Р Е Ш Е Н И Е
номер
48 03.06.2020 година град Раднево
РАДНЕВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД граждански
състав
На двадесет
и шести май 2020 година
В публично заседание в
следния състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АСЕН ЦВЕТАНОВ
при
участието на секретаря Росица Динева, като разгледа докладваното от съдията, гражданско
дело номер 650 по описа на съда за 2019 година, за
да се произнесе взе предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 79,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, чл. 33, ал. 1 ЗПК.
Производството е
образувано по искова молба на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД срещу С.Ж.Г..
Ищецът твърди, че с договор за потребителски кредит № CREX-15256948 от
08.09.2017 г. „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД е отпуснало на ответника С.Ж.Г.
потребителски кредит за закупуване на стока в размер на 1899 лв. и закупуване
на застрахователен пакет „застраховка на плащания“ със застрахователна премия в
размер на 273,46 лв. Твърди, че била уговорена договорна лихва в общ размер на
390,92 лв., като общата сума по кредита била 2563,38 лв. Твърди, че било
уговорено задължение за връщането на кредита в срок до 20.03.2019 г., на 18
броя равни месечни вноски всяка в размер от 142,41 лв., при първа вноска с
падеж 20.10.2017 г. Твърди, че срокът на договора е изтекъл на 20.03.2019 г. с
настъпване падежа на последната вноска. Твърди, че било начислено обезщетение
за забава върху неплатените месечни вноски от 21.05.2018 г., датата на първата
неплатена месечна вноска, до датата на подаване в съда на заявлението по чл. 410 ГПК, което било в размер на 116,22 лв. Твърди, че ответникът погасил по
договора сумата от 996,87 лв., от които били погасени част от задълженията по
договора за кредит. Твърди, че с договор за цесия от 27.07.2017 г. и приложение
№ 1 от 17.10.2018 г. вземането на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД към
ответника С.Ж.Г. по договора за кредит било прехвърлено в полза на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, за което на ответника били изпратени няколко
уведомления за извършената цесия, което обаче не било получено от ответника.
Твърди, че представя към исковата молба уведомленията за цесия за връчване на
ответника и съобщаване на цесията. Развива съображения за връчване на
уведомлението за цесия на длъжника. Твърди, че за вземането е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 408/2019 г. на РС-Раднево, но
ответникът не бил открит на известните адреси и поради това предявява иска на
основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК. Поради това иска да се установи вземането
му от ответника по издадената заповед за изпълнение, ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до
изплащане на вземането. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника С.Ж.Г., чрез назначения особен
представител адв. С., който взема становище, че не са налице доказателства за
оспорване на иска.
Съдът, като взе предвид
исканията и доводите на страните, събраните по делото доказателства и съобрази
разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта и предмета на производството:
От
приетото за послужване ч.гр.д. № 408 по описа за
По
легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно
кумулативно съединени установителни искове, поради което следва да бъде
изследван преди разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един
от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договора за потребителски кредит от „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД
съгласно договор за продажба и прехвърляне на вземания и приложение № 1 към
него. Затова, за да бъде титуляр на процесното вземане и кредитор на ответника
по процесния договор за потребителски кредит, в тежест на ищеца е да установи
осъществяването на така описаното прехвърляне на вземания, т.е. наличието на
валиден договор за цесия, уведомяването на длъжника за прехвърлянето съгласно
чл. 99, ал. 3 ЗЗД, както и наличие на уговорка в договора за кредит, че
кредиторът може да прехвърли вземането си.
Съгласно
чл. 13 от процесния договор кредит „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД има право
да прехвърля, изцяло или частично, правата си по този договор за кредит. От
така постигната изрична уговорка между страните следва, че са спазени
специалните закони изисквания на чл. 26 ЗПК, а именно че кредиторът може да
прехвърли вземането си по договора за потребителски кредит на трето лице, само
ако договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.
