителски кредит № 1260842/15.05.2023 г., ведно със законна
лихва върху сумите от подаване на исковата молба на 12.12.2024 г. до окончателно
погасяване на вземането.
ОСЪЖДА (ФИРМА), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр.(АДРЕС),
да заплати на А. Н. И., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС) на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, сумата в размер на 2600 лева, представляваща сторени по делото съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6