Р Е Ш
Е Н И Е
№ ...............
гр. Кюстендил, 21.06.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският
районен съд, в публично съдебно заседание на пети юни, две хиляди и деветадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева
при
секретаря Боянка Янкова, като разгледа
докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д.
№ 1702 по описа на съда за 2018
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), във вр. с чл. 415
от с.к.
Производството е образувано по искова молба, депозирана
от „Агенция за събиране на вземания”, с адрес гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 против ответника Л.В.Н..
В исковата молба се твърди, че на
Сочи се, че договорът за заем съдържал изрична клауза в
т.см.
Наведени са доводи, че ищцовото дружество е и
провоприемник на „Агенция за събиране на вземания” ООД, вписано в Агенция по
вписванията.
Сочи се също, че за извършената цесия цедентът
упълномощил ицеца да уведоми длъжниците. Именно за това по реда на чл. 99 ал.3 ЗЗД на ответника било изпратено уведомление с писмо изх. № УПЦ-С-ИАМ/2252425 от
Твърди се, че с договора за заем на ответника била
предоствавена сума в размер на 600 лева.
Договорът бил сключен при действащи Общи условия. Предоставената сума следвало
да бъде заплатена на погасителни вноски, съобразно условията на договора, които
ответникът се задължил да изплаща ведно с надбавка, покриваща разноските на
заемодателя по подготовка и обслужване на заема и определена добавка,
съставляваща печалба на заемодателя, като лихвеният процент бил фиксиран за
срока на договора и определял общата стойност на плащанията по кредита в размер
на 682,64 лева и уговорена лихва от страните в размер на 83,64 лева. Крайният
срок за връщане на заема бил 18.09.2015 г. и следвало да бъде погасен на седем
равни месечни вноски в размер на 97,52 лева всяка, като падежът на първата
погасителна вноска бил на 22.03.2015 г.
По силата на договора и при забавяне плащането на някоя
от вноските, ответникът следвало да заплати и такса разходи /за изпратени
напомнителни писма, електронни обаждания, лични посещения и др./, за събирането
на просрочените вземания в размер на 9 лева. На основание уговореното била
начислена и сумата в размер на 45 лева.
Заемателят се задължил също в тридневен срок от
подписване на договора, да предостави на заемодателя обезпечение за
задълженията му по договора, като представи служебна бележка за доходите му,
нетният размер на осигурителния доход, да работи на безсрочен трудов договор и
други, но не изпълнил тези си задължения, за което била начислена и неустойка в
размер на 482,51 лева, която страните постигнали съгласие да бъде разсрочена на
7 равни вноски по 68,93 лева и платима на съответните падежи, с което общият
размер на погасителната вноска бил 166,45 лв.
Отново по силата на договора била начислена лихва за
забава за периода от 23.03.2015 г. до датата на подаване на заявлението в
съда за сумата от 181,72.
Била заплатена единствено сума в размер на 90 лева, с
която били погасени неустойка за неизпълнение в размер на 68,93 лева, 18 лева
такса разходи и 3,07 лева договорна лихва.
С оглед изложеното и наличните задължения било депозирано
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на 410 ГПК, поради което
било образувано ч. гр. д. № 685/2018 г. на КРС. По посоченото дело била
издадена заповед за изпъленине, която обаче била връчена на длъжника по реда на
чл. 47, ал.5 ГПК, заради което ищецът е предявил настоящия иск.
С
оглед горното поддържа искане за признаване на установено в отношенията
между страните, че ответникът Л.В.Н. има задължения към „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД в размер на 600 лева, представляващи главница по договор за
паричен заем № 2252425/
Поддържа се искане за присъждане на
сторените деловодни разноски както в настоящото производство, така и в
заповедното такова.
