№ 85
гр. Тетевен, 15.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ТЕТЕВЕН, IV - СЪСТАВ ГРАЖДАНСКИ, в
публично заседание на десети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ
при участието на секретаря МАРГАРИТА СВ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от МИЛЕН Р. АНГЕЛОВ Гражданско дело №
2************* по описа за 2*** година
Производството по делото е образувано по повод предявен иск от С. Т. Н. с ЕГН:
********** с постоянен адрес общ. Тетевен, с. Черни Вит, ул. „хххххххххх“ 10, чрез
пълномощника си, Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. М.
срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от
Галин Тодоров с цена на иска 54.15 лева.
Предявен е осъдителен иск за осъждане на ответното дружество за заплати сумата от
54.15 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за потребителски
кредит № ххххххххх, сключен между С. Т. Н. с ЕГН: ********** и „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК *********.
Излага се в исковата молба, че на 01.06.**** г. С. Т. Н. сключила договор за паричен
заем № ххххххххх с „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Страните се договорили за отпуснатия
заем да бъде в размер на 700 лева, видът на вноската е месечна. Сочи се, че в чл. 4 от
процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следвало да отговарят на следните условия:
да представят служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение,
нетния размер на трудовото възнаграждение да е в размер на минимум 1 000 лв., да работи
по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи
сключен договор за гарантиране задължението с дружеството.
На следващо място се излага, че на датата на сключване на договора, между „Изи
Aceт Мениджмънт“ АД, ищцата и ответното дружество сключили договор за предоставяне
на поръчителство № ххххххххх, по силата на който „ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД
поело задълженията да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт“ АД задълженията на
ищцата. Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за
изплащане на задълженията на кредитополучателя. Въз основа на сключения договор за
поръчителство, ищцата се е задължила да заплати на гарантиращото дружество сума в
1
размер на 354.84 лева, която била разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по
договора за кредит. Подписвайки договорът за поръчителство, ежемесечната вноска на
ищцата била изменена като било добавено към всяка вноска възнаграждението на гаранта.
Сочи, че с влязло в законна сила Решение постановено по гр.д. № ***/2023 г. по описа
на PC - Тетевен е признато за установено в отношенията между „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД и С. Т. Н. недължимостта на сумата от 354.84 лева представляваща
договорено възнаграждение за гарант по договор за предоставяне на поръчителство №
ххххххххх.
Към датата на депозиране на исковата молба С. Т. Н. била заплатила лихви по
нищожния договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД сума в размер
на 54.15 лева.
Моли съда да осъди на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД ответникът „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Галин
Тодоров да заплати на С. Т. Н. с ЕГН: ********** сума в размер на 54.15 лева,
представляваща недължимо платена сума по нищожен договор за паричен заем №
ххххххххх, сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
исковата молба в съда до окончателното изплащане на вземането.
Претендира присъждане на сторените съдебни разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК не е депозиран отговор на Исковата молба от дружеството
ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********.
От представените по делото писмени доказателства, съдът приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от
54.15 лева представляваща недължимо платена от ищцата по процесния Договор за паричен
заем № ххххххххх, сключен от С. Т. Н. с ЕГН: ********** с „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК *********.
Съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД „Който е получил нещо без основание или с оглед на
неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне“. На връщане в хипотезите
на чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи реално полученото. При иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД ищцовата
страна следва да докаже плащането на претендираната сума, а ответната - основанието за
нейното получаване, респ. задържане, ако твърди наличие на такова основание. Начална
липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо въз основа на нищожен акт,
а в случаите на унищожаемост - когато предаването е станало след прогласяването на
унищожаемостта. Възможно е също предаването да е станало и без наличието на някакво
правоотношение.
Ищецът претендира връщане на суми, за които твърди, че са дадени без правно
основание – нищожен договор за предоставяне на кредит с ответното дружество. При
началната липса на основание още при самото получаване липсва основание за преминаване
на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, каквито са и фактическите
твърдения на ищеца. В случая фактите, подлежащи на установяване, са: даване на нещо от
страна на ищеца, получаване на същото от страна на ответницата, липса на валидно
правоотношение между страните, което да обуславя имущественото разместване.
Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК и въведените от страните твърдения, в
тежест на ищеца е да докаже, че е извършено плащане на процесната сума, чието
възстановяване претендира, получаването й от ответницата, както и обстоятелството, че
същата е недължима – че не е налице валидно правоотношение, което да съдържа
задължения за извършването й и да оправдава имущественото разместване.
Със съдебно Решение № 27 от 05.02.2*** г. по гр. дело № ***/2023 г. по описа на РС –
2
Тетевен, съдебният състав прогласил за нищожен Договор за предоставяне на
поръчителство № ххххххххх от 01.06.**** г., сключен между С. Т. Н., с ЕГН ********** от
с. Черни Вит, общ. Тетевен , ул. „Капитан Войновски“ № 10 и „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Петър Благоев Дамянов на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД във с чл. 22, вр. с чл.10а, вр. с чл. 11 и чл. 19 от ЗПК във вр. с чл. 143 от ЗЗП. С
оглед на което сумата изплатена от ищцата Недялова по повод сключения договор за
предоставяне на поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД съдебният състав на
основание чл. 55 от ЗЗД е постановил същата да бъде изплатена на ищцата като получена
без правно основание.
На следващо място не е спорно между страните, а и се установява по безспорен начин
от писмените доказателства, събрани по делото, че на 01.06.**** г. между ищеца, като
кредитополучател, и ответното дружество, като кредитор, е сключен Договор за
потребителски кредит № ххххххххх при фиксиран лихвен процент 35,00 % и годишен
процент на разходите (ГПР) 41,87 %. В изпълнение на договора, на ищеца е предоставена
сумата от 700 лева, като последният е следвало да върне същата на ответника, заедно с
уговорената лихва или общо сумата в размер на 773,16 лева, на 6 месечни вноски. В чл. 4, от
процесния договор било уговорено, че страните се съгласяват договорът за заем да бъде
обезпечен с гарант - две физически лица, поръчители или банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита. Поръчителите следвало да отговарят на следните условия:
да представи служебна бележка от работодател, за размер на трудовото възнаграждение,
нетния размер па трудовото възнаграждение да е в размер па минимум 1 000 лв., да работи
по безсрочен трудов договор, да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи
сключен договор за гарантиране задължението с дружеството. Съгласно посоченият член от
договора ищцата и „Файненшъл България” ЕООД сключили договор за предоставяне па
гаранция № 4182942, по силата на който „Файненшъл България” ЕООД поело задълженията
да обезпечи пред „Изи Aceт Мениджмънт“ АД задълженията на Н., като същата следвало да
заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 354,84 лева, която сума била
разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор от 01.06.**** г. по своята
правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от
Закона за потребителския кредит, съгласно която Договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за
доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Доколкото длъжникът е
физическо лице, на което по силата на сключения договор от 01.06.**** г. е предоставен
паричен заем, който не е предназначен за извършване на търговска или професионална
дейност, то същият се явява потребител по смисъл на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. С оглед на
изложеното следва да приемем, че длъжникът, в качеството си на кредитополучател в
отношенията, възникнали между него и кредитодателя по силата на сключения Договор за
потребителски заем се ползват от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, който в
частта, касаеща регламентацията на неравноправните клаузи в потребителските договори
въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО НА СЪВЕТА от 5 април 1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя.
3
Съдебният състав приема, че в договора за потребителски кредит е налице клауза,
която води до пълна недействителност на договора между страните – чл. 4, ал. 3 от Договора.
С клаузата на чл. 4, ал. 3 от Договора кредитополучателя се задължава в случай, че не
представи на кредитора гаранция по кредита по чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора в установения
срок и съгласно ОУ, следва да сключи договор за предоставяне на гаранция, с посочен от
дружеството кредитор гарант и единствено на него да заплаща суми по предоставената
гаранция. В този смисъл, за да избегне начисляването на тази сума, предвидена за гаранция,
в размер на 354.84 лева, кредитополучателят е следвало да предостави обезпечение в срок
от три дни с банкова гаранция или поръчители, за които са поставени условия за това -
Поръчителите следвало да отговарят на следните условия: да представи служебна бележка
от работодател, за размер на трудовото възнаграждение, нетния размер па трудовото
възнаграждение да е в размер па минимум 1 000 лв., да работи по безсрочен трудов договор,
да не е поръчител, да има чисто ЦКР или да представи сключен договор за гарантиране
задължението с дружеството, като е предвидено че при непредставянето на обезпеченията
потребителят следва да сключи договор за предоставяне на гаранция, с комисионна по
същия в размер на 354.84 лева, което е предвидено за обезпечение на договора за кредит,
чиято главница е в размер на 700.00 лева.
Съдебният състав, приема, че под изискването за сключване на договор за
предоставяне на гаранция се въвежда за потребителя една скрита неустойка по договора за
кредит, която има за цел единствено да обогати допълнително дружеството кредитор.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 от ЗЗД, неустойката обезпечава изпълнението на
задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да
се доказват. От текста на цитираната разпоредба следва, че неустойката е определена
имуществена ценност, най-често парична сума, която длъжникът се задължава да престира
на своя кредитор в случай на виновно, от негова страна, неизпълнение на поето с договора
задължение. Фактическият състав на неустойката съдържа изрична, валидна неустоечна
клауза, неизпълнение и вина, като тук вината се презюмира оборимо. Неустойката се дължи
в уговорения размер без оглед на конкретните вреди, ако са настъпили такива, т. е. при
неустойката следва да бъде доказан фактът на неизпълнение на задължението.
На следващо място, неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не е
свързано пряко с претърпени вреди /няма данни за ответното дружество да са настъпили
вреди от непредоставянето на обезпечение/ е типичен пример за неустойка, която излиза
извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.
Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по Тълк. Дело № 1/2009 г.,
ОСTK, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка,
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. На
последно място, по посочения начин се заобикаля законът – чл. 33, ал. 1 от ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за скрита неустойка в
полза на ищеца се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на
акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
скрита неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде
събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.
33, ал. 1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е
недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Такава скрита неустойка,
дори и същата да беше валидна, няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 от ЗЗД.
Според тази разпоредба, ако неизпълнението се дължи и на обстоятелства, за които
кредиторът е отговорен, съдът може да намали обезщетението или да освободи длъжника от
отговорност. В настоящият случай кредиторът не е изпълнил задължението си да проведе
проверка на кредитоспособността на ответника съгласно разпоредбата на чл. 16 от ЗПК,
съответно да търси обезпечение на вземането си преди сключването на договора и
4
предаването на заемната сума.
Предвид гореизложеното клаузата на чл. 4 от договора за кредит е нищожна на чл. 26,
ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и не обвързва ищцата по делото. Същата цели само да осигури на
ответника едно допълнително възнаграждение, като същата макар и не директно включена в
текущото задължение за всеки месец до момента на предоставяне на обезпечението, то
същата бива дължана на посочено от кредитира дружество, поради което тя е нищожна и
поради противоречието й с добрите нрави.
В настоящия случай след изследване на съдържанието на договора, съдът намира, че
договорът за кредит е недействителен, поради неспазване на императивните изисквания,
залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Така, в процесния договор са посочени само
абсолютните стойности на лихвения процент по заема и годишен процент на разходите
/ГПР/. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посочения в
договора ГПР от 41.87 %. В този порядък следва да се посочи, че съобразно разпоредите на
ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Т. е., в
посочената величина, бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен
и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще
стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В конкретния случай, в
процесния договор за кредит, яснота досежно посочените обстоятелства липсва. Следва да
се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането
на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе
остават неизвестни и на практика, така се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира,
завишавайки цената на ресурса. Не става ясно, какво се включва в общите разходи за
потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в договора в чл. 4 е уговорено допълнително
възнаграждение за кредитора, което съдът счита за нищожно. По този начин не става ясно
по какъв начин е формиран посоченият ГПР. Ето защо са неясни, както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След
като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е
включено в тях. Също така в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е предвидено, че:
„годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по 5 просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България“. Цитираният законов текст е
насочен към избягване на възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-
слабата страна, а именно потребителя, от страна на търговеца, който има възможност да се
възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя. За да възприеме като
законов критерий ГПР, законодателят е отчел, че размерът на договорената възнаградителна
лихва за предоставяне на средства на потребителя, не винаги е меродавен, защото към него
може да се насложат допълнителни разходи като такси, комисиони, други разноски и те на
практика да увеличат кредитната тежест за кредитополучателя. Ето защо, за да бъде
избегната подобна злоупотреба, законодателят е предвидил като критерий максимален
размер на ГПР, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави
общото оскъпяване на кредита. Посоченото в договора в чл. 11, във вр. чл. 5, ал. 1 от
договора за кредит задължение на кредитополучателя води до увеличение на общия разход
по кредита за потребителя.
Съобразно гореизложеното, сключения между ищецът С. Т. Н. и ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
5
Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 Договор за потребителски кредит
№ ххххххххх от 01.06.**** г. се явява недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и като такъв ищцата дължи единствено чистата сума /главница/ по
договора за кредит, без да дължи лихви и разноски по него.
С оглед всичко изложено, така предявеният иск се явява основателен и като такъв
следва да бъде уважен.
Фактическият състав на предявения е иск с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД
изисква предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на основание, т.е. още
при самото получаване да липсва основание за преминаване на блага от имуществото на
едно лице в имуществото на друго. Поради това предпоставките за уважаване на този иск са
две - получаване на нещо и липса на установено основание, като извършването на
престацията подлежи следва да бъде доказана от ищеца, а съществуването на валидно
основание за нейното получаване от ответната страна. Претендираната сума в размер на
54.15 лева, представляваща недължимо платена сума за лихва, при начална липса на
основание от сключен Договор за потребителски кредит № ххххххххх от 01.06.**** г.,
сключен между С. Т. Н., с ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********,
съдът взема предвид факта, че по установения като нищожен Договор за потребителски
кредит реално изплатената престация за лихви е в общ размер на 54.15 лв., / справка ССЕ от
гр. дело № ***/2023 г. по описа на РС – Тетевен/.
Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД урежда връщане на даденото при
отпадане на основанието. Съгласно задължителната и трайно установена практика,
обективирана в ППВС № 1/1979 г., поради което следва да бъде осъден ответника да заплати
на ищеца сумата в размер на 54.15 лева, представляваща недължимо платена сума за лихва
по признат за нищожен Договор за потребителски кредит № ххххххххх от 01.06.**** г.,
сключен между С. Т. Н., с ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********,
ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба 05.09.2*** г. в съда до
окончателното изплащане на вземането. По делото не са представени доказателства за
изплатено неоснователно получена сума от дружеството ответник, макар че с исковата
молба на основание чл. 127, ал. 4 от ГПК ищецът е указал банкова сметка. Поради това
осъдителният иск следва да бъде уважен в определения размер.
По разноските:
С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, право на
разноски, възниква за ищцата. Ищцата в производството е заплатила сумата от 50 лева,
представляваща Държавна такса.
Отделно от това, в настоящото производство ищцовата страна е представлявана от
адвокат, при условията на безплатна адвокатска помощ на материално затруднени лица, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), видно от представения договор за
правна защита и съдействие. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя от съда. Доколкото по делото са ангажирани
доказателства, че адвокатът е регистриран по Закона за данък върху добавената стойност
(ЗДДС), дължимото възнаграждение, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА, следва да включва и данък
върху добавената стойност (ДДС). При определяне на размера на адвокатското
възнаграждение, което следва да бъде заплатено от ответника, съдът съобрази
задължителния характер на тълкуването на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, дадено с Решение от
25.01.2*** г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални
размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на
задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 от ДФЕС, имащ
директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни
6
последици за тях, като е посочено, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на
конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова
ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с
преследването на „легитимни цели“ и води до нищожност на наредбата, която няма действие
в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица,
като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици.
Въз основа на тези и други съображения, СЕС е постановил, че национална правна
уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение
в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на
такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че
посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.
101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. Ето
защо, настоящият съдебен състав намира, че не са задължителни за съда, определените с
приетата от Висшия адвокатски съвет Наредба № 1 от 09.01.2004 г. минимални размери на
адвокатските възнаграждения. В този смисъл са Определение № 343 от 15.02.2*** г. по т. д.
№ 1990/2023 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 350 от 15.02.2*** г. по ч. т. д. № 75/2*** г.
на II т. о. на ВКС. По настоящото дело, предвид конкретната фактическа и правна сложност
на същото, както и с оглед проведеното едно открито съдебно заседание, без явяване на
адвоката, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА, в полза на адв. Д. М. следва да бъде
определено адв. възнаграждение в размер от 240 лева с ДДС, което е в границите за
съответния вид дейност. Като ориентир за определяне на адвокатското възнаграждение
съдът не следва да взема предвид размерите, определени в Наредба № 1/2004 г. на ВАС за
Възнагражденията за адвокатска работа, тъй като последната е приета от съсловна
организация, което съгласно цитираното решение на СЕС, национална правна уредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Предвид
изложеното при определяне на възнаграждението за извършена адвокатска работа не следва
да се съобразява с Наредба № 1/2004 г. на ВАС. Предвид разпоредбата на чл. 633 от ГПК
решението на Съда на Европейските общности е задължително за всички съдилища и
учреждения в Република България, затова и настоящия съдебен състав се е съобразил с
цитираното решение на СЕС, в подкрепа на което са и Определение № 50015 от 16.02.2***
г., постановено по т.д. № 1908/2023 г., Определение № 211/10.05.2*** г., постановено по
ч.т.д. № 1378/2023 г., Определение № 174/26.04.2021 г., постановено по ч.гр.д. № 560/2021 г.
на ІІІ ГО на ВКС. В този смисъл, при определяне на размера на адвокатско възнаграждение,
осъществено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв. е и последователната практика на
Въззивната инстанция, обективирана в Определение № 324 от 16.05.2*** г. по В.ч.гр. Дело
№ 221/2*** г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 352 от 23.05.2*** г. по В.ч.гр. Дело
№ 254/2*** г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 450 от 24.06.2*** г. по В.ч.гр. Дело
№ 219/2*** г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 416 от 12.06.2*** г. по В.ч.гр. Дело
№ 255/2*** г. по описа на ОС – Ловеч; Решение № 223 от 04.07.2*** г. по В.Гр.Д. №
440/2*** г. по описа на ОС – Ловеч; Определение № 993/27.11.2*** г. по В.Ч.Гр.Дело №
742/2*** г. ОС и др.
Така мотивиран, и на основание чл. 235 ГПК съдът
РЕШИ:
7
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Галин Тодоров, да заплати на С. Т. Н. с ЕГН:
********** с постоянен адрес общ. Тетевен, с. Черни Вит, ул. „хххххххххх“ № 10 сума в
размер на 54.15 лева, представляваща недължимо платена сума за лихва по признат за
нищожен Договор за паричен заем № ххххххххх от 01.06.**** г., сключен между С. Т. Н., с
ЕГН ********** и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, ведно със законната лихва
от датата на депозиране на исковата молба - 05.09.2*** г. в съда до окончателното изплащане
на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Галин Тодоров да заплати на С. Т. Н. с ЕГН:
********** с постоянен адрес общ. Тетевен, с. Черни Вит, ул. „хххххххххх“ 10 сума в
размер на 50 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к.
Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Галин Тодоров
да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, представлявано от адв. М. от САК
сумата от 240 лева с ДДС - възнаграждение за адвокатска помощ и съдействие, оказани на С.
Н. по гр.д. № 881/2*** г. по описа на РС – Тетевен.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд - Ловеч, в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните по делото, заедно със
съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Тетевен: _______________________
8