РЕШЕНИЕ
№ 556
гр. Търговище, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЪРГОВИЩЕ, VI СЪСТАВ, в публично заседание
на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ВЯРА М. ПАНАЙОТОВА
при участието на секретаря Женя Люб. Иванова
като разгледа докладваното от ВЯРА М. ПАНАЙОТОВА Гражданско дело №
20253530100631 по описа за 2025 година
Предявен е иск, с правно основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415 от
ГПК във вр. с чл. 99 от ЗЗД, за сумата от 2494,62 лв. – главница и договорни
лихви.
Ищецът твърди в исковата си молба, че между ответника и трето лице
„ЮтеКредит България“ ЕООД е имало сключен договор за потребителски
кредит № L319089/ 27.03.2023 год., по силата на който третото лице е
предоставило на ответника сумата от 5500.00 лв., срещу задължението на
ответника да възстанови сумата на 42 последователни месечни погасителни
вноски, дължими в периода 25.04.23 год. – 25.09.2026 год., всяка в размер на
245,23 лв., включваща главница, възнаградителна лихва и такса разглеждане.
Възнаградителната лихва е била уговорена в размер на 25 % годишно, а ГПР е
уговорен в размер на 48,26 %, общата сума за плащане възлизала на 10 295,61
лв., като ищецът твърди, че в чл. 8 и следващите от ОУ, в преддоговорната
информация, както и в Стандартния Европейски формуляр е изложена
подробно, ясна и точна информация за начина на изчисление и формиране на
ГПР. Твърди също така, че кредиторът е превел през Изипей заемната сума на
ответника, който я е усвоил до размер на 1374,33 лв., като остатъка е усвоен за
1
погасяване на предходно задължение към същия кредитор. В молбата се
твърди, че в изпълнение на задълженията си по договора за кредит ответникът
е извършил три плащания в общ размер на 1305,44 лв., след което е
преустановил плащанията. Ищецът твърди, че вземането е прехвърлено от
кредитора на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на вземания/цесия/
от 19.04.2023 год. и прехвърлянето на вземането е съобщено с връчване на
уведомление за цесия, ведно с препис от исковата молба. Предвид липсата на
изпълнение от страна на ответника и към стария, и към новия кредитор
ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК за
сумата в общ размер на 2494,62 лв., включваща незаплатена падежирала
главница – 1983,82 лв. и падежирала договорна лихва – 510,80 лв., ведно със
законната лихва от подаване на заявлението и направените разноски. В
заповедното производство ответникът е подал възражение и на ищеца били
дадени указания да предяви иск за установяване на вземането си. За това и в
изпълнение указанията на заповедния съд ищецът е предявил иск по чл. 422 от
ГПК за установяване на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение.
Претендира разноски. В съдебно заседание поддържа предявения иск.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът, действащ чрез пълномощник е
упражнил правото си на отговор. В отговора е изразено становище, че
предявения иск е допустим, но изцяло неоснователен. Ответникът твърди, че
цесията не е породила действие спрямо него, тъй като за първи път е узнал за
нея при връчване на препис от исковата молба, ведно с която му е връчено и
уведомление за прехвърляне на вземането от ищеца, но нямало доказателства,
че същият е упълномощен от цедента да уведоми длъжника, поради което и
ищецът не е носител на вземане срещу него. Отделно от това твърди, че
клаузата за договорна лихва в размер на 25 %, която противоречала на добрите
нрави и принципите на добросъвестност по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.трето
от ЗЗД, тъй като е в пъти по висока от ОЛХ определен от БНБ за периода, в
който е сключен договора, като клаузата ползва единствено кредитора, без
възможност за ответника да влияе върху размера й при сключване на
договора, тъй като последния не е договарян индивидуално. Ответникът е
навел доводи за нищожност на договора за заем, поради противоречие с
разпоредби на ЗПК, а именно уговорения ГПР не съответствал на
действителния такъв, тъй като в него не е включена такса разглеждане в
размер на 1992,68 лв., а при включването на същата ГПР превишавал размера
2
законово определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, в договора и ОУ не била посочена
методиката за изчисляване на ГПР и недействителността на тази клауза, като
съществена за договора влече и недействителност на последния. Моли да се
отхвърли иска, ведно със законните последици. Претендира разноски. В
съдебно заседание процесуалния представител поддържа изложеното в
отговора.
След преценка на събраните по делото доказателства съдът прие за
установено следното : Видно от приложеното по делото ч. гр. д. № 307 / 2025
год. на ТРС ищецът е подал заявление, с което е поискал съда да му издаде
заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК против ответника.
Подаденото от ищеца заявление по чл. 410 от ГПК е било уважено и РСТ е
издал заповед за изпълнение за сумата от 1983,82 лв., представляваща
просрочена главница по цедиран Договор за потребителски паричен кредит №
L319089 / 27.03.2023 год., ведно със законната лихва, считано от 27.02.2025
год., до окончателното изплащане и сумата от 510,80 лв., представляваща
договорна лихва, начислена за периода 25.09.2023 год. – 25.01.2024 год. и
направените в заповедното производство разноски. Срещу издадената заповед
за изпълнение ответникът е депозирал възражение, с което е заявил, че не
дължи изпълнение на вземането по заповедта. Съдът, на осн. чл. 415 от ГПК е
указал на ищеца да предяви иск за установяване на вземането си против
ответника. Това определя правния интерес на ищеца от предявяване на
настоящия иск, с правно осн. чл. 422 от ГПК
Видно от приложения по делото Договор за кредит от 27.03.2023 год.
сключен между „ЮтеКредит България“ ЕООД, в качеството на кредитор и
ответника е бил сключен договор за потребителски кредит по силата на който
първия е отпуснал на втория паричен кредит в размер на 5500,00 лв., за срок
42 месеца, при уговорен фиксиран лихвен процент 25,00 %, с ГПР 48,26 % и
такса за разглеждане 1992,68 лв., с общ размер на всички плащания за
погасяване на кредита в размер на 10 295,61 лв. Видно от погасителния план
по договора месечната вноска по кредита е в размер на 245,23 лв., включваща
главница, договорна лихва и такса разглеждане, като първата падежна дата е
25.04.2025 год. и последна – 25.09.2026 год. Видно от договора таксата за
разглеждане, опредЕ. в размер на 1992,68 лв., се дължи от ответника в деня на
подписване на договора, като същата е възстановява, ведно с дължимите по
договора за кредит вноски, като същата е дължима изцяло, дори и при
3
предсрочно погасяване на кредита, така и в случай на предсрочно
прекратяване. Ответникът не оспорва, че кредитора е изпълнил задължението
си по договора да му предостави заемната сума, както не е спорно, че за
изпълнение на насрещното задължение той е извършил три плащания в общ
размер на 1305,44 лв., след което е преустановил плащанията.
С договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 23.08.2024 год.
кредиторът на ответника е продал и прехвърлил на ищеца свои вземания, в
това число и вземането си към ответника, видно от Приложение № 1 от
23.08.2024 год. От приложените по делото писмени доказателства се установи,
че цедента „ЮтеКредит България“ ЕООД е упълномощил цесионера - ищец
да уведоми длъжниците за цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. По делото не
са представени доказателства ответникът да е бил уведомен за цесията от
стария, или новия кредитор преди завеждане на съдебните производства, като
уведомяването е направено, ведно с връчване на препис от исковата молба по
настоящото дело, към която е било приложено и уведомление за цесията. От
приложената по делото справка за извършени от ответника плащания за
погасяване на задължението по договора за кредит е видно, че той е изплатил
две редовни вноски от по 245,23 лв., съответно на 26.04.2023 год. и 25.05.2023
год., както и е превел на два пъти, съответно на 01.08.2023 год. сума в размер
на 534,48 лв. и на 29.09.2023 год. сума в размер на 280,50 лв., като кредиторът
ги е отнесъл за погасяване на лихви за забава, договорни лихви, такса
разглеждане и главница. Не са представени доказателства ответника да е
погасил задълженията си към ищеца изцяло, или частично в хода на съдебното
производство.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че
непогасените и падежирали задължения на ответника към датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение са в размер на 1983, 82
лв. – главница и договорна лихва за периода 25.09.2023 год. – 25.01.2024 год.
510,80 лв. От заключението се установи също така, че посочения в договора
ГПР от 48.26 % е изчислен при следните параметри главница в размер на 5500
лв., срок на кредита 42 месеца, лихва от 25 % и такса разглеждане, а от
изслушване на вещото лице в съдебно заседание се установи, че при
определяне на ГПР не са включени други предвидени в договора задължения
за неустойки, които ако бъдат прибавени посочения ГПР ще се промени в по-
висок от този посочен в договора.
4
При така установеното съдът прави следните изводи : От събраните по
делото писмени доказателства безспорно се установи, че ответника има
задължение по договор за кредит към „ЮтеКредит България” ЕООД, както и
че кредиторът е прехвърлил вземането си на ищеца по делото. Установи се и
безспорно, че кредита е усвоен от ответника, както и че същия не е погасявал
задължението си по начина и в сроковете посочени в договора.
Едно от основните възражение на процесуалния представител на
ответника е, че няма задължение към ищеца, поради това, че не е бил
надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземането и спрямо него
цесията не е породила действие. Съгласно чл. 99, ал. 4 от ЗЗД за да породи
действие, цесията трябва да бъде съобщена на длъжника и прехвърлянето ще
има действие спрямо него от деня, когато съобщението бъде получено, като до
този момент спрямо длъжника титуляр на вземането е цедента, а не цесионера.
Не се спори, че към момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение ответникът не е бил уведомен от стария кредитор, чрез
пълномощник ищеца, за извършеното прехвърляне на вземането, като
уведомяването е извършено с връчване на уведомление за цесия, ведно с
исковата молба по делото. Поради това дори и да се приеме, че уведомлението
не е достигнало до ответника към момент на прехвърляне на вземането от
кредитора на ищеца, то съгласно задължителната практика на ВКС - Решение
№ 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., II т. о., ТК, Решение № 3
от 16.04.2014 г. на ВКС по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ТК , Решение № 78 от
9.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК и др.- уведомление,
изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за
цесията, съгласно чл. 99, ал. 3 пр. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Същото следва да бъде съобразено като факт от значение за спорното право,
настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. С оглед
всичко изложено съдът счита, че възраженията на ответника са
неоснователни, цесията е съобщена по реда на чл. 99 от ЗЗД, породила е
действие най-късно от датата на получаване на препис от исковата молба и
ответника има задължение да изпълни към ищеца, а не към стария кредитор.
От приетата по делото експертиза се установи, че ответника не е погасил
5
задълженията си нито към стария, нито към новия кредитор-ищец по делото.
Съгласно изменението на ГПК (ред.ДВ. бр. 100/2019 г. ), разпоредбата
на чл. 7, ал. 3 гласи, че съдът служебно следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител, какъвто безспорно е настоящия
договор за потребителски кредит. Това задължение на съда, да следи
служебно за неравноправни клаузи, произтича пряко от целта на Директива
93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална
гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит
трябва да съдържа ГПР по кредита, както и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, като се
посочат и взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР.
Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия, а в т. 2 от същата разпоредба е указано, че "Обща сума,
дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите
разходи по кредита за потребителя. ГПР е посочен като абсолютна стойност
48.26 % и не е ясно какви разходи са включени в него освен лихвата от
25,00 %. Това, от своя страна, се отразява и на стойността на годишния
процент на разходите, защото той следва да изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит – чл. 19, ал. 1 от
ЗПК и изчислен по определения в Приложение № 1 начин. За този ГПР
липсва посочване на взетите предвид общи положения, които се отчитат и
допълнителни допускания, използвани при изчисляване на ГПР по точно
определения в Приложение № 1 начин, каквото е императивното изискване
на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК. В случая в договора липсва конкретизация относно
6
начина, по който е формиран посочения ГПР, което води и до неяснота
относно включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на
основното изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин - чл.
10, ал. 1 ЗПК.
Отделно от горното размера на ГПР обаче не съответства на
действителния такъв, съобразно поетите от потребителя задължения. Според
разпоредбите на сключения договор за потребителски паричен кредит, в деня
на подписване на договора кредитополучателят дължи еднократна такса за
разглеждане в размер на 1992,68 лв., която се заплаща с месечните вноски за
погасяване на кредита и която видно от заключението на вещото лице е
включена в ГПР, но видно от ОУ, чл. 15.3 е предвидена неустойка при забава
от страна на ответника, която ако бъде включена в ГПР същият ще е друга
величина, в посока увеличаване разходите за потребителя. Отделно от това
уговарянето на лихва за забава и неустойка за забава е нищожно, като
противоречащо на закона. Доколкото в договора не е ясно на какво основание
се дължи посочената по-горе такса, съдът приема, че вероятно се касае за
такава, свързана с отпускане или с усвояването на кредита, но с изричната
разпоредба на чл.10а, ал.2 от ЗПК е въведена забрана такава такса да бъде
събирана от кредитора. Според договора и ОУ, в случай на неизпълнение на
задълженията си по договора точно и в срок кредитополучателят дължи да
възстанови таксата за разглеждане на кредитора. Разпоредбата на чл. 10а, ал.4
от ЗПК императивно сочи, че видът, размерът и действието, за което се
събират такси и/или комисионни, трябва да бъдат ясно и точно определени в
договора за потребителски кредит, което не е сторено в процесния случай, а
чл. 10а, ал.2 от ЗПК въвежда забрана за събиране на такса за разглеждане и
отпускане на кредита. По силата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне
изискванията на този закон, е нищожна.
Предвид договорения в процесния кредитен договор размер на
годишния лихвен процент /ГЛП/ на дълга по кредита - 25 %, посочената
договорна клауза противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, за което
обстоятелство съдът следи служебно, а е направено възражение в този смисъл
от ответника. При констатиране свръхпрекомерност на уговорена престация
по договора, която не е икономически обоснована, съдът служебно следва да
съобрази противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на
7
клаузата и дали същата влече нищожност на целия договор /в този смисъл
Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ г.о.; Решение
№ 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ т.о./. Накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, изр. 3 ЗЗД е налице, когато при
договаряне на насрещните задължения на страните се нарушават принципите
на справедливостта, на добро-съвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено
разместване. В случая договорът за заем е със срок от 42 мсеца, с главница от
5 500 лв. и уговорена възнаградителна лихва от 25 %, като дължимата при
този ГЛП сума за връщане е опредЕ. на 10 295,61 лв. общо - според
приложения погасителен план, а само за процесния период- от 25.09.2023 год.
до 25.01.2024 год., се претендира от ищеца сумата 510,80 лв.
Размерът на уговорената между страните по кредитния договор
възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да
е икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за
добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на насрещните
страни по правоотношението и то във вреда на кредитополучателя, като е
породила задължение в обем, нарушаващ принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване и като краен резултат- водещ до накърняване на
добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, изр. 3 ЗЗД, клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение за
плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало.
В трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07.
2015 г. по гр.д. № 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., Решение № 1270 от
09.01.2009 г. по гр.д. № 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II г.о., Решение № 906 от
30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/ 2003 г. на ВКС, II г.о./ е възприето становището,
че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на
възнаградителна лихва над размера на законната лихва. Съгласно чл. 9 ЗЗД
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото
то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави.
Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или за забава/ е
ограничен винаги от втората хипотеза на чл. 9 ЗЗД, касаеща добрите нрави.
Така за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
8
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване на друг и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е да
се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва - при необезпечени кредити, а за обезпечени кредити-
двукратния размер на законната лихва. В случая договорената
възнаградителна лихва е в размер 25 % и надвишава трикратния размер на
законната лихва, към датата на сключване на процесния договор – 6.51 %/,
поради което противоречи на добрите нрави и се явява нищожна.
