№ 22864
гр. С, 12.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА
при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА
като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело №
20251110119248 по описа за 2025 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от АББ“
ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление гр. С, бул. „Б“ № 81, вх. В
положителни установителни искове с правна квалификация чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД вр.
чл.9 от ЗПК, вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, против А. Г. Й., ********** с адрес:
С, ул. К №3 за установяване дължимостта на вземания за сумата 1719,17 лева (хиляда
седемстотин и деветнадесет лева и 17 стотинки), представляваща главница по Договор за
потребителски кредит № 671416 от 17.02.2021 г., сключен със "СК" АД с ЕИК ******, ведно
със законна лихва от 26.07.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 139,41 лева (сто
тридесет и девет лева и 41 стотинки), представляваща договорна възнаградителна лихва за
периода от 17.02.2021 г. до 17.07.2021 г. и сумата 460,29 лв, представляваща обезщетение за
забава за периода от 17.07.2021 г. до 28.06.2024 г., за които вземания е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 2334 / 21.01.2025 г. по ч.гр.д.
№46083/2024 г. по описа на СРС, 118-ти състав.
Претендира разноски в заповедното производство и разноски в исковото производство.
Ищецът твърди, че е кредитор на процесните вземания, възникнали по Договор за
потребителски кредит № 671416 от 17.02.2021 г., сключен между ответника и "СК" АД с
ЕИК ******, и прехвърлени му от първоначалния съгласно Договор за продажба и
прехвърляне на вземания (цесия) от 12.07.2023 г.
Поддържа, че на ответника по силата на посочения договор за кредит е предоставена
сумата от 2000 лева, която се задължил да върне на 5 вноски по 636,36 лева всяка с падеж на
последната - 17.07.2021 г. Сочи, че е уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 36 %,
както и ГПР – 42,58 %. Излага съображения за действителност на сключения договор за
кредит и за съответствието му с приложимите законови разпоредби. Твърди, че ответникът
не е изпълнил в срок задълженията си по Договора за потребителски кредит до изтичането
на крайния срок за погасяване на кредита.
1
Поддържа, че вземанията са надлежно цедирани в негова полза, за което длъжникът е
надлежно уведомен от цесионера по силата на нарочно пълномощно, дадено от цедента. Под
условие претендира да бъде прието за надлежно връчването на уведомлението, приложено
към искова молба
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника чрез адв. Д.
Т.. Оспорва предявените искове. Претендира, че не е ясна индивидуализацията на
претенциите на ищеца. Навежда възражение за нищожност на договора за кредит като
претендира, че същият противоречи на закона и го заобикаля. Поддържа, че договорът е
написан на изключително сложен и неразбираем за средния потребител език. Поддържа, че
уговорената в неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение „поръчител“ в размер
на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е
предоставено договорено обезпечение, съставлява част от разходите по кредита, но в
договора това оскъпяване не е посочено. Поддържа, че уговорката за дължимост на
възнаградителна лихва в размер от 36,00 %, е нищожна поради накърняване на Д.те нрави,
тъй като надхвърля три пъти годишната лихва за забава. Оспорва дължимостта на
претендираната законна лихва за забава върху главницата в размер на 460,29 лева за периода
от 17.07.2021 г. до 28.06.2024 г, тъй като приложението на чл. 86 ЗЗД би било в полза на
недобросъвестния кредитор.
Навежда възражение за погасяване по давност на вземанията за възнаградителна лихва
за периода от 17.02.2021 г. до 17.07.2021 г., както и законна лихва за забава за периода от
17.07.2021 г. до 28.06.2024 г.
Софийският районен съд, като взе предвид предявените искове, възраженията срещу
тях и доказателствата по делото, намира следното от фактическа и правна страна:
Не се спори между страните, а и се установява от съвкупната преценка на приетите по
делото писмени доказателства, че между ответника и "СК" АД с ЕИК ****** е сключен
Договор за потребителски кредит № 671416 от 17.02.2021 г. /л. 42/, по силата на който
дружеството е предоставило на ответника заем в размер на 2000 лв., като последният се е
задължил да върне сумата ведно с възнаградителна лихва с фиксиран лихвен процент 36 %
на пет месечни вноски с падеж на последната 17.07.2021 г. Посочено е, че общата дължима
сума е в размер на 2199,41 лева, т.е. размерът на възнаградителната лихва за договорения
срок е 199,41 лева. Посочено в договора е и че ГПР е 42,58 %. С оглед реалния характер на
договора за заем доказано е и предаване на заемната сума чрез банков превод на 17.02.2021 г.
– видно от неоспореното платежно нареждане /л. 9/.
Съгласно чл.6, ал. 1 от договора в случай, че страните са договорили обезпечение,
потребителят следва, в срок до 3 (три) дни от сключване на договора да: 1/ осигури
действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото
лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения,
такси и други или 2/ предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по
договора (включва главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в срок
от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от
страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябва да бъде най-малко 30 (тридесет) дни след падежа на последната вноска.
Съгласно ал. 2 на същия член - третото лице поръчител, както и банковата гаранция, трябва
да отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобрява от кредитора. Одобрението се
извършва единствено по преценка на кредитора. За неизпълнение на задължението с чл. 17,
ал. 1 от договора е предвидено потребителят да дължи неустойка в размер на 0.9 % от
стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
2
договореното обезпечение.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от Закона за
кредитните институции (ЗКИ), като дружеството има правото да отпуска кредити със
средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно
като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и
на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК, а сключеният помежду им договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен заем е да върне на падежа
заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства на интереса на
кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за предоставения заем.
Неустоечната клауза от договора касае отговорност на потребителя при неизпълнение, но не
на главното задължение на заемателя – да върне заетата сума на падежа, а на задължението
да предостави обезпечение.
При тълкуване на разпоредбите в договора, касаещи задължението за предоставяне на
обезпечението, е видно, че поставените изисквания за същото са обективно неизпълними за
потребителя с оглед краткия срок за изпълнение, множеството условия и ограничения и
заложените параметри, на които следва да отговаря обезпечението. Чрез същите съзнателно
се поставя потребителят като икономически по–слабата страна в правоотношението в
изначална невъзможност да изпълни. Наложените изисквания са едностранно предвидени от
търговеца като част от бланковото съдържание на договора, като по отношение поемането
на самото задължение и неговото съдържание ищецът не разполага с възможност да окаже
намеса. Поради това и неизпълнението на задължението е неминуемо, а с това и пораждане
на неустоечното задължение.
От друга страна начинът, по който е уговорена самата неустойката за неизпълнение
сочи, че заемателят всякога ще я дължи, ако не осигури обезпечение съгласно посочените
стриктни изисквания, дори и когато той е изправна страна по отношение на основното си
договорно задължение – да връща на падежа главницата ведно с възнаградителната лихва.
Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на кредитора по договора за заем в срок
да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително
неустойка, която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за
заем. Отделно от това, в хипотеза, в която заемателят изпълнява задълженията си за
връщане на заетата сума, кредиторът няма интерес от обезпечение на това задължение, тъй
като то се изпълнява, но и в този случай, уговорената неустойка за непредоставяне на
обезпечение ще се дължи, макар и кредиторът реално да не търпи вреди от това и да не му е
необходимо обезпечение.
Анализът на договорното правоотношение и гореизложените съображения налагат
извод, че с предвиждане на процесната неустойка на практика се цели и се постига
оскъпяване на заема, приложимо във всеки случай предвид уговарянето на реално
непостижими за потребителя условия, неизпълнението на които води до кумулиране на
сумата за неустойка ведно с изрично уговорената възнаградителна лихва. Поради това съдът
намира, че процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за потребителя"
по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което подлежи на съобразяване при изчисление
на годишния процент на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Доколкото това не е сторено
посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния такъв, което води до нарушение
на императивното изискване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като неточното
посочване на ГПР е равнозначно на непосочен ГПР. Макар в тази хипотеза да е без значение
дали с включване на непосочените компоненти ГПР ще е в рамките на размера по чл. 19,ал.
4 ГПК или ще го надвишава, следва да се посочи, че в случая действителният ГПР очевидно
3
съществено надвишава петкратния размер на законната лихва. Неточното посочване на ГПР
съставлява неизпълнение на изискването на цитираната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй
като не изпълнява нейната цел – потребителят да бъде информиран за разходите за кредита
и да направи осъзнат избор да сключи договора именно с този заемодател на фона на
предлаганите от други финансови институции условия. В този смисъл е и застъпено в
решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС (девети състав) разбиране, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както
непосочването на този процент. С посоченото решение е разяснено и чл. 10, пар. 2, б. "ж" и
чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води до връщане от страна на съответния потребител единствено на
предоставената в заем главница.
По изложените мотиви процесният договор за заем е нищожен на основание – чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не отговаря на изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
относимо към съдържанието му, а именно в него липсва посочване на действителния
годишен процент на разходите по кредита, изчислен към момента на сключването на
договора, съобразно установената методика в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Съгласно императивното правило на чл. 23 ЗПК недействителността на договора за
паричен заем има за последица, че длъжникът дължи връщане само на чистата стойност на
кредита. Трайно установена е практиката по прилагане на цитираната разпоредба при
разглеждане на иск, основан на неизпълнение на договорно задължение, според която ако
тази недействителността се установи в производство по предявен иск по чл. 79 ЗЗД, съдът
следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита. (в този смисъл решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д.
№ 3855/2021 г. на ВКС, IV г. о, решение № 60186/28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г. на
ВКС, I т. о., решение № 50056/29.05.2023 г. по т. д. № 2024/2022 г. на ВКС, І т. о., решение №
50086/21.12.2013 г. по т. д. № 1027/2022 г. на ВКС, I т. о., Решение № 50259 от 12.01.2023 г.
на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о. и др.)
На следващо място установява се, че вземанията по процесния договор са прехвърлени
от „СК“ АД с ЕИК ****** на „АББ“ съгласно сключения помежду им договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 12.07.2023 г. и Анекс 1 към него. С приложеното към исковата
молба пълномощно /л.82/. Цедентът изрично е упълномощил цесионера да уведоми от
негово име длъжниците за прехвърляне на вземанията по смисъла на чл. 99 ЗЗД. Приложено
към исковата молба е и уведомление от ищеца до ответника за извършеното прехвърляне /л.
84/. Уведомлението не е получено преди образуване на делото, но исковата молба ведно с
него е връчена на ответника, поради което ответникът е надлежно уведомен за извършеното
прехвърляне на вземанията най-късно с получаване на исковата молба, поради което и
прехвърлянето на вземането поражда действие за него в качеството на длъжник на
основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Тези изводи са в съответствие с трайно установената съдебна
практика по въпроса за надлежното уведомяване на извършено прехвърляне на вземания, с
която е прието, че няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за
извършване на уведомлението за цесията и това упълномощаване не противоречи на целта
на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД. /в този смисъл Решение № 137 от 2.06.2015 г. на
ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о., решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., II т. о на ВКС и др./. В случая са налице доказателства както за предоставено
право на цесионера да извърши уведомяване на длъжниците, така и за извършеното
4
уведомяване. Получаването на уведомлението ведно с исковата молба съставлява редовно
уведомяване на длъжника за настъпилото прехвърляне на вземанията към него и като факт,
настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право в полза
на ищеца, следва да бъде съобразен от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /в този смисъл - Решение № 123 от 24.06.2009
г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т.
о./.
Изложеното налага извод, че ищцовото дружество се легитимира като надлежен
кредитор на вземането към ответника. Ответникът от своя страна не твърди и не установява
да е извършил плащания нито към първоначалния кредитор, нито към цедента.
С оглед изложеното на основание чл. 23 ЗПК следва да бъде уважен единствено
предявеният иск за сумата 1719,17 лева, доколкото същата е в рамките на чистата стойност
на кредита. Претенцията за възнаградителна лихва в размер на 139,41 лева, претендирана за
периода от 17.02.2021 г. до 17.07.2021 г., следва да се отхвърли.
Съгласно чл. 84, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД, когато денят за изпълнение на задължението е
определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, а когато такъв ден не е
определен, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора. Следователно
длъжникът не е изпаднал в забава и не дължи обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД до
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, тъй като не се установява да е бил поканен да
върне платената по нищожния договор чиста стойност на кредита. Поради това не се
установява дължимост и на претендираното вземане за обезщетение за забава за сумата
460,29 лв за периода от 17.07.0201 г. до 28.06.2024 г и искът по чл. 86 ЗЗД следва да бъде
отхвърлен.
Следва да бъде присъдена законната лихва след подаване на заявлението по чл. 410
ГПК – 26.07.2024 г. като законна последица от уважаване на иска за главното вземане, тъй
като към тази дата е настъпила дата, която е краен падеж по договора за заем и следователно
присъждането й не поставя потребителя в по-неблагоприятно положение в сравнение с
хипотеза, в която договорът не е недействителен. В този смисъл с Решение № 129 от
30.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 630/2023 г., ВКС, ТК, I т. о. изрично е възприето, че
съобразявайки се с решение от 27 март 2014 г. по дело С-565/12 на СЕС при приложение на
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, имаща за цел транспониране на чл. 23 от Директива
2008/48/ЕО, след признаване на договор за потребителски кредит за недействителен на
основание чл. 22 ЗПК съдът следва да извърши сравнение между сумите, които кредиторът
би получил като възнаграждение по договора за потребителски кредит, при условие, че беше
спазил изискванията, посочени в чл. 22 ЗПК, от една страна и сумите, които би получил,
като се приложи чл. 23 ЗПК. Ако при сравнението се окаже, че сумата, която кредиторът би
получил в резултат от приложение на чл. 23 ЗПК, е от полза за кредитора, компенсира го или
санкцията за кредитора е отслабена, разпоредбата на чл. 86 ЗЗД не се прилага. В случая
обаче след депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК законната лихва би се дължала и ако
договорът за заем не е недействителен, поради което същата следва да се присъди.
По разноските
При този изход на спора на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да заплати на
ищеца разноски, съразмерно на уважената част от исковете в размер на 108,52 лева за
исковото производство от общо разноски в размер на 146,38 лева /46,38 лв - държавна такса
и 100 лв - юрисконсултско възнаграждение/ и в размер на 55,90 лв за заповедното
производство от общо 75,40 лева /46,38 лева – държавна такса и 29,02 лева –
юрисконсултско възнаграждение/.
По изложените мотиви, съдът
РЕШИ:
5
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск, че А. Г.
Й., ********** с адрес: С, ул. К №3, дължи на „АББ“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление гр. С, бул. „Б“ № 81, вх. В на основание чл. 23 ЗПК вр. чл. 99, ал. 1 сума
в размер на 1719,17 лева (хиляда седемстотин и деветнадесет лева и 17 стотинки),
представляваща чиста стойност на кредита, получен по Договор за потребителски кредит №
671416 от 17.02.2021 г., сключен със "СК" АД с ЕИК ****** ведно със законна лихва от
26.07.2024 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК № 2334 / 21.01.2025 г. по ч.гр.д. № 46083/2024 г. по
описа на СРС, 118-ти състав като ОТХВЪРЛЯ иска по чл. 240, ал. 2 вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД за
сумата 139,41 лева (сто тридесет и девет лева и 41 стотинки), представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода от 17.02.2021 г. до 17.07.2021 г. и иска по чл. 86 ЗЗД за
сумата 460,29 лв, представляваща обезщетение за забава за периода от 17.07.2021 г. до
28.06.2024 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А. Г. Й., ********** с адрес: С, ул. К №3, да
заплати на „АББ“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление гр. С, бул. „Б“
№ 81, вх. В сумата 108,52 лева – разноски за исковото производство и сумата 55,90 лева –
разноски за заповедното производство по ч.гр.д. № 46083/2024 г. по описа на СРС, 118-ти
състав.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от него на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6