Р Е
Ш Е Н
И Е № 260 049
гр. Пловдив, 30.03.2021 г.
Пловдивски Апелативен съд – трети граждански състав в открито заседание на десети февруари две хиляди двадесет и първа година в състав
Председател: Вера Иванова
Членове: Катя Пенчева
Величка Белева
при секретаря Анна Стоянова, като разгледа докладваното от съдията Белева в.гр.д. № 619/2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК, образувано по жалба вх. № 261748/11.09.2020 г. от ищците по спора М.С.Г. и Ф.З.Г. срещу Решение № 664/01.07.2020 г., пост. по гр.д. № 884/2019 г. на Окръжен Съд – Пловдив, с което е отхвърлен изцяло предявеният срещу Г.А.Т. иск с правно основание чл. 31 ал. 2 от ЗС – за осъждането на Т. да заплати на Г. обезщетение за това че в периода 05.01.2015 г. – 21.04.2019 г. ги е лишил от ползването на притежаваните от тях 2/3 ид.ч. в съсобствения имот, находящ се в село Ц., предст. дворно място - застр. и незастр., за което отреден УПИ ... – 1077 в кв. ... по плана на селото, ведно с построената в него едноетажна жилищна сграда с площ 60 кв.м. и ведно с всички подобрения в имота.
Поддържаните оплаквания са за неправилност, искането за отмяна на решението и уважаване на иска с присъждане на направените и за двете инстанции разноски.
Въззиваемият е депозирал отговор за неоснователност на жалбата. Претендира направените за настоящата инстанция разноски.
Съдът установи следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявен от въззивниците срещу въззиваемия иск с правно основание чл. 31 ал. 2 от ЗС. Ищците са поддържали че са собственици в режим на СИО на 2/3 ид.ч. от Дворно място - застр. и незастр., за което отреден УПИ ... – 1077 в кв. ... по плана на селото, ведно с построената в него едноетажна жилищна сграда с площ 60 кв.м. и ведно с всички подобрения в имота, а на другата 1/3 ид.ч. собственик е ответника на основание договор за дарение от 26.10.2010 г., обективиран в н.а. № ..., том ..., рег. № ..., н.д. № .../... г. на Нотариус рег. № ... - съгласно който ищецът М.Г. е дарил на ответника Т. собствената си на основание наследствено правоприемство 1/3 ид.част. Твърдяли са че считано от придобиването на съсобствеността върху имота Т. го ползва изцяло и не ги допуска да го ползват съобразно правата си, поради което на 05.01.2015 г. му връчили покана да им отстъпи ползването в размер на притежаваните 2/3 ид.ч. или да им заплаща обезщетение за тях. Ответникът се съгласил да заплаща обезщетение, страните се споразумели то да бъде в месечен размер от 500 лв. – който размер съответен на пазарния наем на квотата им в имота, но ответникът не го заплащал. С оглед което се претендира да бъде осъден да заплати сумата 26 000 лв. за периода 05.01.2015 г. – 21.04.2019 г. / предявяването на иска /. Към исковата молба са представени титули за собственост, а също и разписка – без дата, подписана от ответника и ищеца М.Г., както и от двама свидетели със следното съдържание: Г.А.Т. е заплатил на Г. сумата 10 000 лв. във връзка с имота му в сила Ц., а останалата част от 15 000 лв. се задължава да му брои разсрочено. Ищците твърдят че тази разписка установява заплатени и дължими от Т. суми, представляващи обезщетение за това че ги е лишил от ползването на имота за предходен период, а именно от 26.10.2010 г. / придобиването на 1/3 ид.ч. от имота / до 05.01.2015 година.
С депозирания отговор ответникът оспорва иска. Поддържа да не е получавал писмено поискване по смисъла на чл. 31 ал. 2 от ЗС, нито да е сключвал с ищците съглашения да ползва целия имот срещу 500 лв. месечен наем. Освен това поддържа да не ползва съсобствения имот над правата си. Принадлежащите на ответниците 2/3 ид.ч. не се ползват от последните не поради пречене от негова страна, а по тяхно желание, като и ищцата Ф. от години не живее в Б. Сумите по горецитираната разписка без дата не са за осъществено от него ползване на целия имот за периода от датата на придобиването на 1/3 ид.ч. до 05.01.2015 г., а във връзка с друго правоотношение между страните. Конкретно че имал договорка с ищците да закупи и техните 2/3 ид.ч. за сумата 25 000 лв., от която е заплатил 10 000 лв. и документа – разписка, бил подписан от тях и от свидетели за удостоверяване факта на плащането.
Съдът е приел че съсобствеността върху процесния имот в размер на твърдяните от ищците квоти е установена по делото и е безспорна. Въпросът за обема на осъществяваното от ответника ползване – в каквато насока ангажирани гласни доказателства / свидетели /, не е разглеждан от съда поради това че е приел да липсва абсолютната положителна процесуална предпоставка за дължимост на претендираното обезщетение – писмено поискване от лишените от ползване съсобственици на имота до ползващия го такъв. Искът е отхвърлен с единствения мотив че такова писмено искане по делото не се установява. Разписката – която ищците се позовават, не материализира покана за заплащане на обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС, нито текста й сочи на извод да съставлява доброволно споразумение между страните за това ответникът да ползва целия имот срещу задължение да заплаща на ищците обезщетение, еквивалентно на пазарен месечен наем от 500 лева. Приети са за недопустими показанията на ищцовата свидетелка Е. Ц. относно факта на отправено от ищците и получено от ответника писмено поискване за заплащане на обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС.
Във въззивната жалба ищците поддържат да е неправилен извода на съда показанията на свидетеля Ц. относно факта на писменото поискване да са недопустими, както и че неправилно съдът не възприел горепосочената разписка като материализираща постигнато между страните съгласие за заплащане на обезщетение по чл. 31 ал. 2 от ЗС в месечен размер от 500 лева.
Жалбата е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 31 ал. 2 от ЗС когато общата вещ се използва само от някои от съсобствениците те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени от деня на писменото поискване.
Следователно писменото поискване е визирано от закона като абсолютна положителна процесуална предпоставка за дължимост на обезщетението от неползващия имота съсобственик до ползващия го такъв – както правилно е приел окръжния съд. По делото не се представя писмено поискване. За неговото доказване законът изисква писмен документ, поради което установяването му чрез свидетелски показания е недопустимо – чл. 164 ал. 1 т. 3, предложение първо от ГПК – в който смисъл и извода на първоинстанционния съд. Хипотеза на допустимост по чл. 165 ал. 1 от ГПК не се установява – не се и твърди, от въззивниците – ищци.
Неоснователно е и възражението че представената с исковата молба разписка материализирала постигнатото между страните съгласие за заплащане на процесното обезщетение. Горепосоченото нейно съдържание не сочи на такъв извод.
Предвид изложеното обжалваното решение е правилно и се потвърждава.
На въззиваемите се присъждат направените за настоящата инстанция разноски от 700 лв. – възнаграждение за един адвокат.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И
Потвърждава Решение № 664/01.07.2020 г., пост. по гр.д. № 884/2019 г. на Окръжен Съд – Пловдив.
Осъжда М.С.Г., ЕГН – ********** и Ф.З.Г., ЕГН – ********** да заплатят на Г.А.Т., ЕГН – ********** деловодни разноски за въззивното производство в размер на 700 / седемстотин / лева – възнаграждение за един адвокат.
Решението може да се обжалва пред Върховен Касационен Съд в едномесечен срок от връчването.
Председател: Членове: