№ 985
гр. Стара Загора, 03.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VII-МИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на трети октомври през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Свилен Жеков
при участието на секретаря Маргарита Огн. Николова
като разгледа докладваното от Свилен Жеков Гражданско дело №
20255530103204 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 103 - 257 от Гражданския процесуален кодекс
/ГПК/.
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни и
осъдителни искове както следва: 1/ с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 6, ал. 1 ЗПФУР вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен
иск за нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за паричен
заем № .../01.07.2024 г. към искане № ... като нарушаващ разпоредбите на чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК /в евентуалност претендира за
нищожни следните клаузи: 1/ чл. 3, т. 7 от договор за паричен заем №
.../01.07.2024 г. към искане № ... и 2/ чл. 8 от договор за паричен заем №
.../01.07.2024 г. към искане № ... и 2/ с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД /осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане
на сумата от общо 349,56 лв. представляваща недължимо платени суми извън
чистата стойност на главницата по договор за паричен заем № .../27.02.2024 г.
към искане № ... /вж. протокол от о.с.з. от 03.10.2025 г. – налице бе изменение
на размера на иска по реда на чл. 214 ГПК/.
Ищецът А. К. твърди, че между него и „Креди Йес“ ООД, бил сключен
Договор за паричен заем №.../27.02.2024 г. По силата на този договор,
1
последният се е задължил да предостави заемни средства в размер на 400 лева,
а ищецът от своя страна се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с
възнаградителна лихва върху предоставената главница. Съгласно чл.3, ал.7 от
договора, месечния лихвен процент по заема бил уговорен от 3,330 % /три
цяло триста и тридесет процента/, а съгласно ал.5 от същия член на Договора,
годишният процент на разходите бил 48,138 %. Уговореният срок на договора
бил 7 /седем/ месеца.
Между ищеца и „Креди Йес“ ООД, бил сключен Договор за паричен
заем от 01.07.2024г. По силата на този договор, последният се е задължил да
предостави заемни средства в размер на 700,00 лева на ищеца, а той от своя
страна се е задължил да възстанови заемната сума, ведно с възнаградителна
лихва върху предоставената главница. Съгласно чл.3, ал.7 от договора,
месечния лихвен процент по заема е уговорен от 3,330 % /три цяло триста и
тридесет процента/, а съгласно ал.5 от същия член на Договора, годишният
процент на разходите бил 48,138 %.
Действително приложената в кредитните правоотношения стойност на
годишен процент на разходите обаче, била различна от посочената в
договорите и с вписаната от Кредитодателя стойност на годишен процент на
разходите от 48,138 % по всеки от двата процесни договора. Това е така,
защото съгласно всеки от договорите се дължала „неустойка“, посочена в чл.8
от договорите, в случай, че не се предостави в тридневен срок от подписване
на съглашенията, обезпечение, уговорено в чл.6 от договорите. Освен
неустойката съгласно чл.15 от ОУ към Договорите за заем, със сключването на
последните, Кредитодателят има право да сключи и застраховка „Живот“ на
кредитополучателя, в която да се обезпечи погасяването на заема в случай на
смърт. Кредитодателят, залагайки като клауза чл.8 в договорите за
потребителски кредит и чл.15 от ОУ към Договорите за заем, всъщност целял
заблуда на потребителя и свръхпечалба за себе си. С такива клаузи в
Договорите „Креди Йес“ ООД целял да заблуди кредитополучателя в частта,
относно действителния годишен процент на разходите, като това
обстоятелство поражда недействителност на целите договори, тъй като по
смисъла на чл.11 ЗПК във връзка с чл.19 ГПК във връзка с чл.22 ЗПК липсата
на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски
кредит води до нищожност на договора. Твърдяното от мен се подкрепяло и от
факта, че съгласно чл.8 от всеки от договорите за потребителски кредит във
2
връзка с чл.10, ал.2 от Общите условия, ищецът е следвало да предостави в
срок от 3 /три/ дни обезпечение, на което обезпечение да бъде извършена
предварителна проверка от страна на Кредитора и едва след нея, и след като
отговаря на посочените от кредитора условия, да се сключат договори за
гаранция и приеме още едно от обезпеченията, във връзка с Договорите за
заем, като в противен случай се дължала неустойка – така чл.10, ал.2 от
Общите условия към Договорите. Уговорените възнаграждения под формата
на „неустойка“ и „застраховка“ били разходи по кредитите, които следвало да
бъдат включени при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото
оскъпяване на кредитите, по смисъла на чл.19, ал.1 и 2 от ЗПК. Поради
невключването на тези възнаграждения в посочения от потребителските
договори размер на ГПР, последният не съответствал на действително
прилагания такъв от кредитора в кредитните правоотношения. Посочването в
Договорите на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията
между страните представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по
смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 ЗЗП. Поради това считам, че Договор за
паричен заем №... от 27.02.2024 година и Договор за паричен заем от
01.07.2024 година били нищожни на основание чл.22 ЗПК и неспазване на
изискванията на чл.11, ал.11, т.20 ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от
разпоредбата на чл.68г ЗЗП и чл. 68д от същия закон. Така в чл.8 от всеки от
Договорите било уговорено заемът да бъде обезпечен с гарант и още едно
обезпечение, отговарящи на условията посочени по-горе. В случай на
неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията, визирани в чл. 6
от договорите, същият дължал „неустойка“ на кредитора, която неустойка се
начислявала пропорционално към всяка вноска по съответния кредит. Тоест се
кумулира месечната вноска за „неустойка“, с която неустойка падежното
вземане нараства значително. Трябвало да се посочи, че „неизпълнението“ на
задължението да се посочи гарант, отговарящ на тези условия и още едно от
измежду конкретно посочени обезпечения, вдигало лихвения процент на
кредитите на месец неколкократно, тъй като тази „неустойка“ представлявала
прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази
„неустойка“ е уговорена и в погасителните планове от всеки от договорите.
Предвид неизпълненото изискване на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, и на основание
чл.22 ЗПК, договорите били недействителни. В заключение, посоченият
лихвен процент по всеки от процесиите Договори за парични заеми от 3,330 %
3
/три цяло триста и тридесет процента/, не отговарял на действително
приложеният лихвен процент, тъй като уговорената „неустойка“ представлява
добавък към договорната лихва. Отделно от гореизложеното, съгласно чл.15
от ОУ към всеки от договорите, със сключването на последните
Кредитодателят имал право да сключи и застраховка „Живот“ ЗД БУЛ ИНС
АД на кредитополучателя, в която да се обезпечи погасяването на заема е
случай на смърт. Видно от приложените доказателства, сумата по
застрахователната премия не била включена в годишния процент на разходите,
което отново било нарушение на чл.19 ЗПК, тъй като не бил приложен
годишния процент на разходите по правоотношението. Освен гореизложеното,
счита, че договорната лихва, противоречала на добрите нрави по смисъла на
чл.26 ЗЗД. Видно от съдържанието и на двата Договора, страните уговорили
заплащането на възнаградителна лихва от 3,330 %. Като съгласно чл.10, ал.2
ЗЗД, лихви могат да се уговарят до размер, определен от Министерски съвет, а
според чл.9 от същия закон, страните имат свобода на договаряне, доколкото
съдържанието на договора не трябва да противоречи на повелителните норми
на Закона и на добрите нрави, като именно добрите нрави определят
максималния размер, до който може да се уговаря възнаградителна парична
лихва. Моли, да се приеме, че счита уговорената неустойка в чл.8 от всеки от
договорите, също за нищожна. С така уговорената неустойка се цели
единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази
разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката, посочена в
т.3 от Тълкувателно дело №1 от 2009г. на ОСГТК на ВКС. Процесната
неустойка била и неравноправна по смисъла на чл.145 от ЗЗП и съответно е
нищожна на основание чл.146 от Закона за защита на потребителите. С оглед
гореизложеното, считам че ищеца е заплатил, въпреки липсата на основание
по Договор за паричен заем №.../27.02.2024 г., сумата от 230,00 /двеста и
тридесет/ лева. За пълна изчерпателност, сочи че паричните средства в общ
размер на 230,00 /двеста и тридесет/ лева - недължимо платени суми от страна
на ищеца към „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, представлявали платена възнаградителна
лихва, неустойка и други такси. Също така се желае да бъде прогласен за
изцяло недействителен Договор за паричен заем от 01.07.2024 г., тъй като във
връзка с договора били извършени плащания в общ размер на 507,00 лева.
Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати
на основание чл.55 ЗЗД недължимо платените суми в размер на 230,00 лева,
4
във връзка с Договор за паричен заем №.../27.02.2024 г. /след изменение на
иска – 349,56 лв. – вж. протокол от о.с.з. на 03.10.2025 г./ и да признае за
установено че Договор за паричен заем от 01.07.2024 г., е изцяло
недействителен, евентуално са недействителни клаузите на 1/ Чл.3, ал.7 от
Договор за паричен заем от 01.07.2024 година, 2/ Чл.8 от Договор за паричен
заем от 01.07.2024 година, съгласно който се дължи неустойка, в случай че не
се предостави обезпечение по договора в срок от 3 дни от подписването му.
В законоустановения срок по чл.131, ал.1 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от ответника, като заема становище за неоснователност на
исковете. Признава по фактите, че на 27.02.2024г. в гр. Ст.Загора между
страните - бил сключен Договор за паричен заем №... с изрично и ясно
посочени параметри в него. Към момента на сключване на договора ищецът е
издала в полза на „Креди Йес“ ООД ценна книга и не е предоставил гарант
който да отговаря на условията на чл.10, ал.2, т.1 от Общите условия към
договора за заем. В тази връзка, в чл.8 от договора било посочено, че в случай,
че заемателят не предостави договореното по чл.6 обезпечение в тридневен
срок от сключването му или предоставеното такова не отговаря на условията,
посочени в чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от Общите условия към договора, Заемателят
дължал па Заемодателя неустойка, с начин на разсрочено плащане, подробно
описан в Погасителен план към договора за паричен заем. Заемателят се е
запознал с погасителния план към договора за заем, и посочени месечни
вноски и падеж в зависимост от представените обезпечения, уговорени в чл.6
и чл.8 от договора, видно от положения под същия подпис с изписване на
имената на заемателя. Неразделна част от договора за паричен заем са и
приложените Общи условия по договора, с които заемателя също се е
запознал и съгласил, за което свидетелства положеният подпис на всяка от
гаранциите, а за изричното му съгласие с тях - чл.12 от договора за заем. От
гореизложената фактическа обстановка по сключване на Договора за паричен
заем се налага обоснования извод, че същия бил валидно сключен. Заемателят
лично е участвал и е влияел на формирането на заема със заемодателя „Креди
Йес“ ООД, запознал се е изрично и е подписал договора за заем и всички
приложения към него, както и документите, свързани с отпускането му, а така
също и е получил заемната сума от заемодателя. След така сключените
каузални правоотношения ищецът е предприел действия и е изплатил
задължението, като е платил сума в общ размер на 749,56 лева, като с
5
платената сума били погасени следните задължения: 1/ Главница – 400,00
лева; 2/ Договорна лихва – 55,02 лева; 3/ Неустойка по чл.8 от договора –
293,98 лева; 4/ Лихва за забава – 0,56 лева. На 01.07.2024г. в гр. Стара Загора
между страните – бил сключен Договор за паричен заем №... с изрично и ясно
посочени параметри в него. Към момента на сключване на договора ищецът е
издала в полза на „Креди Йес“ ООД ценна книга и не е предоставил гарант,
който да отговаря на условията на чл.10, ал.2, т.1 от Общите условия към
договора за заем. В тази връзка, в чл.8 от договора било посочено, че в случай,
че заемателят не предостави договореното по чл.6 обезпечение в тридневен
срок от сключването му или предоставеното такова не отговаря на условията,
посочени в чл.10, ал.2, т.1 и т.4 от Общите условия към договора, Заемателят
дължи на Заемодателя неустойка, с начин на разсрочено плащане, подробно
описан в Погасителен план към договора за паричен заем. Заемателят се е
запознал с погасителния план към договора за заем, с посочени месечни
вноски и падеж в зависимост от представените обезпечения, уговорени в чл.6
и чл.8 от договора, видно от положения под същия подпис с изписване на
имената на заемателя. Неразделна част от договора за паричен заем са и
приложените Общи условия по договора, с които заемателя също се е
запознал и съгласил, за което свидетелства положеният подпис на всяка от
страниците, а за изричното му съгласие с тях - чл.12 от договора за заем. След
така сключените каузални правоотношения ищецът е предприел действия и е
заплатил сума 8 общ размер на 507,00 лева и били погасени част от следните
задължения: 1/ Главница – 235,43 лева; 2/ Договорна лихва – 60,80 лева; 3/
Неустойка по чл.8 от договора – 204,72 лева; 4/ Лихва за забава – 6,05 лева.
Съгласно чл.3, т.5 от всеки от договорите ГПР по заема бил изцяло в
императивно определената законодателна рамка и твърденията на ищецът в
тази връзка били неоснователни. Същият размер бил посочен и предоставения
на ищецът СЕФ - част III. Отделно от това, съгласно разпоредбата на чл.19,
ал.3 т.1 ЗПК при изчисляване на ГПР не следвало да се включва размерът на
неустойката, която по своята същност представлява разход, който
потребителят следва да заплати поради неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение по договора за заем. Още повече, че в
разпоредбата на чл.3.3 от договорите ясно и разбираемо било посочено как
точно се изчислява ГПР. Договорите съдържали информация за лихвения
процент по заема, както и за условията за прилагането му. Лихвения процент
6
бил посочен както в СЕФ, изчислен на годишна база, така и в чл.3,т.7 от
Договора за заем, изчислен на месечна база. В разпоредбата на чл.9 от ОУ
било посочено, че лихвеният процент не подлежи на промяна за целия срок на
договора за заем. С оглед на това се налагал извода, че лихвеният процент е
ясно определен за целия период на договора като фиксиран. В конкретния
случай не може да се обоснове противоречие с добрите нрави, предвид това че
ГПР не надхвърля петкратния размер на законната лихва за периода, който
към момента на сключването е 10 пункта на годишна база. Не сме съгласни с
твърдението, че неустойката по чл.8 от договора за заем следвало да бъде
включена към размера на договорката лихва и към размера на ГПР, тъй като в
разпоредбата на чл.19, ал.3 ЗПК изрично било посочено, че към ГПР не се
включват разходите, които потребителите заплащат за неизпълнение на
задълженията си по договора за кредит. Условията на клаузата на чл.8 от
договора за заем били индивидуално доверени и това е станало с прякото
влияние на потребителя, особено имайки в предвид и факта, че е можел да
предостави гарант, който отговаря на условията посочени в ОУ и след
сключването на договора и по този начин да не дължи заплащане на
неустойка. С договорения точно определен размер на неустойката в чл.8,
потребителят е преценил икономическите последици за себе си, ако се наложи
да заплати тази неустойка, както и в последствие е предприел действия по
заплащането й. Също така, условията уговорени в чл.8 от процесния договор
били абсолютно ясни и разбираеми съгласно изискването на чл.145, ал.2 ЗЗП.
На второ място, с конкретната клауза между страните се уговаряла неустойка
за неизпълнение на задължение го за обезпечаване на заема. Конкретния
размер на неустойката за неизпълнение бил индивидуално определен в
договора, поради следните мотиви: клаузата на чл.8 била договорена между
страните по договора за заем, чрез която същите постигат споразумение за
дължимост на неустойка при непредоставяне на гарант, отговарящ на ОУ.
Размерът на неустойката бил изначало определен до точно фиксирана и
определена от страните сума, без от длъжника да се търси нещо в повече. Така
описаната неустойка се дължала в нейния пълен размер още от момента на
настъпване на основанието за нейното начисляване. Същата обаче имала
особен начин на заплащане, уговорен между страните предварително, още в
момента на постигане на съгласие за наличието на неустойката и нейния
размер. Периодичният начин на плащането й обаче не било основание да се
7
счита, че същата е лихва или пък, че има характер на обезщетение за забавено
изпълнение. От друга страна, законната лихва за забава била уредена в чл.86,
ал.1 ЗЗД, също да има обезщетителна функция за вредите на кредитора от
забавата при неизпълнение на парично задължение. В конкретния случай,
неустойката не притежавала правната характеристика на лихва или на
лихвоносно изчислимо задължение и следователно не съществувала законова
забрана при забава в плащането й, върху нея да бъде начислявано парично
обезщетение в размер на законната лихва. Безспорното неизпълнение на
задължението на ищецът предложеното и обещано от нея надлежно
обезпечение, били обстоятелства, които в своята съвкупност били релевантни
при осъществяване на дължимата съгласно чл.145, ал.1 ЗЗП преценка, че
клаузата за неустойка не е неравноправна, независимо как е уговорена -
индивидуално или не. Предвид изложено, счита че клаузата на чл.8 от
договорите била изцяло законосъобразна. Моли за отхвърляне на исковете.
В открито съдебно заседание, ищецът, редовно призован, не се явява, а
се представлява. Заявява, че поддържа исковата молба и няма възражения по
доклада. Моли съда да уважи предявените искове и да му присъди
направените разноски.
В открито съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява
и не се представлява. Депозира молба чрез процесуален представител по хода
на делото и по съществото на спора.
Съдът, след като взе предвид становищата на страните, прецени
събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК и поради съвпадащите изявления
на страните в исковата молба и отговора на исковата молба с доклада по
делото бяха обявени за безспорни между страните правнорелевантните
обстоятелства, че 1/ между тях има сключени два договора за потребителски
кредит както следва: договор за паричен заем № .../01.07.2024 г. към искане
№ ... с предоставена заемна сума от 700,00 лв. и в него е включена клауза за
евентуално заплащане на неустойка за неизпълнение на задължение в размер
477,70 лв., /така и договор за паричен заем № .../01.07.2024 г. към искане № ...,
л. 46-47 от делото, вкл. Общи условия – л. 48-55 от делото/, договор за
8
паричен заем № .../27.02.2024 г. към искане № ... с предоставена заемна
сума от 400,00 лв. и в него е включена клауза за евентуално заплащане на
неустойка за неизпълнение на задължение в размер 293,98 лв. /така и договор
за паричен заем № .../27.02.2024 г. към искане № ..., л. 6-7 от делото/, 2/ че при
изчисляване на ГПР по двата договора от ответника не е включена
договорната неустойка и 3/ изплатената сума от ищеца по договор за паричен
заем № .../27.02.2024 г. към искане № ... е в размер на 749,56 лв. /така и
разписки, л. 8-13 от делото/.
Съгласно представения по делото договор за паричен заем №
.../01.07.2024 г. към искане № ... /л. 46-47 от делото/, сключен между „Креди
Йес“ ООД и ищеца А. М. К., страните са уговорили предоставяне на кредит в
размер на 700,00 лв., с фиксиран месечен лихвен процент 3,33%, и начин на
връщане: 7 месечни вноски, всяка от които по 113,76 лв. – 182,00 лв., с краен
срок на погасяване – 01.02.2025 г. В чл. 3.3, ал. 6 от договора изрично е
посочено, че при изчисляване на ГПР е включена единствено договорната
лихва и не са включени разходите за неизпълнение на задълженията на
кредитополучателя по договора за заем /така изрично и отговор на исковата
молба/. В чл. 6 и чл. 8 от договора е уредено задължение за ищеца - в
тридневен срок от сключване на договора е следвало да предостави
обезпечение за изпълнение на задължението си – поръчители отговарящи на
определени изисквания и предоставяне на банкова гаранция, ипотека, особен
залог или ценна книга, като е уговорено при неизпълнение на това задължение
той да дължи неустойка в размер на 477,70 лв. /неустойка за неизпълнение на
задължение/.
Съгласно представения по делото договор за паричен заем №
.../27.02.2024 г. към искане № ... /л. 6-7 от делото/, сключен между „Креди Йес“
ООД и ищеца А. М. К., страните са уговорили предоставяне на кредит в
размер на 400,00 лв., с фиксиран месечен лихвен процент 3,33%, и начин на
връщане: 7 месечни вноски, всяка от които по 65,00 лв. – 107,00 лв., с краен
срок на погасяване – 27.09.2024 г. В чл. 3.3, ал. 6 от договора изрично е
посочено, че при изчисляване на ГПР е включена единствено договорната
лихва и не са включени разходите за неизпълнение на задълженията на
кредитополучателя по договора за заем /така изрично и отговор на исковата
молба/. В чл. 6 и чл. 8 от договора е уредено задължение за ищеца - в
тридневен срок от сключване на договора е следвало да предостави
9
обезпечение за изпълнение на задължението си – поръчители отговарящи на
определени изисквания и предоставяне на банкова гаранция, ипотека, особен
залог или ценна книга, като е уговорено при неизпълнение на това задължение
той да дължи неустойка в размер на 293,98 лв. /неустойка за неизпълнение на
задължение/.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
„Креди йес“ ООД представлява финансова институции по смисъла на чл.
3, ал. 2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са
набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, което е налице в случая. Това определя дружеството като кредитор
по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Не се спори между страните, че „Креди йес“ ООД и ищецът са били в
договорни правоотношения възникнали от два договора за паричен заем №
.../01.07.2024 г. и № .../27.02.2024 г. и заемните суми са били предоставени на
ищеца. Представените по делото договори за кредит установяват
възникналите заемни правоотношения между кредитора „Креди йес“ ООД и
кредитополучателя – ищец, по силата на което ищецът е получил сумите в
размер на 400,00 лв. и 700,00 лв. и се е задължил да ги върне, заедно с
договорна лихва. Не е спорно, че крайният срок за изпълнение на договорите е
съответно 01.02.2025 г. и 27.09.2024 г.
1/ По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146,
ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за нищожност/ за прогласяване
недействителността на договор за паричен заем № .../01.07.2024 г. към искане
№ ... като нарушаващи разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4
ЗПК /тук ще бъде разгледан и преюдициалния въпрос спрямо иска по чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за действителността на договор за паричен заем №
.../27.02.2024 г. към искане № ... поради изложените еднакви съображения
както в исковата молба, така и в отговора на исковата молба/:
След като по делото се установи възникналото облигационно
правоотношение между „Креди йес“ ООД и кредитополучателя – ищец,
предоставяне на заемната сума съответно в размер на 400,00 лв. и 700,00 лв.
следва по иска за недействителност да се прецени дали тези договори са
действителни, като съображенията във връзка с
10
действителността/недействителността поради идентичността на двата
договора за потребителски кредит ще бъдат изложени заедно поради
горепосоченото.
В случая са налице два договора за потребителски заем сключени от
разстояние. Регламентацията на договора за потребителски кредит се
съдържа в Закона за потребителския кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от
05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г., приложима редакция – изм. и доп., бр. 58
от 30.07.2010 г., в сила от 31.08.2010 г. / – чл. 9, като това е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при което потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен
или друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по
един за всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен
носител“ се съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ
възможност на потребителя да съхранява адресирана до него информация по
начин, който позволява лесното й използване за период от време,
съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация/. ЗПК
допуска възможността договорът за потребителски кредит да бъде сключен от
разстояние, като в този случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно
приложение 2, а според чл. 5, ал. 13, когато договорът за предоставяне на
потребителски кредит е сключен по инициатива на потребителя чрез
използването на средство за комуникация от разстояние по смисъла на Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние, което не позволява
предоставяне на преддоговорната информация на хартиен или друг траен
носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на телефон като
средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация от
разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
11
сключването на договора за потребителски кредит. Изискванията за
предоставяне на финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона
за предоставяне на финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр.
105 от 22.12.2006 г., приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила
от 16.10.2009 г. /, като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови
услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средство за
комуникация – едно или повече. Дефиниция на понятието „финансова услуга“
се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на
банкова дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно
пенсионно осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество,
както и предоставяне на платежни услуги, а на „средство за комуникация от
разстояние“ – в § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може
да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността
на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски
през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11
ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.
Съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в
писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем
начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12 /дванадесет/, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК –
12
недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на
лихвата и другите разходи. Доколкото се касае за императивни разпоредби,
нарушението на които влече нищожност на целия договор за потребителски
кредит и тъй като самия ответник е релевирал възражения за нищожност в
тази връзка, съдът следва служебно да провери съответствието на договора
със същите. Това е така, защото ищцата има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите, според който
потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги,
които не са предназначени за извършване на търговска или професионална
дейност. В случая с отпускането на кредити в посочения по-горе размер в
полза на ищеца като физическо лице му е предоставена „финансова услуга“ по
смисъла на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП. Като потребител ищцата разполага със
защита срещу неравноправни клаузи, предвидена в Глава Шеста на ЗЗП, за
които съдът следи служебно. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба,
във връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл. 143 - 148 ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за
наличието на клаузи, които противоречат на императивни разпоредби на
закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни – чл. 26, ал. 1, пр.
1 и пр. 2 ЗЗД. Преценката за нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. № 1/2020
г., ОСГТК и с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146 ал.
1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Изрично задължение да следи за
неравноправни клаузи в потребителските договори съдът има и в заповедното
производство. При установяването на такава клауза, на основание чл. 411 ал.
2, т. 3 ГПК, съдът отказва издаването на заповед за изпълнение. Дори още
преди тези промени по отношение задължението на националния съд да
преценява служебно неравноправния характер на договорните клаузи,
включени в потребителските договори следва е била налице категорично
установена съдебна практика /решение № 23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №
3686/2014 г., І т.о./, която задължава първоинстанционният и въззивният съд
13
да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни
обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителския
договор и да се произнасят, независимо дали страните са навели такива
възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и при
преценка дали клаузите на договора са нищожни /т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение
№ 384/02.11.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1450/2010 г., I г.о. и определение №
751/17.08.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2022/2009 г., I г.о./.
Настоящият съд констатира, че процесните договори за кредит са
нищожни на две самостоятелни основания:
1/ Сред посочените по-горе изисквания е това по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК -
договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Съгласно разпоредбата на
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. От систематичното тълкуване на тази разпоредба с чл. 19,
ал. 1 и Приложение № 1 към ЗПК се достига до извода, че годишният процент
на разходите следва да бъде посочен в договора за потребителски кредит като
числова стойност, както и следва да бъде посочен начина на неговото
формиране, т.е. какво се включва в годишния процент на разходите. Тази
величина се посочва съгласно решение на СЕС от 19.12.2019 г. по дело №
С290/19 г. с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член
267 ДФЕС от Krajsky sъd v Trnave /Окръжен съд Търнава, Словакия/ Член 10,
параграф 2, буква ж/ от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити
и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, изменена с Директива
14
2011/90/ЕС на Комисията от 14 ноември 2011 г., трябва да се тълкува в смисъл,
че не допуска в договор за потребителски кредит годишният процент на
разходите да бъде посочен не като една-единствена ставка, а като диапазон
между минимална и максимална ставка. Посочените изисквания на закона да
се посочат взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР не са
самоцелни, необходимо е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи, като в този смисъл е и изискването на чл. 10, параграф 1, б.
„ж“ от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за
изчисляването на този процент.
В този смисъл процесните договори за кредит формално отговарят на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото в тях е посочен годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя – 47,587% и
48,138%. Така посочените техни размери обаче не съответстват на
действителните, съобразно поетите от потребителя задължения. Това е така,
доколкото уговореното задължение за потребителя да учреди обезпечение и
да заплаща възнаграждение на вноски за това, дължими на падежа на плащане
на погасителните вноски по договора за паричен заем, при което като краен
резултат следва да заплати на заемодателя сума в общ размер съответно на
693,98 лв. и 1177,70 лв. неправилно не е калкулирано в годишния процент на
разходите, предвиден в договора.
Изложеното се подкрепя от трайната практика на съдилищата в страната
постановена по въпроса следва ли неустойката за недаване на
обезпечение по договори за кредити да бъде включена в ГПР
обективирана напр. в решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 457/2022 г., решение № 706/29.07.2022 г. на
Старозагорски районен съд по гр.д. № 738/2022 г., решение №
2261/18.08.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. № 14174/2021 г.,
решение № 1117/29.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1298/2022 г., решение № 974/11.07.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1136/2022 г., решение № 976/11.07.2022 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1250/2022 г., решение № 713/27.05.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 887/2022 г., решение №
15
140/29.04.2022 г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 114/2022 г.,
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г., в които е прието, че уговорена неустойка, дължима при
непредставяне на обезпечение, е разход по кредита, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите – ГПР
/индикатор за общото оскъпяване на кредита/ – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК, които
съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България /основен лихвен процент плюс 10 %/, което означава, че лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума, а клаузи в
договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК.
Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите,
когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не включва
нотариални такси. В тази връзка предвидената неустойка в процесните
договори за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение,
която да се кумулира към месечните погасителни вноски, води до скрито
оскъпяване на кредита. Дължима по уговорения начин на падежа на всяко
следващо лихвено плащане, неустойката на практика се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Същата излиза извън присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции.
Принципно няма пречка размерът на неустойката да надхвърля вредите от
неизпълнението, но в случая няма адекватен критерий за преценка на това
надвишение, тъй като неустойката обезпечава изпълнението на вторично
задължение за обезпечаване на главното задължение. Следователно и
санкционната функция в случая не е налице, тъй като само по себе си
16
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди.
Основната цел на процесната неустоечна клауза е, да доведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя чрез увеличаване на
подлежащата на връщане сума по договора. При това положение е нарушена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждаща че годишният процент на
разходите по кредита не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения. Посочената разпоредба е
създадена за защита на икономическите интереси на потребителя като по-
слабата страна в правоотношението при сключване на договор за
потребителски кредит и целта на същата е да не се допуска той да заплати за
предоставения му кредит необосновано високо възнаграждение на кредитора.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за неизпълнение на
основното задължение на потребителя – да върне предоставения му кредит, а
не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме обратното означава,
да се допусне възможност за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за неизпълнение на
задължения, различни от задължението за връщане на кредита, размерът на
които да не се включва в ГПР. Налице е именно такава хипотеза, тъй като при
уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и да заплаща
вноски за това, дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по
договора за паричен заем, като тези разходи не са взети предвид при
изчисляване на посочения годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да
извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да
му предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като риска от невръщането на кредита следва да се
калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона, е нищожна. В случая според
17
настоящия състав е налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл.
19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на
разходите по кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната
лихва и на годишния процент на разходите, не съответстват на действително
уговорените такива и са нищожни. Поради това не може да бъде направен и
извод, че за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита.
Настоящият съд изцяло споделя изразеното в решение № 110/07.04.2022
г. на Пазарджишки окръжен съд по в.гр.д. № 64/2022 г. по поставения
въпрос дали неустойката има присъщите й функции, а именно обезпечителна,
обезщетителна и санкционна по отношение на задължението, във връзка е
което е уговорена, или в действителност представлява скрит разход по кредита
за потребителя по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. увеличава цената на
финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите
и в общата сума, дължима от потребителя: В този случай кредитодателят
всъщност скрито променя параметрите на договора, по отношение на които
има уредба в ЗПК. С договореното задължение кредитополучателят да
предостави в тридневен срок след сключването на договора обезпечение,
кредитодателят на практика се освобождава от задължението си да извърши
предварителна оценка на риска, като отпуска кредит без да извърши такава, но
вменява в тежест на кредитополучателя в невъзможно кратки срокове и при
трудно изпълними условия да обезпечи кредита. Неизпълнението на това
изискване е обвързано с неустойка, която е значителна по размер, като по този
начин увеличава дължимата погасителна вноска. Чрез кумулиране на
неустойката към задълженията по договора на практика се стига до
различни стойности както на ГПР, така и на лихвата. По същество това
представлява порок на договора по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК,
което води до последиците, визирани в чл. 22 ЗПК. В случая така наречената
неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети
вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично
задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или
поръчителство. От непредставянето на обезпечение обаче не произтича вреда
за кредитора, ако кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните
последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането
на просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа
18
на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от
представяне на обезпечението, тъй като ще получи банкова гаранция или
поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В
контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на
кратък 3-дневен срок от сключването на договора, в който потребителят да
представи обезпечението, след което това негово задължение да се замества от
неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес
от реалното изпълнение. Освен това се оказва, че ако потребителят не
представи обезпечението или го представи, но след срока, той би дължал
неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв
кратък срок и възможността задължението да възникне при редовен кредит
показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира
неговото събиране, а да получи сумата от неустойката. Следователно
действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи
допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на
главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва. Неустойката
е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, като по този начин се
отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до
скрито оскъпяване на кредита. В същото време обаче неустойката не е обявена
по този начин на потребителя. Посоченият размер на разходите по кредита за
потребителя като ГПР нараства допълнително с размера на неустойката по
договора. Включена по този начин в размера на месечните погасителни
вноски, неустойката по същество се добавя към възнаградителната лихва на
търговеца – заемодател и поражда значително фактическо оскъпяване на
ползвания заем, тъй като по естеството си позволява на заемодателя да получи
сигурно завишено плащане и то в размер, равняващ се на сумата по кредита,
без това оскъпяване да е надлежно обявено на потребителя в съответствие с
изискванията на специалните норми, ограничаващи свободата на договаряне
при потребителско кредитиране /чл. 19 ЗПК/. Представянето като неустойка
за неизпълнение на действителната цена за ползване на необезпечен кредит
явно цели отклоняване на кредитора от задължението да посочи това плащане
в ГПР като основен критерий, ориентиращ потребителя в икономическата
тежест от сключената сделка. От една страна, неустойката е включена като
падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга – същата е
предвидена в размер, който не съответства на вредите от неизпълнението и по
19
този начин заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР,
което обуславя нищожност на договорната клауза. Налице е и противоречие с
добрите нрави и добрите търговски практики, тъй като представлява уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава
последния при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка /чл. 143, т. 5 ЗЗП/. Такава
разпоредба е в пряко противоречие и с добрите нрави, поради което е
нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК при изчисляване на ГПР
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, но
посочената законова разпоредба визира неизпълнение на основно
задължение на потребителя по договора, а именно да върне
предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения. Да се
приеме обратното би означавало да се допусне възможност за заобикаляне на
императивни законови разпоредби чрез предвиждане в договорите на разходи
за неизпълнение на задължения - различни от това за връщане на кредита,
които разходи да не се включват в ГПР. При сключването на процесния
договор е налице именно такава хипотеза – уговорено е задължение за
потребителя да даде обезпечение, при неизпълнението на което дължи
неустойка, която като дължим се от него разход не е взета предвид при
определяне на ГПР, в резултат на което последният е различен от посочените в
договорите и не отговаря на изискванията на чл. 19, ал. 1 ЗПК, като е
нарушена и императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК /така изцяло решение
№ 448/02.04.2024 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 3204/2023 г.,
решение № 553/03.05.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
684/2022 г., решение № 249/28.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3313/2021 г., решение № 32/19.01.2022 г. на Благоевградски
окръжен съд по в.гр.д. № 688/2021 г. решение № 21/07.01.2022 г. на
Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 2692/2021 г./. Също решение №
415/31.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. № 226/2022 г.,
решение № 341/17.03.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
24/2022 г., в които се сочи, че действително, съгласно чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК в
20
ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение
на задълженията си по договора за кредит, но в случая предвидената
неустойка в договора за заем няма характер на неустоечно съглашение, тъй
като не се характеризира с присъщите за неустойката обезщетителна,
обезпечителна и санкционна функции. Неустойката е предвидена за
неизпълнение на задължението на заемополучателя да осигури обезпечение
на отговорността си към кредитора за заплащане на главното задължение по
установения в договора ред. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем.
Непредставянето на обезпечението не води до претърпяването на вреди за
кредитора, който, съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК, следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя преди сключване на договора
за кредит и да прецени дали да му предостави кредит без обезпечение. В
случая уговорената в процесния договор неустойка за непредоставяне на
гаранция няма обезпечителна, обезщетителна или санкционна функция, а
целта на същата е да се предвиди допълнително възнаграждение за кредитора
за предоставянето на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено
в противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Неустойката, с
оглед условията на които следва да отговаря обезпечението и срока за
предоставянето му, е уговорена по начин, че да бъде максимално затруднено
изпълнението на задължението. Това е уговорена глобална сума в договора, с
начин на разсрочено плащане, аналогично на погасителните вноски по
договора, предварително заложена като разход в договора. Следователно тези
разходи се явяват добавък към погасителните вноски по кредита. Ето защо,
доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката
функции за обезпечение изпълнение на задължението и обезщетение на
вредите от неизпълнение на последното, то се явява скрита печалба за
кредитора. По делото е безспорно, че сумите за неустойките по двата договора
не са били включени в ГПР – така както договори за заем /вж. чл. 3, т. 3, ал. 6/,
така и изрично отговор на искова молба.
В обобщение – след като съобрази цитираната съдебна практика, която
изцяло споделя, настоящият съд намира, че в конкретния случай дейността по
предоставяне на потребителски кредити, осъществявана от жалбоподателя по
21
занятие, представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 7 ТЗ,
поради което следва да се приеме, че тази дейност се извършва с
непосредствената икономическа цел – реализиране на търговска печалба и в
този смисъл сключването на договор за потребителски кредит, в който
възможността за печалба е изключена или силно занижена, не би било изгодно
за кредитодателя и съответно такъв договор не би бил сключен. Това означава,
че обявяването за нищожна на клаузата за неустойка, която всъщност
представлява най-голямата скрита печалба за търговеца, ще повлече
нищожност на целия договор. В същото време значителното оскъпяване на
кредита, скрито под включената договорна клауза за неустойка /без тя да има
функциите на такава/ и укриването на тази информация от
кредитополучателя, представлява пряко противоречие с добрите нрави и
добрите търговски практики, поради което и на това основание така
сключените договори се явяват изцяло нищожни. В частност общото
задължение на ищеца е съответно на вписаните в погасителния план –
неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които се включват
и задължението за неустойка по чл. 8 вр. чл. 6 от договорите. Месечният
размер на вноската е определен като сбор от части от главница и договорна
лихва, както и горница ежемесечно дължима неустойка. Тази неустойка за
непредставяне на обезпечение в определения срок обаче не е отразена като
разход при формирането на оповестения ГПР, въпреки че е включена в общия
дълг и месечните вноски. Този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При това положение и въз
основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита,
че макар формално процесните договори да покриват изискуеми реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредитите и общата
сума, дължима от потребителя, т.е. настоящият съд приема, че нормата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която възпроизвежда текста на чл. 10/2/ на Директива
2008/48/ЕО е нарушена поради некоректност на данните, които са посочени, а
не поради непосочени допълнителни данни, величини, допускания и
обстоятелства, каквито не са изрично разписани в нормата /така определение
№ 527/09.06.2022 г. на ВКС по гр.д. № 151/2022 г., III г.о./. Настоящият съд
констатира, че в нарушение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, в
съдържанието на договорите за кредит относно ГПР, не са посочени, и взетите
22
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите, по определения в приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК начин.
Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно
приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. В процесния случай в договорите е посочен само
ГПР без да се посочва как е формиран и какво точно се включва в него, т. е
какви компоненти включва. В тази връзка, според настоящия съдебен състав,
въпросната неустойка не попада в посочените изключения, поради което е
следвало да бъде включена в ГПР, посочен в договорите. На практика, касае
се за реален ГПР по договорите различен от посочения от кредитора /така
изцяло решение № 369/14.12.2022 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.т.д. № 457/2022 г., решение № 260205/19.05.2021 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021 г./. При това положение и въз основа на
съвкупната преценка на всяка от уговорките настоящият съд счита, че макар
формално процесните договори да покриват изискуеми реквизити по чл. 11,
ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание
по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на
потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите
по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи
да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите,
вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че
изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е
оповестил действителен ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил
изискванията на закона и не може да се ползва от уговорената сделка /така и
решение № 24/10.01.2022 г. на Софийски градски съд по в.гр.д. №
7108/2021 г. решение № 181/16.02.2022 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 3230/2021 г./. Освен това съгласно практиката на Съда на ЕС по
тълкуване на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити, която е транспонирана в българското право посредством Закона за
потребителския кредит /Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело С377/14/,
23
общият размер на кредита включва всички предоставени на разположение на
потребителя суми и поради това не включва тези, които заемодателят използва
за покриване на свързаните със съответния кредит разходи и които на
практика не се изплащат на потребителя. В настоящия случай в договорите за
кредит в противоречие с изискванията на директивата и ЗПК е посочен общ
размер на кредита, невключващ неустойката, което е оказало влияние върху
точното изчисление на ГПР по кредита. Налага се изводът, че в договора за
кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което
следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по
смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Не на последно място следва да се посочи, че по отправено
преюдициално запитване, по тълкуване на българското законодателство, е
постановено решение от 21.03.2024 г. на СЕС по дело С- 714/22, с което е
прието, че член 3, буква ж/ от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор
за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по
смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на
посочения член 3, буква и/, когато закупуването на посочените услуги се
оказва задължително за получаването на съответния кредит или те
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит. Прието е, че член 10, параграф 2, буква ж/ и член 23 от
Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж/ от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Ще се посочи още, че в
решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно
24
цената, посочена в член 6, параграф 1, буква „г“/ от Директива 2005/29. След
като посочването на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случаи не би взел,
тази невярна информация трябва да се окачестви като „заблуждаваща“
търговска практика на основание член 6, параграф 1 от тази директива.
В случая при тълкуване на Закона за потребителския кредит в светлината
на цитираната Директива, при сключване на договорите е допуснато соченото
от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно минималното
необходимо съдържание, доколкото не е налице яснота от съответните
компоненти на задължението, как последното е формирано, какъв е размерът
на общото задължение и разход по кредита, след включване към тях и на
задължението за заплащане на неустойка.
Предвид горното посоченият в договорите годишен процент на
разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19,
ал.1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в
договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат
на което потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му
цена, което следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска
практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Според
настоящия състав на съда посочването в договорите за кредит на годишен
процент на разходите, различен от действителния такъв, противоречи на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което следва да се приеме, че
договорите за кредит не съдържат посочване на годишния процент на
разходите по кредита и не отговарят на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
което съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК води до неговата
недействителност /така определение № 50685/30.09.2022 г. на ВКС по гр. д.
№ 578/2022 г., III г.о., решение № 523/17.04.2024 г. на Пловдивски окръжен
съд по в.гр.д. № 449/2024 г./.
2/ Нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК – както се изясни неустойката
следва да е включена в ГПР, тъй като това е възнаграждение по самия договор
за заем – чл. 19, ал. 1 ЗПК. В случая това не е сторено и по този начин,
заобикаляйки закона, се постига ГПР, по-голям от петкратния размер на
законната лихва. В договорите трябва да се посочи размера на лихвения
процент, като в конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и
25
неустойката, която е сигурна печалба за кредитора. Тя затова е уговорена и
като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща разсрочено, заедно с
всяка погасителна вноска. След като това е така, налага се извод, че
договорите за кредит противоречат на част от императивните постановки на
ЗПК. В случая следва да се приложи чл. 21, ал. 1 ЗПК, който гласи, че всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Нарушен е чл. 11, ал. 1, т.
9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен процент. Доколкото
лихвата е част от ГПР, е следвало да се посочи и друг размер на ГПР,
различен от този в договора. Това не е сторено, поради което е нарушена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Посочените в договорите за кредит по-ниски
стойности, представляват невярна информация и следва да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г,
ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно
спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора. ГПР не се уговаря между страните. Той
представлява стойност, която се изчислява съгласно изискванията на
Приложение 1 от ЗПК, въз основа на уговорените плащания. Посочването на
стойност по-малка от действителната съставлява нарушение на законовата
разпоредба. Не е ясно по какъв начин е формиран ГПР, неясни са елементите,
които включва /така изцяло решение № 143/27.04.2023 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 50/2023 г./. Обстоятелството, че длъжникът се бил
запознал със Стандартния европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити не променя направените изводи по
делото, защото този формуляр съдържа само общи принципни положения.
Предвид гореизложеното и съгласно съдебната практика обективирана
напр. в решение № 2/22.04.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1153/2019 г., IV г.о.,
решение № 199/12.07.2016 г. на ВКС по гр.д. № 583/2016 г., IV г.о., решение
№ 198/10.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5252/2014 г., IV г.о. и др., съобразно
която исковете за прогласяване на нищожност се разглеждат при условията на
евентуалност, в поредността, произтичаща от естеството на въведеното
основание – от най-тежкото към най-лекото, при извода за нищожност на
процесните клаузи от договора за паричен заем поради противоречие със
закона, съдът не дължи произнасяне по останалите, поддържани от ищцата
26
основания. По предявените евентуални искове следва да се посочи, че
доколкото бе признато, че процесният договор за потребителски кредит е
изцяло нищожен, то не е настъпило вътрешнопроцесуалното условие за
произнасяне по предявените евентуални искове, с които се претендира да бъде
прогласена недействителността на клаузите за договорна лихва, таса за
разглеждане на кредита и неустойка при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение.
В обобщение - в резултат на неточното посочване на прилагания ГПР,
вместо и по двата договора за кредит потребителят е въведен в заблуждение
относно действителната цена на кредита, което съставлява нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО. Договорът за кредит реално не съдържа посочване на
ГПР, поради което не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК,
поради което и съгл. чл.22 от ЗПК се явява недействителен /така също
определение № 50685/30.09.2022 г., на ВКС по гр.д. № 578/2022 г., III г.о.
решение № 730/31.05.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по в.гр.д. №
1067/2023 г., решение № 799/14.06.2023 г. на Пловдивски окръжен съд по
в.гр.д. № 1065/2023 г./. В решение № 1029/11.07.2023 г. на Пловдивски
окръжен съд по в.гр.д. № 1130/2023 г. се сочи още, че некоректният ГПР
води до завишаване на общия размер на кредита /чл. 11, т. 7/ и лихвения
процент по кредита /чл. 11, т. 9/.
Договорите за потребителски кредит към момента на подписването от
страна на кредитополучателят са нямали задължителното си съдържание по
чл. 11 от Закона за потребителския кредит, тъй като не са съдържали
основните договорки. Ето защо договорите за потребителски кредит са
недействителни на основание чл. 26 ЗЗД, във вр. чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което предявените установителни искове са
основателни. С оглед горните констатации, настоящият съд намира, че на
основание чл. 22 ЗПК, процесните два договора са недействителни, защото
при сключването им не са спазени горепосочените императивни изисквания
на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 ЗПК /чл. 22 ЗПК/ - така изцяло актуалната практика на
Старозагорски окръжен съд напр. решение № 41/26.07.2021 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г., решение №
260205/19.05.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1038/2021
г./.
27
2/ По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ за заплащане на сумата
от 349,56 лв. по договор за паричен заем № .../27.02.2024 г. към искане № ...,
надплатена във връзка с договора:
Тъй като съгласно чл. 22 ЗПК процесните договори за потребителски
кредит се явяват недействителни на основание чл. 23 ЗПК ищецът дължи
връщане само на чистата стойност на кредитите в размер до размера на
усвоената главница. Следователно, в настоящия случай, ищецът дължи на
ответника само главниците по договорите. Но за да се определи тя, следва
всички плащания, извършени от потребителя за погасяване на задължения по
договора за кредит, да се вземат предвид в случая като погашения на
дължимата главница, след като останалите задължения по договора не са
дължими, поради недействителност на същия /така напр. решение №
41/26.07.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1128/2021 г.,
решение № 77/22.10.2021 г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. №
1251/2021 г./. Разбирането на Старозагорски окръжен съд обективирано в
посоченото съдебно решение е, че в хипотезата на чл. 22, във вр. с чл. 23 ЗПК
следва да се приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4, пр. 1 ЗЗД, тъй като, в
случая се касае за частичната недействителност, уредена с изрична
императивна норма, която води до извода, че след като е предвидено, че
потребителят връща само главницата, договорът е недействителен само в
частта за лихвите и таксите, но не и в частта за главницата, която продължава
да се дължи.
В случая, установените по делото чрез признанията на страните и
обявеното за безспорно с доклада по делото /вкл. платежно нареждане, л. 6 от
делото/ ищецът е извършил плащания по договор за паричен заем №
.../27.02.2024 г. към искане № ... в размер на общо 749,56 лв., при чиста
стойност на главницата от 400,00 лв., т.е. остават надплатени 349,56 лв.,
Следователно осъдителният иск е основателен за сумата от 349,56 лв.
представляваща разлика между заплатеното /749,56 лв./ и чистата главница
/400,00 лв./, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба.
По разноските:
Разноски на ищеца – при уважаване на установителния и осъдителния
28
иск, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски има ищеца. Същият е
претендирал присъждането на разноски за адвокатско възнаграждение
определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА вр. чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/2009 г. за възнаграждения за адвокатска работа за процесуално
представителство на ищеца по делото в размер на 480,00 лв. с ДДС /така
списък с разноски, л. 60 от делото/. Настоящият съд определя адвокатското
възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС.
По възражението на ответника за прекомерност относно присъждане на
адвокатското възнаграждение по размер:
Действително е налице задължение на националния съд да откаже да
приложи Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения /поради противоречието й с чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3
ДЕС/ - вж. подробни мотиви в определение № 1001/06.03.2024 г. на ВКС по
ч.гр.д. № 553/2024 г., III г.о., определение № 563/11.03.2024 г. на ВКС по ч.т.д.
№ 188/2024 г., II т.о., определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС по ч.т.д. №
1908/2022 г., I т.о. свеждащи се до следното - с решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна
организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално
определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101,
параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между
частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че
подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите,
което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като
такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде
обосновано с преследването на „легитимни цели“. Това води до абсолютна
нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между
договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като
нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи
последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в
споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да
се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от
всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на
конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за
29
прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната
нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Националният съд е длъжен да откаже да приложи тази правна уредба, вкл.
когато страната не е подписала договор за адвокатски услуги, в който по
съгласие на страните се определя адвокатско възнаграждение, каквато е
хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. С оглед задължителния характер на даденото
от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба №
1/09.01.2004 г. минималните размери на адвокатските възнаграждение не са
задължителни при определяне на размера на хонорара за правна услуга, вкл. в
хипотеза на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при заварени правоотношения между клиент и
адвокат, поради тяхната нищожност, като нарушаващи забраната на чл. 101,
пар. 1 ДФЕС.
Съобразявайки горепосочените съдебни актове на Върховния
касационен съд, установените в чл. 78, ал. 5 ГПК критерии и най-вече
практиката на Старозагорски окръжен съд обективирана в определение №
121/08.01.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 10/2025 г.,
определение № 983/15.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
512/2024 г., определение № 940/04.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по
в.ч.гр.д. № 512/2024 г., определение № 138/29.01.2025 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.ч.гр.д. № 760/2024 г., определение № 136/29.01.2025 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 17/2025 г., определение №
1077/04.11.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 592/2024 г.,
30
определение № 1069/31.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д.
№ 591/2024 г., определение № 1244/10.12.2024 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.ч.гр.д. № 711/2024 г., определение № 1253/11.12.2024 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 708/2024 г., определение №
1025/23.10.2024 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. № 544/2024 г.,
определение № 261/25.02.2025 г. на Старозагорски окръжен съд по в.ч.гр.д. №
122/2025 г., /с които е присъждано възнаграждение поне в размер на 480,00 лв.
с ДДС, но не по-ниско/ определи размер на адвокатското възнаграждение от
480,00 лв. с ДДС.
В допълнение на изложеното от Старозагорски окръжен съд ще се
посочи, че не следва да се присъжда адвокатско възнаграждение под
определения по-горе размер от 480,00 лв. с ДДС както желае ответника тъй
като преценката е конкретна, като в настоящия случай са налице най-малко
четири причини за определяне на адвокатското възнаграждение в посочения
размер – 1/ самият ответник е подал отговор на исковата молба, а в
впоследствие сочи, че е налице ниска сложност на делото, вкл. съдебното
решени е 25 стр., 2/ самият ответник сам сочи, че е напълно наясно със
съдебната практика дела с предмет договори за потребителски кредити със
същите параметри, по които е страна и въпреки това не признава иска, а
подава отговор на исковата молба в значителен обем, като впоследствие
твърди, че делото не се отличавало с фактическа и правна сложност, 3/ трудът
положен от адвоката не се състои единствено в подаване на искова молба, а е
налице и явяване в о.с.з. и извършено изменение на осъдителния иск и 4/
налице да два предявени иска касаещи два различни договора за кредит.
Освен това ответникът дължи да възстанови на ищеца и сумата за
внесената държавна такса в размер на 60,00 лв.
Така мотивиран и на основание чл. 235, ал. 1 ГПК, Старозагорски
районен съд,
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по иска правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр.
чл. 6, ал. 1 ЗПФУР вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 22 ЗПК /установителен иск за
31
нищожност/ за прогласяване недействителността на договор за паричен заем
№ .../01.07.2024 г. към искане № ... като нарушаващ разпоредбите на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК недействителността на договор за паричен
заем № .../01.07.2024 г. към искане № ... сключен между А. М. К., ЕГН:
********** и постоянен адрес: гр. Стара Загора, ... и „Креди Йес“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“
№ 12.
ОСЪЖДА по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД
/осъдителен иск за връщане на дадено без основание/ „Креди Йес“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“
№ 12 да заплати на А. М. К., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. Стара
Загора, ... сума в общ размер на 349,56 лв. /триста четиридесет и девет лева и
петдесет и шест стотинки/ представляваща сбор от заплатени/надплатени без
основание суми по договор за паричен заем № .../27.02.2024 г. към искане №
....
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „Креди Йес“ ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“
№ 12 да заплати на А. М. К., ЕГН: ********** и постоянен адрес: гр. Стара
Загора, ... сумата от 60,00 лв. /шестдесет лева/ разноски за производството - за
вещо държавна такса.
ОСЪЖДА „Креди Йес“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. Хасково, ул. „Лозарска“ № 12 да заплати на основание чл. 38,
ал. 1, т. 2 от ЗАдв на Еднолично адвокатско дружество „М.“, ЕИК: *********
и адрес: гр. Стара Загора, ул. „А.андър Батенберг“ № 28, ет. 5, офис 42, чрез
управителя М. М. адвокатско възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС
/четиристотин и осемдесет лева с ДДС/ за процесуално представителство на
ищеца по делото.
Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Старозагорски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
32
На основание чл. 7, ал. 2 ГПК, на страните да се връчи препис от
решението.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
33