РЕШЕНИЕ
№ 332
гр. Силистра, 23.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесет и
трети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мария Н. Петрова
при участието на секретаря Т. В. Д.
като разгледа докладваното от Мария Н. Петрова Гражданско дело №
20243420101661 по описа за 2024 година
Ищцата Б. С. А. твърди, че срещу нейния баща С. Д. А., към момента покойник, била
издадена в полза на „ОББ“ АД заповед за изпълнение по ч. гр.д. № 1882 по описа на СРС за
2009 г., както и изпълнителен лист, за следните суми: главница по договор за издаване на
кредитна карта от 12.01.2005 г. в размер на 2876,80 лв., договорна лихва за периода от
07.05.2008 г. до 27.09.2009 г. в размер на 732,91 лв., наказателна лихва за периода от
07.05.2008 г. до 27.09.2009 г. в размер на 77,60 лв., законна лихва върху главницата от
28.08.2009 г. до окончателното плащане, както и за направените по делото разноски. През
м. септември 2024 г. ищцата получила съобщение от ЧСИ Г. Г. за образувано изп.д. № 199
по описа за 2022 г., по което, като наследник на починалия длъжник, тя била поканена да
изпълни неговите задължения, към този момент дължими на ответника по делото в
качеството му на цесионер по договор за цесия, сключен с първоначалния кредитор. След
като се запознала с материалите по изпълнителното дело, ищцата установила въз основа на
отбелязване на гърба на изпълнителния лист, че по него било образувано предходно такова,
прекратено по искане на взискателя на 22.02.2022 г., по което последното изпълнително
действие било предприето на 22.06.2016 г. Поради изложените причини ищцата счита, че
вземанията на ответника спрямо нея за сумите по заповед за изпълнение по ч. гр.д. № 1882
по описа на СРС за 2009 г. са погасени по давност и моли съда да признае за установено, че
същите не подлежат на принудително изпълнение. При уважаване на иска претендира
направените по делото разноски.
Ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД счита, че предявеният иск е неоснователен и като
такъв следва да се остави без уважение. Твърди, че вземането срещу наследодателя на
1
ищцата произтича от договор за издаване на кредитна карта от 12.01.2005 г., сключен с
„ОББ“ АД, като поради неизпълнение на задълженията по него кредиторът се снабдил с
изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1882/2009 г. по описа на РС – Силистра. Въз основа на
изпълнителния лист било образувано изп.д. № 1292/2010 г. по описа на ЧСИ Г. Г., като в
хода на изпълнителното производство ответното дружество било конституирано като
взискател на основание договор за цесия от 06.12.2013 г. Изпълнителното дело било
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 във вр. т. 8 ГПК и преобразувано в изп.д. №
199/2022 г. по описа на ЧСИ Г. Г., а в хода на делото длъжникът починал и вместо него била
конституирана ищцата като негова единствена наследница.
Твърди, че между ищцовото дружество и длъжника били сключени три споразумения
за доброволно погасяване на задълженията, а именно споразумение с изх. №
МА300014647/29.04.2020 г. от 04.05.2020 г., споразумение с изх. №
МА3000191267/01.04.2021 г. от 05.04.2021 г. и споразумение с изх. №
МА300104739/09.11.2021 г. от 15.11.2021 г. С тези споразумения длъжникът признавал
задълженията си, поради което погасителната давност се прекъсвала и след това започвала
да тече нова такава, а освен това твърди, че в чл. 4, ал. 4 от споразумението от 15.11.2021 г.
длъжникът се отказал от последиците на изтеклата давност. Нова давност за задължението
започнала да тече от 15.11.2021 г., след което било образувано изп.д. № 199/2022 г. по описа
на ЧСИ Г. Г.; по това дело били извършени следните изпълнителни действия прекъсващи
давността, а именно:
-входиране на молба за извършване на изпълнителни действия от 14.06.2023 г.;
-входиране на молба за налагане на запор върху банкова сметка от 12.12.2023 г. и
изпращане на запорно съобщение на 13.12.2023 г.;
-искане за издаване на удостоверение за наследници от 12.04.2024 г. и конституирането
им като длъжници;
-изпращане на призовка за принудително изпълнение на конституирания наследник на
05.07.2024 г.
При отхвърляне на иска претендира направените по делото разноски.
Ищцата оспорва представените по делото три споразумения, които определя като
нищожни поради липса на съгласие с оглед на обстоятелството, че посоченият в тях дълг не
бил разграничен по отделни компоненти и за длъжника не ставал ясен механизма за
неговото формиране. Дори да се приеме, че споразуменията прекъсват давността, ищцата
счита, че прекъсването касаело единствено тази част от дълга, разсрочена чрез
споразуменията, а не останалата част, невключена в изготвения погасителен план. Обръща
внимание върху различните дати, на които споразуменията са подписани от всяка от
страните и върху обстоятелството, че две от споразуменията са датирани на по – ранна дата
от датата, на която са изведени от регистъра за изходяща кореспонденция. Определя като
невалиден и обективирания в споразуменията отказ на длъжника от последиците на
изтеклата погасителна давност с довода, че поради липсата на юридически познания той не
2
съзнавал последиците на изявлението си, тъй като същото било формулирано с цифровото
позоваване на текстове от закона.
Отделно от това в съдебно заседание ищцата изтъква и допълнителни основания за
несъществуване на задълженията по заповедта за изпълнение, а именно погасяването им
чрез изпълнение, поради което моли съда да признае недължимостта на сумите и на това
основание. Въпреки че горното обстоятелство не е формално изтъкнато в производството
под формата на изменение на иска и въпреки че такова изменение не е допуснато с
определение на съда, фактическото позоваване на това ново основание следва да се третира
като изменение на исковата претенция, което съдът приема за допустимо на основание чл.
214, ал. 1 ГПК.
След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено
следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 439 ГПК във вр. чл. 124 ГПК.
От събрания по делото доказателствен материал се установява, че чрез влязла в сила
заповед за изпълнение, издадена по ч. гр.д. № 1882 по описа на СРС за 2009 г. в полза на
„ОББ“ АД, съдът е разпоредил длъжникът С. Д. А. да заплати на банката главница по
договор за издаване на кредитна карта от 12.01.2005 г. в размер на 2876,80 лв., договорна
лихва за периода от 07.05.2008 г. до 27.09.2009 г. в размер на 732,91 лв., наказателна лихва за
периода от 07.05.2008 г. до 27.09.2009 г. в размер на 77,60 лв., законна лихва върху
главницата от 28.08.2009 г. до окончателното плащане, както и направените по делото
разноски в размер на 324,37 лв. Между страните не е спорно, че въз основа на заповедта за
изпълнение и издадения във връзка с нея изпълнителен лист било образувано изп.д. №
1292/2010 г. по описа на ЧСИ Г. Г., както и че в хода на изпълнителното производство
ответното дружество било конституирано като взискател на основание договор за цесия от
06.12.2013 г. Не е спорно, че изпълнителното производство било прекратено на основание
чл. 433, ал. 1, т. 2 във вр. т. 8 ГПК и въз основа на същия изпълнителен лист било образувано
изп.д. № 199/2022 г. по описа на ЧСИ Г. Георгиев. От представено по делото удостоверение
за наследници е видно, че длъжникът починал на 12.07.2023 г. и оставил като свой
единствен наследник ищцата по делото, която била конституирана на мястото на
наследодателя като длъжник в изпълнителното производство и била поканена да заплати по
него общата сума от 9882,69 лв., от които главница в размер на 2876,80 лв., законна лихва за
периода от 28.09.2009 г. до 17.09.2024 г в размер на 4538,81 лв., неолихвяеми вземания в
размер на 810,51 лв., присъдени разноски в размер на 324,37 лв., разноски по
изпълнителното дело в размер на 345,50 лв. и такси по тарифата към ЧСИ в размер на
977,70 лв.
Чрез представено по делото споразумение от 04.05.2020 г. първоначалният длъжник и
кредиторът – цесионер се съгласили, че към 29.04.2020 г. задълженията по договора за
кредит от 04.01.2005 г. (съдът приема, че датата е погрешно изписана, вместо правилната
дата 12.01.2005 г., посочена в изпълнителния лист) възлизат на сумата от 6004,32 лв., като
длъжникът признал задължението си в този размер и се съгласил да погаси част от него на
3
12 месечни вноски от по 200 лв., след което оставала дължима сума от 3703,52 лв.,
подлежаща на разсрочване в бъдещо споразумение. По силата на чл. 1 от споразумението
начисляването на законна лихва върху главницата се спирало в зависимост от договорения
срок на погасяване, а според чл. 5 при забава в плащането на дължима вноска
споразумението се прекратявало автоматично, при което кредиторът имал правото да не
приложи договореното неначисляване на законна лихва, без да уведомява длъжника. В чл. 5,
ал. 1 от споразумението е уговорено, че при окончателно изплащане на задължението
изпълнителното дело, образувано за събирането му, следвало да бъде прекратено, като
длъжникът се задължавал да заплати на съдебния изпълнител всички такси и разноски,
дължими по Тарифата за таксите и разноски към ЗЧСИ. В чл. 4 от споразумението се
съдържа декларация на длъжника, че на основание чл. 113 ЗЗД упражнява правото си на
отказ от последиците по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД, настъпили до датата на подписване на
споразумението.
От представена от ответника справка за извършените от длъжника доброволни
плащания става ясно, че същият заплатил първите шест погасителни вноски от
споразумението – с падежни дати от 14.05.2020 г. до 14.10.2020 г. (общо сумата от 1200 лв.)
и преустановил обслужването на дълга си, считано от 14.11.2020 г. – падежната дата на
първата неплатена вноска.
Чрез споразумение от 05.04.2021 г. страните по изпълнителното дело се съгласили, че
към 31.03.2021 г. задълженията по договора за кредит възлизат на сумата от 5084,02 лв., като
длъжникът признал задължението си в този размер и се съгласил да погаси част от него на
12 месечни вноски – първите 6 в размер на 50 лв., а следващите шест – в размер на 100 лв.,
след което оставала дължима сума от 4184,02 лв., подлежаща на допълнително разсрочване.
По силата на чл. 1 от споразумението кредиторът се задължил да спре начисляването на
законна лихва върху главницата в зависимост от договорения срок на погасяване, а според
чл. 5 при забава в плащането на дължима вноска споразумението се прекратявало
автоматично, като кредиторът имал правото да не приложи договореното неначисляване на
законна лихва, без да уведомява длъжника. В чл. 5, ал. 1 от споразумението е предвидено, че
при окончателно изплащане на задължението изпълнителното дело, образувано за
събирането му, щяло да бъде прекратено, като длъжникът се задължавал да заплати на
съдебния изпълнител всички такси и разноски, дължими по Тарифата за таксите и разноски
към ЗЧСИ. Чл. 4 от споразумението отново съдържа декларация на длъжника, че на
основание чл. 113 ЗЗД упражнява правото си на отказ от последиците по чл. 110 и чл. 111
ЗЗД, настъпили до датата на подписване на споразумението. От представената справка е
видно, че длъжникът погасил приблизително в срок първите три вноски от споразумението
и със закъснение – следващите две (т.е. общо 250 лв.), след което преустановил плащанията
по погасителния план.
Чрез трето споразумение от 15.11.2021 г. страните по изпълнителното дело се
съгласили, че към 08.11.2021 г. задълженията по договора за кредит възлизат на сумата от
5011,02 лв., като длъжникът признал задължението си в този размер и се съгласил да погаси
4
част от него на 6 месечни вноски в размер на 50, след което оставала дължима сума от
4711,42 лв., подлежаща на допълнително разсрочване. Както и в предишните две
споразумения начисляването на законна лихва върху главницата се спирало, при забава в
плащането на дължима вноска споразумението се прекратявало и кредиторът имал правото
да не приложи договореното спиране на начисляването на законна лихва, без да уведомява
длъжника; при окончателно изплащане на задължението изпълнителното дело следвало да
бъде прекратено, а длъжникът се задължавал да заплати на съдебния изпълнител всички
такси и разноски, дължими по Тарифата за таксите и разноски към ЗЧСИ. Чрез
споразумението длъжникът на основание чл. 113 ЗЗД упражнил правото си на отказ от
последиците по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД, настъпили до датата на подписване на
споразумението. Въпреки споразумението длъжникът не пристъпил към погасяване на
вноските по него, като не заплатил нито една от сумите по погасителния план.
Чл. 365, ал. 1 ЗЗД гласи, че с договора за спогодба страните прекратяват един
съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки.
Съобразявайки тази разпоредба, съдът приема на първо място, че сключените споразумения
с първоначалния длъжник имат обвързваща сила относно фиксирания размер на
задълженията по договора за кредит, тъй като изразяват волята на договарящите да
съгласуват чрез извършването на взаимни отстъпки точната сума, която следва да се заплати
за уреждане на финансовите им отношения. Видно е, че дългът, фиксиран в първото
споразумение, е в по – нисък размер от действителния сбор на главницата, лихвите и
присъдените разноски, но постигнатата в него уговорка следва да бъде зачетена, без да
подлежи на преизчисление, тъй като тя представлява предмет на споразумението им, в което
страните са в правото си автономно да разрешат спорните моменти във връзка с предходно
правоотношение между тях. Поради същата причина следва да се зачете волята на страните
и по останалите две споразумения, още повече че общият размер на дълга зависи от
прибавянето на законната лихва след подаването на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, която според клаузите на споразуменията не се е начислявала в определени
периоди на действие на споразуменията. Съдът не споделя възраженията на ищцата на
нищожност на споразуменията поради липса на съгласие, тъй като на първо място този
порок на договора се проявява в хипотезите на сключване на договор при скрита резерва,
несериозно волеизявление, насилие или пълна недееспособност на една от страните, за
реализирането на които няма данни, нито твърдения по делото. Съдът не счита, че
сумирането на дълга в споразуменията обосновава какъвто и да било порок на волята на
длъжника, тъй като сборуването на отделните компоненти от задължението е резултат на
обикновено аритметично изчисление, което не представлява сложност за всеки
среднообразован и дори недобре образован гражданин и не би могло да заблуди или обърка
потребителя в процеса по формиране на волята му относно фиксиране размера на неговия
дълг. В крайна сметка длъжникът е разполагал или е могъл да се снабди с документ за
отделните си задължения и е видно, че съгласуваната в споразуменията обща сума на дълга
му е всъщност по – ниска от сбора на отделните му елементи, което сочи, че същият не е
изходил от неверни представи за размерите на задълженията си, съгласявайки се с
5
конкретен размер на дълга и с последващото му разсрочване.
Съдът също така не установява основания за невалидност на споразуменията поради
различните дати, на които те са подписани от договарящите се страни, тъй като за
сключването на един договор не е необходимо съгласието на страните да бъде дадено в един
и същ ден, а единствено такова да бъде постигнато, като договорът се счита сключен с
приемането на офертата – чл. 14, ал. 1 ЗЗД. Обстоятелството, че второто и третото
споразумение са получили изходящ номер с дата, следваща датата, на която са били
подписани от представител на кредитора, по никакъв начин не компрометира тяхната правна
валидност, тъй като волеизявлението на автора на един документ не се обуславя от неговата
(на документа) регистрация в някаква деловодна система, нито времето на възникване на
документа би могло да се обвързва с момента на регистрацията.
Според чл. 116, б. „в“ ЗЗД давността се прекъсва с предприемане на действия за
принудително изпълнение, като между страните не е спорно, че такова действие е било
предприето на 22.06.2016 г. съгласно извършено от съдебния изпълнител отбелязване върху
изпълнителния лист във връзка с перемирането на изп.д. № 1292/2010 г. по описа на ЧСИ Г.
Георгиев. Чл. 117, ал. 1 ЗЗД гласи, че от прекъсването на давността почва да тече нова
давност, а съгласно ал. 2 на същата разпоредба ако вземането е установено със съдебно
решение, срокът на новата давност е всякога пет години. Към съдебното решение следва да
се приравни и влязлата в сила заповед за изпълнение, с каквато са установени задълженията
на длъжника Самуил Димитров Ангелов, поради което следва да се приеме, че давността за
всяко от тях, включително и за задълженията за лихви, е общата давност от пет години, в
който смисъл е формирана и трайна съдебна практика – например решение № 118 от
07.07.2022 г. по гр.д. № 4063/2021 г., на ВКС, III г.о., решение № 587 от 16.10.2024 г. по гр.д.
№ 274/2023 г., на ВКС, IV г.о. Според чл. 116, б. „а“ ЗЗД давността се прекъсва и с
признаване на вземането, което в конкретния случай е сторено чрез споразуменията от
04.05.2020 г., 05.04.2021 г. и 15.11.2021 г., всяко от които е подписано преди изтичането на
течащия давностен срок. Според чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД докато трае съдебният процес
относно вземането давност не тече, а исковата молба, по която е било образувано
настоящото производство е депозирана в съда на 07.10.2024 г., т.е. преди изтичането на пет
години от последното подписано споразумение. Казаното прави излишен коментара относно
значението на предприетите впоследствие изпълнителни действия по новообразуваното
изп.д. № 199 по описа на ЧСИ Г. Г. за 2022 г., също прекъсващи давността, макар по делото
да са представени доказателства за наличието на такива. При всички случаи погасителната
давност за процесните вземания към момента на предявяване на иска (а и към настоящия
момент) не е изтекла и правото на принудително изпълнение на кредитора не е отпаднало,
поради което искът за несъществуване на задълженията на посоченото основание (и по –
конкретно невъзможността на кредитора да осъществява принудителното им изпълнение) не
би могъл да се уважи. Поради неизтичането на погасителната давност в нито един момент от
възникването на задълженията (поради периодичното прекъсване) не следва да се
коментира и превантивното изявлението на длъжника в трите споразумения, че се отказва от
6
последиците на изтеклата давност и съответно възраженията на ищцата относно неговата
правна валидност.
С оглед на постигнатото споразумение от 15.11.2021 г., съобразило всички
доброволни плащания по договора за кредит, следва да се приеме, че остатъчният дълг по
него възлиза на сумата от 5011,02 лв. от които главница в размер на 2878,80 лв., договорна
лихва в размер на 732,91 лв., наказателна лихва в размер на 77,60 лв. и законна лихва върху
главницата за периода от 28.08.2009 г. до 08.11.2021 г. (датата, към която е определен дълга
по третото споразумение) в размер на 1323,71 лв., съответно законна лихва върху главницата
от 15.12.2021 г. до окончателното плащане. Този начин на определя не отделните
задължения се извежда от нормата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, който гласи, че когато изпълнението
не е достатъчно да покрие лихвите, разноските и главницата, погасяват се най-напред
разноските, след това лихвите и най-после главницата, откъдето следва, че извършените от
длъжника доброволни плащания са погасили разноските по заповедното производство
(които са част от общия дълг по първото споразумение) и част от законната лихва за периода
след депозирането на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Казаното сочи, че
извършените от първоначалния длъжник доброволни плащания при действието на първите
две споразумения са били отнесени за погасяването именно на разноските по заповедта за
изпълнение и част от законната лихва, поради което неиздължени са останали посочените
по – горе вземания на кредитора, включително и законната лихва върху главницата от
15.12.2021 г. – датата, на която последното споразумение е прекратило действието си поради
неплащане на първата погасителна вноска по него. Същевременно по делото няма
твърдения или доказателства от страна на ответника, че той се е възползвал от правото си да
не приложи спирането на начисляването на законна лихва върху главницата по чл. 5 от
споразумението от 15.11.2021 г., поради което следва да се приеме, че такава не се дължи за
периода до отпадане на неговото действие. Поради изложените причини предявеният иск
следва да се уважи частично, като се признае за установено, че ищцата не дължи законна
лихва върху главница по договора за кредит за периода от 28.08.2009 г. до 14.12.2021 г. за
сумата над 1321,71 лв.
Неоснователни се явяват доводите на ищцата, че поради непредставяне от ответника
на извлечение от сметката, по която са извършвани доброволни плащания от първоначалния
длъжник, следвало да се приеме, че задължението е погасено в пълен размер съобразно
предупреждението на съда при задължаването на ответното дружество да представи
въпросното извлечение. От становището на ответника става ясно, че в по – голямата си част
плащанията от първоначалния длъжник са предприемани чрез системата Изипей, поради
което доказателствата в тази насока не могат да се извлекат от банковата сметка на
дружеството, тъй като плащанията през касите на Изипей постъпвали като сборно плащане
на дневна база от банковата сметка на Изипей към банковата сметка на ответника.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищцата следва да се присъдят разноски
съразмерно на уважената част от иска в размер на 62,71 лв. за държавна такса и 293,13 лв. за
адвокатски хонорар, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника се полагат
7
разноски съразмерно на отхвърлената част от иска в размер на 91,37 лв. за юрисконсултско
възнаграждение (при първоначално определено от съда такова в размер на 150 лв.). Поради
изложените аргументи и на основание чл. 235 ГПК, СРС
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Б. С. А. с ЕГН ********** не дължи на “ЕОС М.”
ЕООД с ЕИК ............... и адрес на управление: гр. С., район В., ж.к. М.д., ул. „Р. П.– .К.“ №
.............., представлявано от Р. И. М. – Т., законна лихва върху главницата по договор за
издаване на кредитна карта от 12.01.2005 г., сключен от наследодателя С. .Д. А. с „ОББ“
АД (която главница е в размер на 2876,80 лв.) за периода от 28.08.2009 г. до 14.12.2021 г. за
сумата над 1321,71 лв., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по ч. гр.д. № 1882
по описа на СРС за 2009 г., и е образувано изп.д. № 199 по описа за 2022 г. по описа на ЧСИ
Г. Георгиев, като ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска, чрез който ищцата моли съда да
признае за установено, че не дължи следните суми по заповед за изпълнение по ч. гр.д. №
1882 по описа на СРС за 2009 г., за чието събиране е образувано изп.д. № 199 по описа за
2022 г. по описа на ЧСИ Г. Г. - главница по договор за издаване на кредитна карта от
12.01.2005 г., сключен от наследодателя Самуил Димитров Ангелов с „ОББ“ АД, в размер
на 2876,80 лв., договорна лихва за периода от 07.05.2008 г. до 27.09.2009 г. в размер на
732,91 лв., наказателна лихва за периода от 07.05.2008 г. до 27.09.2009 г. в размер на 77,60
лв., законна лихва върху главницата за периода от 28.08.2009 г. до 14.12.2021 г. в размер на
1321,71 лв., както и законна лихва върху главницата от 15.12.2021 г. до окончателното
плащане, съответно да признае за установено, че ответникът няма право на принудително
изпълнение на тези вземания.
ОСЪЖДА “ЕОС М.” ЕООД с ЕИК .................... и адрес на управление: гр. С., район
В., ж.к. М. д., ул. „Р. П. – К.“ № ............., представлявано от Р. И. М. – Т., да заплати на Б. С.
А. с ЕГН ********** направените по делото разноски съразмерно на уважената част от иска
в размер на 62,71 лв. (шестдесет и два лв. и 71 ст.) за държавна такса и 293,13 лв. (двеста
деветдесет и три лв. и 13 ст.) за адвокатски хонорар, като ОТХВЪРЛЯ искането за
присъждане на разноски над така посочените суми.
ОСЪЖДА Б. С. А. с ЕГН ********** да заплати на “ЕОС М.” ЕООД с ЕИК
........................и адрес на управление: гр. С., район В. ж.к. М. д. ул. „Р. П. – К.“ № .............,
представлявано от Р. И. М. – Т., направените по делото разноски съразмерно на
отхвърлената част от иска в размер на 91,37 лв. (деветдесет и един лв. и 37 ст.) за
юрисконсултско възнаграждение, като ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на разноски над
така посочените суми.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред СОС в двуседмичен срок от връчването.
Съдия при Районен съд – Силистра: _______________________
8
9