В
срока по чл. 131 ГПК ответникът е управжнил правото си на отговор чрез
назначения му особен представител, в който се навеждат доводи за недопустимост,
а и неоснователност на исковата претендия. Сочи, че ответникът не е уведомен за
извършената цесия преди образуването на заповедното производство. Твърди се, че
клаузите по чл. 4, чл. 8 и чл. 10 от Договора за паричен заем били
недействителни по силата на чл.16 и следващите във вр. с чл. 20 и чл. 24 от
Закона за потребителския кредит и във връзка с разпоредбите на чл. 143 - чл.
148 от Закона за защита на потребителите. Твърди се, че обезщетението за забава
било предявено два пъти, освен това не били ангажирани доказателства за начина
и механизма и основанието, претендиращи обезщетенията за забава.
С оглед твърденията на странате, съдът приема,
че е сезиран с иск с правно основание чл. 79 ЗЗД, във вр. с чл. 240 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 86 от същия закон, във вр. с
чл. 99 от ЗЗД.
В открито съдебно заседание исковата молба се поддържа от ищеца и оспорва
от ответника чрез особения му представител.
Съдът,
като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
приема за установено от фактическа страна следното:
Видно
от приетия като доказателство по делото и неоспорен договор за паричен заем с №2252425 от 20.02.2015 г. – на л. 5, „Изи Асет Мениджмънт“
АД предоставило на ответника сума в размер на 600 лв., която следвало да се погасява на
7 месечни
погасителни вноски от 97,52 лв., с лихва при фиксиран годишен лихвен процент 40,00
% и общ размер на всички плащания от 682,64 лв. при ГПР 49,04 %
Не се спори, че сумата по договора
не е възстановена.
Видно от приложения и неоспорен договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 год. сключен на основание чл. 99
от ЗЗД между „Изи
Асет Мениджмънт“ АД и ищеца, както и подписано на
01.01.2016 г. Приложение 1 към него, вземането по договор за паричен заем с № 2252425, било прехвърлено на ищеца изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви.
Цесията била потвърдени на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД видно от
приложените по делото към делото писмени доказателства – на л.12-13 от делото.
Съгласно § 2.1 от Договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия), вземанията индивидуализирани в Приложение №1 били
неразделна част от договора.
Приложена е и Извадката от Приложение №1 към договора,
съдържаща описание на процесното вземане на името на настоящия ответник.
С
пълномощно от 09.09.2015 г., „Агенция за събиране на вземания“
ООД била натоварена да извърши от името на упълномощителя уведомяване на
длъжниците по смисъла на чл. 99, ал.3
от ЗЗД, чиито вземания са предмет на договор за прехвърляне на
вземанията от 16.11.2010 год.
С уведомление от 10.06.2015 г. било изпратено по реда на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД уведомление за извършените
продажби на вземането от страна на ищеца, но пратката се е върнала като
невръчена.
Видно от материалите по приложеното ч.гр.д. № 685/2018 г.
на КРС, в полза на заветуля – ищец понастоящем, била издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение № 334/2018 г., връчена на длъжника в
хипотезата на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
С оглед на това заповедният съд е указал на заявителя, че
може да предяви иск за установяване на вземането си в едномесечен срок, като
именно в срока по чл. 415 от ГПК заявителят по заповедното производство е
предявил настоящите положителни установителни искове.
Прието е и заключение по допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза, според което общият размер на задължението е 1301,87 лв., а лихвата
за забава за периода от датата на изтичане на договора до дятятя на депозиране
на заявлението е 181,72 лв.
Останалите събрани по делото доказателства не променят
крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.
Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно
установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото
писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.
При
така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна
страна следното:
По
допустимостта: Предявени са
установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, с предмет установяване съществуването на
вземането, заявено по реда на чл. 410 ГПК,
за което е било образувано ч.гр.д. № 685/2018
г. на КРС.
При извършената служебна проверка за допустимост на исковата претенция се
установи, че в полза на ищеца е била издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за вземането, предмет на
настоящата искова молба. Заповедта е била връчена на длъжника в хипотезата на
чл. 47 от ГПК, поради което съдът е разпоредил процедура по чл. 415, ал. 1, т.
