Р Е Ш Е Н И Е
№ 21
град Пловдив, 09.01.2023 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, XXVIII състав, в открито заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди и двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. ВЪЛЧЕВ
при секретаря Румяна Агаларева и участието на прокурор Борис Михов като разгледа административно
дело № 330/2022г. по описа
на съда, докладвано от председателя, прие за установено
следното:
Производство по Глава ХI АПК, вр. чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС.
Образувано е по искова молба от Н.Е.Ц., понастоящем в
Затвора гр. Пловдив, ЕГН**********, подадена чрез адв. В.С. срещу ответниците
Министерство на правосъдието- София и Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията” – гр. София, с искане да бъдат осъдени да заплатят обезщетение в общ
размер от 200000.00 /двеста хиляди/лева, по 100000.00/сто хиляди/ лева за всеки
един от тях, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване
на исковата молба до окончателното изплащане, дължащи се на извършени нарушения
на чл.3 ЗИНЗС от специализираните органи по изпълнение на наказанията „лишаване от свобода“ с поставянето
му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието и претърпени от него в тази връзка неимуществени
вреди, изразили се в обида, възмущение, стрес, притеснения и
психологичен дискомфорт.
От изложените в исковата молба обстоятелства се твърди,
че неимуществените вреди се претендират за периода на пребиваване в местата за
изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“, от които към Министерство на
правосъдието за времето от 02.06.1982година до 01.06.2009г. и за времето от 01.06.2009г.
до датата на предявяване на исковата молба към ГД Изпълнение на наказанията
-София. Излага данни, че настъпилите за него вреди са пряк и непосредствен резултат
на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието „лишаване
от свобода“ в Затвора гр. Пловдив, обективирани в липса на достатъчно жилищна
площ, лоши хигиенни условия в килиите, липса на санитарен възел с течаща вода, липса
на достатъчна осветяемост и проветряемост, липса на условия за раздвижване и на
подобрена програма за ресоциализацията му, довели до влошаване на
здравословното му състояние, както и за това, че не му е предоставяна разходка
на каре като назначено на работа лице. С така изложените обстоятелства счита,
че са му нарушени правата по чл. 3 от ЕКЗПЧ и чл. 3 от ЗИНЗС. В хода на
съдебното производство сам и през пълномощника си адв.С. поддържа предявеният
иск и ангажира гласни и писмени доказателства. По същество на спора счита, че
иска е доказан по своето основание и размер и моли да бъде присъдено
обезщетения според пълната му претенция. Претендира деловодни разноски.
Ответникът - Главна дирекция “Изпълнение на наказанията”,
чрез процесуалния си представител юрисконсулт Ч., оспорва предявените искови
претенции като неоснователни и недоказани, в която връзка ангажира писмени
доказателства. С представеният отговор прави възражение за изтекла пет годишна
погасителна давност на правото за обезщетение за периодите до 2017г.. По
същество на спора счита, че иска не е доказан по своето основание и размер и
моли да бъде отхвърлен. Не претендира разноски.
Ответникът Министерство на правосъдието- София, редовно
призован, не се явява, не се представлява, не ангажира доказателства и не взима
становище по основателността на исковата молба и по съществото на спора.
Контролиращата страна чрез участвалия по делото прокурор
при Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за неоснователност,
необоснованост и недоказаност на предявения иск и счита, че същият следва да
бъде изцяло отхвърлен.
Съдът, като изслуша становищата на страните и прецени
събраните по делото доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност,
прие за установено следното от фактическа страна:
Ищецът Н.Ц. изтърпява наказание „доживотен затвор без
замяна“ в Затвора гр.Пловдив. Установява се от събраните по делото
доказателства- справка рег. №542/20 17.03.2022г. на инспектор СДВР при
Затвор-Пловдив и текущ доклад на инспектор ИСДВР от 14.01.2022г., че същият е
постъпил в пенитенциарното заведение на 04.08.1989г.. за изпълнение на
първоначално наложено с присъда №1/09.01.1994г. на Окръжен съд Пловдив
наказание „лишаване от свобода“, като началото му е определено от 02.07.1989г и
същият го е изтърпял при специален режим за времето до 24.01.2005г.. В
последствие с присъда №74/15.11.1994г на Окръжен съд Пловдив му е определено и
наложено наказание „смърт чрез разстрел“, което с Решение №55/16.07.1999г. на
ВКС е заменено с „доживотен затвор без замяна“, началото на което е започнало
от 24.01.2005година при усилено строг режим и от 01.09.2009г на строг режим,
като до датата на издаване на справката той е изтърпявал по него 17г 01м 23
дни.. Началната дата за получаване на сведение за настаняването му и
пребиваване в помещенията на Затвора Пловдив са свързани със Заповед
№38/28.02.2012г. на Директор на Затвора Пловдив, с която той е преместен от
ст.36 в помещение №21, пост №3, към която дата пребивава и към момента на
подаване на исковата молба. Така се установява от справка
рег.№1660/04.03.2022г. на инспектор СДВР Затвора Пловдив, че единственият
документ за престоя на доживотно осъдения е Сведение за разпределение и
движение на лишените от свобода, което е с тригодишен срок на съхранение.