По
делото е приет като писмено доказателство рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 27.07.2017 г. /л.14-20/ и приложение № 1 към
рамковия договор /л.22-24/, с който „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД е
прехвърлило на ищеца „Агенция за събиране на вземания” ЕАД вземането си към
ответника С.Ж.Г. по процесния договор за потребителски кредит № CREX-15256948
от 08.09.2017 г. с данни: остатък главница към 17.10.2018 г. – 1415,74 лв.,
общо дължима сума към 17.10.2018 г. – 1611,52 лв., договорна лихва с остатък
към 17.10.2018 г. – 150,77 лв., остатък лихви за просрочие към 17.10.2018 г. – 45,01
лв. /виж приложение № 1 и потвърждението към договора за цесия на л.21/, за
което е издадено пълномощно на цесионера да уведоми длъжника от името на
кредитодателя /пълномощно на л.25/.
С
уведомително писмо изх. № УПЦ-П-БНП/CREX-15256948
от 22.10.2018 г. /л.26/ ищецът е направил опит да уведоми ответника за извършената
цесия, но видно от обратната разписка /л.28/ получателят отсъства. С
уведомително писмо изх. № УПЦ-С-БНП/CREX-15256948 от 27.09.2019 г. /л.29/
ищецът е направил втори опит да уведоми ответника за извършената цесия, но
видно от обратната разписка /л.85/ връчителят няма връзка с получателя,
изключен телефон.
Съгласно
установената съдебна практика, намерила израз в постановеното решение № 148 от
02.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 2072/2015 г. на 1-во т.о., удостоверителното
изявление на пощенския оператор за отсъствието от адреса и за
неявяването в пощенската служба по чл. 5, ал. 3 от Общите правила не презумира
недобросъвестното поведение на получателя (например укриване или отказ за
получаване или узнаване на съдържанието на съобщението), тъй като последният не
е страна по договора между подателя и пощенския оператор. Поради това съдът
намира, че е неприложима в случая уговорката в чл. 7 от договора за кредит за
фингирано връчване.
За
да има действие прехвърлянето на вземането по отношение на длъжника, а и спрямо
третите лица, същото следва да му бъде съобщено надлежно – чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
До момента на уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за длъжника
надлежен кредитор е цедентът. Нормата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД задължава предишния
кредитор да извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия
кредитор няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие. Това обаче не
означава, че предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да
извърши съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не
противоречи на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да
се защити срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска
доказателства за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е
съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 137/2.06.2015 г. по гр.д. №
5759/2014 г. на ВКС, III г.о. Затова представеното от ищеца уведомително писмо
към исковата молба, изходящо от него, в качеството му на цесионер, както и в
качеството му на пълномощник на цедента, е годно да уведоми длъжника за
извършената цесия на процесното вземане. По делото обаче ищцовото дружество не
е представило доказателства писмото да е достигнало до длъжника, преди подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. Представени
са доказателства за изпращането му, но писмото се е връщало с отбелязване на
пощенския плик „получателят отсъства” и „не е открит на адреса“. От значение за
уведомяването по чл. 99, ал. 3 ЗЗД е достигането до знанието на длъжника на
данни за сключените договори за цесия с оглед обстоятелството на „замяна” на страна
в заемното правоотношение.
Принципно
утвърдителна е съдебната практика през последните години, че връчването на
уведомлението за цесия е възможно чрез връчване в хода на процеса на длъжника,
било то чрез приложение на уведомлението към исковата молба, било чрез изрично
волеизявление за цесията в исковата молба. В решение № 123 от 24.06.2009 г. по
т.д. № 12/2009 г. на ВКС, 2-ро ТО, е посочено, че установеното в чл. 99, ал. 4 ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника за извършеното прехвърляне на
вземането има за цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на неговото
задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е носител на вземането.
Доколкото прехвърленото вземане е възникнало от правоотношение между длъжника и
стария кредитор /цедента/, напълно логично е въведеното от законодателя
изискване съобщението за прехвърлянето на вземането да бъде извършено именно от
стария кредитор /цедента/. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще
обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице,
което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Ето защо, правно
релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника,
извършено от цедента /стария кредитор/, но не и съобщението, извършено от
цесионера /новия кредитор/. В този смисъл е и задължителната съдебна практика -
Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954 г. на ОСГК на Върховен съд, относима
и към момента поради липсата на законодателна промяна в чл. 99 ЗЗД след това
/обн. ДВ. бр. 275 от 22 Ноември 1950г./.
С оглед спора в съдебната практика за уведомлението за
цесия чрез връчване на особен представител, съдът намира, че следва да даде
отговор на правния въпрос: „При предявен установителен иск по реда чл. 422, ал.
1 ГПК възможно ли е връчване на уведомлението за извършена цесия в
производството по чл. 422, ал. 1 ГПК при представителство на ответника от
особен представител, назначен в процедура по чл. 47, ал. 6 ГПК?“.
В законодателството липсва изричен отговор на посочени
по-горе правен въпрос, поради което съдебната практика е тази, която е
формирала отговор на въпроса, при тълкуване на законовата уредба. В решение от
22.01.2019 г., постановено по в.т.д. № 1342/2018 г. на ОС-Стара Загора, ТО,
влязло в законна сила на 22.01.2019 г., съдебният състав е извел заключение, че
ответникът е бил представляван от назначен от съда представител, след
провеждане на процедура по чл. 47 ГПК, на който са били връчени съдебните книжа,
следователно до фактическо връчване на книжата, сред които и уведомлението за
прехвърлянето на вземането, с материалноправен ефект по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, не
се е стигнало и предаването на уведомлението на процесуалния представител на ответника не може да се приравни на
надлежно уведомяване на длъжника, поради особения характер на
представителството, осъществявано от назначен от съда представител по чл. 47,
ал. 6 ГПК. В решение № 74 от 27.07.2017 г., постановено по в.т.д. № 154/2017 г.
на Апелативен съд – Бургас, ТО, влязло в законна сила на 18.09.2018 г. поради
недопускането му до касационно обжалване с определение № 567/18.09.2018 по к.д.
№ 3153/2017 г. на ВКС, 2 ТО, съдебният състав е извел заключение, че не е
налице известяване чрез връчване на уведомленията до длъжниците, като
приложения към исковата молба, които са били представлявани от назначени от
съда представители, след провеждане на процедура по чл. 47 ГПК, на които са
били връчени съдебните книжа, тоест до фактическо връчване на книжата, сред
които и уведомленията за прехвърлянето на вземането, с материалноправен ефект
по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, не се е стигнало и предаването на уведомленията на
процесуалните представители не може да се приравни на нотифициране на
длъжниците, поради особения характер на представителството, осъществявано от
назначен от съда представител по чл. 47, ал. 6 ГПК. В този смисъл са също и: решение
№ 2 от 06.01.2020 г. по в.гр.д. № 1370/2019 г. на ОС-Стара Загора, решение №
639 от 02.12.2019 г. по в.гр.д. № 1353/2019 г. на ОС-Стара Загора, решение от
08.11.2019 г. по в.т.д. № 1246/2019 г. на ОС-Стара Загора, решение от 29.10.2019 г. по в.т.д. № 1263/2019 г. на ОС-Стара Загора и
много други.
В решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на
ВКС, 1 ТО, съдебният състав е посочил, че в хипотезата на осъдителен иск за
заплащане на суми по договор за кредит, в исковата молба по който е
обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи
целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените
в договора или закона предпоставки, връчването на особения представител
представлява надлежно уведомяване на длъжника-ответник. Действително, в това
съдебно решение се касае за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита по
смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ, а не на уведомление за извършена цесия по смисъла
на чл. 99, ал. 4 ЗЗД, но съдебният състав е заключил, че връчването на
уведомлението на особения представител е надлежно, тоест настъпват материалните
предпоставки на връчването. Съдебният състав, вероятно, е обосновал този свой
правен извод въз основа на това, че последователно в практиката на ВКС: решение
№ 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., решение №
25/03.05.2017г. по гр.д. № 60208/2016г. на ВКС, II г.о. и др. се застъпвало
становище, че банката, ако не е уговорено друго, може да избере начин за
връчване на горепосоченото изявление на длъжника, вкл. и чрез нотариална покана
и той ще е редовно осъществен, ако е била проведена процедура по чл. 50 ЗННД
вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостовери от
длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т.е. и без да е
необходимо назначаване на особен представител в нотариалното производство.
Настоящият съдебен състав споделя правните изводи на
съставите на ОС-Стара Загора и АС-Бургас, като не може да се съгласи с правните
изводи, изведени от съдебния състав в решение № 198 от 18.01.2019 г. по т.д. №
193/2018 г. на ВКС, 1 ТО, по следните съображения: На първо място тези правни
съображения не са задължителна съдебна практика съгласно изричното правило на
чл. 290, ал. 3 ГПК и след отмяната на чл. 291 ГПК, поради което за настоящия
състав същите не са задължителни за долустоящите съдилища. От друга страна
съдът намира, че процедурата по връчване на книжа по чл. 50 ЗННД е изрично
уредена в законодателна възможност за нотариуса за връчване на книжа по реда на
чл. 37 - 58 от Гражданския процесуален кодекс, като следва да се държи
сметка за компетентността на нотариуса да извършва определени действия с правни
последици – чл. 569 ГПК, едно от които е по т.3
- връчването на нотариални покани, които имат изцяло материално правно
действие, с каквато компетентност съдът не разполага. Принципно
разпоредбите в глава 6 на ГПК касаят връчването в производствата по ГПК,
каквито са и нотариалните производства. Но следва да се държи сметка за
компетентността на органа, извършващ връчването. Съгласно чл. 2 ГПК съдилищата
са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и
съдействие на лични и имуществени права – компетентността е изцяло процесуално
правна. Връчване от съда в хода на висящ съдебен процес принципно има
процесуално правно действие. Връчването може да има и материално правно
действие, ако са налице предпоставките за това – връчено е лично на ответника
документ, съдържащ изявление на ищеца или на друг правен субект с материално
правно значение. Не е възможно обаче без законодателно предвидена възможност,
например каквато е предвидена за нотариуса съгласно чл. 50 ЗННД, да се придаде
компетентност на съда да връчва книжа по правилата на чл. 47 ГПК с материално
правно значение, било то и чрез връчване на особен представител, чиито функции
са само с процесуално правно естество и в хода на процеса, но не и извън него.
Поради това съдът намира, че принципно няма предвидена законодателна възможност
съдът да притежава компетентност да връчва на ответника книжа с материално
правни последици по реда на чл. 47 ГПК, в това число и чрез връчването им на
назначен по чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител.
По изложените съображения съдът намира, че следва да
отхвърли установителните искове като неоснователни поради липсата на действие
на извършената цесия спрямо ответника, който не се установи да е уведомен за
това по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
При
така изложените съображения не е необходимо развиване на съображения по
същество за съществуването на материалното право.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски има ответникът, но такива не са
сторени и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни предявените от „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, вписано в търговския регистър с ЕИК *********, с адрес на
управление гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет.
2, офис 4, срещу
С.Ж.Г., ЕГН **********, с адрес ***, установителни искове по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9, ал. 1 ЗПК, чл. 33, ал. 1 ЗПК за признаване за установено наличието на вземане спрямо
ответника за сумата от 1415,74 лв. /хиляда четиристотин и петнадесет
лева и 74 ст./ - главница по договор за потребителски кредит № CREX-15256948 от
08.09.2017 г., сключен между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и С.Ж.Г.; сумата
от 150,77 лв. /сто и петдесет лева и 77 ст./ - договорна възнаградителна лихва
за периода от 20.05.2018 г. до 20.03.2019 г.; сумата от 116,22 лв. /сто шестнадесет
лева и 22 ст./ - обезщетение за забава за периода от 21.05.2018 г. до 06.05.2019
г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение за
процесните суми по чл. 410 ГПК № 250/10.06.2019 г. по ч.гр.д. № 408 по описа за
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен
съд – Стара Загора в двуседмичен срок от връчването на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: