№ 14081
гр. С., 18.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско
дело № 20251110105406 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „Банка ДСК“ АД, чрез юрк. К., срещу Г. Б.
С., с която са предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9
ЗПК, чл. 86, ал. 1 ЗЗД, чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 82 ЗЗД за признаване за установено,
че Г. Б. С. дължи на „Банка ДСК“ АД следните суми: 13 293,40 лв., представляваща
главница по Договор за кредит за текущо потребление от 31.05.2013 г., ведно със законна
лихва за период от 15.07.2024 г. до изплащане на вземането; 7 246,65 лв., представляваща
договорна лихва за период от 22.11.2013 г. до 17.05.2017 г.; 471,85 лв., представляваща
мораторна лихва за период от 22.11.2013 г. до 17.05.2017 г.; 10 547,41 лв., представляваща
размер на лихвена надбавка за забава за период от 18.05.2017 г. до 08.07.2024 г.; 120,00 лв.,
представляваща дължими разходи при изискуем кредит, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 21.08.2024 г. по ч.гр.д. № 43005/2024
г. по описа на СРС, ГО, 143 състав.
Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на
31.05.2013 г. сключил с Г. Б. С. договор за кредит за текущо потребление, по силата на който
й предоставил в заем сумата от 14 600 лв., със срок на издължаване 120 месеца и падежна
дата 22-ро число на месеца. Поддържа, че сумата била усвоена от кредитополучателя към
датата на сключване на договора – 31.05.2013 г., чрез разплащателна банкова сметка,
посочена в договора. Според т. 8 от договора, кредитът се олихвявал с преференциален
променлив лихвен процент, в размер на 8,45% годишно или 0,02% на ден, при изпълнение
на условията по програма ДСК Престиж плюс, подробно описани в приложение към
договора. При нарушаване на условията кредитополучателят губил правото си да ползва
1
преференцията изцяло или частично и приложимият лихвен процент се увеличавал съгласно
Условията. Твърди, че неразделна част от договора за кредит били Общите условия за
предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица на „Банка ДСК“ АД,
съгласно които (чл. 19.1.) при забава в плащането на месечната вноска от деня, следващ
падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, се
олихвявала с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10
процентни пункта, а при допусната забава над 90 дни (чл. 19.2.), целият остатък от кредита
ставал предсрочно изискуем. Поддържа, че кредитополучателят преустановил плащанията
по кредита, поради което, съгласно чл. 19.2 от Общите условия целият непогасен остатък от
главницата станал предсрочно изискуем. По – конкретно на датите на падежа от 22.11.2013
г. до 22.04.2017 г. кредитополучателят не заплатил 42 броя месечни вноски в общ размер на
просрочените суми, включващи главница и договорна лихва. Твърди, че ответната страна
дължала на банката и разходи при изискуем кредит в размер на 120 лв., на основание чл. 15
от договора и чл. 21 от Общите условия. Излага доводи, че е подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за дължимите по процесния договор суми, въз основа
на което било образувано ч.гр.д. № 43005/2024 г. по описа на СРС, 143 с-в, в хода на което
съдът издал заповед за изпълнение, срещу която длъжникът възразил. В тази връзка, на
основание чл. 422 ГПК, моли съда да признае за установено, че ответницата дължи на
„Банка ДСК“ АД следните суми: 13 293,40 лв., представляваща главница по Договор за
кредит за текущо потребление от 31.05.2013 г., ведно със законна лихва за период от
15.07.2024 г. до изплащане на вземането; 7 246,65 лв., представляваща договорна лихва за
период от 22.11.2013 г. до 17.05.2017 г.; 471,85 лв., представляваща мораторна лихва за
период от 22.11.2013 г. до 17.05.2017 г.; 10 547,41 лв., представляваща размер на лихвена
надбавка за забава за период от 18.05.2017 г. до 08.07.2024 г.; 120,00 лв., представляваща
дължими разходи при изискуем кредит. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответната страна, чрез адв. Х., е подала отговор на исковата
молба, с който оспорва предявените искове по основание и размер по подробно изложени
съображения. Поддържа, че по делото липсват каквито и да било доказателства, че
претендираната от ищеца сума е била предадена, респ. получена от ответницата, поради
което не било налице облигационно правоотношение между страните. Релевира възражение
за настъпила погасителна давност. Твърди, че процесният договор за кредит е
недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Моли съда да отхвърли предявените искове.
Претендира разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
На 15.07.2024 г. „Банка ДСК“ АД, чрез юрк. С., е депозирало пред Софийски районен
съд заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу Г. Б. С. за
следните суми: 13 293,40 лв., представляваща главница по Договор за кредит за текущо
потребление от 31.05.2013 г., ведно със законна лихва за период от 15.07.2024 г. до
2
изплащане на вземането; 7 246,65 лв. - договорна лихва за период от 22.11.2013 г. до
17.05.2017 г.; 471,85 лв., представляваща мораторна лихва за период от 22.11.2013 г. до
17.05.2017 г.; 10 547,41 лв., представляваща размер на лихвена надбавка за забава за период
от 18.05.2017 г. до 08.07.2024 г., както и 120,00 лв. - дължими разходи при изискуем кредит.
Въз основа на подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417
ГПК е образувано ч.гр.д. № 43005/2024 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 143
състав, като на 21.08.2024 г. съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 417 ГПК и изпълнителен лист за посочените по - горе суми, както и за държавна такса в
размер на 633,59 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лв.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение срещу заповедта за
изпълнение, поради което с Разпореждане № 161052/05.11.2024 г., на основание чл. 415, ал.
1, т. 1 ГПК, съдът е указал на заявителя, че може да предяви иск за вземането си.
На 09.12.2024 г. „Банка ДСК“ АД, чрез юрк. К., е депозирало пред Софийски градски
съд искова молба срещу Г. Б. С. за сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение. Въз
основа на подадената на 09.12.2024 г. искова молба е образувано гр.д. № 14261/2024г. по
описа на СГС, ГО, I – 24 състав, което с определение от 11.12.2024 г. е прекратено на
основание чл. 118, ал. 1 ГПК и делото е изпратено по подсъдност на Софийски районен съд,
вследствие на което е образувано настоящото гр.д. № 5406/2025 г. по описа на Софийски
районен съд, ГО, 167 състав.
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че на 31.05.2013 г.
между „Банка ДСК“ АД и Г. Б. С. е бил сключен договор за кредит за текущо потребление,
по силата на който банката е предоставила на Г. Б. С. кредит в размер на 14 600 лв., а
последната са е задължила да го върне до 31.05.2023 г., на 120 месечни погасителни вноски
(в общ размер на 21 904,43 лв.), с падежна дата 22-ро число на месеца, съгласно погасителен
план (който е приет като доказателство по делото и съдържа пълна информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на вноските), при уговорен ГПР в размер на
9.51%.
Съгласно т. 8 от договора, кредитът се олихвява с преференциален променлив лихвен
процент в размер на 8,45% годишно или 0,02% на ден, при изпълнение на условията по
програма ДСК Престиж плюс, подробно описани в Приложение № 2 към договора (по-
нататък наричани „Условията). При нарушаване на условията кредитополучателят губи
правото си да ползва преференцията изцяло или частично и приложимият лихвен процент се
увеличава, съгласно Условията. Максималният размер, който може да достигне лихвеният
процент в резултат от неизпълнение на Условията, е променливият лихвен процент,
приложим по стандартни потребителски кредити, който към датата на сключване на
договора за кредит е 14,95% годишно или 0,04% на ден.
Съгласно т. 10 от договора, кредитът се обезпечава със залог върху парични вземания
в лева.
Съгласно т. 14 от договора, неразделна част от същия са Общите условия за
3
предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица, които
кредитополучателят е получил и приема с подписването на договора.
Съгласно т. 15 от договора, кредитополучателят заплаща такси, съгласно Тарифата за
лихвите, таксите и комисионните, които Банка ДСК прилага по извършвани услуги на
клиента (Тарифата). Кредитополучателят е запознат с Тарифата, действаща към деня на
сключване на договора, както и с дължимите от него такси за учредяване, вписване и
заличаване на обезпечения по договора за кредит, съгласно действащите към същата дата
нормативни актове.
В чл. 7. 1 от Общите условия е предвидено, че кредитът се олихвява с променлив
лихвен процент, който е зависим от базов лихвен процент, определян от одобрена от банката
методология, като лихвата се променя при промяна на базовия лихвен процент по решение
на Кредитора.
Съгласно чл. 19.1 от Общите условия, при забава на плащането на месечната вноска
от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската,
представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка
за забава в размер на 10 процентни пункта. Ако кредитополучателят погаси дължимата
месечна вноска до седмия ден след падежната дата, надбавката за забава не се прилага.
Съгласно чл. 19.2 от Общите условия, при допусната забава в плащанията на
главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се
отнася в просрочие. До предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът
от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в
размер на 10 процентни пункта, а след тази дата – със законната лихва по чл. 86 ЗЗД.
Съгласно чл. 21 от Общите условия, изискуемият кредит се събира по съответния
законов ред, включително чрез реализация на обезпеченията. Таксите за принудително
събиране на вземането, платени от кредитора, са за сметка на кредитополучателя, съгласно
действащото законодателство, и с тях се увеличава дългът.
Установява се по делото, че вземането на банката кредитор е било обезпечено със
залог на вземане по сметка в "Банка ДСК" АД на кредитополучателя по силата на сключен
между страните договор за залог от 31.05.2013 г.
От представените по делото писмени доказателства се установява, че на 22.03.2017 г.
на посочения от ответника в договора за кредит адрес от страна на банката, чрез нотариус
Мария Рашкова, е изпратена нотариална покана, с която длъжникът се уведомява, че поради
забавата в погасяване на задълженията по договора за кредит, отпуснат в размер на 14 600
лв., на основание предвидените в него условия, банката обявява кредита за предсрочно
изискуем. В поканата е посочено още, че от датата на получаването й цялата непогасена
главница по договора за кредит става дължима и върху нея се начислява лихва в размер на
договорения лихвен процент, увеличен с предвидената в договора надбавка за забава. На
гърба на нотариалната покана е удостоверено от нотариуса, че на 18.05.2017 г. е връчен
екземпляр от тази нотариална покана на адресата Г. Б. С. срещу разписка.
4
От представените по делото доказателства се установява, че на 19.05.2017 г. Г. Б. С. е
подала до Софийски районен съд искова молба срещу „Банка ДСК“ АД, с която е предявен
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване по
отношение на банката, че Г. С. не дължи сумата в размер на 14 600 лв. по договора за кредит
от 31.05.2013 г., поради липса на облигационно правоотношение между страните.
С Решение № 398058/02.05.2018 г., влязло в сила на 03.07.2019 г., по гр.д. №
31 915/2017 г. по описа на СРС, ГО, 120 състав, е отхвърлен предявеният от Г. Б. С. срещу
„Банка ДСК“ АД отрицателен установеителен иск за признаване за установено, че не дължи
сумата в размер на 14 600 лв. по процесния договор за кредит, поради липса на
облигационно правоотношение между страните.
От заключението на вещото лице по допуснатата и изслушана в настоящото
производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202
ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че: сумата по кредита в размер на 14 600
лв. е била усвоена от Г. Б. С. на 31.05.2013 г. по посочената в договора банкова сметка, като
същата е осъществила плащания на 9 вноски в общ размер на 2 233,90 лв., като кредитът не
е погасяван съобразно уговорените вноски, които са погасявани частично, с няколко
плащания на различни дати и съответно със забава спрямо падежните дати, а последното
направено плащане от ответника е било извършено на 01.09.2023г. Още при погасяването на
първата вноска от главницата с падеж 22.06.2013 г. е допуснато просрочие на част от
дължимата сума (изцяло погасена с плащане на 25.09.2013 г.), като всички останали вноски
до последно погасената частично 20-та вноска от главницата с падеж 22.01.2015 г. (погасена
с плащане на 01.09.2023 г.) са погасявани със забава. На следващо място, от заключението на
вещото лице се установява, че с общо платената сума в размер на 2 233,90 лв. са погасени
1306,60 лв. – главница, 919,02 лв. – договорна лихва и 8,28 лв. – санкционна лихва, като са
останали непогасени следните задължения: 13 293,40 лв. – главница по договора за кредит; 7
246,65 лв. – договорна лихва; 471,85 лв. – лихва за забава за период от 22.11.2013 г. до
17.05.2017 г.; 10 583,33 лв. - лихва за забава за период от 18.05.2017 г. до 08.07.2024 г.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна
следното:
С оглед твърденията, съдържащи се в исковата молба, съдът приема, че е сезиран с
предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ
вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, чл. 86, ал. 1 ЗЗД, чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл.
82 ЗЗД за установяване съществуването вземанията, за които по ч.гр.д. № 43005/2024 г. по
описа на СРС, ГО, 143 състав, съдът е издал заповед за незабавно изпълнение въз основа на
извлечение от счетоводните книги на банката и изпълнителен лист.
По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже валидното сключване на
договор за текущо потребление, с посоченото в исковата молба съдържание, съществуване
на вземанията по договора, че банката е изпълнила своето задължение за предоставяне на
договорената сума, респ. възникнало е задължение за връщането й при условията,
регламентирани в договора; че е настъпил падежът на задължението за връщане на сумата
5
съгласно уговореното с договора за кредит, респ., че банката надлежно е упражнила правото
си да направи вземанията по същия за предсрочно изискуеми; извършен имуществен разход
във връзка с неизпълнение на задълженията на ответницата по процесния договор в
посочения размер. Във връзка с въведеното възражение за настъпила погасителна давност –
че са предприети действия, които спират или прекъсват давността. В тежест на ответника е
да установи възраженията си, в т.ч. и че е погасила чрез плащане процесните суми.
С доклада по делото, приет без възражения от страните, съдът е указал на страните,
че следи служебно за нищожност отделни клаузи от договора поради противоречие с
императивни материалноправни норми, поради заобикаляне на същите, както и поради
противоречие с добрите нрави. Съдът следи служебно още и за наличието на неравноправни
клаузи в договора, сключен с потребител, какъвто е ответникът. Тези задължения на съда
произтичат от правилото на чл. 7, ал. 3 ГПК (ДВ бр. 100/2019 г). и задължителната практика
на ВКС, в т.ч. ТР № 1 от 27.04.2022 г. по тълкувателно дело № 1 по описа за 2020 г. на
ОСГТК на ВКС, с което е очертан обсегът на служебната преценка.
Съгласно чл. 430 от ТЗ банката отпуска на заемателя парична сума, която той е
длъжен да върне след изтичане на срока. Банковият кредит се отпуска с определена цел, при
конкретно посочени условия и срок. За отпуснатата сума кредитополучателят дължи лихва.
Договорът за банков кредит се сключва в писмена форма, която е изискване за валидността
му. Той се смята за сключен от момента на постигане на съгласието.
Настоящият съдебен състав приема за несъмнено установено, че между "БАНКА
ДСК" АД и ответника е съществувал договор за банков кредит, който е сключен в
изискуемата от закона писмена форма и страните по него са постигнали съгласие по
съществените му елементи - размер на кредита, падеж и размер на месечните погасителни
вноски, срок на издължаването му. Същият е формален (в закона е предвидена форма за
действителност - писмена - чл. 430, ал. 3 ТЗ), срочен, двустранен, възмезден и консенсуален
(договорът се счита за сключен от момента на постигане на съгласието). За банката -
кредитор няма друго задължение освен да отпусне уговорената парична сума, като срещу
това задължение кредитополучателят има няколко насрещни задължения, а именно: да върне
главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използва кредита по предназначение;
да даде на банката необходимите сведения във връзка със сключването и изпълнението на
договора и да даде обезпечение.
Към момента на сключване на договора за кредит е действал Закона за
потребителския кредит (ЗПК) от 2010 г., който урежда особени изисквания за предоставяне
на потребителски кредит, както и Закона за защита на потребителите (ЗЗП) от 2005 г., който
урежда защита на особена категория длъжници. Процесният договор попада в обхвата на
регулация на тези два закона, поради което и всички техни предписания го обвързват.
Относно изискванията към съдържанието на договора за кредит намират приложение
действащите към датата на сключване на договора разпоредби на чл. 10 – 12 и чл. 24 ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК (в редакцията й към датата на сключване на договора), когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
6
договорът за потребителски кредит е недействителен. Когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита – чл. 23 ЗПК.
На първо място, спорно пред настоящия съдебен състав е действителен ли е
процесният договор за кредит за текущо потребление, като в отговора на исковата молба
ответната страна възразява за нарушение на разпоредбите на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 2 и чл.
11, ал. 1, т. 9, 9а и т. 10 ЗПК.
Неоснователни са възраженията на ответната страна, че договорът за кредит е
недействителен на основание чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 2 ЗПК, тъй като процесният договор за
кредит не попада в темпоралното действие на тези разпоредби, които са в сила от 23.07.2014
г., а договорът е сключен на 31.05.2013 г.
На следващо място, съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа лихвения процент по кредита, условията за
прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, в приложимата му, действала към датата на
сключване на процесния договор редакция е предвидено, че договорът следва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени
проценти.
Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът следва да съдържа информация и за
"годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин".
В т. 9 от договора е посочен размерът на ГПР по кредита – 9.51 %, а в т. 9.1, 9.2 и 9.3
от Общите условия към договора е посочено какво се включва и какво не във величината
ГПР, както и че същата е включена в общата сума, посочена в погасителния план и дължима
на кредитополучателя. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, като - лихви,
комисионни, разходи, възнаграждения и пр., изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Формулата за изчисляването му е уредена в Приложение №
1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. В т. 3 на Приложението са посочени допълнителните допускания,
които банката отчита при изчисляването му и които действително не са посочени нито в
договора, нито в ОУ. Самото непосочване на взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин
7
само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата на договора,
уреждаща ГПР, тъй като от една страна смисълът на закона е кредитополучателят да се
запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на
ГПР, което изискване в случая е налице, а от друга страна самото естество на допусканията
изключва тяхното приложение към процесното кредитно правоотношение, като например
тези по б. "в", "г", "е", "ж", "и", "к", "л" и "м". С оглед на това съдът намира, че след като в
Общите условия изчерпателно е посочено как се формира размерът на ГПР, както и какви
компоненти той включва, кредитополучателят е бил в състояние към момента на
сключването на договора да го определи, поради което не е налице твърдяната
недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във вр. чл. 22 ЗПК.
Както се изясни, ответникът се ползва от защитата на потребителите, предвидена в
ЗЗП. Съгласно разпоредбите на посочения нормативен акт, неравноправна е тази клауза в
договора, която не отговаря на изискването за добросъвестност и едновременно с това е
неясна или двусмислена и уврежда или цели и създава значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя, което в крайна сметка може да доведе
до увреждането на последния – арг. от чл. 143, чл. 145, чл. 147 ЗЗП.
От буквалния прочит на чл. 143, ал. 1, т. 3, т. 10 и т. 12 ЗЗП следва, че значително
неравновесие между страните е налице тогава, когато клаузите в договора: поставят
изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието
изпълнение зависи единствено от неговата воля; позволяват на търговеца или доставчика да
променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание;
предвижда цената да се определя при получаването на стоката или предоставянето на
услугата или дава право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без
потребителят/купувачът да има право да се откаже от договора, ако окончателно
определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването
на договора. Приложимостта на цитираните законови разпоредби към договора за банков
кредит е ограничена с оглед разпоредбата на чл. 144 от ЗЗП.
Анализът на уговорените в клаузите на чл. 8 от договора и т. 7. 1 от Общите условия
права и задължения на страните налага извода, че потребителят поема задължение да
заплаща лихва за ползването на уговорения кредит, чийто размер е определяем.
Компонентите, които формират лихвения процент, са посочени като базов лихвен процент
(БЛП – променлива компонента) и твърда надбавка. Клаузите на ОУ (т. 7. 1 и сл.)
предвиждат за банката възможност да променя размера на БЛП, като промяната не е
обусловена от изразяване на съгласие от насрещната страна. Следователно, при сключване
на договора цитираните клаузи, уреждащи лихвения процент, в частност БЛП като съставен
елемент на последния, предвиждат възможност за неговата промяна, но само за единия от
субектите по кредитното отношение – банката, като начинът на формиране на БЛП, а
следователно и на самата лихва и погасителната вноска, е предоставен изцяло на волята на
кредитора.
Установената едностранност и неяснота при промяната на БЛП не води автоматично
8
до извод за неравноправност на цитираните договорни клаузи. За да са равноправни, те
следва да предвиждат промяната да се извършва въз основа на посочени в договора
основания, т. е. на предвидени/уговорени условия, при които може да се променя лихвата до
пълното погасяване на кредита (арг. от чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ и от чл. 143, т. 10 ЗЗП), или
при наличие на изключенията на чл. 144 ЗЗП, или в случай, че са уговорени индивидуално
(арг. чл. 146, ал. 1 ЗЗП).
В представения договор и общи условия към него липсват клаузи, в които да са
уговорени обективни критерии за промяна на БЛП. Такива следва да бъдат уговорени и
съгласно чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ, в който е посочено, че договорът следва да съдържа
методиката и условията за определяне на лихвата до края на договора. В т. 7.1 и т. 7.2 от ОУ
е предвидено правото на банката да променя едностранно БЛП по собствено решение, като
методологията за определяне на БЛП се одобрява от кредитора и се оповестява в офисите му
и на интернет страницата на банката. Същата не е представена по делото и не може да се
приеме, че представлява част от съдържанието на сключения между страните по спора
договор за кредит – съгласно изричната норма на чл. 143, т. 10 ЗЗП, за да бъде една клауза в
договор, сключен с потребител, равноправна, условието, при което за търговеца е
предвидена възможността едностранно да променя договора, трябва да е изрично
предвидено в него, а не в друг акт на търговеца, който освен това не обвързва потребителя и
условията по който не са част от съдържанието на сделката за банков кредит. Следователно,
по делото не става ясно при какви условия банката има право на промени БЛП по договора,
като единствено е посочено, че това се случва по нейно решение – т. е. промяната зависи
изцяло от волята на банката и субективната преценка на нейните органи, като няма данни
същата да следва автоматично от изменение с конкретна стойност на някой от формиращите
компоненти в отделните елементи на БЛП (информация за които не е приложена по делото).
От всичко изложено се установява, че процесните клаузи на договора и ОУ към него
не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между
правата и задълженията на банката и кредитополучателя и то във вреда на последния, тъй
като при неизвестни (респ. непрозрачни) основания той не би могъл да предвиди
евентуалните промени на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация преди
да бъде сключен договорът не може да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнение
потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред за промяната на лихвения процент.
Следователно, клаузите на чл. 8 от договора и чл. 7. 1 от ОУ са неравноправни и за да
изключи тяхната нищожност, ответникът следва да докаже, че същите са индивидуално
уговорени, но доказателства в тази насока не са представени (още повече че общите условия
несъмнено са типови и се прилагат по отношение на всички сключвани от банката договори
за кредит за текущо потребление). Ето защо, следва да се приеме, че посочените клаузи не
попадат в изключението на чл. 146, ал. 1 ЗЗП и следователно са неравноправни и нищожни,
като предвид изрично посочения при сключване на договора лихвен процент от 8,45%,
следва да се приеме, че същият е приложим по отношение на целия срок на договора до
предоговарянето му с валидно споразумение между страните (в този смисъл са Решение №
9
3963 от 2.07.2024 г. на СГС по в. гр. д. № 358/2023 г., Решение № 5956 от 4.11.2024 г. на СГС
по в. гр. д. № 950/2023 г., и др.). В случая не са представени доказателства банката да се е
възползвала от правото си да промени /увеличи/ договорения лихвен процент, като това не
се установява и от приетото по делото заключение по ССчЕ. Този факт сам по себе си
предпоставя неоснователност на релевираното възражение за недължимост на договорната
лихва. Произтичащата от чл. 146, ал. 1 вр. чл. 143 ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от
договор за банков кредит, даваща право на банката - кредитор да променя едностранно
лихвата по кредита при промяна на базов лихвен процент, не обуславя нищожност и на
уговорката в същата клауза за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в размер
точно определен към датата на подписване на договора (така Решение № 92 от 09.09.2019 г.
по т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, II Т. О.).
В случая е несъмнено установено, че сумата по кредита е била усвоена от Г. Б. С. на
31.05.2013 г. по посочената в договора банкова сметка, като от заключението на ССчЕ е
установено, че кредитът не е погасяван съобразно уговорените вноски, които са погасявани
частично, с няколко плащания на различни дати и съответно със забава спрямо падежните
дати.
Както се изясни, в клаузата на чл. 19.2 от Общите условия е уговорено, че при
допусната забава в плащанията на главница и/или лихва над 90 дни целият остатък от
кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие.
Съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ВКС по тълк. дело № 4/2013
г., ОСГТК, в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от
договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при
неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да
събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането
или настъпването на обстоятелства, след като банката е упражнила правото си да направи
кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост. В
хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор за
банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита
предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при
настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за
кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил
длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
Следователно предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на изявлението на кредитора за обявяването й, ако към този момент са настъпили
и обективните факти, обуславящи предсрочната изискуемост (спиране на плащанията по
договора) - в този смисъл напр. Решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, І т.
о., Решение № 114/07.09.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, II т. о. и Решение №
198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, І т. о. Изявлението може да е обективирано не
само в нарочно писмо, уведомление, нотариална покана или в исковата молба.
10
В случая от доказателствата по делото се установява, че на 18.05.2017 г. на ответника
е връчена нотариална покана, с която се уведомява, че поради забавата в погасяване на
задълженията по договора за кредит, отпуснат в размер на 14 600 лв., на основание
предвидените в него условия, банката обявява кредита за предсрочно изискуем. В поканата
е посочено още, че от датата на получаването й цялата непогасена главница по договора за
кредит става дължима и върху нея се начислява лихва в размер на договорения лихвен
процент, увеличен с предвидената в договора надбавка за забава. Тази покана представлява
валидно изявление за упражняване на преобразуващото право на банката, тъй като
недвусмислено обективира волята на кредитора поради неизплатени задължения по
конкретния договор за банков кредит да обяви непадежиралия остатък от кредита за
предсрочно изискуем.
По възражението на ответника за недължимост на сумите, поради изтекла
погасителна давност:
По въпроса при уговорено погасяване на главното задължение на отделни
погасителни вноски с различни падежи откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за
главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от
настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна
изискуемост, е постановено Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г. на ВКС по
тълкувателно дело № 3/2023 г., ОСГТК. Съгласно задължителните за органите на съдебната
власт разяснения (чл. 130, ал. 2 ЗСВ), дадени в цитираното Тълкувателно решение, при
уговорено погасяване на паричното задължение на отделни погасителни вноски с различни
падежи давностният срок за съответната част от главницата и/или за възнаградителните
лихви започва да тече съгласно чл. 114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната
вноска. Когато поради неизпълнение на задълженията на длъжника, кредиторът обяви дълга
за предсрочно изискуем, давностният срок за непадежиралите до момента вноски от
главницата започва да тече от настъпване на предсрочната изискуемост.
Ищецът в настоящото производство претендира процесните вземания въз основа на
фактически твърдения за обявена предсрочна изискуемост на договора за кредит, като
твърди, че същата е настъпила на 18.05.2017 г., което се установява и от събраните по делото
доказателства. Следователно в случая погасителната давност за вземането за главница по
кредита е започнала да тече от 18.05.2017 г., но е била прекъсната на 19.05.2017 г. с
предявения от Г. Б. С. отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
като аргументите за това са следните:
Законът свързва началото на погасителната давност с изискуемостта, т.е. с
възможността кредиторът да иска изпълнение (чл. 114 ЗЗД), и го санкционира при
бездействие - с изтичане на давностния срок кредиторът губи държавната защита по
принудителното изпълнение, а длъжникът може да изпълни само доброволно (чл. 118 ЗЗД).
Основанията за спиране на погасителната давност по чл. 115, ал. 1 ЗЗД са свързани с
обстоятелства, които обясняват бездействието на кредитора. Следователно изходната база за
тълкуването на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД е в обосноваване или изключване на втория елемент
11
на погасителната давност - трябва ли да се приеме, че кредиторът бездейства, когато
длъжникът е иницирал висящ исков процес, оспорвайки вземането. Буквалният прочит на
чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД налага извод, че законът не предвижда други условия за
осъществяване на това основание за спиране на погасителната давност, освен висящ исков
процес относно вземането.
Кредиторът не бездейства, когато длъжникът оспорва вземането пред съд (с
отрицателен установителен иск), позовава се на погасителна давност (давността не се
прилага служебно), и процесуалната легитимация на страните е надлежна (ако ОУИ не е
предвиден в закона, длъжникът има правен интерес от ОУИ, когато кредиторът претендира
вземането извънсъдебно, а с предявения ОУИ длъжникът заявява правоотношение, в което
би участвал, ако вземането съществува). Положителният и отрицателният иск за вземането
са с еднакъв предмет. По предявения ОУИ кредиторът не бездейства, а очаква съдът да
разреши със сила на пресъдено нещо спора за съществуване на вземането. Поради това за
спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б.“ж“ ЗЗД е без значение дали висящият процес е
инициран от длъжника. Правото на иск по ОУИ (на държавно съдействие чрез
разрешаването на спора за вземането със сила на пресъдено нещо) принадлежи не само на
ищеца, но и на ответника. Поради това за спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“
ЗЗД е без значение и това, дали кредиторът е предприел активна защита по ОУИ (твърди
и/или доказва факти от значение за вземането). За спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б.
„Ж“ ЗЗД е без значение и това, дали по предявения ОУИ кредиторът ще предяви насрещен
осъдителен иск. Кредиторът не разполага с насрещен осъдителен иск, когато вече е снабден
с влязло в сила изпълнително основание, а длъжникът оспорва изпълняемото
право/вземането, като се позовава на факти, настъпили след породената сила на пресъдено
нещо. Дори когато кредиторът не е снабден с влязло в сила изпълнително основание и
разполага с насрещен осъдителен иск, той може, но не е длъжен да го предяви. В общия
случай по чл. 124, ал. 1 ГПК решението, с което ОУИ е отхвърлен, не е изпълнително
основание, но на кредитора принадлежи преценката дали ще се довери на
добросъвестността на длъжника (очаква длъжникът да зачете съдебно признатото вземане и
да изпълни доброволно) или предпочита да предяви насрещен осъдителен иск, за да породи
решението и изпълнителна сила. В обобщение, буквалното тълкуване по чл. 115, ал. 1, б. „ж“
ЗЗД е правилното – погасителната давност не тече, докато трае процесът относно вземането.
Това основание за спиране на погасителната давност не изисква други условия. Такива
условия не произтичат и не могат да произтекат от процесуалните права на кредитора като
ответник по ОУИ. Институтът на погасителната давност е материално-правен, а не
процесуално-правен. Длъжникът може да се позове на погасителна давност, изтекла в хода
на процеса по предявения ОУИ (чл. 235, ал. 3 ГПК), но този му довод е винаги
неоснователен. Спирането на давността по чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД се заличава с обратна
сила, ако производството по ОУИ бъде прекратено.
Съгласно чл. 116, б. „б“ ЗЗД, погасителната давност се прекъсва с предявяване на иск
или възражение (за прихващане или задържане) или искане на започване на помирително
12
производство, а ако искът, възражението или искането не бъдат уважени, давността не се
смята за прекъсната. Случаят на предявен положителен или осъдителен иск за вземането е
сходен със случая на предявен ОУИ (чл. 46, ал. 2 ЗНА). Поради това и по аналогия от чл.
116, б. „б“ ЗЗД следва да се приеме, че предявеният ОУИ за вземането прекъсва
погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. От прекъсването започва да тече нова
давност и новият срок е всякога пет години (чл. 117 ЗЗД). Срокът има за начало
приключването на съдебното дирене пред последната инстанция, постановила влязлото в
сила решение за отхвърляне на ОУИ за вземането (в този смисъл е Решение № 50017 от
27.03.2023 г., постановено по гр.д. № 720/2022 г. по описа на ВКС, IV ГО).
Ето защо в случая следва да се приеме, че от 03.07.2019 г. – влизане в сила на
решението за отхвърляне на ОУИ за вземането, е започнала да тече нова давност.
По отношение на вземането за главница по договор за банков кредит е
непротиворечива практиката на ВКС, че е приложима общата 5-годишна давност по чл. 110
ЗЗД. Уговорката между страните за връщане на предоставена като кредит сума на
погасителни вноски не превръща този кредит в такъв за периодични платежи, а
представлява уговорка за изпълнение на задължението на части. Задълженията за връщане
на предоставената сума въз основа на договор за банков кредит не представлява
"периодични плащания" по смисъла на задължителните разяснения в Тълкувателно решение
№ 3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълкувателно дело № 3/2011 г. на ОСГТ, ВКС и разгледаните в
мотивите примери за периодични плащания, които макар да са породени от един и същ факт,
са относително самостоятелни и периодичността е характерна за престациите и на двете
страни по договора. По отношение на договора за кредит това изискване не е налице, тъй
като нито задължението на банката – кредитор за предоставяне на уговорената сума, нито
задължението на длъжника за връщането й, е повтарящо се. Връщането на предоставената за
ползване сума на погасителни вноски представлява по своята същност изпълнение на
основното задължение на длъжника на части – чл. 66 ЗЗД.
В случая следва да бъде съобразена и разпоредбата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките
и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното
събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците (Загл. доп. – ДВ, бр. 44 от
2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), съгласно която за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на
извънредното положение спират да текат: давностните срокове, с изтичането на които се
погасяват или придобиват права от частноправните субекти. Съгласно § 13 от ПЗР на ЗЗдр.
(ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), сроковете, спрели да текат по време на
извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване
на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този
закон в "Държавен вестник". Тоест, за периода 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. давност не е
текла. Предвид гореизложеното следва да се приеме, че към датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК – 15.07.2024 г. давността за вземането за главница по договора
за банков кредит не е изтекла. Ето защо предявеният иск за главница следва да бъде уважен
13
до пълния размер от 13 293,40 лв., ведно със законната лихва за период от 15.07.2024 г. до
изплащане на вземането.
По отношение на вземанията за възнаградителна лихва и мораторна лихва е
приложимо правилото на чл. 111, б. "в" ЗЗД, т. е. за същите е приложима кратката
тригодишна давност, която е изтекла за вземанията в размер на 7 246,65 лв., представляваща
договорна лихва за период от 22.11.2013 г. до 17.05.2017 г., както и за 471,85 лв.,
представляваща мораторна лихва за период от 22.11.2013 г. до 17.05.2017 г.
Вземането за лихва за забава в размер на 10 547,41 лв. се явява погасено по давност за
периода от 18.05.2017 г. до 14.07.2021 г., а за периода от 15.07.2021 г. до 08.07.2024 г. лихвата
възлиза в размер на 4 597,37 лв., определена от съда по реда на чл. 162 ГПК, до която сума
предявеният иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен, а за разликата до пълния
предявен размер от 10 547,41 лв. следва да бъде отхвърлен.
Относно разходите за уведомяване:
Претенцията следва да се квалифицира по реда на чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82, ал. 1 ЗЗД,
тъй като представлява искане за присъждане на обезщетение за имуществени вреди,
настъпили в резултат от неизпълнение на договор. Предявените в настоящото производство
разноски за уведомяване не са направени в хода на изпълнително производство за
принудително събиране на вземанията, а представляват такси, заплатени от ищеца за
връчване от нотариус на уведомление за предсрочна изискуемост на кредита. Следва да се
отбележи, че този ред на уведомяване на длъжника е свободно избран от кредитора, поради
което съответните сторени разноски не следва да се възлагат в тежест на ответника,
доколкото липсва причинно-следствена връзка между неизпълнението и имуществените
разходи.
След като е уговорил в своя полза право на предсрочна изискуемост, кредиторът е
следвало да предвиди и средствата за неговата реализация, включително и опцията да се
възползва от услугите на външни за правоотношението лица за уведомяването на длъжника
за настъпилата предсрочна изискуемост. Затова допълнително начислените разходи за
направени плащания по повод връчване на писмените изявления на кредитора за обявяване
на предсрочна изискуемост не са непредвидени и извънредни, а напротив – имат типичен за
този вид дейност характер и като такива следва да се включат в стойността на основната
престация. В този смисъл тези разходи не да допълнителни, а иманентно присъщи и
подлежат на калкулация в цената за администриране на изпълнението на длъжника и липсва
основание за отделното им калкулиране. Спрямо тези разходи, съдът следва да отчете
законовата забрана в специалния закон (чл. 33, ал. 2 ЗПК) за обезщетяване на допълнителни
вреди при забавено изпълнение, поради което събирането им при всички положения не е
обосновано. Ето защо претенцията за сумата в размер на 120 лв. е неоснователна и следва да
се отхвърли (в този смисъл са Решение № 2866 от 15.05.2024 г. на СГС по гр. д. № 3413/2023
г., Решение № 5624 от 6.11.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 6118/2022 г., и др.).
По разноските:
14
При този изход от спора, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, разноски се дължат и
на двете страни.
В съответствие със задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 12, съдът следва да се произнесе и по
разпределението на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на направените от него разноски в
двете производства съразмерно с уважената част от претенциите. В заповедното
производство „Банка ДСК“ АД е сторило разноски в размер на 633,59 лв. за държавна такса,
като претендира и юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 50 лв.,
а в настоящото производство в размер на 1309,90 лв. за държавна такса и депозит за ССчЕ,
като претендира и юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100
лв. Или общият размер на разноските за заповедно и за исково производство на ищеца е
2093,49 лв., от които по съразмерност в тежест на ответника следва да се възложи сумата от
1182,29 лв.
По отношение на претендираните от ответника разноски за заповедното
производство:
В Определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч.т.д. № 236/2020 г., по описа на ВКС, ІІ т.о.,
Определение № 45/23.01.2019 г. на ВКС, ТК, І т.о. по ч.т.д. № 3074/2018 г. и др., е прието, че
заповедното производство е уредено като едностранно, като подаването на възражение в
срока по чл. 414 ГПК е основание за отпочване на исков процес. По възражението
заповедният съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по
чл. 422 ГПК. То няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за
прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз на
материалноправната защита на длъжника. Ето защо, когато заповедното производство е
прераснало в исково, разноски за подаване на възражение по чл. 414 ГПК не се дължат (в
този смисъл са още Определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч.т.д. № 3074/2018 г., по описа на
ВКС, І Т.О., Определение по ч.гр.д. № 6275/2021 г. по описа на СГС, ГО, IV – „Е“ въззивен
състав и др.).
По отношение на претендираните от ответника разноски за исковото производство:
Своевременно релевираното от процесуалния представител на ищеца възражение по
чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, като аргументите за това са следните:
Съобразно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22 и Определение №
343/15.02.2024 г. по т. д. № 1990/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., минималните размери на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г., нямат задължителна сила
за съда, като последният следва да съобрази действителната правна и фактическа сложност
на делото, като определи и присъди разумен и съответен на положения от адвоката труд
размер на възнаграждението. В този смисъл, като взе предвид вида и обема на
осъществената правна защита в настоящото производство, както и фактическата и правна
сложност на спора, настоящият съдебен състав приема, че размерът на претендирания от
15
ответника адвокатски хонорар за исковото производство (3200 лв.) не следва да бъде
намаляван. Съразмерно с отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК,
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение за исковото производство в размер на
по 1392,81 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗПК, чл. 86, ал. 1 ЗЗД, чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 82 ЗЗД, че Г. Б. С., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Д. 1“, бл.
***, вх. „Г“, ет. 1, ап. 75, дължи на „Банка ДСК“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „М.“ № 19, следните суми: 13 293,40 лв. - главница по Договор за
кредит за текущо потребление от 31.05.2013 г., ведно със законната лихва за забава от
15.07.2024 г. до окончателното изплащане на вземането; 4 597,37 лв. - лихва за забава за
периода от 15.07.2021 г. до 08.07.2024 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК от 21.08.2024 г. по ч.гр.д. № 43005/2024 г. по описа на
СРС, ГО, 143 състав, като ОТХВЪРЛЯ исковете за следните суми: 7 246,65 лв.,
представляваща договорна лихва за период от 22.11.2013 г. до 17.05.2017 г.; 471,85 лв.,
представляваща мораторна лихва за период от 22.11.2013 г. до 17.05.2017 г.; за лихва за
забава за разликата над сумата от 4 597,37 лв. до пълния предявен размер от 10 547,41 лв.
(т.е. за 5 950,04 лв.) и за периода от 18.05.2017 г. до 14.07.2021 г., както и за сумата от 120,00
лв., представляваща дължими разходи при изискуем кредит.
ОСЪЖДА Г. Б. С., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Д. 1“, бл. ***, вх. „Г“, ет. 1,
ап. 75, да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр. С., ул. „М.“ № 19, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, сумата в общ размер на 1182,29
лв. – разноски за заповедното и исковото производство пред СРС, съразмерно с уважената
част от исковете.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
С., ул. „М.“ № 19, да заплати на Г. Б. С., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж.к. „Д. 1“, бл. ***,
вх. „Г“, ет. 1, ап. 75, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата в размер на 1392,81 лв. -
разноски за исковото производство пред СРС, съразмерно с отхвърлената част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването на препис от решението на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
16