Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 19.08.2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-А състав, в
публично съдебно заседание на шести декември две хиляди и осемнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБОМИР ЛУКАНОВ
НЕДЕЛИНА СИМОВА
при
секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр.
дело № 6653 по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение от 02.01.2018г. на СРС, ГО, 113
състав по гр.д.№ 40487/2016г.
е признато за установено по реда на чл. 422 ГПК, че И. М.С. дължи на „П.Л.Б.“
ЕООД на основание чл. 345, ал.1 ТЗ вр.
чл. 232, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, сумата 17 396. 12 лв. – задължение по
сключен между страните анекс към договор за лизинг № 06239/13.12.2010г., ведно
със законната лихва от 25.04.2016г. до окончателното плащане, за която сума е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 22943/2016г. на СРС.
Решението е обжалвано с въззивна жалба
от ответника И. М.С., с оплаквания за неправилност. Въззивникът поддържа, че
съгласно чл. 11.2.2 от Общите условия към договора за финансов лизинг, ако
застрахователят изплати обезщетение за кражба, какъвто е настоящият случай,
договорът се прекратява с действие от началато на замразяването, което е
настъпило на 08.04.2015г. преди падежа на претендираните суми, като клиентът
дължи лизингови вноски до момента на прекратяването, което е преди падежа на
второто плащане – 29.04.2015г. Сочи, че в този случай съгласно Общите условия,
лизингодателят приспада и задържа от полученото застрахователно обезщетение
сумата от всички непогасени до момента на прекратяване на договора задължения
на клиента, плюс остататъчната стойност на автомобила към момента на
прекратяването му съгласно погасителен план. Твърди, че първо се погасяват
дължимите лизингови вноски, а след това остатъчната стойност на автомобила,
поради което неправилно ответното дружество не е спазило поредността при
счетоводното отразяване на плащанията, съобразно клаузата на чл. 11.2.2 от ОУ.
Поддържа, че по делото не са доказани ликвидационната и застрахователната стойност
на автомобила. Отделно сочи, че СРС неправилно е приел за дата на замразяване
на договора 08.05.2015г., но дори да се приеме същата , отново е налице
нарушение на чл. 11.2.2 т ОУ и на чл. 76 ЗЗД. С оглед така заявените доводи
моли съда да отмени решението на първоинстанционния съд и да отхвърли предявения
иск с правно основание чл. 422 ГПК.
Въззиваемата страна „П.Л.Б.“ ЕООД оспорва
въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, респ.
да потвърди като правилно и законосъобразно първоинстанционното решение. Твърди,
че жалбоподателят безпорно е изпаднал в забава относно задължението си за
плащане на дължимите лизингови вноски, като съгласно сключения между страните
анекс, към м. януари 2015г. дъижимата от него сума е в размер на 20 723. 45 лв.
с ДДС. Излага съображения, че лизингополучателят е заплатил първата вноска по
анекса в размер на 2100 лв., а падежът на остатъка е 29.04.2015г. Сочи, че
кражбата на лизинговия автомобил на 08.04.2015г. не освобождава въззивника –
ответник от падежиралото преди това задължение за незаплатени лизингови вноски
за периода м. юли – м. декември 2014г., чийто срок за плащане е предоговорен с
последващия анекс. Твърди, че плащането на застрахователно обезщетение не
налага различен извод, тъй като процесната сума се формира след приспадането
му. Претендира разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на
чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба, с която е сезиран
настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя
мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК
препраща към мотивите на СРС. Фактическите и
правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в обжалвания
съдебен акт констатации. Във връзка с доводите по въззивната
жалба, следва да се добави следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявен от „П.Л.Б.“ ЕООД срещу
жалбоподателя И. М.С. иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК вр. чл. 345, ал.
1 ТЗ за признаване за установено дължимостта на сумата 17 396. 12 лв., представляваща
дължими лизингови вноски по договор за лизинг № 6239/13.12.2010г., сключен при
Общи условия и анекс към него от м. януари 2015г., начислени за периода м. юли 2014г.
– м. декември 2014г., за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№ 22943/2016г. на СРС, 113 с-в.
По делото е безспорно установена
фактическата обстановка и няма спор за фактите – между страните е сключен
договор за финансов лизинг № 6239/13.12.2010г. за автомобил „БМВ Х РЕИХЕ“, рег.
№ *******, за срок от 5 години, като автомобилът е предаден на ответника –
лизингополучател на 13.12.2010г. с приемо-предавателен протокол. Договорът е
сключен при Общи условия, а с анекс от м. януари страните са уговорили, че
дължимата от лизингополучателя сума по договора към този момент е в размер на
20 723. 45 лв. с ДДС, като лизинговият договор временно се замразява, считано
от 01.02.2015г. Под „замразяване“ страните разбират временно преустановяване на
плащанията от страна на лизингополучателя на лизинговите вноски, съобразно
погасителните планове, като същите остават дължими, но се отлага падежът им,
без лизингополучателят да изпада в забава за периода на замразяването, а за
времето на замразяването лизингополучателят има право да ползва лизинговия
автомобил – чл. 1 от анекса. Съгласно чл. 3 от анекса, лизингополучателят
следва да заплати сумата 2 100 лв. в срок до 31.01.2015г., а остатъкът от
задължението в размер на 18 623. 45 лв. следва да бъде заплатен най –късно в
срок до 29.04.2015г. Анексът е уговорен
като специален между страните спрямо всички разпоредби на Общите условия на
договора за лизинг, доколкото в тях е предвидено нещо различно – чл. 7 от
същия. Съгласно чл. 8, анексът е с еднократно действие.
По делото не се спори и е
установено, че на 08.04.2015г. автомобилът е откраднат, като на 09.04.2015г. е
била заведена претенция от застрахования ищец – лизингодател при застрахователя
по застраховка Каско- ЗАД „Армеец“ АД, като е изплатено на ищеца застрахователно
обезщетение в размер на 62 183 лв., а процесната по делото сума представлява
остатък от непогасените по договора и анекса задължения към 30.01.2015г. в общ
размер от 79 579. 12 лв., след приспадане на изплатеното застрахователно
обезщетение и остатъчната стойност на автомобила в размер на 52 400 87 лв. –
неоспорено заключение на приетата в първоинстанционно производство ССчЕ.
По делото са налице данни, че е била
налице предходна кражба на автомобила през 2012г., като през 2014г. същият е върнат
на ответника с приемо -предавателен протокол от 16.05.2014г.
При така изложеното, предявеният иск е изцяло
доказан по основание и размер.
Доводите
в жалбата, че процесната сума е недължима, поради приложение на чл. 11.2.2 от
представените по делото Общи условия, са изцяло неоснователни. На първо място,
съобразно обсъдения по-горе чл. 7 от анекса, същият е специален и дерогира
разпоредбите на Общите условия, които му противоречат. Отделно, съгласно цитираната
клауза на чл. 11.2.2 вр. чл. 11.2 и чл. 11.2.1., при кражба на лизинговия
автомобил, клиентът е длъжен незабавно да съобщи за кражбата в най-близкото
РПУ, като след изтичането на 30 - дневен срок от съобщаването за кражбата,
договорът се замразява до момента, в който автомобилът бъде намерен и предаден
обратно или до момента, в който застрахователят даде съгласие или отказ за
изплащане на щетата, като под замразяване страните разбират отлагане на
падежите на задълженията на клиента; ако
автомобилът не бъде намерен и застрахователят изплати обезщетение за кражба,
договорът се прекратява с действие от началото на замразяването, а клиентът
дължи лизингови вноски до момента на това прекратяване, като в този случай
лизингодателят приспада и задържа от полученото застрахователно обезщетение
сумата на всички непогасени до момента на прекратяване на договора задължения
плюс остатъчната стойност на автомобила към момента на прекратяването съгласно
погасителен план.
Съгласно чл. 11.2.2, ал. 2 от ОУ, в
случай, че след приспадането е налице положителен остатък, той се превежда по
сметка на клиента; в случай, че
полученото застрахователно обезщетение не е достатъчно да покрие сумата от
всички непогасени до момента на прекратяване на договора задължения на клиента
плюс остатъчната стойност на автомобила към момента на прекратяването,
клиентът дължи разликата между тази сума
и полученото обезщетение.
Следователно в случая най-ранният момент
на прекратяване на лизинговия договор при приложение на Общите условия би бил
09.05.2015г., с изтичане на 30 дневния срок
от уведомяването за кражбата на лизингодателя, който на 09.04.2015г. е
подал уведомление до застрахователя,
респ. е бил уведомен за кражбата. Предвид изложеното, претендираните по делото
лизингови вноски във всички случаи касаят период на действие на договора преди
прекратяването му. Неоснователни са в тази връзка доводите в жалбата относно
приетия момент на прекратяване на договора.
Относно начина на приспадане на полученото
застрахователно обезщетение, оплакванията в жалбата са изцяло неооснователни,
предвид именно уговореното от страните изрично в ал. 2 на чл.11.2.2. Процесната
сума представлява именно разликата между сбора от остатъчната стойност на
автомобила и дължимите до момента на прекратавянето суми /общо 79572. 12 лв./ и
изплатеното застрахователно обезщетение от 62 183 лв.
Доводите в жалбата за неправилно
определена застрахователна стойност са ирелевантни в настоящото производство, а
относно остатъчната стойност са недоказани. Констатациите на вещото лице не са
опровергани от други доказателства по делото. По отношение на дължимия размер
на незаплатените задължения към момента на прекратяване на договора –
09.05.2015г., формирани от незаплатени лизингови вноски, данъци и застраховки,
не са релевирани конкретни оспорвания.
Поради съвпадането на крайните
изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея
решение на СРС–потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Въззиваемият претендира разноски за настоящата инстанция в размер на 1080 лв. –
заплатено по банков път адвокатско възнаграждение. По делото не са представени
доказателства за уговорен размер и начин на плащане на претендираното
възнаграждение в двустранно подписан документ. Представената по делото
едностранно подписана фактура не представлява такъв документ. Предвид
изложеното, на въззиваемото дружество не следва да се присъждат разноски.
С оглед цената на иска
и търговския характер на спора, решението не подлежи на касационно обжалване.
Така
мотивиран, Софийски градски съд
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 02.01.2018г.
на СРС, ГО, 113 състав по гр.д.№ 40487/2016г.
Решението не подлежи на касационно
обжалване на основание чл.280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 02.01.2018г. на СРС, ГО, 113 състав по гр.д.№ 40487/2016г.