Р Е Ш Е Н И Е
№ 106
гр. Перник, 14.05.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Административен съд-Перник, в
публично съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
Съдия: Слава Г.
При
секретаря Н. С., като разгледа административно дело № 164/2021 г. по описа на
съда, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 118 от КСО във вр. с чл. 145 и сл. от АПК.
Образувано
е по жалба на Д.К. *** срещу Решение № КПК-12 от 19.02.2021г. на Директора на
ТП-Перник на НОИ, с което отхвърлена жалба и по същество е потвърдено
Разпореждане № 131-00-2766-3 от 23.12.2020г. на ръководителя на осигуряването
за безработица при ТП-П. на НОИ. С последното е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.
В жалбата са наведени основания за
незаконосъобразност на оспорения акт поради нарушение на материалния закон и
допуснати съществени процесуални нарушения. Акцентира, че Република България е
държава на пребиваване поради което и ответника по жалбата е компетентния
орган, който следва да отпусне исканото обезщетение. Претендира се отмяна на
акта, връщане на преписката за ново произнасяне и присъждане на направените
разноски.
В съдебно
заседание жалбоподателят чрез адв. Н.Л.,*** поддържа
жалбата. Пледира същата да се уважи и да се отмени оспорвания акт. Иска
присъждане на разноски, за което представял списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
Ответникът
по жалбата-Директор на ТП-Перник към НОИ чрез процесуалния си представител юк. Й.С. оспорва жалбата като неоснователна. Пледира същата
да се отхвърли. Претендира присъждане на разноски и прави възражение за
прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение. В
указания срок депозира писмени бележки.
След като
съобрази събраните по делото доказателства, становищата на страните и релевираните от тях доводи и след като извърши служебна
проверка по чл. 168, ал.
1 АПК вр. с чл. 146 АПК,
административният съд приема за установено следното:
Д.К. е
депозирал заявление вх. № 131-00-2766 от 09.09.2020г.,
с което е поискал да му се отпусне парично обезщетение за безработица. В заявлението е посочено, че е
прекратено правоотношението му с осигурител в г.***, където е упражнявал трудова
дейност. Представил е и декларация относно определяне на пребиваване във връзка
с прилагане на чл. 65 /2/ от Регламент /ЕО/ № 883/2004г., в която е
посочил като последен период на заетост
периода от 04.09.2018г. до 04.09.2020г. в г.***, където е работил като наето
лице. Също така е декларирал, че няма съпруга и деца, както и че не притежава
собствено жилище в България. Посочил е, че преобладаващата част от социалните
му контакти са в България и възнамерява да се установи (установен е) трайно в България.
С
разпореждане № 131-00-2766-1 от 06.10.2020г. ръководителя на осигуряването за
безработица при ТП-П. на НОИ на
основание чл. 54г, ал. 4 от КСО производството по отпускане на парично
обезщетение за безработица на жалбоподателя е спряно. Посочено е, че е
отправено искане до г.*** за определяне на пребиваването със СЕД Н006.
С разпореждане № 131-00-2766-2 от 23.12.2020г.
ръководителят на осигуряването за безработица на основание чл. 55 от АПК е
възобновил производството по заявлението на жалбоподателя за отпускане на ПОБ
въз основа на получен СЕД Н001 от компетентна институция в г.***.
С
разпореждане № 131-00-2766-3 от 23.12.2020г. ръководителят на осигуряването за
безработица е отказал отпускане на
парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО като е посочил, че
съгласно разпоредбите на Регламент
/ЕО/883/2004 НОИ не е компетентна да предостави парично обезщетение за
безработица по българското законодателство. Позовал се е на получен структуриран
електронен документ (СЕД) Н006, издаден от компетентната институция на г.***, в
който се сочи, че за периода от
29.08.2018г. до 16.08.2020г. лицето е пребивавало в г.***.
Д.К. е
оспорил разпореждането пред Директора на
ТП-П. на НОИ. С решение № КПК-12 от 19.02.2021г. по-горестоящия
орган е отхвърлил жалбата като неоснователна. Възприел е изцяло мотивите в
разпореждането и се е позовал на чл. 11 /1/и /2/ от Регламент
№987/2009 и чл. 65 от/2/ от Регламент № 883/2004г. във връзка с понятието
“пребиваване” и с данните получени от германската институция.
Решението
е връчено на К. на 01.03.2021г., видно от приложеното по преписката известие за
доставяне и на 12.03.2021г. същият е депозирал
жалба чрез административния орган до настоящия съд.
В хода на
съдебното производство по искане на защитата на жалбоподателя се допусна
събиране на гласни доказателства. Като свидетел по делото се разпита М.Б.З.,
баба на жалбоподателя. От показанията й
се установява, че внукът й е отишъл в г.*** да работи. Работил като общ
работник. Преди това работил в Р.***, а сега е в Ч.***, за да търси работа. Има
приятелка от М. и там си живеят. Сочи, че в г.*** не е създал контакти и среда,
и към настоящия момент няма никаква връзка с г.***.
Така възприетата фактическа обстановка се възприема от документите в
административната преписка приети като годни доказателства по делото, както и
от събраните гласни доказателства. Въз
основа на нея съдът намира следното:
При така установените факти
настоящият съдебен състав на Административен съд – Перник, като извърши по реда
на чл. 168, ал.
1 от АПК цялостна проверка за законосъобразност на оспорения
индивидуален административен акт на всички основания по чл. 146 от АПК, достигна до следните правни изводи:
По допустимостта:
Жалбата е процесуално допустима.
Подадена е в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК и от страна, която е засегната от
акта. Оспорва се индивидуален административен акт подлежащ на съдебен контрол.
Поради това същата е процесуално допустима и се дължи разглеждането й по
същество.
По правото
Предмет на съдебен контрол в
настоящото производство съгласно чл. 118, ал. 1 от КСО е решението на
Ръководителя на ТП-П. към НОИ. Оспореният административен акт е издаден от
компетентен орган. При издаването му е спазена предвидената в закона форма,
съобразно изискванията на чл. 59, ал. 2 от АПК. При издаването му са спазени административнопроизводствените правила. Процесното разпореждане № 131-00-2766-3 от 23.12.2020г. на ръководителят
на осигуряването за безработица е издадено въз основа на подадено
заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, като е прието, че
НОИ не е компетентна институция, която да го отпусне. Съдържа информация за реда, срока
и органа, пред който подлежи на обжалване. Датирано и подписано е. Обжалвано е по
административен ред и в резултат на проведено производство по чл. 117, ал. 2, т. 2, б. „б“ от КСО е постановено и оспореното решение. В него са
посочени последователно извършените действия, изложени са фактически и правни изводи. Формулиран е ясен
диспозитив. Съдържа информация за реда, срока и
органа, пред който подлежи на обжалване. Датирано и подписано е. От
обстоятелствената част недвусмислено се изяснява, че контролиращият
административен орган споделя извода на издателя на административния акт за
наличие на основания за постановяване на отказ на отпускане на парично
обезщетение. В производството по
административен контрол за законосъобразност не са допуснати съществени
нарушения на административно-производствените правила, представляващи основание
за отмяната му. Въз основа на изложеното не се откриват отменителни
основания по чл. 146, т. 1, т. 2 и т. 3 от АПК.
Настоящия
състав намира, че страните не спорят по фактите, а спорът е от правен характер
и се свежда до определяне на това - коя е компетентната държава по изплащането
на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на
жалбоподателя е била на територията на г.***.
Република
България е държава-членка на ЕС и е длъжна да прилага европейските правила за
координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза.
Това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички
национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането
на националните закони. Към настоящият момент тези общи правила и принципи се
съдържат в Регламент /ЕО/ № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от
29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от
01.05.2010 г., както и в Регламент /ЕО/ № 987/2009г. на Европейския парламент и
на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на
Регламент /ЕО/ № 883/2004г.
Обезщетенията
за безработица са обхванати от Регламент
/ЕО/ № 883/2004г., видно от чл. 3,
параграф 1, б. "з", а жалбоподателя е гражданин на Република
България, поради което същият е лице, спрямо, което намира приложение регламента.
Механизмът
на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент
(ЕО) № 883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се
основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство;
равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или
пребиваване и износ на обезщетения. В чл. 11, § 1 регламентът определя, че
лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на
една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия
регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно
и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл. 11, § 3. В
буква "а" от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто е бил настоящият
жалбоподател, и това правило гласи, че спрямо лице, осъществяващо дейност като
наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага
законодателството на тази държава членка. Специални правила, представляващи
изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като
компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица,
са регламентирани в чл. 65 от Регламент /ЕО/ № 883/2004.
Съгласно
чл. 65, § 2 напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга
член 64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави
на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то
последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице.
Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата
държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по
заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било
подчинено.
От своя
страна чл. 65, § 5 Регламент /ЕО/ № 883/2004 предвижда, че: a) Безработното
лице по първото и второто изречение на параграф 2 получава обезщетения в
съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако
спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му
дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се
предоставят от институцията по пребиваване. б) Въпреки това, работник, без да е
пограничен работник, на когото са били отпускани обезщетения за сметка на
компетентната институция на държавата-членка, на чието законодателство е бил
подчинен при завръщането си в държавата-членка по пребиваване първо получава
обезщетения в съответствие с член 64, като получаването на обезщетения в
съответствие с буква а) се спира за периода през който той получава обезщетения
съгласно законодателството, на което последно е бил подчинен.
По силата
на чл. 64, § 1 от регламента напълно безработно лице, което
отговаря на изискванията на законодателството на компетентната държава-членка
за получаване на обезщетения, и което отиде в друга държава-членка, за да търси
работа там, запазва правото си на парични обезщетения за безработица при
следните условия и в следните граници: а) преди своето заминаване безработното
лице да е било регистрирано като търсещо работа и да е било на разположение на
службите по заетостта на компетентната държава в продължение най-малко на
четири седмици, след като е станало безработно. Компетентните служби или
институции обаче могат да дадат разрешение за заминаването му преди да е
изтекъл такъв срок; б) безработното лице трябва да се регистрира като търсещо
работа в службите по заетостта на държавата-членка, в която е отишло, да е
обект на процедурата за контрол, установена там и да спазва условията,
установени от законодателството на тази държава-членка. Това условие се смята
изпълнено за периода преди регистрацията, ако заинтересованото лице се е
регистрирало в седемдневен срок от датата, когато е престанало да бъде на
разположение на службите по заетостта на държавата, която е напуснало.
Компетентните служби или институции могат да удължат този срок в изключителни
случаи; в) правото на обезщетения се запазва за срок от три месеца от датата,
на която лицето е престанало да бъде на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, която е напуснало, при положение, че общата продължителност
на обезщетенията не надхвърля общата продължителност на срока на обезщетенията,
на които лицето е имало право съгласно законодателството на тази
държава-членка; Компетентните служби или институции могат да удължат
тримесечния срок до максимум шест месеца; г) обезщетенията се отпускат от
компетентната институция съгласно прилаганото от нея законодателство и за нейна
сметка.
Във
връзка с приложението на горецитираните норми от съществено
значение се явява определянето на две понятия – компетентна държава-членка и
държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие това по принцип е
държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице. В конкретния
случай това е г.***. За определяне на държавата по пребиваване е необходимо на
първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Определение на
това понятие е дадено в чл. 1, б. “й” от Регламент /ЕО/ № 883/2004. Пребиваване
е това място (на обичайно пребиваване на лицето) което се определя, съгласно чл. 11, § 1
от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед
центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на
наличната информация относно релевантните факти - продължителността и
непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки,
семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и
доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и
продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се
упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.
Съгласно
разпоредбата на чл. 11, § 2
от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на
действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на
лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено
причините за преместването на лицето. То се свързва с центъра на интересите му
и въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните
факти. В чл. 11, § 1
от Регламент № 987/2009 е въведено само примерно изброяване, което
не е изчерпателно и зависи от конкретните фактически установявания, свързани с
определяне на действителното място на пребиваване на лицето. В член 1, букви
й) и к) от
Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между
"пребиваване" и "престой". В изготвения съвместно с
държавите членки наръчник се изясняват понятията "обичайно
пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези
определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент
(ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент
(ЕО) № 465/2012), са въведени, за да се установи коя държава членка
е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на
граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. Съдът намира, че
разпоредбата урежда критериите, въз основа на които следва да се определи
пребиваването на всяко едно лице и които следва да се приложат от всяка
държава-членка по принцип при определяне на обичайното пребиваване на лицето.
Целта на разпоредбата е уеднаквяването на критериите, въз основа на които
държавите-членки по еднакъв начин да определят мястото на обичайно пребиваване
на едно лице. Видно от съдържанието на оспорваното решение на директора на
ТП-Перник на НОИ, ответникът е аргументирал тезата си, че България не е
държавата на пребиваване на жалбоподателя именно разглеждайки критериите по
цитираната разпоредба.
В случая
компетентната институция на България-ТП-Перник на НОИ се позовава на отразеното в СЕД Н006 от
германската компетентна институция, в което е потвърден период на пребиваване в
г.***. Този запис във формуляра, не може дори да се приеме, че означава “държава
по пребиваване”. Липсва каквото и да е друго попълване и вписване на данни в
СЕД Н006 за адрес на лицето, за положението му
за естеството на упражняваната дейност, семейното положение, източници
на доходи, жилищно положение и др.. Въз основа на това се приема, че
германската институция не е извършила преценка за мястото на обичайно
пребиваване на жалбоподателя, съобразно правилата на чл. 11, § 1
от Регламент (ЕО) № 987/2009.
В периода
на заетост в г.*** оспорващият действително не е бил на територията на
Република България, но това пребиваване е било обусловено от съществуването на
трудово правоотношение, респ. не покрива критериите, въз основа на които се
обосновава извод за "обичайно пребиваване". Заетостта в г.*** е
прекратена, а жалбоподателя се е завърнал в България веднага след прекратяване
на трудовата дейност. От удостоверение Потвърждение за отписване е видно, че
жалбоподателят се е изнесъл на 16.08.2020г. от жилище, находящо
се на ул. “***”6, ****. Съответно на
09.09.2020г. се е регистрирал в Агенция по заетостта.
Следователно, от наличието на регистриран в чуждата държава адрес не може да се
прави извод, че същият е пребивавал там трайно по смисъла на коментираните
регламенти. От доказателствата по делото е видно единствено, че постоянният и
настоящ адрес ***. Поради това не става ясно, защо е прието, че посоченият
адрес, на който е живял жалбоподателят в г.*** определя мястото на
пребиваването му, а не постоянният му адрес в България. Ответникът сам сочи, че
според практиката на Съда на ЕС наличието на адресни регистрации в две или
повече държави членки не може да служи за ефективен критерий за определяне на
държавата на обичайното пребиваване и независимо от това приема, че адресът в г.***
определя неговото постоянно пребиваване в тази държава, а наличието на
постоянен адрес в България е без правно значение за случая.
Видно от
доказателствата по делото адресът му в г.*** е
свързан с периода на полагане на трудовата му дейност. След прекратяване
на дейността и по повод завръщането си в България той е прекратил наемното
правоотношение за жилището, което е ползвал в Г.*** и го е освободил.
Следователно, от наличието на регистриран в чуждата държава адрес не може да се
прави извод, че същият е пребивавал там трайно по смисъла на коментираните
регламенти. Очевидно е, а и не се спори от страните, че жалбоподателя е
упражнявал трудова дейност като наето лице в г.*** за процесния
период и извършването на тази дейност безспорно е налагало той да живее в тази
държава. Понятията "местоживеене" и "пребиваване" по
смисъла на Регламент
(ЕО) № 883/2004 обаче не са идентични и местоживеенето, като вече се
посочи не предопределя пребиваването, а е само един от критериите, въз основа
на които то се определя.
Съобразно
цитирания по-горе наръчник различните критерии, определени от Съда на
Европейския съюз и съдържащи се в член 11,
параграф 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, невинаги имат еднаква
тежест и значимост, но — от друга страна — между тях няма установена йерархия.
Няма бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ.
Всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си
характеристики и въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и
обстоятелства. Това означава, че нито продължителността на пребиваване в една
държава-членка, нито наличието на адресна регистрация в нея могат сами по себе
си да определят еднозначно мястото на обичайно пребиваването на едно лице. Във
всички случаи е необходимо да бъдат изследвани всички относими
за случая критерии и едва след цялостния им анализ да се определи държавата на
пребиваване на лицето.
В случая
от доказателствата по делото се приема, че
полаганият в г.*** труд е въз
основа на трудово правоотношение, в което като причина за прекратяване на
заетостта на жалбоподателя е посочено изтичане на срока на договора.
Действително,
в съображение 9 от Решение № U2 от 12 юни 2009 година относно обхвата на член 65,
параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и
на Съвета по отношение на правата на обезщетения за безработица на напълно
безработни лица, които не са погранични работници и които по време на
последната си дейност като заети или самостоятелно заети лица са пребивавали на
територията на държава-членка, различна от компетентната държава-членка, се
посочва следното: "Въпреки че понастоящем това е приемливо за пограничните
работници и някои други категории работници, които също запазват близки
отношения с държавата си на произход, то не би било приемливо, ако поради
твърде широко тълкуване на понятието "пребиваване" се наложи
приложното поле на член 65 от
Регламент (ЕО) № 883/2004 да бъде разширено до всички лица, които
осъществяват определена относително стабилна дейност като заети или
самостоятелно заети лица в определена държава-членка и са оставили семействата
си в държавата си на произход". Посоченото становище на Административната
комисия за координация на системите за социална сигурност обаче не води
автоматично до извод, че щом лицата имат относително стабилна (дългосрочна)
заетост в държава-членка, различна от държавата им по произход, то това
изключва възможността последната да се явява и държава на пребиваване.
Напротив, в т. 3 от диспозитива на това решение
изрично е посочено, че за целите на прилагането на настоящото решение държавата
на пребиваване се определя в съответствие с член 11 от
Регламент (ЕО) № 987/2009. Това означава, че за всеки конкретен
случай следва да се определи, доколко местоживеенето на роднините на лицето
оказва влияние на центъра на жизнените му интереси.
Анализираните
до тук правни норми от Регламент
(ЕО) № 883/2004 и Регламент
(ЕО) № 987/2009, съотнесени към
установените по делото факти, сочи на това, че в конкретния случай мястото на
обичайно пребиваване на жалбоподателя е България и са налице предпоставките за
приложение на чл. 65, § 2
и § 5 буква а)
от Регламент (ЕО) 883/2004. Данните по делото сочат, че въпреки
осъществяваната от жалбоподателя трудова дейност в г.***, той не е изместил
центъра на жизнените си интереси в тази държава, а е запазил обичайното си
пребиваване в България, която се явява и държавата му по пребиваване по смисъла
на чл. 65 от
Регламент (ЕО) № 883/2004.
По делото не е спорно, че жалбоподателят е пребивавал
за времето на трудовата си
заетост в държава-членка, различна от компетентната
държава-членка, а именно в Г.***. Безспорно установено е, че той не продължава
да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал
в тази държава-членка, на чието законодателство
за последно е бил подчинен, за
това същият не се е регистрирал, не се е поставил
на разположение на службите по
заетостта в държавата-членка
по пребиваване за времето на
трудова заетост, а се е регистрирал в Република България, където се е завърнал
трайно и където обичайно пребивава.
Приложимото
законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното
местопребиваване на оспорващия, на която държава той е и гражданин, а именно -
законодателството на Република България. Именно Република България се явява
компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано
от К. правилно е било поискано именно по реда и при условията на действащото
българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти
за това. В този смисъл е и т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на
Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно
която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно
отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на
заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено
или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в
съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се
предоставят от институцията по местопребиваване. В горния смисъл са: Решение №
12598/25.09.2019г. на ВАС, постановено по АД № 13206/2018г., решение №
222/08.01.2019 г. по АД № 8158/2018 г. по описа на ВАС.
Въз
основа на изложеното се приема, че решението на директора на ТП-Перник към НОИ,
с което по същество е потвърдено разпореждане на ръководителя на осигуряването
за безработица е материално незаконосъобразно и ще се отмени в условията на чл.
146, т. 4 от АПК. Преписката, на основание чл. 173, ал. 2, АПК следва да се
върне на административния орган за ново произнасяне
по същество при съобразяване на дадените от
съда указания по тълкуване и прилагане на материалния
закон.
При този
изход на делото жалбоподателят има право на разноски. Същите са своевременно претендирани и са придружени от списък на разноските.
Ответникът по жалбата ще бъде осъден да заплати на жалбоподателя съдебни разноски
в размер на 450.00лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по
договор за правна защита и съдействие от 01.03.2021г. Възражението на ответника
за прекомерност на адвокатското възнаграждение за неоснователно. Договореното и
заплатено от жалбоподателя адвокатско възнаграждение съответства на
фактическата и правна сложност на делото.
Водим от горното и на
основание чл. 118, ал. 2 от КСО, във вр. с чл. 172,
ал. 2 от КСО, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по
жалбата на Д.К.К. Решение № КПК-12 от 19.02.2021г. на
Директора на ТП-П. на НОИ и Разпореждане № 131-00-2766-3 от 23.12.2020г. на
ръководителя на осигуряването за безработица при ТП-П. на НОИ, с което е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.
ВРЪЩА
преписката на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП-Перник на НОИ
за ново произнасяне по Заявление вх. № 131-00-2766 от 09.09.2020г., подадено от
Д.К.К., съгласно мотивите на настоящото
решение.
ОСЪЖДА
Териториално поделение-П. към Национален осигурителен институт, гр. София да
заплати на Д.К.К., ЕГН ********** съдебни разноски в
размер на 450.00 /четиристотин и петдесет/
лева.
Решението, на основание чл. 119 от КСО вр. чл. 117, ал.
1, т. 2, б. "б" КСО, не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ:/П/