№ 4253
гр. София, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Невена Чеуз
Членове:Наталия П. Лаловска
Добромир Ст. Стефанов
при участието на секретаря Екатерина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Невена Чеуз Въззивно гражданско дело №
20241100501490 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Същото е образувано по въззивна жалба на Д. Д. Д., ищец в
първоинстанционното производство, чрез процесуален представител – адв. Б.
В. срещу решение № 18230/06.11.2023 г. на СРС, 123 състав, постановено по
гр.д. 27 439/23г., с което е отхвърлен заявения от нея иск с правно основание
чл. 128 т.2 от КТ за сумата от 405, 95 лв., представляваща неплатено в срок
нетно трудово възнаграждение за периода 01.09.2022 г. – 27.09.2022 г.
включително като погасен чрез прихващане на основание чл. 103 ал.1 от ЗЗД
по възражението на ответника „Старт Спед“ ЕООД, заявено на основание чл.
220 ал.1 КТ вр. с чл. 326 ал.1 КТ в размер на 1500 лв. – обезщетение за
неспазен срок на предизвестие от два месеца като е осъдена да заплати сумата
от 400 лв. – разноски по делото.
В жалбата са наведени твърдения, че липсват доказателства за
изплащане на трудовото възнаграждение на ищцата. Заявено е, че приемането
на молбата за прекратяване на трудовото правоотношение на ищцата от страна
на работодателя представлявало конклудентно съгласие на работодателя за
прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие. Заявени са
1
твърдения, че на ищцата бил връчен трудов договор с неравноправна клауза, а
именно чл. 4 изр. 2 част втора – „Изпитателният срок се определя на шест
месеца в полза на работодателя“. Заявени са твърдения, че с поведението си
работодателят нарушил общи принципи на трудовото законодателство,
изразяващи се в закрила на наемния труд, свобода на труда и забрана на
принудителния труд, равнопоставеност на субектите на трудовото
правоотношение като действията му противоречали на трудовата житейска
логика, правния обичай и морала. Иска се отмяна на решението като бъде
постановено ново, с което заявената претенция бъде уважена като се отхвърли
възражението за прихващане на ответника с обезщетението за неспазено
предизвестие. Претендират се сторените разноски.
В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от
ответника в първоинстанционното производство „Старт Спед“ ЕООД, чрез
процесуален представител адв. С. К., в който са наведени съображения
относно правилността на решението и искане за неговото потвърждаване.
При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК,
настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен
от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма,
поради което решението на първоинстанционния съд е валидно и процесуално
допустимо.
Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на
ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите
към спорния предмет императивни материалноправни норми.
В първоинстанционното производство е разгледан иск по чл. 128 т.2 от
КТ като е прието за съвместно разглеждане възражение за прихващане с
обезщетение за неспазено от работника предизвестие в размер на 1 500 лв.
Съобразно нормата на чл. 128 от КТ, работодателят е длъжен да плаща
на работника/служителя в установените срокове уговореното трудово
възнаграждение за извършената работа. При предявен иск по реда на тази
разпоредба и с оглед правилата на чл. 154 от ГПК за разпределение на
доказателствената тежест, работникът следва да докаже, че претендираното от
него като неизплатено възнаграждение действително е било уговорено с
работодателя, че то е било част от съдържанието на трудовото
правоотношение и, че е престирал реално уговорената работа. Работодателят
2
следва да установи, че дължимото възнаграждение действително е било
изплатено.
Страните не са формирали спор относно обстоятелството, че са били в
трудово правоотношение по повод сключен трудов договор. Това
обстоятелство се установява и от представения трудов договор №
76/01.09.2022 г., който притежава всички реквизити, установени в нормата на
чл. 66 ал.1 от КТ и валидно обвързва страните. Съобразно постигнатите
уговорки между страните, основното месечно възнаграждение е в размер на
750 лв. /т. 5 от договора/, поради което не могат да бъдат споделени
възраженията във въззивната жалба, че същото е в размер на 2 000 лв.
Съобразно т. 6 от договора, служителят ще получава допълнително
възнаграждение в зависимост от трудовия му стаж, възлизащо на 0,6% за всяка
прослужена година. В договора е посочено, че служителят – ищец е с трудов
стаж: 0 години, 0 месеца, 0 дни. Съобразно т. 10 от договора, същият се
прекратява съгласно условията на Кодекса на труда, а срокът на
предизвестието се определя на два месеца и е еднакъв за двете страни.
Видно от приложеното уведомление от 26.09.2022 г., ищцата е
отправила изявление до работодателя за прекратяване на трудовото
правоотношение, считано от 28.09.2022 г. Така отправеното изявление не
покрива изискванията на чл. 325 ал.1 т.1 от КТ за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие, тъй като по делото липсват
доказателства за взето отношение по него от страна на работодателя, за което
служителя да е уведомен в срока, посочен в нормата /седмодневен от
получаване на предложението/. Предвид което следва да се приеме, че
предложението не е прието от работодателя, а заявените в тази връзка
възражения във въззивната жалба са неоснователни.
При тези ангажирани доказателства и наведени възражения от
страните, настоящият съдебен състав намира, че страните са били обвързани в
трудовоправна връзка в периода 01-27.09.2022 г., за който период на същата се
следва изплащане на трудово възнаграждение.
Представената пред СРС, справка за дължимо възнаграждение,
съобразно периода на отработено време установява дължимо нетно трудово
възнаграждение в размер на 405, 95 лв. Ответникът – работодател е заявил
възражения относно включения размер на допълнително възнаграждение за
3
прослужено време и стаж /40, 50 лв. по справката/, които възражения
поддържа и депозирания отговор в срока по чл. 263 от ГПК, пред настоящата
инстанция. Съобразно разпоредбата на чл. 12 ал.1 от Наредбата за определяне
на структурата и организацията на работната заплата, за придобит трудов
стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща
допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната работна
заплата, определена с индивидуален трудов договор. В процесния трудов
договор, подобно допълнително възнаграждение е определено. Липсват данни
по делото, установяващи придобития трудов стаж на ищцата. Същият се
записва и удостоверява в трудова книжка, каквато по делото липсват данни да
е представена. Същата е депозирана едва пред настоящата инстанция, поради
което попада в забраната, установена в нормата на чл. 266 ал.1 от ГПК и не
следва да се цени като доказателство по делото.
Основателно е и възражението, заявено в писмения отговор по чл. 131
от ГПК и поддържано и в настоящото производство досежно заплащане на
ползван платен годишен отпуск. Съобразно нормата на чл. 155 ал.2 от ГПК,
при постъпване на работа за първи път работникът или служителят може да
ползва платения си годишен отпуск, когато придобие най-малко 4 месеца
трудов стаж. Същата е релевантна с оглед на обстоятелството, че по делото не
са приложени доказателства за наличен предходен стаж у ищцата, поради
което в нейния патримониум право на платен годишен отпуск не е възниквало.
Ведомостта, издадена от работодателя, установяваща размера на дължимо
трудово възнаграждение е оспорена надлежно респ. е открито производство
по реда на чл. 193 от ГПК пред СРС като не е проведено пълно доказване от
страна на работодателя, предвид ангажираните свидетелски показания.
При тези доказателства, ангажирани от страните и заявени възражения
се установява по безспорен начин дължимостта на трудово възнаграждение в
размер на 324, 57 лв.
Данни за изплатено трудово възнаграждение в сроковете и при
условията на сключения трудов договор работодателят при негова тежест на
доказване не е установил, поради което заплащането на трудовото
възнаграждение с оглед възмездността на полагания труд е дължимо в
размера, посочен по-горе. Настоящият съдебен състав не възприема за
основателно възражението, че ищцата е отказала да получи трудовото
4
възнаграждение на каса респ. не е посочила банкова сметка, по която то да
бъде преведено, поради което е поставила в невъзможност работодателят да
изпълни това свое задължение. Съобразно доказателствата по делото, активни
действия по заплащане на трудовото възнаграждение от страна на
работодателя са предприети едва след намеса от страна на „Инспекция по
труда“ – София и с оглед дадени предписания. Не могат да бъдат споделени
възраженията, че с поведението си ищцата е създала пречки за получаване на
трудовото възнаграждение, тъй като липсва пречка същото да бъде заплатено
посредством пощенски запис /в този смисъл определение 863/22.07.2009 г. по
гр.д. 17/2009 г. на Четвърто ГО на ВКС/.
С оглед наведените възражения във въззивната жалба относно
заявеното възражение за прихващане, настоящият съдебен състав не споделя
съображенията, изложени от СРС. Съобразно разпоредбата на чл. 272 ал.1 от
КТ, без съгласието на работника или служителя не могат да се правят удръжки
от трудовото му възнаграждение с изключение на тези, посочени в чл. 272 ал.1
т.1-6 от КТ и то при спазване ограничението предвидено в ал. 2 на същата
разпоредба. Дължимото трудово възнаграждение не попада в изключенията,
предвиждащи право на удръжка от страна на работодателя без съгласие на
работника/служителя. Данни за дадено такова съгласие по делото не са
ангажирани, не са заявени дори твърдения в този смисъл. На следващо място,
вземането за трудово възнаграждение е уредено от процесуалния закон като
частично несеквестируемо/чл. 446 ал.1 от ГПК/, а материалният закон
забранява да се извършва компенсация с несеквестируемата част от такова
вземане без съгласието на кредитора по арг. на чл. 105 от ЗЗД / в този смисъл
решение 295/18.06.2012 г. по гр.д. 251/2012 г. на Четвърто ГО на ВКС,
решение 241/07.01.2015 г. по гр.д. 3269/2014 г. на Трето ГО на ВКС/. Поради
тези съображения и липсата на съгласие от страна на работника, извършеното
прихващане от страна на СРС е незаконосъобразно.
Останалите възражения, заявени във въззивната жалба за нищожност
на клауза от трудовия договор и тези, обосновани с поведението на
работодателя са релевирани за първи път с въззивната жалба. Предвид което и
по силата на концентрационното начало в процеса, страната не може да
поправи пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си
небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Да се допусне
противното, би означавало да се обезсмисли заложената в процесуалния закон
5
идея за дисциплиниране и ускоряване на исковото производство чрез
концентриране в началната фаза на процеса на действията по определяне на
исканията и възраженията на страните и по установяване на релевантните за
спора факти, с оглед задължителните указания, дадени с ТР 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
С оглед частичното несъвпадане на крайните изводи на двете
инстанции, решението на СРС следва да бъде отменено до размера на
претенцията от 324, 57 лв., за която сума заявеният иск е основателен и
потвърдено в останалата му част.
При този изход на спора, настоящият съдебен състав дължи
произнасяне и в частта относно разноските, сторени в производството пред
СРС. На основание чл. 78 ал.1 от ГПК ищцата претендира сумата от 800 лв. –
адвокатско възнаграждение. По отношение на размера е заявено своевременно
възражение по смисъла на чл. 78 ал.5 от ГПК. В договора за правна помощ, в
който е уговорено адвокатското възнаграждение е посочено задължение за
неговото плащане в брой, в срок до първото по делото заседание.
Доказателства за реално изпълнение на това задължение, страната не е
представила, поради което на същата не се следват разноски. На основание чл.
78 ал.3 от ГПК на ответника се следва сумата от 80,19 лв. – адвокатско
възнаграждение в неговата припадаща се част, съразмерно отхвърлената част
от иска, което налага отмяна на решението на СРС и в частта за разноските за
горницата над сочената сума до размера, присъден с първоинстанционното
решение.
На основание чл. 78 ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на СРС сумата от 50 лв. – ДТ.
На основание чл. 78 ал.1 от ГПК на въззивника – ищец се следва сумата
от 479, 72 лв. като въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати по
сметка на СГС сумата от 25 лв. – ДТ за въззивно обжалване.
Предвид изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 18230/06.11.2023 г. на СРС, 123 състав,
6
постановено по гр.д. 27 439/23г., в частта, в която е отхвърлен заявения от Д.
Д. Д. иск с правно основание чл. 128 т.2 от КТ за сумата от 324, 57 лв.,
представляваща неплатено в срок нетно трудово възнаграждение за периода
01.09.2022 г. – 27.09.2022 г., както и в частта за разноските за горницата над
сумата от 80, 19 лв., присъдени на основание чл. 78 ал.3 от ГПК и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „СТАР СПЕД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. „*********, партер, офис 1 да заплати на
основание чл. 128 т.2 от КТ на Д. Д. Д., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.
София, бул. ********* – адв. Б. В. сумата от 324, 57 лв. - неплатено в срок
нетно трудово възнаграждение за периода 01.09.2022 г. – 27.09.2022 г., ведно
със законната лихва върху сумата, считано от 19.05.2023 г. до окончателното
изплащане на задължението.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 18230/06.11.2023 г. на СРС, 123 състав,
постановено по гр.д. 27 439/23г. в останалата му част.
ОСЪЖДА „СТАР СПЕД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. „*********, партер, офис 1 да заплати на
основание чл. 78 ал.1 от ГПК на Д. Д. Д., ЕГН **********, съдебен адрес: гр.
София, бул. ********* – адв. Б. В. сумата от 479, 72 лв. – разноски за
адвокатско възнаграждение пред СГС.
ОСЪЖДА „СТАР СПЕД“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. „*********, партер, офис 1 да заплати на
основание чл. 78 ал.6 от ГПК по сметка на СРС сумата от 50 лв. – ДТ и по
сметка на СГС сумата от 25 лв. – ДТ.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7