2 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя
са съответни на установените обстоятелства, като е спазен и срокът за предявяване на установителния
иск. При посочените съображения
претенцията е допустима.
По
основателността: Целта на предявяването на иск в
хипотезата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК е да се установи наличието на
вземането към момента на подаване на заявлението, за което е издадена заповед
за изпълнение, но вече със сила на присъдено нещо, тъй като в случая връчването
и по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК препятства влизането й в сила. При
основателност на претенцията и съгласно чл.416 ГПК заповедта за изпълнение
придобива изпълн. сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист.
В случая не се оспорва обстоятелството, че в хода на заповедното
производство е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
за търсените суми в полза на нястоящия ищец, връчена на ответника по реда на
чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Не е спорно и че между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и ответника е бил сключен договор за паричен заем, въз основа на който са му били предоставени сумите,
предмет на договора.
Липсва спор и по това, че ответникът е останал задължен по този договор.
Кредиторът е прехвърлил процесното вземане с договор за цесия, като за извършената цесия било изпратено уведомление до
ответника, за което няма доказателства да е получено. Поради това се поддържа
възражение, че цесията не е породила действие спрямо ответника.
В този аспект следва да се посочи,
че по правило с
договора за прехвърляне на вземания кредиторът прехвърля вземанията си на трето
лице, като за това не е необходимо съгласие на длъжника. За да произведе
действието си спрямо него обаче, цесионният договор следва да му бъде съобщен
от предишния кредитор съгласно разпоредбите на чл. 99, ал. 3
и ал. 4 от ЗЗД.
Уведомяването на длъжника е предвидено с цел същият да узнае за договора за
цесия с оглед изпълнение на задълженията му на новия кредитор и също така да го
защити срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение на лице, което вече
не е носител на правата по съответния договор. В съдебната практика се приема, че
уведомлението може да се връчи на длъжника и заедно с исковата молба, който
факт следва да се зачете съгласно чл. 235 ал.3 от ГПК. Липсва и законово
ограничение съобщаването на цесията да е извърши от новия кредитор, който
действа като пълномощник на стария кредитор, което действие се възприема за
валидно и поражда правно действие. Но съобщение, връчено на особен
представител не може да породи подобно правно действие. В случая длъжникът
(ответник в настоящото производство) не е бил открит на посочения в исковата
молба адрес и доколкото са били налице предпоставките на чл. 47, ал. 6 от ГПК
му е назначен особен представител. Особеният представител обаче има ограничен
кръг права за целите на процеса и той не може да приема материалноправни
изявления, къквото е съобщаването на цесията. Това следва от разпоредбата на
чл. 34, ал.3 от ГПК, която изисква за действия, представляващи разпореждане с
предмета на делото представителят да разполага с изрично пълномощно. Вън от
съмнение е, че договорът за цесия представлява разпореждане с едно право и
получаването на съобщение за цесията е част от възникването на това право, като
също изисква изрично упълномощаване, за да може това съобщаване да бъде
получено. Съгласно чл.
29, ал.5 от ГПК особеният представител може да извършва действия, за които се изисква
изрично пълномощно, само с одобрението на съда, пред който се води делото. Т.е., за да бъде съобщена цесията на особен представител са
необходими две неща - изрично съгласие на особения представител да приеме това
съобщаване (което ще е с оглед
възможността на особения представител да доведе реално до знанието на длъжника
извършената цесия) и одобрение на съда. В случая нито един от тези два
елемента не е налице. Приложимостта на правилата на чл. 29 от ГПК към
процесуалното представителство по чл. 47 ал.6 от ГПК е приета и с т.6 на Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по д. № 6/2012 г., ОСГТК.
Следователно не може да се приеме, че длъжникът
е бил уведомен валидно от цедента за прехвърлянето на вземанията на нов
кредитор, поради което правата на същия да търси вземанията си от ответника не
са консолидирани, непротивопоставими са на длъжника, спрямо който цесията има
действие от момента, в който прехвърлянето на вземанията бъде съобщено от
предишния кредитор – така и Определение №567/18.09.2018
по дело №3153/2017 на ВКС, ТК, II т.о. Изложеното е достатъчно основание да се приеме, че
исковата претенция е неоснователна, без съдът да се спира и разглежда по
същество останалите наведени от особения
представител доводи.
Дори и да не се споделя горното, подобен
извод се налага и на друго основание - Клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й, предвидени в
чл. 92 от ЗЗД, което я прави нищожна поради противоречие с добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1 от ЗЗД. Поради това, ответникът не дължи на ищеца сумата
от 413,58 лв. – начислена неустойка по чл. 4, ал.2 от договора. Разходите
и таксите за извънсъдебно събиране на задължението също са уговорени в
противоречие със закона, т.к. съгласно чл. 10а ал.2 от ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Нещо
повече, разходите по събирането на кредита не са „услуга“ за потребителя,
доколкото такава може да е само услуга, която е в интерес на потребителя. Отделно от това, по делото не са представени никакви
доказателства за начисляването на тези суми. Така и претенцията за сумата от 27
лв. се явява неоснователна. Досежно претенцията за присъждане на лихва - Разпоредбата
на чл. 9 от ЗЗД предвижда, че страните могат свободно да определят съдържанието
на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на
добрите нрави. Кредиторът тук
се е задоволил да посочи в договора единствено като абсолютни стойности на
лихвения процент по заема, ГПР на заема и годишното оскъпяване на заема, лихвен
процент за деня. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита (кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посочения в договора ГПР от 49,04%). Неясни са както компонентите,
така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на
заема.
Досежно претенцията за сторени такси разходи не са ангажирани
доказателства.
Поради това претенция е изцяло неоснователна и ще бъде
оставена без уважение.
По разноските: С
оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответната страна се следват
деловодни разноски, но искане в т.см. не е било заявено.
Доколкото исковата претенция е
свързана с установяване на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение
издадена в предходни заповедно производство, вкл. и разноските за него, с оглед
изхода от делото и задължителните указания по т. 12 от ТР № 4/2013 г. от
18.06.2014 г. на ОСГТК на ответника също се следват разноски, но поради лисата
на данни за сторени такива, няма да му бъдат присъдени.
Съгласно задължителните указания на т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, издадената заповед за изпълнение
и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване,
поради отхвърляне на иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл. 415, ал.
1 ГПК. От това следва, че
по заповедното производство не следва да се издава изп. лист за отхвърления
иск.
В хода на производството ответникът бе представляван
от назначения му на разноски на ищеца особен представител, осъществяващ процесуално представителство,
регламентирано с особени правила и произтичащо от нарочен акт на съда - чл. 47, ал. 6 ГПК, чл. 48, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 29, ал. 3 ГПК, който съгл.
приетото в ТР 6/2013 на
ОСГТК на ВКС, т. 6, следва да получава възнаграждение за участието си по
конкретно дело, доколкото представителството му по делото е винаги възмездно - чл. 36, ал.
13. Ето защо на
адв. В. Р. следва да бъде изплатена сумата за това, която е внесена от ищеца по
делото.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исковата претенция на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ №25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от Н. Т. С. и М. Д. Д. против Л.В.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът има задължения към
ищцовото дружество в
размер на 600 лева - главница по договор за паричен заем № 2252425/
ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адвокат В.Р., вписана в АК-гр. Кюстендил, възнаграждение
в размер на 321,13 лв. (триста
двадесет и един лева и тринадесет стотинки) за осъществената до момента правна
помощ – процесуално представителство на ответника, по сметка на особения представител, от депозитните средства за това, внесени на 07.01.2019
г. от ищеца (спр. л.38), за което да се извърши надлежно отбелязване по делото.
Препис от настоящия
съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за
постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
След влизането на
решението в законна сила препис от него да се изпрати на заповедния съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: