№ 9965
гр. С., 27.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 179 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА
при участието на секретаря Р.Д.
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА Гражданско
дело № 20231110160403 по описа за 2023 година
Ищецът „Б.Н.Б.“ЕООД е предявил срещу ответницата С.И. И. осъдителен иск с
правно основание чл.415 ГПК вр.чл.357вр.92,ал.1 ЗЗД за признаване за установено, че
ответницата дължи сумата от 10000лв. – неустойка за нарушение на клауза за
конфиденциалонст. Ищецът твърди, че между него и ответницата е бил сключен трудов
договор №39/29.03.2018г. по силата на който тя е била назначена на длъжността продавач-
консултант. Във връзка с трудовото правоотношение ответницата е подписала декларация за
конфиденциалност и за неразгласяване на информация представляваща търговска тайна.
Ищецът твърди, че ответницата е нарушила задължението си за неразпространение на
конфиденциална информация, свързала се е с клиенти на ищцовото дружество и им
предлагала козметични продукти различни от тези на ищцовото дружество, като е изтъквала
предимствата на предлаганите от нея продукти. Ищецът посочва, че претенцията му е във
фиксиран в декларацията за конфиденциалност и предвид осъщественото от ответницата
поведение в нарушение на декларираното от нея, за него е налице правен интерес от
предявяване на настоящия иск. Претендира разноски както за исковото, така и за
заповедното производство.
Ответницата С. И. заявява, че исковата молба е нередовна, доколкото не се сочат
конкретни действия, осъществени от нея в нарушение на цитираната декларация. Отделно
от това оспорва предявеният иск с твърдения за неоснователността му. Прави се възражение
за нередовност на исковата молба с твърдения, че не било посочено в какво конкретно се е
изразило неизпълнението на поетите от ответницата задължения и на която дата е
извършила нарушение на свое задължение. По съществото на делото ответницата поддържа,
че не дължи плащане на претендираната сума, тъй като уговорките в т. 4 и т. 7 от
процесната декларация били нищожни, като противоречащи на закона, а именно – на
забраната за ограничаване на правото на труд и на свободна стопанска инициатива, и
нарушавали чл. 8, ал. 4 от КТ, предвиждащ недействителност на отказа от трудови права.
Релевира се възражение за нищожност на уговорката за неустойка, като противоречаща на
добрите нрави, тъй като можело да се претендира кумулативно с причинените вреди и
размерът й надхвърлял многократно размера на уговореното трудово възнаграждение, като
по този начин излизала извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна
1
функции. В евентуалност се поддържа, че уговорената неустойка е прекомерна и подлежи на
намаляване. Ответницата поддържа, че процесната декларация била недействителна и
поради факта, че била подписана вследствие от упражнено от ищеца заплашване по начин,
подробно посочен в отговора. Вън от гореизложеното ответницата твърди, че не е
разпространявала конфиденциална информация и не е използвала такава за осъществяване
на конкурентна дейност, а евентуално споделяните данни с трети лица не представлявали
търговска тайна, която да е забранена за съобщаване. Моли се за оставяне на исковата молба
без движение, респ. – отхвърляне на предявения иск, респ. – за присъждане на неустойка в
по-малък размер. Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
С оглед указаното от съда разпределение на доказателствената тежест ищцовата страна
е да установи да установи в условията на пълно и главно доказване, следните
правнорелевантни факти: наличие на сключен между страните трудов договор, по силата на
който за ответницата са възникнали валидни задължения да не извършва конкурентна
дейност на фирмата, в която работи и задължението да пази търговска тайна на ищцовото
дружество; нарушение на обективирани в процесния трудов договор валидни задължения;
наличие на уговорена валидна неустоечна клауза при нарушение на обективираните в
процесния трудов договор задължения от ответницата; размера на претендираната
неустойка.
При установяване на горните факти, в тежест на ответницата по делото е да установи
онези обстоятелствата, от които черпи благоприятни за себе си правни последици, в т.ч. да
установи точното си изпълнение на задълженията по процесния трудов договор при
установяване на тяхната валидност от страна на ищеца.
Не е спорно в отношенията между страните, че ответницата С. И. е заемала в
ищцовото дружество длъжността продавач-консултант по силата на трудов договор
№39/29.03.2018г., както и че със Заповед №55/13.09.2022г. трудовото правоотношение е
прекратено.
Ищецът основава претенцията си на представената по делото и подписана от
ответницата декларация /на л.7/ от делото, с която тя е поела задължение да не разгласява
търговска тайна на работодателя. В т. 5 от декларацията е предвидено, че за такава се счита
"търговска кореспонденция, споразумения и други документи, отнасящи се до клиенти,
цени, отстъпки, кредитни лимити, продукти, всякакви разработки на R&D отдела,
производствени рецептури, чертежи, машини и технологии и свързаните с тях документи,
както и незащитени към съответния момент обекти на интелектуалната собственост -
патенти, полезни модели, промишлени дизайни".
Видно от т. 4 от декларацията работникът/служителят, в рамките на действието на
трудовото му правоотношение, както и безсрочно след неговото прекратяване, няма да
използва, разгласява и предоставя информация, независимо от начинът на придобиването й,
факти, решения и данни, свързани със стопанската дейност на работодателя или на негови
партньори, доставчици или клиенти под каквато и да е било форма за цели, който не са
свързани със осъществяване на стопанската дейност на същия". В т. 4 е предвидено още, че
"осъществяването на работа, под каквато и да е било форма, за пряк или косвен конкурент,
партньор или доставчик работодателя за периода на съществуване на трудовото
правоотношение между страните, както и в рамките на срок от една година след
прекратяване на последното, води до предположение, че работникът/служителят е използвал
доведената до неговото знание информация за цели, различни от онези, обслужващи най-
добрия интерес на работодателя.
В т. 7 е предвидено, че при нарушаването на задължението за неразпространяване на
конфиденциална информация се дължи неустойка в размер на 5 000 лв., а ако е нарушено
задължението по т. 4 от декларацията - 10 000 лв.
2
Не са ангажирани доказателства по делото, че по време на трудовото
правоотношение между страните на ответницата е предоставена информация посочена в т. 5
от декларацията.
Относно информацията за стопанската дейност на ищеца посочена в т. 4 от
декларацията, с която ответницата е разполагала по време на трудовото правоотношение с
ищеца се установява, че тя е разполагала с информация за базата от клиенти на ищцовото
дружество; за актуални каталози с продукти; че е разполагала с мостри, които е предлагала
на клиентите при посещенията в салони за красота; че не е имала право да дава
индивидуални отстъпки, а се е работело с ценова листа, която периодично е определяна от
работодателя.
Тези обстоятелства се установяват както от посочения от разпитаните в проведеното
съдебно заседание свидетели на ищцовото дружество Т.Л., С.С. както и от разпита на
свидетелката Б. Д. – бивша колежка на ищцата.
Установява се от показанията на свидетелите Л. и С. и А.М., че след като е
преустановила работата си в ищцовото дружество, ответницата е започнала работа в
„Л.Л.“ООД, която се занимава идентична търговска дейност и като техен служител е
предлагала конкурентни продукти, в резултата на което салони за красота в гр.С. са
започнали да купуват продукти на конкурентната фирма, а напълно или почти напълно са
преустановили купуването на продукти на ищеца.
Според разпитаните по делото свидетели С. и Л. търговска тайна била и палитрата, с
която разполагали продавач-консултантите, доколкото същата е уникална и изключителна
за бранда на ищцовото дружество. Търговска тайна представлява и клиентската база данни -
телефонните номера на клиенти, които купували продукти на ищеца. Установява се от
разпита на свидетелите, че тази информация е била обобщена от работодателя в списък,
който на един или два пъти е бил предоставен на служителите на позиция "Продавач
разносна търговия".
Свидетелката А.М. посочва, че е маникюрист, който работи повече от 20 години.
Посочва, че е закупувала продукти от „Б.Н.Б.“ЕООД, като прави това и до момента.
Посочва, че сама избира продуктите, с които работи. Посочва, че ответницата и е продавала
продукти, както на ищцовото дружество, та а и впоследствие на „Л.Л.“ЕООД, но не е
изтъквала предимства или недостатъци на продуктите. Свидетелката посочва, че
продуктите, предлагани от ищеца могат да бъдат видени на неговия интернет сайт и при
обаждане по телефона клиентът може да получи отстъпки.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира, че предявеният иск се
явява неоснователен.
В исковата молба се претендира реализиране на пълна имуществена отговорност за
неизпълнение на задължението за конфиденциалност, като бланкетно се твърди, че поради
разкриването на конфиденциална информация са настъпили вреди за ищцовото дружество и
предвид неустоечната клауза не е необходимо тяхното реално настъпване. Твърденията на
ищцовото дружество са, че ответницата е започнала да осъществява конкурентна дейност в
дружеството „Л.Л.“, както и че се използвала ковфиденциална негова информация
/клиентска база/, при работата си в него.
Едно от основните задължения на служителя по трудовото правоотношение, което се
включва в понятието трудова дисциплина, е задължението за вярност към работодателя,
което се изразява в това да не злоупотребява с неговото доверие и да не разпространява
поверителни за него сведения, както и да пази неговото добро име (чл. 126, т. 9 КТ). С оглед
опазване на своя интерес и за целите на ефективния работен процес всеки работодател може
да конкретизира хипотезите на поверителна информация в съответен документ, който да
доведе до знанието на своите служители. Виновното нарушение на трудовата дисциплина
представлява дисциплинарно нарушение, което същевременно може да причини вреди на
работодателя (чл. 187, ал. 1, т. 8, чл. 190, ал. 1, т. 4 и чл. 203 и сл. КТ). Така служителят може
да носи едновременно дисциплинарна и имуществена отговорност за едно и също
3
нарушение на трудовото задължение за опазване на поверителна информация (чл. 203, ал.
2 КТ). Само в дискреционната власт на работодателя е да ангажира съответния вид
отговорност на служителя с оглед на конкретния случай. В чл. 203, ал. 1 и ал. 2 КТ са
разграничени хипотезите на ограничена и пълна имуществена отговорност на служителя при
виновно причиняване вреди на работодателя, които не са настъпили в резултат на нормален
производствено-стопански риск (чл. 204 КТ). Ограничена имуществена отговорност се носи
в ограничен размер при небрежно причиняване на вреди при или по повод изпълнение на
трудовата функция, а пълна имуществена отговорност в пълен размер - за вреди, причинени
умишлено, в резултат на престъпление или не при или по повод изпълнение на трудовата
функция. Трудовоправните отношения са уредени с императивни норми с тази особеност, че
страните имат договорна свобода да уговарят условия на труд, които не са уредени с
императивни норми, както и условия, които са по-благоприятни за служителя от
установените с колективния колективния трудов договор (чл. 66, ал. 2 КТ).
Отговорността за неустойка е допълнително условие към трудовия договор с
гражданскоправно съдържание, което е по-неблагоприятно за работника по смисъла на чл.
66, ал. 2 КТ, защото е отклоняване от императивните норми на чл. 203 и сл. КТ. Основно
правило е, че ограничената имуществена отговорност има договорен характер, тъй като
възниква при неизпълнение на задължение по конкретно трудово правоотношение, а
пълната имуществена отговорност има деликтен характер, тъй като има своето основание в
неизпълнение на общото задължение да не се вреди другиму. Според разрешенията на т. 2 от
ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004г., ОСГК хипотезите на пълна
имуществена отговорност по чл. 203, ал. 2 КТ касаят деликт, отговорността за който се
реализира по реда на чл. 49 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД, както е прието и в практиката на ВКС
(Решение № 9 от 31.01.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1504/2017 г., IV г. о.; Решение № 65 от
9.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 865/2012 г., III г. о.).
Редът за реализиране на ограничената имуществена отговорност е императивно
уреден в разпоредбите на чл. 203-212 КТ, а на пълната имуществена отговорност - в
разпоредбите на общото гражданско законодателство (чл. 203, ал. 2 и чл. 212 КТ). В
българското законодателство липсва единен граждански кодекс, който да урежда
гражданските правоотношения. В тази област Законът за задълженията и договорите (попр.
ДВ. бр. 2 от 05.12.1950 г., обн. ДВ. бр. 275 от 22.11.1950 г.) има характер на
кодификационен акт. Именно Законът за задълженията и договорите (ЗЗД), в който се
съдържа уредбата на гражданската отговорност за вреди (чл. 45 и сл. ЗЗД) се има предвид
под израза "гражданския закон", към който препращат нормите на чл. 203, ал. 2 и чл. 212 КТ.
Съдът намира, че процесната неустоечна клауза разширява кръга на хипотезите на
пълна имуществена отговорност на йерархически и икономически зависимия служител,
което противоречи на горепосочената императивна уредба на тази отговорност по Кодекса
на труда, препращаща само към разпоредбите на отговорността за непозволено увреждане.
Един от елементите на фактическия състав на отговорността при непозволено
увреждане по чл. 45 ЗЗД са вредите, чието настъпване следва да бъде доказано
(Определение № 989 от 14.12.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3441/2018 г., IV г. о.). В случая се
претендира неустойка като форма на договорна отговорност, в чийто фактически състав
вредите не са елемент, за умишлено причинени вреди, които не са конкретни и не са
доказани, а са само презюмирани. Поради тези съображения не е допустимо уговарянето на
неустойка за реализиране на пълна имуществена отговорност на служителя по трудово
правоотношение.
По правило ограничената имуществена отговорност на служителя се ограничава до
определен в закона размер, като за служители с ръководни функции и отчетници нейният
размер може да достигне трикратния размер на уговореното месечно трудово
възнаграждение (чл. 206, ал. 2 и чл. 207, ал. 1, т. 1 КТ). С процесните клаузи е уговорен над
10-кратен размер на месечното трудово възнаграждение при нарушение на задължението
за конфиденциалност. Този завишени размери на парични суми, дължими, макар и за
реализиране на пълна имуществена отговорност, при която на обезщетение подлежат всички
4
вреди, без да се твърди настъпване на конкретни вреди, които само се предполагат при
неустойката, а не се доказват, водят до извода, че твърдяната неустойка всъщност
представлява наказателна санкция за недобросъвестно поведение на служителя по време и
след прекратяване на неговото трудово правоотношение. Съдът намира за недействителни
уговорки за реализиране на пълна имуществена отговорност чрез заплащане на неустойка в
съответен размер, което е несъвместимо с естеството на пълната имуществена отговорност
по трудовото правоотношение, която отговорност има деликтен характер и изисква
доказване на реални настъпили вреди.
Ищцовата страна в исковата молба и с последващи уточнения не прави
разграничение между осъществяване на конкурентна дейност и разгласяване на търговска
тайна, като възприема, че със започването на работа в дружество осъществяващо сходна
дейност е нарушила подписаната от нея декларация.
Това твърдение обаче е в нарушение на конституционно признатото право на труд,
по-специално нормата на чл. 48, ал. 3 КРБ, в която е прогласено правото на свободата на
избор на професия и място на работа на всеки гражданин. Трайно възприето е в съдебна
практика, че работодателят няма право да налага забрана на служителите си, които са се
специализирали в дадена област, да не упражняват своята професия след прекратяването на
трудовите си отношения, тъй като това би означавало да се ограничи правото им на
бъдещото престиране на труд, а подобна клауза по своята същност е нищожна. Това
означава, че само по себе си последващото започването на работа по трудов договор в
конкурентна фирма не е нарушение на поетите по декларацията задължения и не може да е
основание за заплащане на предвидените в нея неустойки. Такова би било налице само
дотолкова, доколкото до знанието на новия работодател е доведена информация, която
представлява търговска тайна на бившия работодател и то не според неговите разбирания, а
съгласно легалното определение, съдържащо се в чл.3 от Закона за защита на търговската
тайна, който предвижда, че : "Търговска тайна е всяка търговска информация, ноу-хау и
технологична информация, която отговаря едновременно на следните изисквания:
представлява тайна по такъв начин, че като цяло или в точната си конфигурация и
съвкупност от елементи не е общоизвестна или леснодостъпна за лица от средите, които
обичайно използват такъв вид информация; има търговска стойност, поради тайния си
характер; по отношение на нея са предприети мерки за запазването и в тайна, от лицето,
което има контрол върху информацията". за противоречащи на разпоредбата
на чл.48 от Конституцията на Република България и на Европейската социална харта за
защита правото на труд на работниците и служителите, доколкото същите ограничават
правата на работника, поради което и се явяват нищожни на това основание.
В тази връзка съдът съобразява постановената задължителна съдебна практика,
обективирана в решения на ВКС- Решение № 740 по гр. д. № 322/2010 г., IV г. о., Решение
№ 533/30.06.2010г., постановено по гр. дело № 309/2009г. по описа на ВКС, Четвърто гр.
отделение, Решение № 369/24.10.2012г., постановено по гр. дело № 1070/2010 г. по описа на
четвърто гр. отделение, решение № 417 от 21.05.2010г. на ВКС по гр.д.№ 1228/2009г. на III
г.о. Според даденото от ВКС обвързващо тълкуване, уговорката, с която се ограничава
извършването на конкурентна дейност от страна служители за определен срок след
прекратяване на трудовият им договор, на първо място е сключена в нарушение на
конституционно признатото право на труд, по специално нормата на чл. 48, ал. 3 КРБ, в
която се прогласява свободата на избор на професия и място на работа на всеки гражданин.
Работодателят няма право да налага забрана на служителите си, които са се специализирали
в дадена област, да не упражняват своята професия, след прекратяването на трудовите си
отношения, тъй като това би означавало да се ограничи правото им на бъдещо престиране на
труд, а подобна клауза по своята същност е нищожна. Такава клауза, макар и да не е
свързана със съдържанието на трудовия договор, възлага задължение на работника или
служителя в определен период от време да не встъпва в трудови или граждански отношения
с конкурентен на работодателя правен субект, която уговорка противоречи на норми и
принципи на трудовото право - чл. 8, ал. 4 КТ.
5
От събраните по делото доказателства не се установява ответницата да е
предоставила такава информация на новия си работодател. Не са ангажирани по делото
доказателства какви са "плюсовете и минусите на продуктите" и то различни от публичната
информация, която следва да се предоставя за тях на основание разпоредбите на НАРЕДБА
№ 36 ОТ 30 НОЕМВРИ 2005 Г. ЗА ИЗИСКВАНИЯТА КЪМ КОЗМЕТИЧНИТЕ ПРОДУКТИ
е била предоставена от ищеца на ответницата, кога и как тя я е довела до знанието на новия
си работодател.
Същото се отнася и до палитрата от лакове на ищцовото дружество за който се
установи от една страна, че ответницата не е оставяла в салоните, а същевременно
предлаганите цветове лакове могат да бъдат видени и поръчани от сайта на ищцовото
дружество. Самото естество на това пособие е да се ползва публично - за предлагане на
продуктите на клиентите и осигуряване на възможност за по-добро запознаване с тях.
Съдът счита, че осъществяването на контакти със салони за красота, които са
купували продукти на ищцовото дружества и предлагането на конкурентни продукти на
новия работодател не съставлява нарушение на търговската тайна, доколкото това е
нарушение на конституционно признатото право на труд.
Търговска тайна обаче би могла да бъде информация за това кои салони за красота в
съответния регион са клиенти на ищеца, както и за изградена от него база данни за контакти
с тях, която обаче не следва да е публична, т. е. трябва да става въпрос за предоставени от
ищеца служебни телефони на клиентите, или телефони или профили в социални мрежи,
които не са публични и не се ползват от салоните за красота за контакти с други доставчици,
а само с ищеца. В случай, че става въпрос за телефони или профили, които салоните за
красота ползват при обичайното рекламирането на дейността си сами по себе си те не са
тайна, но оформянето им от ищеца като списък, който да улесни осъществяването на
контакти с тях би представлявало търговска тайна ако са спазени и останалите изисквания
на чл. 3 от ЗАКОН ЗА ЗАЩИТА НА ТЪРГОВСКАТА ТАЙНА.
В случая от събраните по делото доказателства е видно единствено, че докато е
работила при ищеца на ответницата е разполагала с устройство, в което се съдържа
въпросният списък с контакти на клиенти, които тя и нейните колеги са набирали при
работата си, но не се установява дали той съставлява търговска тайна по смисъла на закона
или че ответницата го е предоставила на новия си работодател.
Съевременно следва да се отбележи, че самата дейност на салоните за красота и по
специално на маникюристите, както отбеляза и разпитаната по делото свидетелка М., не
работят ексклузивно с една единствена марка лакова, а сами подбират продуктите си с оглед
собствените предпочитания. Не е невъзможно един маникюрист да работи едновременно с
няколко бранда и в различни периоди да отдава предпочитания на един или повече от тях,
като ги подбира в съответствие с тяхното качество, цена и при съобразяване на съответните
тенденции.
Установено е по делото, че ответницата е пубикувала в профила си във Фейсбук
продукти на новия си работодател, но няма данни това да е осъществено при ползване на
база данни на ищеца, за телефони или профили на "негови" клиенти. Тази публикация не
представлява предоставяне на търговска тайна и не може да е основание за ангажиране на
отговорността й за неизпълнение на задължения по декларацията от 29.08.2020г., предвид
което предявеният иск за заплащане на неустойка по същата се явява недоказан и следва да
се отхвърли изцяло.
Съгласно чл. 78,ал.3 от ГПК ищецът дължи на ответницата направените от нея
разноски по делото съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК, както за исковото, така
и за заповедното производство.
Мотивиран така, съдът
РЕШИ:
6
ОТХВЪРЛЯ предявения от ищеца "Б. Н. Б."ЕООД-С., ЕИК *** срещу ответницата С.
И. И., ЕГН: ***, с адрес: *** иск за признаване за установено в отношенията между
страните, че С. И. И. дължи на „Б. Н. Б.“ЕООД сума в размер на 10 000 лв. – неустойка,
дължима на основание т. 7 от Декларация от 29.08.2020г., за която сума е издадена заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК по 41222/2023г. по описа на СРС, ГО, 179 състав.
ОСЪЖДА "Б. Н. Б."ЕООД-С., ЕИК *** да заплати на С. И. И., ЕГН: ***, с адрес: ***
сумата в размер на 1000лв. – разноски за исковото производство и сумата от 360лв. разноски
за заповедното производство. лв. - разноски по делото.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7