По изложените съображения и съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК,
установяваща, че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита, следва да се приеме, че
ответникът дължи единствено неизплатената падежирала главница в размер
на 1983,82 лв., ведно със законната лихва от депозиране на заявлението по чл.
410 от ГПК - 27.02.2025 г., до изплащане на задължението. По делото се
установи, че ответникът е извършил плащания за погасяване на договора за
кредит, като кредиторът ги е отнесъл за погасяване не само на главницата, но
и за договорни лихви, такса разглеждане и обезщетение за забава, а доколкото
съдът прие, че договора е недействителен и по него не се дължат лихви такси
и други плащания, извън чистата сума по кредита, то от падежиралата
главница следва да се приспаднат сумите отнесени за погасяване на
недължимите плащания, поради което чистата суча от ответника възлиза на
1216,76 лв., при което предявеният иск се явява основателен и доказан и
следва да бъде уважен до този размер, като следва да бъде отхвърлен в
останалата част и до пълния размер от 1983,82 лв., както и в частта, в която се
претендира лихва за забава.
С оглед изхода от спора и предвид задължението на съда да се произнесе
по разноските в заповедното и в исковото производство, съдът приема, че
ищецът има право на разноски, съразмерно на уважената част, чийто размер в
исковото производство възлиза на 428,96 лв., а в заповедното производство са
в размер на 141,39 лв., или общия размер на сторените от ищеца разноски
възлиза на 570,35 лв. Ответникът има право на разноски в исковото
производство съразмерно отхвърлената част от иска, възлизащи на 256,12 лв.
При така изложеното ответникът следва да заплати на ищеца разноски в
9
размер на 141,39 лв. в заповедното производство и по компенсация разноски в
исковото производство в размер на 172,84 лв., на осн. чл. 78, ал. 1-3 от ГПК.
Водим от горното,съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че М. Т. Т., ЕГН ********** от гр. Т.,
ул. „П. Б.“ № ..., действащ чрез пълномощник адв. А. Х. от ТАК, със съдебен
адрес : гр. Търговище, ул. „Лилия“ № 4, вх. Б,ет. 2, офис 6 дължи на ”Еос
Матрикс” ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление :
гр.София, район Витоша, ул.”Рачо Петков-Казанджията” № 4-6, сграда
„Матрикс Тауър“, представлявано от Р. И. М.-Т., действаща чрез
пълномощник адв. Н.Н. от САК, със съдебен адрес: гр. София, р-н „Средец“,
бул. „Витоша“ № 15, ет. 4, сумата от 1216,76 лв., представляваща
представляваща просрочена главница по цедиран Договор за потребителски
паричен кредит № L319089 / 27.03.2023 год., ведно със законната лихва,
считано от 27.02.2025 год., до окончателното изплащане, за което вземане има
издадена Заповед за изпълнение № 151 / 28.02.2025 год. по ч. гр. д. № 307 /
2025 год. на РСТ, на осн. чл. 422 от ГПК, като отхвърля иска в останалата част
и до пълния размер от 1983,82 лв. за главницата и за договорна лихва в размер
на 510,80 лв., дължима за периода 25.09.2023 год. до 25.01.2024 год., като
неоснователен.
ОСЪЖДА М. Т. Т., ЕГН ********** от гр. Т., ул. „П. Б.“ № .., действащ
чрез пълномощник адв. А. Х. от ТАК, със съдебен адрес : гр. Търговище, ул.
„Лилия“ № 4, вх. Б,ет. 2, офис 6 да заплати на ”Еос Матрикс” ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление : гр.София, район Витоша,
ул.”Рачо Петков-Казанджията” № 4-6, сграда „Матрикс Тауър“,
представлявано от Р. И. М.-Т., действаща чрез пълномощник адв. Н. Н. от
САК, със съдебен адрес: гр. София, р-н „Средец“, бул. „Витоша“ № 15, ет. 4,
сумата от 172,84 лв., представляваща направени разноски по делото, както и
разноски в заповедното производство в размер на 141,39 лв., на осн. чл.78,
ал.1 от ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните, пред Окръжен съд - Търговище.
Съдия при Районен съд – Търговище: _______________________
10
11