Поради изтекъл срок за съхранение не са приложени документи за предходни
периоди относно това и други помещения, в които ищецът е бил настанен, като е
приложено становище от 07.03.2022г. на ИСДВР при Затвора Пловдив, което
посочва, че със Заповед №230/16.08.2011г. Ц. е бил преместен в трета група,
стая №23, която е със размери 27.45 кв.м с два отваряеми прозореца по
1.20х1.20м, с отделен санитарен възел 2.63 кв.м. с отваряем прозорец 0.15х1.20м..
Със заповед №234/19.08.2011г. е преместен в стая №37, а със заповед
№327/13.12.2011г. е преместен в спално помещение №36, което е с площ 15.06 кв.м
с един отваряем прозорец с размери 1.20х1.20м, с прилежащ санитарен възел с
площ 2.52кв.м. За посочените помещения съгласно становище от 09.03.2022г. на
ИСДВР не могат да бъдат предоставени данни за броя на настанените в него лишени
от свобода поради изтекъл срок за съхранението им. Такива има единствено за спално
помещение №21, в което пребивава ищецът от 2012г.. Същото е с площ от 27.10
кв/м, с прилежащ санитарен възел с площ от 4.50 кв.м., с капацитет за настаняване на на лишените от
свобода 6 човека. Има два отваряеми прозореца с размери 1.19мх1.19м и
0.58х1.19м, с прилежащ прозорец и на санитарния възел с размери 043х1.19м. От
нея се установява, че за посоченият период от 01.03.2019г. до 07.02.2022г. /момента
на предявяване на исковата молба/ посоченият капацитет е бил постоянно
превишаван в нарушение на изискванията на чл.43 ал.4 ЗИНЗС, с изключение на
периодите 01-02.10.2020г. и 17.07.2021г- 02.08.2021г., общо 19 дни, когато в
него са били настанени по 6 лица. Съгласно становище от 10.03.2022г. на
инспектор ИФЗНС „ФЛКР“ при Затвора Пловдив помещенията, в които е пребивавал
ищецът са имали постоянно течаща студена вода, като течаща топла вода е била
осигурявана по график в затворническата баня и достъпът не му е бил ограничаван,
като работещ на длъжност чистач трети пост, той е имал право да ползва баня
всеки работен ден. Проветряването на помещениято е ставало чрез отваряне на
прозорците. Хигиената се поддържа от самите настанени в него лица, за което те
получават прибори. Постоянно е осъществявана дезинфекция и дезинсекция по
график съобразно централно сключен договор с ЕТ Биоцид, ДДД-1 ООД и Фаворит ДДД
Сервиз ООД. В тази връзка са приложени протоколи за извършената дейност за
периода от 06.04.2012г. до датата на
подаване на исковата молба. Не са приложени доказателства относно осветяемостта
на помещението. Съгласно приложена по делото
медицинска справка, на Н.Ц. е била осигурявана необходимата медицинска помощ.
Със същият редовно се е извършвала необходимата рокеционна работа, в която
връзка са приложени план на присъдата и експерта оценка на актуалното психично
и емоционално състояние. Същия е устроен на работа като чистач, като е
отработил до датата на исковата молба 2г08м14 работни дни. С него е водена
редовна корекционна работа за формиране на поведенчески стереотипи и
самоактуализация на личността, в която връзка е приложен и текущ доклад на
ИСДВР.
По делото са приобщени и гласни доказателства, касаещи
показанията на свидетеля В.С.А.. В показанията си свидетелят сочи факти за
периода 2004г-2005г, като разяснява обстоятелството,
че ищеца тогава е бил изолиран в самостоятелно помещениене, като е бил извеждан
на престой на открито. Посочва, че в единичните спални помещения не е имало
санитарен възел и топла вода, а са ползвали обща тоалетна по график и
предоставени кофи за естествени нужди. Баня се е ползвала един ден в седмицата.
Съобразно неговите посказания гризачи, дървеници, хлебарки и други вредители са
били постоянно и навсякъде. Осветяемостта на помещението е била ниска, като е
имало електрическа светлина, която е била непрекъсната. Въздухът е бил застоял
и не е имало проветряемост на помещенията. Посочва, че с ищеца са били заедно в
Затвора Пловдив и в периода 2014г.-2015г. и 2019-20221г., като той е бил вече
изведен на трети пост и работил по свое желание като хигиенист. Сочи, че
спалното помещение, в което Ц. е пребивавал, е било пренаселено, без възможност
то да се проветрява, а гризачи и насекоми е имало постоянно, като те са
застрашавали здравето на настанените лишени от свобода. Посочва факта, че
ищецът е имал здравословни проблеми, за които е получавал медицинско обслужване
в медицински стационар и е считал, че те са настъпили в резултат на влошените
условия на живот в местата за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“.
Във връзка с здравословното състояние на ищеца е
приобщено по делото заключение на проведена СМЕ. От анализа на направените с
него изводи се установява, че Н.Ц. страда от заболяване „артериална хипертония,
предсъдно мъждене и трептене, хипертонично сърце без сърдечна недостатъчност“,
като не може да се направи извод, че това заболяване е в причинна връзка и е пряка,
непосредствена последица от условията на пребиваване в Затвора Пловдив.
Горната фактическа обстановка съдът установи от събраните
в хода на съдебното следствие писмени и гласни доказателства. Така показанията
на свидетеля В.С.А. съдът кредитира като обективни, последователни, логични и
взаимнодопълващи се, без възникнали съмнения в тяхната достоверност. Кредитира
и приетото заключение на проведената СМЕ като обективно, обосновано, научно и
методологически правилно изготвени, без възражения на страните по него. Същите
се подкрепят и от приобщените писмени доказателства- справка рег. №542/20
17.03.2022г. на инспектор СДВР при Затвор-Пловдив, текущ доклад на инспектор
ИСДВР от 14.01.2022г., справка рег.№1660/04.03.2022г. на инспектор СДВР Затвор
Пловдив с приложения, становище от 10.03.2022г. на инспектор ИФЗНС „ФЛКР“
Затвор Пловдив, протоколи за извършени услуги по дезинфекция и дезинсекция,
които съдът кредитира.
При така изяснената фактическа обстановка, като прецени
поотделно и в тяхната съвкупност събраните гласни и писмени доказателства, съдът
прие следното от правна страна:
Исковата
претенция е за присъждане на обезщетение в общ размер на 200000лева за
неимуществени вреди, произтичащи от незаконосъобразна дейност на
администрацията на Затвора гр. Пловдив. Същата е предявена срещу двама
ответника- към Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ –София и
Министерство на правосъдието-София, като е посочен период от 02.06.1982г. до
момента на предявяване на исковата молба. Дейността по фактическото изпълнение
на наложено наказание лишаване от свобода, включва и осигуряване на условията
за упражняване на правата от задържаните лица и изпълнението на техните
задължения, съобразно правното им положение и статус, която е административна
дейност по своето естество. При преценка на допустимостта на иска, съдът
съобрази разпоредбата на чл. 205 от АПК,
съгласно която искът за обезщетение се предявява срещу юридическото лице,
представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт, действие или
бездействие са причинени вредите. Нормата на чл.12, ал.1 от ЗИНЗС /Обн., ДВ бр. 25/03.04.2009г.,
в сила от 01.06.2009г./ определя, че прякото ръководство и контролът върху
дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните служби се
осъществяват от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. В ал.2 е посочено,
че тя е юридическо лице на бюджетна издръжка към министъра на правосъдието, и
се допълва от ал.3, посочваща, че затворите и областните служби „Изпълнение на
наказанията“ са териториални служби на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“. С § 5 от ПЗР на ЗИНЗС е отменен Закон за изпълнение на
наказанията /Обн. ДВ, бр. 30 от 1969г./, който в разпоредбите на Чл. 19 ал.1 (Изм. - ДВ, бр. 84 от 1977
г., доп., бр. 28 от 1982 г., изм., бр. 21 от 1990г.) сочи, че общото
ръководство на местата за лишаване от свобода и контролът върху тяхната дейност
се осъществяват от Министерството на правосъдието. С приемането на чл. 19а. (Нов - ДВ, бр. 62 от 2002 г.)
са създадени разпоредбите на ал.1 – 3 от него, съгласно които прякото
ръководство и контролът върху дейността на местата за лишаване от свобода се
осъществяват от Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", която е
административно звено в Министерството на правосъдието, а затворите, поправителните
домове и следствените арести са териториални звена на Главна дирекция
"Изпълнение на наказанията". От това следва извода, че ГД Изпълнение
на накаказанията“ се явява юридическото лице, правоприемник на Министерство на
правосъдието след влизането в сила на ЗИНЗС от 01.06.2009г., и като такава е
единствен лигитимиран процесуален ответник по подадения иск, а предявеният иск
спрямо Министерство на правосъдието се явява недопустим и следва да се остави
без разглеждане.
По отношение на съответствието на исковата претенция с
материалноправните предпоставки, съдът прие следното:
Ищецът
претендира обезщетение в общ размер на 200000.00лева във връзка с
незаконосъобразни действия на администрацията
при престоя му за изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“ в
периодите от 02.06.1982г до датата на предявяване на исковата
молба,
когато е пребивавал в Затвора-Пловдив. Така за
част от претендираният от него период- времето от 02.06.1982г.
до 03.08.1989г. не се събраха доказателства той да е пребивавал в местата за лишаване от
свобода, поради което искът се явява неоснователен в тази си част и следва да
бъде отхвърлен. За периода от 04.08.1989г. до извеждането на лицето от
индивидуално помещение в общи помещения с другите лишени от свобода със Заповед
№230/16.08.2011г. на Дриектор на Затвора Пловдив, искът също се
явява неоснователен поради липса на материалноправни предпоставки, уреждащи
търсеното обезщетение. Нормативният акт, уреждащ търсените обзщетение от
незаконосъобразна административна дейност се явявя приетия ЗОДОВПГ, в сила от
01.01.1989г.. От този момент фактическия
състав по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ дава възможност да бъде ангажирана
отговорността на затворническата администрация за обезщетяване на причинени вреди от незаконни актове, действия или
бездействия на нейни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на
административна дейност. В действащият по това време ЗИН /отм. с приемането на
ЗИНЗС ДВ
бр. 25/03.04.2009г.,
в сила от 01.06.2009г./ не е предвидена процедура за
търсене на обезщетение от незаконосъобразни действия/бездействия на
администрацията. Реда за търсене на обезщетенията за нарушения на чл.3 от
КЗПЧОС се разглеждаха по реда на ЗОДОВ. В тази връзка в него е налична и
разпоредбата на чл.5 ал.1, съгласно която ако увреждането е
причинено поради изключителна вина на пострадалия, обезщетение не се дължи. Направено е направено възражение от ответника, че условията на Затвора
Пловдив в своята съвкупност не са годни
да причинят съответните увреждания, което е основателно. Наличието на
обективни предпоставки за ограничаване свободата на предвижване на лица, за
които с влязла в сила присъда е постановено наказание „смърт“ и са свързани с изпълнение
на изискванията на чл.130 ал.1 от ЗИН /отм./, в своята съвкупност не са годни
да причинят унизителни или нечовешки условия, свързани с изпълнение на
наложеното наказание. Прието е съгласно Протокол №13 към ЕКПЧ, че самото
смъртно наказание е в достатъчна степен нечовешко и унизително отношение към осъденото лице, като смъртната присъда допринася за
дългосрочното физическо и психологическо влошаване на здравето на осъдения. В решенията на Европейския съд по правата на човека се посочва, че самото душевно страдание в очакване на
екзекуцията и използваните брутални методи на екзекуция противоречат на чл. 3 от ЕКПЧ. Това
обстоятелство, съпоставено с обстоятелствата, свързани с условията на живот при
въведеното ограничение на лицето, води до невъзможност да породи онова уронване
на човешкото достойнство,поради което сами по себе си да бъдат самостоятелно
основание за търсене на обезщетение за причинени неимуществени вреди.
Същевременно в предявеният иск не са изложени основания, свързано с наложеното наказание
„смърт“ за търсеното обезщетение, поради което исковата молба в частта си,
свързана с периода до отмяна на наложеното му наказание и замяната му с
наказание „доживотен затвор без замяна“ се явява неоснователна и следва да бъде
отхвърлена.
Същевременно разпоредбата на чл.43 ал.3 ЗИН /отм./
определя, че поставените
на специален режим рецидивисти се изолират задължително от останалите, а по чл.48 т.3 ЗИН /отм./ усилено строг
режим се определя на осъдените на лишаване от свобода за повече от петнадесет години,
когато то е предвидено алтернативно на смъртното наказание или заменя такова
наказание. Съгласно чл.44 ал.1
ЗИН /отм./
степента на изолация, характерът на
охраната, проверките, обзавеждането на спалните помещения, участието в различни
видове труд и колективни форми на политико-възпитателна работа, броят на
колетите, писмата и свижданията, времето за разходка и сумите за задоволяване
на лични нужди за различните режими се определят с правилник по чл. 160. Така нормата на чл.56 т.1 ППЗИН /отм. ДВ бр. 9/02.02.2010г.,
в сила от 01.02.2010г./ определя,
че лишените
от свобода на специален режим се настаняват в заключени помещения при засилен
надзор и охрана. Той се допълва от чл.56а ал.1 т.1 ППЗИН /Нов
ДВ, бр. 69 от 1996 г./отм.// съгласно който текст с мотивирана заповед на
началника на затвора лишените от свобода, поставени на строг или усилено строг
режим, се настаняват в постоянно заключени помещения при засилен надзор и
охрана, когато предвид характера на извършеното престъпление или размера на
наложеното наказание представляват опасност за сигурността в затвора или
затворническото общежитие. Всички тези действащи норми за периода от
04.08.1989г до извеждането на Н.Ц. от зоната за засилен надзор и охрана в
общите помещения съгласно заповед №230/16.08.2011година на Директора на Затвора
Пловдив определят липсата на предпоставки за търсене на обезщетение за вреди от
незаконосъборзни действия и бездействия на затворническата администрация.
Престояването на ищецът в зоната със засилена сигурност на Затвора Пловдив е
обусловено от характера на извършените от негова страна престъпления и
наложените му наказания, като поставянето му при специални мерки за сигурност
като начин и метод на изпълнение на наказанията не го подлагат на страдания или
изпитания, които надхвърлят по интензивност неизбежното равнище на страдание,
вътрешно присъщо на специалния режим на изпълнение на наказанието. Касае се за
обусловени практически изисквания на изтърпяване на наложеното му наказание
„лишаване от свобода без замяна“, като запазването на неговото здраве и
благополучие са гарантирани по подходящ начин чрез осигуряването на съответна
медицинска грижа. Необходимостта от тези ограничения е явно обусловена от факта
на наложените му наказания за извършените от него престъпления. С понятието “нечовешко отнасяне” се
обозначава онова отношение, което умишлено причинява жестоко физическо или
душевно страдание, което следва да е неоправдано в
конкретна ситуация. Думата “изтезание” често се използва, за да се опише
нечовешко отнасяне, причинено с определена цел – например изтръгване на
информация или признания, или налагане на наказание, а изтезанието по начало е
по-тежка форма на нечовешко отнасяне. Отнасянето към едно лице или наказанието
му могат да бъдат определени като унизителни, ако силно го унижават пред други
хора или го карат да действува против волята или съвестта си. В настоящият случай специалния режим, в който е бил поставен ищецът с
оглед наложените му наказания, не е част от обективните елементи на тези
законови елементи. По тези съображения фактическият състав на разпоредбата на
чл.3 от Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, която е ратифицирана
със закон, приет от НС на 31 юли 1992 г., ДВ,
бр. 66 от 14.08.1992 г., обн., ДВ, бр. 80
от 2.10.1992 г., в сила от 07.09.1992г., с която се установява забрана на изтезанията и
е определено, че никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или
унизително отнасяне или наказание, не е бил изпълнен в случаийте на изтърпяване
на наказанието при специален режим и усилено строг режим. В този смисъл и предявеният иск за обезщетение за периода до 15.08.2011година
се явява неоснователен, необоснован и недоказан, поради което следва да
отхвърлен.
По отношение на заявените с исковата
молба претенции за обезщетение за неимуществени вреди, свързани с престой на
ищеца в Затвора гр.Пловдив за времето от 16.08.2011г. /когато ищецът е изведен
от зона със засилен надзор и охрана/ до 07.02.2022година /датата на предявяване
на исковата молба/, съдът съобрази, че материалноправните предпоставки са
свързани с приложението на разпоредбата на чл.3 от Конвенция за
защита на правата на човека и основните свободи (Доп.
ДВ, бр. 137/1998г., в сила от 01.11.1998
г.) и на чл.3 от ЗИНЗС. Едва от
този момент спрямо Н.Ц. са налице материалноправните предпоставки за търсене на
материална отговорност за обезщетяване на причинени вреди във връзка с незаконосъобразни
действия/бездействия на администрацията, свързани с поставянето му в нечовешко
или унизително състояние при изпълнение на съответното наказание, които са
свързани и с сизложените в исковата молба обстоятелства. От страна на ответника
е направено възражение за погасяване на правото за обезщететяване на част от
този период поради изтичане на погасителна 5 годишна давност. Така за
исковите периоди преди 07.02.2016г. то се явява основателно. Съгласно
субсидиарно приложимата разпоредба на чл.110 ЗЗД, „с изтичането на петгодишен
давностен срок се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг
срок“. След изтичане на този давностен срок, правото на иск за вземане на ищеца
за обезщетение за претърпени вреди от деликт, се погасява. В т.4 от ТР№3 от
22.04.2004г., поснановено по ТД№3/2004г. на ВКС на ОСГК е прието, че когато
вредите произтичат от незаконни действия или бездействия на административните
органи, началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за
заплащането им е от момента на преустановяването им, без авторството
и деянието да се установяват по специален ред. Несъмнено
установено е с представените от ответника
доказателства, че по отношение на ищеца въззможността да претендира обезщетение на неимуществени вреди за преиода преди 07.02.2016г., което е предмет на претенцията
по настоящото дело, е погасена по давност. Касае се за прекъснати, преустановени действия по извършени нарушения за престоя му
в Затвора –гр.Пловдив, които са погасени по давност и водят до неоснователност
на претендираните обезщетения за периода от 16.08.2011г. до 07.02.2016г. вкл.. По
делото не се твърди настъпването на някое от обстоятелствата по чл.115 и чл.116 ЗЗД за спиране и прекъсване на давността. При така
постъпилото възражение искът за този период е погасен поради изтичането на 5
годишната погасителна давност. Предвид даденото от ОСГТК с посоченото
тълкувателно решение разрешение, предявеният иск
за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцеца
от извършеното по отношение на него административна
дейност
също е неоснователен в тази му част поради заявяването на претенцията пред съда след
погасяването на вземането по давност. С оглед на това искът следва да бъде
отхвърлен и в тази му част. Неоснователен е и обусловеният от иска акцесорна претенция за лихва за
забава от изплащане на обещетението в размер на законната лихва.
Ето защо на разглеждане в настоящото производство
подлежат само претендираните от ищеца обезщетения за неимуществени вреди,
настъпили за периода от 07.02.2016г. до 07.02.2022г./датата на предявяване
исковата молба/. От събраните доказателства се установи, че през целия този
период ищецът е пребивавал в Затвора- гр.Пловдив само и единствено в спално
помещение №21, пост №3. Така за времето на престоя му в Затвора –гр.Пловдив са установени
незаконосъобразни действия и бездействия от страна на затворническата
администрация, по които вземането за обезщетение е станало
изискуемо. В тази връзка от правна страна съдът съобрази разпоредбата
на чл.3, ал.1 ЗИНЗС, определяща, че осъдените и задържаните под стража не могат
да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение. Тя се допълва от чл.3, ал. 2 ЗИНЗС, която сочи, че за нарушение на ал.1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Нормата
на чл. 43, ал.2 ЗИНЗС определя, че всяко място за лишаване от свобода трябва да
разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за осъществяване на
поправително въздействие, а арестите - за поддържане на физическото и
психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. В
чл. 43, ал.4 от ЗИНЗС е установено изискването минималната жилищна площ в
спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е по-малка от 4 кв. м. Не
съществува легална дефиниция на понятието „жилищна площ“, като тя се определя
по общоприетите правила. За да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва да
осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно
движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в
затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н. Съгласно
чл. 43, ал. 5 от ЗИНЗС, количеството дневна светлина, степента на изкуственото
осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща
вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с
правилника за прилагане на закона, като в чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е
конкретизирано, че на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до
санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в
затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните
помещения.
Съотнасянето на описаните в исковата молба обстоятелства,
събраните доказателства с цитираните правни норми, налага да се приеме извода,
че по отношение на пребиваването на ищеца в спално помещени е №21, пост III, в които в продължителни периоди е било пренаселено с оглед на настанени в
него изтърпяващи наказание лица, при което от страна на администрацията е
осъществено нарушение на разпоредбата на чл.43 ал.4 ЗИНЗС. Представена ес
правка рег.№1660/04.03.2022г на Затвора
Пловдив, която обхваща периода на настанени лица в помещение №21 за времето от
01.01.2019г. до 25.02.2022г.. От нея се установява, че изключение от това
обстоятелство на настаняване на лица в повече от капацитета на помещението се
отнася единствено за периодите от 01-02.10.2020година - 2 дни и за период
17.07.2021г. до 02.08.2021г- 17дни, общо 19 дни. За останалите периоди не се
представя справка поради липса на сведение за разпределение и движение на
лишените от свобода, което се съхранява само за срок от три години. С оглед
изместената тежест на доказване съгласно разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС, то
тези вреди се считат за настъпили до тяхното оборване, което в настоящият
случай не е неправено. Така общо дните на извършено нарушение на посочената
разпоредба по отношение на ищеца са 2173 дни, за които търсенето от него обезщетение
за неимуществени вреди при изтърпяване на наложеното му наказание се явява
основателно. Този факт /на обитаване на пренаселени килии/ сам по себе си е
достатъчен, за да се приеме, че в този период от време, администрацията е
поставила изтърпяващия наказание ищец в неблагоприятно положение по смисъла на
чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС.
Основателни са изложените от ищеца обстоятелства по
отношение на установената липса на изисквания за покриване на стандарт за
осветяемост с изкуствено осветление на посоченото помещение. В тази връзка от
ответника не се ангажираха никакви доказателства, които да оборят твърденията
на С.. С оглед изместената тежест на доказване съгласно разпоредбата на чл.284
ал.5 ЗИНЗС, то тези вреди се считат за настъпили до тяхното оборване, което в
настоящият случай не е неправено. Същевременно от показаниятана свидетеля В.А.
се установява, че наличното осветление е недостатъчно да осигури добра зрителна
способност, а от там и нормални жилищни условия. Ето защо за тях също се дължи
съответното обезщетение за причинени неимуществени вреди. В този смисъл, на
осн.чл. 284, ал. 5 вр. ал. 1 от ЗИНЗС следва да се приеме, че Н.Ц. е претърпял
твърдените от него неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата
молба негативни психически състояния и дължащи се на обитаване на помещения, в
който не му е била предоставена жизнена площ от минимум 4 кв.м. при доказана
липса на стандарт на осветяемост на помещението с изкуствени осветителни тела.
В този смисъл е и трайната съдебна практика, изложена последователно от ЕСПЧ за
нарушения на чл.3 от ЕКПЧ по осъдителни решения
срещу България по делата Ч.и К., Й. и Д. и И. и други.
По отношение на останалите изложени в исковата молба
обстоятелства от ищеца, съдът счита, че те са неоснователни. Събраните по
делото доказателства, касаещи представените от ищеца справки оборват изложеното
от Н.Ц., че при изтърпяване на наказанието му и той не е разполагал с постоянно
течаща топла вода, липсвала е вентилация на помещенията, лоша хигиена на
помещенията /прашни и задушни/ в съчетание с налични вредители, както и че не
му е осигуряван престой на открито за времето, когато е бил на работа. Установи
се, че вентилацията е осигурявана посредство два броя прозорци, които осигуряват
пряк достъп на дневна светлина и възможност за проветряване. Събраните
доказателства сочат, че тези помещения са с лоши хигиенни условия, но следва да
се отбележи, че хигиената в спалните помещения и намиращите се в тях санитарни
помещения изцяло зависят от личните усилия на лишените от свобода, които се
грижат за почистването.
Съдът приема за неоснователно и твръдението за наличието
на паразити - дървеници и хлебарки в този период, доколкото от страна на
ответника се представиха писмени доказателства за извършвани дезинфекция,
дезинсекция и дератизация. Относно твърдението на свидетелят А., че именно за
това ищецът е имал здравословен проблем през разглеждания период, когато е
пребивавал в Затвора гр. Пловдив, то безспорно се установи от приетото
заключение на проведената СМЕ, че на Н.Ц. му е било оказвано медицинско
обслужване и достъп до специализирано медицинско заведение, както и необходимото
специализирано лечение в тази връзка. Неоснователно е и изложеното
обстоятелство, че не му е осигуряван престой на открито за времето, през което
той е работел. Установява се, че полаганият от него труд е неплатен доброволен
труд при петдневна седмица и 8 часов работен ден, който не е в противоречие с
изискването за престой на открито и служи за облекчаване на престоя му в
местата за изпълнение на наказанието лишаване от свобода.
С оглед на така изясненото, на ищеца се дължи обезщетение
за неимуществени вреди във връзка с престоя му в Затвора- Пловдив, през който е
осъществено нарушение по смисъла на чл.3 ал.2 ЗИНЗС от поставянето му в
неблагоприятни условия за изпълнение на наказанието „лишаване от сволода“. Констатираните нарушения са
свързани с липсата на елементарни условия за поддържане на физическото и
психическото здраве и за уважаване на човешкото достойнство на Н.Ц.. Конкретният размер на
следващото се на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди в
посочените периоди от 2173 дни, следва да бъде определен при съблюдаване
изискването на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, като съдът взема предвид
кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало
наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността,
както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на
спора. То се определя и съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, приложим в настоящото производството по препращане от §1 от ДРЗОДОВ,
според която размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди се
определя по справедливост. Понятието „справедливост“ е морално-етична категория
и включва съотношението между деянието и възмездието. Размерът на обезщетението
като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде
определен комплексно при съобразяване характера,
вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността
на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия
стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не
бъде средство за неправомерно обогатяване. Спазването на принципа на
справедливостта като законово въведен критерий за определяне паричния
еквивалент на моралните вреди, изисква размерът на обезщетението за претърпени
неимуществени вреди да бъде определен от съда, с оглед на всички установени по
делото факти и обстоятелства, касаещи начина, по който незаконосъобразната
административна дейност се е отразила на увреденото лице. Следва да се съобрази
и
трайната съдебна практика на ЕСПЧ, определяща, че размерът на компенсацията,
която може да бъде получена по отношение на неимуществени вреди, не трябва да
бъде неразумен в сравнение с присъжданията за справедливо обезщетение,
определени от него в подобни случаи по силата на чл. 41 от Конвенцията.
Подчертано е в тази връзка в пилотно съдебно решение, че правото да не бъдеш
подложен на нечовешко или унизително отношение е толкова фундаментално, че
вътрешният орган или съдът, който разглежда делото, ще трябва изключително добре
да мотивира решение, с което се присъжда по-ниско или се отказва присъждане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Размерът на времето, изтърпяно
от съответното лице в тези условия, е най-важният фактор за оценка на
претърпените вреди. Затова приемайки, че кумулативно
са налице елементите от правопораждащ фактически състав за ангажиране
отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, това че са доказани част от оплакванията,
техният вид и характер и съобразявайки въздействието на неблагоприятните
условия върху личността на ищеца, интензивността и продължителността на това
въздействие и спецификите в икономическите и социални стандарти в страната за
периода, съотнесени към по - високите такива в преобладаващата част от страните
членки на Европейския съюз, съдът намира, че е
справедливо обезщетението да бъде определено в размер от 8 лева/ден (4,09
евро/ден) за процесния период от
07.02.2016г. до 07.02.2022г. вкл.. Това е съобразено и
с
постановените решения по делата Й. и Д. срещу България и И. срещу България, с
които се приема, че справедливо обезщетение, присъдено от националния съд, се
равнява това, определено на минимум 4
евро на ден или на 30 % от присъжданото от ЕСПЧ при сходни обстоятелства. В тях
е посочено, че това е адекватно обезщетение и не поставя под съмнение
ефективността на производството за обезщетяване на вредите от поставяне в лоши
условия на задържане, като би било достатъчно, за да обезщети общо всички
вреди, произтичащи от нарушение на забраната за поставяне в лоши условия на
задържане по смисъла на чл. 3 от Конвенцията. Отчитайки
посочените по-горе обстоятелства, периода на увреждането, характерът и
интензитета на породените страдания и негативни преживявания, на ищеца следва
да се присъди обезщетение по справедливост в размер на 17384.00 лева, който
размер най-точно и съответно ще овъзмезди претърпените от него неимуществени
вреди, свързани с нарушения на администрацията по пренаселеност и липса на
стандартна осветяемост с изкуствено осветление на спалните помещения. В
останалата си част над размера от 17384.00 лева до претендирания размер от 200000.00лева
искът се явява неоснователен, недоказан и следва да бъде отхвърлен.
Съответно, спрямо този уважен размер на предявения иск от
17384.00 лева, ще следва да бъде уважена и акцесорната претенция за присъждане
на обезщетение за забавено плащане на парично задължение, в размер на законната
лихва върху главницата, считано от 07.02.2022г. – датата на постъпване на
исковата молба в съда, до окончателното изплащане на сумата.
С оглед изхода на спора и направеното своевременно искане
за присъждане на разноски, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
поисканите разноски. Същите се констатираха в размер на 10.00лв за платена ДТ и
адвокатско възнаграждение съгласно представеният договор за правна защита и
съдействие, което е посочено в размер на 5500 лева, плащането на които е
отложено със срок до 31.12.2022година. С оглед размера на присъденото
обезщетение, следва да се редуцира и размерът на адвокатското възнаграждение като
се определи в минимален размер съобразно разпоредбите на чл.8 ал.1 вр. чл.7
ал.2 т.3 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 1965.00 лева.
Така мотивиран и на
осн. чл.172 ал.2 АПК Съдът:
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, ул.
”Н. Столетов” № 21, да заплати на Н.Е.Ц., ЕГН**********, понастоящем в Затвора-
гр.Пловдив обезщетение в размер на 17384,00 /седемнадесет хиляди и триста
осемдесет и четири/ лева за претърпени неимуществени вреди от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС в периода от 07.02.2016г. до 07.02.2022г. вкл, както и законовата лихва
върху тази сума, считано от 07.02.2022г. – датата на постъпване на исковата
молба в съда, до окончателното изплащане на сумата,
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска на Н.Е.Ц. до пълния му размер от 200000.00
лева.
ОСЪЖДА Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, ул.
”Н. Столетов” № 21, да заплати в полза на Н.Е.Ц., понастоящем в Затвора гр.Пловдив,
ЕГН********** чрез адв. В.С. разноски в размер на 1975,00/хиляда деветстотин
седемдесет и пет/лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба по реда
на АПК пред тричленен състав на Административен съд Пловдив в
четиринадесетдневен срок от съобщаването на страните за неговото изготвяне.
СЪДИЯ: