Р Е Ш Е Н И Е
№ 260192 11.05.2022 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен
състав
На единадесети април през две
хиляди двадесет и втора година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Вяра КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.Галя БЕЛЕВА
2.мл.с. Димитър СТОЯНОВ
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 2297 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.
С решение № 260052 от 17.08.2020г. по гр.д.***, Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита
на населението“ към Министерство на вътрешните работи на Република България,
със седалище и адрес на управление гр. София, ул. “Пиротска“ № 171А, е осъдена
да заплати на Г.П.П. с ЕГН ********** ***, със съдебен адрес *** – адвокат З.Б.,
следните суми : 1 868,55 лв. - неплатено допълнително възнаграждение за
извънреден труд от 259,69 часа, получен след преизчисляване с коефициент 1,143 на
нощния труд от 1816 часа, положен в периода 01.01.2017г. – 31.03.2020г. по
служебно правоотношение между страните, ведно със законната лихва върху
главницата, начиная от предявяването на иска на 28.04.2020г. до окончателното й
изплащане; 261,06 лв. - обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 01.05.2017г. –
27.04.2020г.; и 350 лв. – направените по делото съдебни разноски.
Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на
населението“ към Министерство на вътрешните работи на Република България, е
осъдена да заплати по сметка на Районен съд - Бургас сумите от 124,74 лв. – дължими държавни такси и 200 лв. -
съдебни разноски за възнаграждение на вещо лице.
Решението е връчено на страните както следва: на ищеца-
на 26.08.2020г. чрез адв. Злагина Билянова,
на ГД „ПБЗН“ на МВР- на 19.08.2020г.
Против решението е постъпила въззивна жалба
вх.№261730/26.08.2020 г. по описа на РС-Бургас, подадена от Главна Дирекция
„Пожарна безопасност и защита на населението“ на Министерство на вътрешните
работи, чрез юрисконсулт Татяна Стойкова. С нея решението е обжалвано изцяло.
Изложени са оплаквания, че същото е неправилно и необосновано, поради което се
иска да бъде отменено, а вместо него да се постанови друго, с което исковете
бъдат отхвърлени изцяло. Неправилно била тълкувана от съда нормативната уредба,
касаеща полагането, отчитането и заплащането на нощен труд от държавни
служители, чийто служебни правоотношения са уредени от ЗМВР.
Основна и съществена грешка на съда, според въззивника,
била, че допуснал субсидиарно прилагане на НСОРЗ. Препраща към мотивите за
неприложимостта на тази Наредба, изложени в отговора на исковата молба. В
допълнение е извършен преглед на нормативната уредба (видът и условията за
заплащане на възнаграждение на държавните служители в МВР, какъвто е ищеца се
уреждат от специалния ЗМВР), въз основа на който са изведени следните изводи:
1/ законотворческият разум предполагал изброяването на видовете възнаграждения
да е изчерпателно, поради което било безсмислено в ЗМВР от 2006г. да се включва
възнаграждение за извънреден труд без посочен размер, а същото да се дължало по
силата на КТ или ЗДСл ; 2/ Допълнението на чл.202, ал.5 от ЗМВР от 2006г.,
касаещо характера на изброяването, на текста „за държавните служители от МВР“
показвало желанието на законодателя да лиши служителите в МВР от допълнителни
възнаграждения, определени в други нормативни актове, които не били насочени
специално към служителите в МВР. Приложението на общите правила на ЗДСл
/съответно на КТ и актовете по прилагането му/ било отклонено с чл.211, ал.7 от ЗМВР от 2006г. и чл.187, ал.9 от ЗМВР-2014г., които делегирали на министъра на
вътрешните работи издаването на подзаконов нормативен акт. С оглед нарочната
уредба на видовете допълнителни възнаграждения и размера им, не били налице
предпоставките за субсидиарно прилагане на КТ и ЗДСл, и актовете, към които
препращали те. Освен това в ЗМВР имало изрично препращане към КТ само за
конкретни норми, но тъй като редът за полагане, отчитане и заплащане на нощен и
извънреден труд бил изрично уреден в ЗМВР, нямало препращане за тези елементи
на служебните правоотношения към КТ нямало.
Неправилно, за да обоснове решението си за субсидиарно
прилагане на НСОРЗ съдът се позовал на отменена подзаконова уредба- Наредба
№8121з-407 от 11.08.2014г. Сочи, че
действително за период от около девет месеца, който е извън процесния, е
действала наредба №8121з-407 и се извършвало преизчисляване на часовете положен
нощен труд към дневен, но счита, че това е било в несъответствие с ЗМВР и било
поправено с наредбата от 2015г., чийто подход бил възприет и в наредбата от
2016г.
Намира за неправилен извода на съда относно приложението
на чл.9, ал.2 от НСОРЗ относно превръщане на нощните часове в дневни с
коефициент 1,143. Твърди, че продължителността
на нощния труд е регламентирана в законова разпоредба – чл.187, ал.3 от ЗМВР и тя е осем часа, а не седем. За служителите в МВР положеният нощен труд,
ако е в рамките на 8-часова продължителност, не се трансформира в дневен такъв,
а се заплаща по 0,25 лв. на час, съгласно заповед №8121з-791/28.10.2014г. на
министъра на вътрешните работи. В тази връзка счита, че не е необходимо
трансформиране на часовете положен нощен труд, такова е било и становището на
министъра на вътрешните работи в процедурата по издаване на Наредба №8121з-592
от 25.05.2015г.
Цитира съдебна практика, според която НСОРЗ е
неприложима по отношение на служителите в МВР, както и писмена правна
консултация на проф. Васил Мръчков относно прилагането на чл.187, ал.1 вр.ал.3 от ЗМВР и Наредба№8121з-77 от 29.07.2016г.
Неясно бил мотивиран изводът на съда, че при
преизчисляване на положените от
служителите на МВР часове нощен труд в дневен на ищеца се дължало заплащане
като за извънреден труд. Щом съдът приемал, че е приложима НСОРЗ, то на ищеца
не следвало да се дължи възнаграждение за извънреден труд, защото
преобразуването с коефициент 1,143 е с цел увеличено заплащане на нощния труд,
а не за генериране на извънреден труд. Цитира съдебна практика.
Подчертава, че извънреден труд би бил налице само ако
работниците или служителите действително работят извън установеното за тях
работно време. Извършеното от съда преизчисление на часовете нощен труд към
дневен с коефициента, положен от ищеца означавало, че с неприложим към материята
подзаконов акт се дерогирала действащата в случая законова норма на чл.187,
ал.3 от ЗМВР, която регламентирала специалната 8-часова продължителност на
нощния труд за лицата, назначени по ЗМВР и работещи на смени, което било
недопустимо и противоречало на принципа на йерархията на нормативните актове.
На следващо място са оспорени констатациите на вещото
лице относно положен от ищеца извънреден труд, послужили като доказателство за
постановяване на обжалваното решение, като най-общо сочи, че са налице неправилно формулирани въпроси към експерта.
Изложени са конкретни оспорвания, но не е направено искане за нова експертиза.
Сочи, че когато отработените часове не превишават
месечната норма, на ищеца се заплаща само допълнително възнаграждение за нощен
труд в размер на 0,25 лв. за всеки час, а когато отработените часове са повече
от нормата, то те се компенсират с възнаграждение за извънреден труд, т.е. това
са два вида нощен труд – положен по график в рамките на месечната норма и
положен по график над месечната норма. Съществува и полагане на труд по
заповед, при наличие на извънредни ситуации, който се заплаща като извънреден
такъв. Излага съображения, че в платежните ведомости е начислен нощен труд от
трите групи – положен по график в
рамките на месечната норма, положен по график над месечната норма и положен по
заповед, но тези обстоятелства не са били отчетени от вещото лице по
извършената съдебно – икономическа експертиза.
По отношение на присъдената лихва, препраща към
изложеното в писмения отговор на исковата молба.
В случай, че съдът не уважи въззивната жалба, при
условията на евентуалност се иска да бъде взето предвид, че през периода от
1.01.2018г. до 17.07.2018г. трудът на работещите по КТ при сумирано изчисляване
на работното време е отчитан без превръщане на нощните часове в дневни,
съгласно редакцията на нормата на чл.9г през този период от НРВПО /обн. ДВ
бр.41/2017г./.
Претендират се разноски. Направено е евентуално
възражение за прекомерност на разноските на въззиваемата страна.
Не са ангажирани доказателства.
В законоустановения срок
е подаден отговор на въззивната жалба от Г.П.П., чрез адв. Златина
Билянова, с който въззивната жалба е оспорена като неоснователна. Въззиваемият
намира атакуваният съдебен акт за правилен и законосъобразен. Твърди, че е
безспорно установено, че ищецът е полага труд като „пожарникар“ в Районна
служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ – Бургас, и съгласно
чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР е със статут на държавен служител. Според нормата на чл.187,
ал.9 от ЗМВР, редът за организацията и разпределянето на работното време, за
неговото отчитане, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките на
държавните служители се определят от министъра на вътрешните работи. Условията
и редът за изплащане на допълнителните
възнаграждения за полагане на труд през нощта, в рамките на процесния период се
определят от няколко наредби.
Посочва, че в Наредба № 8121з-592/25.05.2015г. и Наредба
№ 8121з-779/29.07.2016г. липсвала изрична норма, съответстваща на чл.31, ал.2
от Наредба № 8121з-407/11.08.2014г. за преобразуване на часовете положен нощен
труд с коефициент 1,143. Подчертава, че липсата на изрични норми в наредбите,
действали по време на процесния период, не следвало да се тълкува като законово
въведена забрана за преизчисляване на положения нощен труд от служителите на
МВР, тъй като същата представлявала празнота в нормативната уредба, поради което се прилагала общата такава – чл.9, ал.2
от НСОРЗ.
Сочи още, че предвид статута на ищеца като държавен служител,
приложими се явяват и нормите на ЗДС, според който допълнителните
възнаграждения, включващи и тези за нощния труд не могат да бъдат по-ниски от
определените в трудово законодателство. Несъмнено, допълнителното
възнаграждение в размер на 0.25 лв. на час, определено със заповед на министъра
на вътрешните работи е по-нисък от този определен в трудовото законодателство.
Не оспорва, че ЗМВР и ЗДС са закони, съдържащи специални
норми и уреждащи специфични правоотношения, но не следва да се приеме, че тези
специални норми следва да поставят техните адресати в по-неизгодно положение от
правоотношения по КТ.
Сочи, че според чл.9г от НРВПО, отработените часове от
работника в края на периода, за които е
установено сумирано изчисляване на работното време са повече от часовете,
определени съгласно чл.9б, се отчитат за извънреден труд по реда на чл.149 КТ
без превръщане на нощните часове в дневни. В последствие думите „без превръщане
на нощните часове в дневни“ се заличават, от което следва, че волята на законодателя
е да признае за извънреден труд часовете получени след преобразуване на нощните
часове в дневни.
Независимо, че горното изменение на НРВПО е направено по
време на процесния период, то през целия период е действало правилото на чл.18,
ал.3 от НСОРЗ. Цитира и нормата на чл.9, ал.5 от Наредбата за трудовата книжка
и трудовия стаж, според която нощните часове труд също се превръщат в дневни.
Заявява, че в Директива 2003/88/ЕО е залегнал принцип за
ограничаване продължителността на нощния труд, тъй като дългият период на
полагане на такъв труд може да бъде вреден за здравето на работниците. Именно
такова ограничение представлява нормата на чл.140, ал.1 от КТ. Директивата не
допуска ограничение в прилагането на тази закрила спрямо труда на полицаите и в
тази връзка ако положеният от тях нощен труд не се преобразува в дневен, ще
бъде налице противоречие с действащото европейско и национално законодателство.
Същото е в противоречие и с принципа за равенство, залегнал в чл.20 и чл.31 от
Хартата за основните права на Европейския съюз.
Иска от съда атакуваното решение да бъде потвърдено като
правилно и законосъобразно. Претендират се разноски пред въззивната инстанция.
Страните не участват чрез представител в съдебно
заседание. Представили са писмени становища по съществото на спора, в които
поддържат изложените по- горе тези.
По допустимостта на производството:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от
надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от
обжалване на решението. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и
е допустима, поради което следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и
съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:
Предявеният главен
иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр.
чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР,
а претенцията за обезщетение за забавено плащане е с правно основание чл.86 от ЗЗД.
Ищецът твърди, че в процесния период е полагал труд
като държавен служител на длъжността „пожарникар“ в Пета Районна
служба „Пожарна безопасност и защита на населението“- София /до 2.03.2020г./, а
през след 2.03.2020г. към Втора Районна Служба ПБЗН- Бургас. Последната е към
Регионална дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“- Бургас,
която е на структурно подчинение към Главна дирекция „Пожарна безопасност и
защита на населението” при МВР. Работил на 24- часови дежурства, съгласно определен
график /7 или 8 пъти месечно/, отчитани на тримесечие, като полагал труд и през
нощта. Претендира /след изменение по чл.214 ГПК на първоначалната си претенция/
за осъждане на ответника да му заплати сумата
от 1868,55 лв., представляваща
дължимо допълнително възнаграждение за 259,69
часа извънреден труд за периода от 1.01.2017 г. до 31.03.2020 г., получени при
преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1,143 съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане,
както и сумата от 261,06 лв.- сборно обезщетение за забавена плащане в размер
на законната лихва върху главницата за периода 1.05.2017г. до подаването на
исковата молба. Ангажира доказателства. Претендира разноски.
В отговора на исковата молба ответникът
- Главна дирекция „Пожарна безопасност
и защита на населението” - МВР, чрез процесуалния си представител е оспорил
предявените искове като неоснователни и недоказани по размер.
Посочил е, че положеният
от ищеца извънреден труд по чл.178, ал.1, т.3 от ЗМВР е бил надлежно начислен и своевременно заплатен по правилата на действалата през процесния период Наредба № 8121з-776/ 29.07.2016г. Сочи, че нормативната база изчерпателно урежда
основанията и редът за изплащане на възнагражденията за нощен труд на
държавните служители в МВР. Според него не намира приложение Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата, издадена на основание КТ,
понеже съгласно §1, т.2 от ЗР на кодекса същата се прилагала само за работници
и служители по трудово правоотношение /чл.2, ал.2/, какъвто не е бил ищецът
през процесния период. Подчертава, че законодателят е определил продължителност
на нощния труд от 8 часа- така чл.187, ал.3 ЗМВР, поради което не е налице
твърдяната празнота, която да обуславя приложението на НСОРЗ по аналогия.
Развити са подробни съображения. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Районният съд е приел, че в действалите в процесния период наредби
на министъра на МВР
не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен с коефициент 0,143, каквото е съществувало
по Наредба №8121з-407/ 11.08.2014г. /действала до 2.08.2016г. поради отмяната на наредбата
от 2015г. с решение на ВАС/. Счел е, че е налице нормативна празнота в
специалната правна уредба, поради което субсидиарно приложение намира чл.9,
ал.2 от общата Наредба за структурата и организацията на работната заплата, за
да не се допусне различно третиране и неблагоприятно правно положение на
работещите по служебно правоотношение в сравнение с тези, работещи по трудово
правоотношение. Съобразно приетото експертно заключение, съдът е счел исковете
за основателни и доказани в установения от вещото лице размер, поради което
исковата претенция за главницата е уважена в претендирания размер /съобразно
приетото изменение/, ведно с акцесорните претенции за мораторна и законна
лихва, съответно начислени върху главницата за периодите до и след
предявяването на иска.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Ето защо правилността на първоинстанционното решение
се проверява само в рамките на оплакванията на въззивника.
Бургаският
окръжен съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по същество-
правилно.
Както пред първата, така и пред въззивната инстанция
страните не спорят по фактите, изложени в исковата молба, относно
съществуващото между тях служебно правоотношение, заеманата от ищеца длъжност,
организацията и продължителността на работното време на ищеца за процесния
период, както и за това, че на същия е начислявано и заплатено допълнително
възнаграждение за нощен труд- 0,25 лв. на час.
Районният съд е обсъдил всички относими и
допустими доказателства- писмени и съдебно-икономическа експертиза, въз основа
на които е достигнал до правилни изводи относно релевантните за спора факти.
Във въззивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят
приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което
настоящият съдебен състав я възприема изцяло и препраща към нея на основание
чл.272 ГПК, поради което не е необходимо същата да се преповтаря в настоящото
решение. Въззивната инстанция споделя
изцяло и правните изводи на първоинстанционния съдебен състав.
Бургаският
окръжен съд намира за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания.
Съгласно разпоредбата
на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР,
към основното месечно
възнаграждение на държавните служители се изплащат
допълнителни възнаграждения за за извънреден труд.
Дефиниция за понятието „извънреден
труд” се съдържа в нормата на чл.143, ал.1 КТ. Това е трудът,
който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на
работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън
установеното за него работно време. Идентична е разпоредбата на чл. 50а, ал.1 от ЗДСл (приета в процесния период - ДВ, бр. 57 от 2016 г.) - извънреден
е трудът, който се полага от държавния служител извън установеното за него
работно време, освен в случаите по чл. 50, въз основа на мотивирана писмена
заповед на органа по назначаването. От съществено значение за настоящия казус е ал.2 на чл.50а
от ЗДСл, тъй като ищецът има качеството на държавен служител в системата на
МВР. Според тази норма относно
допустимостта, продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд
се прилагат съответните разпоредби на Кодекса на труда.
Според чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /редакцията, действала преди изменението на
закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, който е приложимият закон за процесния период спрямо
държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, какъвто несъмнено е ищецът
/виж чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР/, работата извън редовното работно време от 280 часа годишно
се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на
тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение
върху основното месечно възнаграждение.
Т.е., макар в ЗМВР да липсва дефиниция за понятието извънреден труд, въз основа
на цитираната норма може да се направи извод, че за държавните служители в МВР,
работещи на смени, това е времето до 70 часа на тримесечие, което надвишава
редовното им работно време.
В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР /редакцията преди изменението на закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./ нормалната
продължителност на работното време на
държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при
5-дневна работна седмица, като
работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно,
а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие.
При работа на смени е
възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните
часове не следва да надвишават средно 8 часа
за всеки 24-часов период- така чл.187,
ал.3 ЗМВР. Използваният от законодателя термин „е
възможно” сочи, че осемте часа нощен труд са максимално допустимите, но не
означава, че това е нормативно установения размер на нормалната
продължителността на нощния труд на държавните служители от системата на МВР,
работещи на смени, тъй като всъщност няма фиксирана нормална продължителност на
нощния труд. Последният извод се подкрепя и от приетите изменения на ЗМВР с ДВ
бр.60 от 2020г., според които /чл.187, ал.1, изр.2/ вече е фиксирана нормална продължителност на работното време през нощта- 8
часа за всеки 24- часов период. Приета е и нова разпоредба на чл.187, ал.4 ЗМВР, съгласно която при сумирано изчисляване на работното време нощните часове
се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната
продължителност на работното време през нощта по ал.1. Тези материално-правни
норми действат занапред- след влизане в сила на закона, с който са приети, а за
процесното правоотношение се прилагат действалите до 7.07.2020г. норми на ЗМВР,
които не предвиждат нормалната продължителност на работното време през нощта.
Съгласно чл.187, ал.9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.
В наредбите обаче липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период. Касае се за празнота в специалната уредба, приложима към държавните служители в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника по този въпрос са неоснователни.
При съпоставката на нормите, регламентиращи извънредния труд /цитирани по-горе/, се налага извод, че до изменението на ЗМВР с ДВ бр.60 от 7.07.2020г. законодателят се е стремил към идентичност по отношение на основните характеристики на извънредния труд спрямо всички категории работници / служители, както по КТ и по ЗДСл, така и спрямо тези по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР- касае се за труд над установената за работника/ служителя продължителност на работното време (терминология според КТ и ЗДСл), или над редовното работно време до 70 часа на тримесечие (терминология според ЗМВР). От съществено значение е идентичността в заплащането на извънредния труд /когато по ЗМВР той се компенсира в пари/ - така чл.187, т.6 от ЗМВР, чл.150 КТ вр. чл.262, ал.1, т.4 от КТ и чл.50а, ал.2 от ЗДСл.
Дали е превишена установената за съответния служител продължителност на работното време следва да се преценява с оглед установената в съответните закони /подзаконови нормативни актове/ отчетност на работното време за съответната категория лица, изхождайки от нормалната му продължителност, която гарантира както ефективното изпълнение на служебните задължения, така и запазване здравето на работника/ служителя.
Принципът на отчитане на работното време
е обективиран в чл.142, ал.1 и 2 от КТ-
в работни дни - подневно. Според ал.2 от същата норма работодателят може да
установи сумирано изчисляване на работното време - седмично, месечно или за
друг календарен период, който не може да бъде повече от 6 месеца. В ЗМВР-
чл.187, ал.3 /преди изменението с ДВ
бр.60 от 7.07.2020г./, регламентацията е сходна- работното време на държавните служители се изчислява в работни дни -
подневно, а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени - сумирано за
тримесечен период /преди изменението от 2016г. периодът е едномесечен/.
Редът и
начинът на отчитане на работното време при сумирано работно време не е
установена в закона /КТ, ЗДСл и ЗМВР- до
изменението му с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, а се съдържа в съответните
подзаконови нормативни актове- НРВПО /наредбата за работното време, почивките и
отпуските/ и НСОРЗ /наредбата за структурата и организацията на работната
заплата/ за работещите по трудово правоотношение и в наредбите на министъра на
МВР, издадени въз основа на законовата делегация по чл.187, ал.9 ЗМВР /преди
изменението с ДВ бр.60/20г./ за държавните служители в МВР.
Съгласно чл.9а, ал.4 от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./, когато се полага нощен труд, сборът от работните часове по графика на работника или служителя по ал.3 се изчислява след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4 часа нощен труд с коефициента по чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Съответно чл.9г от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./ предвижда отработените часове от работника/ служителя, които в края на периода, за който е установено сумирано изчисляване на работното време, са повече от часовете, определени съгласно чл.9б, да се отчитат за извънреден труд по реда на чл.149 от КТ пред инспекцията по труда.
Макар такава препращаща към чл.9, ал.2 от НСОРЗ норма да липсва преди 2017г. /т.е. за част от процесния период, преди м.януари 2018г./, доколкото разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ е съществувала още от приемането на наредбата през 2007г., няма основание да се изключи нейното приложение при изчисляване на работното време на работниците/ служителите, работещи по трудово правоотношение и преди 2017г., когато същите работят на сумирано работно време. Съгласно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място. Тъй като според КТ нормалната продължителност на дневното работно време е 8 часа, а на нощното- 7 часа, то отношението между двете величини формира коефициент 1,143.
В наредбите на министъра на вътрешните работи, действали през процесния период, чл.21, ал.2 от Наредбата от 2016г. /респективно- чл.22, ал.2 от Наредбата от 2020г./ сочи, че работното време на държавните служители, работещи на смени, се изчислява в часове, сумирано за едномесечен /респективно тримесечен/ период. Идентична е разпоредбата и на чл.18, ал.2 от предхождащата процесния период наредба, издадена през 2014г. Чл.31 /респективно- чл.32/ от приложимите към казуса наредби предвижда, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
Видно е, че в процесните Наредби, издадени на основание чл.187, ал.9 от ЗМВР липсва норма, аналогична на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Затова и правния спор по делото се свежда до това дали уредбата по тези наредби на министъра на вътрешните работи изключва приложението на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ.
Настоящият съдебен състав намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен.
Както и по-горе се посочи, в ЗМВР /до изменението му с ДВ бр.60 от 2020г./, както и издадените въз основа на него наредби, не е определена нормалната продължителност на нощното работно време на държавните служители в МВР. Това, че според изготвените графици на дежурства, държавните служители при МВР, които работят на 12 или 24- часови смени, е следвало да полагат и реално са полагали 8 часа нощен труд не означава, че това е нормалната продължителност на нощния труд. След като в специалния закон липсва ясна и категорична норма, която да фиксира нормалната продължителност на нощния труд, то съгласно чл.46, ал.2 ЗНА за неуредените от него случаи следва да се приложат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР за нормалната продължителност на нощния труд /до изменението на ЗМВР от 2020г./, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Следователно, разпоредбите на чл.67, ал.3 ЗДСл и чл.50а, ал.2 от ЗДСл, които препращат към уредбата по КТ, респективно- към тази по чл.9, ал.2 от НСОРЗ, за процесния период намират субсидиарно приложение при изчисляване отработеното работно време от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, работещи при сумирано работно време, съответно- и при определяне дали същите са положили извънреден труд за съответния едно /три/- месечен/ период на отчитане.
Въззивната инстанция намира още, че прилагането на коефициент 1,143 не се отнася само до случаите, когато през нощта работникът работи по-малко часове от нормалната продължителност на дневното работно време, а намира приложение и когато продължителността на положения нощен труд надхвърля нормалната продължителност на нощното работно време /7 часа/, тъй като нормата на чл.9а, ал.4 от НРВПО, в последното си изречение, изрично предвижда кои са изключенията от това правило, като понастоящем приложението й е изрично уредено в чл.9г от НРВПО. Несъстоятелна е тезата, че последната разпоредба касае само отчитането пред Инспекцията по труда на часовете, определени по чл.9б от НРВПО за извънреден труд. Няма съмнение, че отчитането на работното време, респективно- на превишението му, е неразривно свързано с неговото заплащане, наред със задълженията за отчетност пред Инспекцията по труда /последното- установено предвид принципната забрана на извънредния труд/.
Горните изводи не се променят и от постановеното Решение на СЕС от 24.02.2022г по дело С-262/20, образувано
по преюдициалното
запитване, отправено от РС-Луковит. В решението е прието,
че чл.8 и чл.12, б.“а“
от Директива 2003/88ЕО не налагат да се приема национална правна уредба, която
да предвижда, че
нормалната продължителност на нощния труд за работници в публичния сектор е
по-кратка от нормалната продължителност на труда през деня. В тази връзка СЕС е приел, че във
всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за защита
под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или
сходни придобивки, които да позволят да се компенсира особената тежест на
нощния труд. В
случая, в българското законодателство до 2020 г. не съществува норма,
определяща нормалната продължителност на нощния труд на държавните служители в
системата на МВР, поради което отговорът
на въпроса по т.1 от решението на СЕС не променя становището на настоящия съдебен състав, изложено по-горе в мотивите.
От друга страна, БОС намира, че предвиденото заплащане на
нощния труд от 0.25
лв.
за всеки отработен час и ободряващи напитки,
на което се позовава въззивника, не може да
компенсира особената тежест на нощния труд, по смисъла вложен в
решението на СЕС. Следва да се има предвид, че посочената ставка от 0.25 лв. е определена и
в чл.8 НСОРЗ, т.е. и
работниците по трудово правоотношение също получават допълнително
възнаграждение в този размер за всеки отработен час нощен труд, което води до
извод, че
в това отношение е налице равно третиране между държавните служители в МВР и
работещите по трудово правоотношение. Остава обаче различното третиране на двете категории лица
по отношение на преобразуването на нощните часове в дневни. А това означава, че
посоченото допълнително заплащане от 0.25 лв.
на час не съставлява компенсаторен механизъм за служителите в МВР по начин, различен
от прилагания за работещите по трудово правоотношение. Ето защо се налага извод за
липсата на такъв механизъм за гарантиране защитата на здравето и безопасността
на служителите в МВР с оглед по-голямата продължителност на нощния труд. Останалите посочени от
въззивника придобивки
– ранно пенсиониране, безплатна храна, униформено
облекло, обезщетения при прекратяване на служебното правоотношение в по-голям
размер и др., не могат да бъдат възприети от съда
като такива, компенсиращи конкретно тежестта на полагания нощен труд. Изложените по-горе изводи на настоящия съд не се
променят и от приетото по т.2 в
решението на СЕС,
че чл.20 и чл.31 ХОПЕС допускат определената в законодателството на
държава-членка
нормалната продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от
частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, вкл.
полицаи и пожарникари, ако такава разлика в третирането се основава на
обективен и разумен критерий,
т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерна с тази цел.
Тук следва отново да се има предвид, че до 2020 г
няма определена нормална продължителност на нощния труд за държавните служители в системата на МВР, а такава
е определена по-късно. А изложените
доводи от въззивника за специфичния характер на работа на служителите в МВР, свързана
със защита правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността
и опазване на обществения ред,
с което се обосновава различното третиране, не могат да бъдат
възприети като обективен и разумен критерий, свързан с допустима от закона цел
за неприлагане преобразуването на часовете положен нощен труд в дневен. Това
е така, защото
посочените по-горе придобивки са свързани именно със специфичния характер на
длъжността, а не конкретно с полагането на нощен
труд. Показателно в
тази връзка е,
че до м.август 2016 г. наредбите на
министъра на МВР са предвиждали преобразуване на нощните часове в дневни, като отпадането
му след този момент не е обосновано с никаква допустима от закона цел. Но
дори и да
се приеме, че
подобна цел е
налице, както
бе посочено по-горе
в полза на служителите в МВР не са предвидени мерки за защита и компенсиране на
особената тежест на положения нощен труд.
С оглед изложените съображения и предвид събраните по
делото доказателства, въззивният съд намира, че
исковата претенция за заплащане на
допълнително възнаграждение за извънреден труд за
процесния период, получен след преобразуване на реално положените часове нощен труд в
дневен,
се явява доказана по основание. По
отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата
инстанция и неоспорена от страните съдебно-икономическа
експертиза, от която се
установява, че за процесния период ищецът
е положил нощен труд общо
1816 часа, които преизчислени с коефициент 1,143
и приравнени на дневно работно време възлизат на 2075,69 часа, като разликата от 259,69 часа не
е отчетена
по протоколи за положен труд и стойността
им в размер на 1868,55 лв. не е начислена и не е изплатена на ищеца. Ето защо, предявеният иск за главницата се явява
основателен и доказан в претендирания размер, поради което следва да бъде
уважен изцяло, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата
молба. Основателна е и акцесорната претенция за мораторна лихва, съобразно
заключението на вещото лице.
По повод оплакванията в жалбата, че съдът е основал изводите си на манипулирано заключение на експертизата /с неточно поставени въпроси, а вещото лице не е отговорило на същите/, следва да се отбележи, че въззивникът е имал възможност да постави „правилните“ според него въпроси към експертизата в първата инстанция, но не се е възползвал от тази възможност, нито е оспорил своевременно заключението, а оплакването му за допуснато процесуално нарушение не е подплатено с доказателствено искане пред въззивната инстанция. На основание чл.162 от ГПК за съда съществува задължение при доказан по основание иск и липсващи достатъчно данни за неговия размер, да определи размера по своя преценка, което в случая е сторено.
Предвид горното,
Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради
съвпадане на крайните правни изводи на настоящата инстанция с тези на районния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При този изход
на делото на въззивника не се дължат
разноски. На основание чл.78, ал.3 ГПК въззивникът следва да заплати на
въззиваемия разноските за въззивната инстанция в размер на 350 лв., съобразно
приложения договор за правна защита и съдействие. Неоснователно е възражението
на въззивника за прекомерност на възнаграждението, тъй като същото е близко до
минималния размер според Наредба №1/2004г. на ВАдвС и е съобразено с
фактическата и правна сложност на делото.
Мотивиран от
горното и на основание чл.271, ал.1, т.1 от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260052 от 17.08.2020г. по гр.д.***.
ОСЪЖДА Главна дирекция
,,Пожарна безопасност и защита на населението“-МВР, адрес: гр.София,
ул,,Пиротска“ №171- а, да заплати на Г.П.П., ЕГН ********** ***, сумата от
350 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.