Решение по дело №719/2025 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 118, ал. 1 и ал. 3 от Кодекса за социално осигуряване /КСО/.

Образувано е по жалба вх. № 5668/02.04.2025г. от Д. Г. Б., с [ЕГН], от гр. Варна, [улица], вх. Б, ет. 6, ап. 40, чрез адвокат С. С., срещу Решение № 2153 – 03 – 45/11.03.2025г. на Директора на Териториално поделение – Варна на НОИ, с което е отхвърлена жалбата му срещу Разпореждане № 031 – 00 – 6182 – 3/28.01.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на осн. чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004г. му е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица.

Жалбоподателят счита обжалваното решение за неправилно и незаконосъобразно, поради издаването му в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които съставляват самостоятелно отменително основание по чл. 146, т. 3 от АПК. Счита също, че при безспорно наличие на завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава – членка на ЕС и пребиваването му в Р България, изпълнено изискване за подаване на декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004г., претендираното парично обезщетение за безработица следва да бъде поискано по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти. Твърди, че посоченото от ТП на НОИ – Варна, че пребивава във ФР Германия, се отнася до периодите на заетост и по – конкретно на последната заетост. Според жалбоподателя липсват доказателства, че към датата на подаване на заявлението – 29.11.2023г. е пребивавал във ФР Германия, което да определи немските институции като компетентни институции по мястото на пребиваване. Направено е искане решението и потвърденото с него разпореждане да бъдат отменени и преписката да бъде върната на компетентния орган за ново произнасяне по същество при съобразяване на дадените от съда указания по тълкуване и прилагане на материалния закон. Претендира присъждане на направените по делото разноски. С представени писмени бележки по съществото на спора, поддържа жалбата на основанията посочени в нея.

Ответникът по жалбата – Директорът на Териториално поделение - Варна на НОИ, изразява становище за неоснователност на жалбата. В подадени писмени бележки чрез процесуален представител М. К. – старши юрисконсулт, моли жалбата да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответната страна.

Административен съд-Варна, след като обсъди и прецени доводите изложени в жалбата, становищата на страните и събраните по делото, относими към спора доказателства, приема за установено следното:

Жалбата е подадена в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК, във вр. с чл. 118, ал. 1 от КСО, от лице с правен интерес – адресат на оспорения индивидуален административен акт, при изпълнение на изискването на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КСО.

Жалбата е допустима, а разгледана по същество е основателна.

Предмет на обжалване пред Директора на Териториално поделение – Варна на НОИ е било Разпореждане № 031 – 00 – 6182 – 3/28.01.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ, с което на осн. чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б. „а“ и чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004г. на Б. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по заявление № 031 – 00 – 6182/29.11.2023г. В подаденото заявление е посочено, че Б. е имал трудово правоотношение с L.I.I. CarGo Gmbh – Германия в периода от 16.09.2019г. до 29.11.2023г. Подадени са заявления за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава членка на ЕС, както и декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 /2/ от Регламент /ЕО/ № 883/2004.

С Разпореждане № 031 – 00 – 6182 – 1 от 06.12.2023г. производството по заявлението е спряно поради заявление от Башлиeв относно изискване по служебен път удостоверяване на осигурителни периоди със СЕД U002 от компетентната институция на Германия, необходими за преценка правото на парично обезщетение за безработица на основание чл. 54а от КСО.

Въз основа на представените документи е издадено Разпореждане № 031 – 00 – 6182 – 3/28.01.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ.

Според мотивите на издаденото разпореждане, съгласно чл. 65 /1/ от Регламент /ЕО/ № 883/2004, безработно лице получава обезщетение за безработица от държавата по последната заетост. Като изключение от това правило, в съответствие с чл. 65 /2/ от Регламент /ЕО/ № 883/2004, обезщетенията за безработица могат да се предоставят от институцията в държавата по пребиваване. Органът се позовава на определение по дело С-30/22, с което СЕС приема, че чл. 65, § 2 от Регламент /ЕО/ № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държавата – членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава – членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Д. Б. е подал заявлението си на 29.11.2023г. за получаване на обезщетение за безработица и поради това, че е с дългосрочна заетост и е осигуряван в Германия в периода от 16.09.2019г. до 29.11.2023г. и не е придобил „последно“ осигурителен период според българското законодателство, следователно България не е държава по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да отпусне обезщетение за безработица по българското законодателство.

Разпореждането е оспорено от Б. пред Директора на Териториално поделение – Варна на НОИ с жалба с вх. № 1012-03-133/11.02.2025г., който с решение № 2153 – 03 – 45/11.03.2025г. е отхвърлил жалбата.

Решението е връчено на Б. на 13.03.2025г., жалбата до съда е подадена чрез решаващия орган на 25.03.2025г., т.е. срокът по чл. 118, ал.1 от КСО е спазен.

С жалбата са представени доказателства за постоянен и настоящ адрес в РБългария, СУМПС, СРМПС, складови/стокови разписки, договори за покупко-продажба на стоки и услуги, гаранционни карти на закупени стоки, удостоверение за непрекъснати здравноосигурителни права. Допълнително са представени доказателства за потвърждаване на трудово правоотношение, прекратяване на трудово правоотношение, удостоверение за доход.

В съдебно заседание по искане на жалбоподателя са разпитани свидетелите Н. Л. Л. и Л. Н. Л..

Според показанията на св. Н. Л., Б. е работил последните пет години в Германия като шофьор. Няма собствено жилище или жилище под наем в Германия. Докато е работил в Германия е живял в превозното средство. Семейството му никога не е живяло в Германия. Има жилище в гр. Варна.

Свидетелят Л. Л. сочи, че познава Б. и синът му, с когото са приятели. Споед свидетеля, Б. е работил в Германия. Притежава недвижими имоти само в РБългария, в Германия не е имал собствено жилище. Семейството му – той, съпругата му и синът им, както и майката на Б., никога не са живели в Германия. Синът му учи в гр. Варна.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът съобрази следното:

Решението е издадено от Директора на ТП на НОИ – Варна, който е компетентен орган съобразно изискванията на чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО. Решението и потвърденото с него разпореждане са в изискуемата писмена форма и реквизити и съдържат изложение на мотиви в достатъчен обем, позволяващо осъществяването на съдебния контрол за законосъобразност.

При служебната проверка не се установяват нарушения на административнопроизводствените правила, които да обосноват отмяна на оспорения акт на самостоятелно основание. Спазен е регламентираният в чл. 117, ал. 3, изречение първо от КСО срок за произнасяне.

По приложението на материалния закон съдът приема, че спорът е очертан от мотивите на оспореното решение, че България не е компетентна държава членка за отпускане на претендираното обезщетение, тъй като Б. е с дългосрочна заетост и е осигуряван в Германия в периода от 16.09.2019г. до 29.11.2023г. и не е придобил „последно“ осигурителен период според българското законодателство, следователно България не е държава по последна заетост, нито по пребиваване, респ. не е компетентна държава членка за отпускане на претендираното обезщетение.

Изложените мотиви не са съобразени с установените факти и приложимото законодателство.

Съобразно чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004г., напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата -членка по пребиваване. Безработното лице по § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване. Съгласно решение U3 от 12.06.2009г. напълно безработно лице в съответствие с чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004г. е лице, което вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост. В настоящия случай еднозначно се установява, че Б. е в хипотеза на напълно безработно лице по смисъла на член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 с оглед прекратеното му трудово правоотношение с немски работодател и обстоятелството, че е подал заявление № 031 – 00 – 6182/29.11.2023г. в България за отпускане на парично обезщетение за безработица.

Според чл. 1, § 3, б.“й“ от Регламент № 883/2004г. „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава. Определянето на пребиваването е свързано с установяване на конкретни факти, посочени в член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Той предвижда по целесъобразност да се вземат предвид продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение, по-специално доколко е постоянен характерът му. В случая с оглед посочените елементи, може да се направи обоснован извод, че България е държава по пребиваване на Б.

С оглед установяване на признаците, касаещи определяне на пребиваването, съдът намира за установено, че Б. е семеен, съпругата и синът му живеят в България, в България живее и майка му, за която полага грижи. След като е приключил заетостта си в Германия, Б. се е завърнал в България, започнал е работа при български работодател, поради което повече от ясно е намерението му да живее в държавата по произход, където са неговите близки. В тази връзка неоснователно намира съдът твърдението за придобито право на пребиваване на Б. в Германия поради полаган труд в тази държава. Независимо от събраните доказателства органът е направил неправилния извод за държава на пребиваване, като е приел, че основен критерий е трудовоправната връзка със съответната държава. В тази връзка становището на Европейската комисия по дело С-30/22, на което се позовава административният орган, не е документ със задължителна правна сила. Точният текст на това становище не е публикуван и не е възпроизведен и в определението на Съда на ЕС, с което е завършило дело С-30/22. Освен това следва да се подчертае, че случаят, разгледан по дело С-30/22, не е аналогичен на настоящия, доколкото касае социалноосигурителния статус на лице, което е полагало труд във Великобритания.

Освен това релевантно в случая е мястото на пребиваване на Б. към момента на подаване на заявлението за обезщетение за безработица. Твърденията на ответника, че Б. пребивава в Германия, се отнасят до периодите на заетост и по-конкретно на последната заетост. Липсват твърдения и доказателства, че към датата на подаване на заявлението Б. е пребивавал в Германия, което да определи германските институции като компетентни институции по мястото на пребиваване. При това положение институцията по място на пребиваване по смисъла на член 1, буква с) от Регламент (ЕО) № 883/2004 е НОИ. Предвид това с оглед разпоредбата на член 21, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 Б. е имал право на обезщетение при условията на КСО, предоставено от ответника, който се явява институцията по местопребиваване.

Правото на обезщетение за безработица е регламентирано в глава четвърта, раздел трети от КСО и по-конкретно в членове 54а и следващите от КСО.

В производството не е спорно, че Б. отговаря на изискванията по чл. 54а, ал. 1, вр. ал. 2, т. 4 от КСО, тъй като има признат осигурителен стаж в продължение на най-малко 12 месеца от последните 18 месеца по законодателството на Германия на основание правилата за координация на системите за социална сигурност и който стаж се установява от представените по делото доказателства.

Съдът намира, че обжалваното решение и потвърденото с него разпореждане са издадени при неправилно прилагане на относимите правни норми на националното и европейското законодателство, посочени по-горе, и следователно трябва да бъдат отменени като незаконосъобразни. Преписката следва да бъде върната на компетентния орган за ново произнасяне по заявлението при спазване на указанията по тълкуването на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

При този изход на спора по направеното от жалбоподателя искане за присъждане на разноски и възражението на ответника за прекомерност съдът намира, че претендираното адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед на невисокия материален интерес, протичането на делото в едно съдебно заседание и липсата на особено голяма фактическа и правна сложност. Предвид това на жалбоподателя следва да бъде присъдена сумата 10 лева за държавна такса и 500.00 /петстотин/ лева за адвокатско възнаграждение.

Въз основа на гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – Варна, пети състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 2153 – 03 – 45/11.03.2025г. на Директора на Териториално поделение – Варна на НОИ и Разпореждане № 031 – 00 – 6182 – 3/28.01.2025г. на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП – Варна на НОИ.

ВРЪЩА на Ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Варна преписката по Заявление № 031 – 00 – 6182/29.11.2023г., подадено от Д. Г. Б., с [ЕГН], от гр. Варна, за ново произнасяне при съобразяване на указанията по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Националния осигурителен институт да заплати на Д. Г. Б., с [ЕГН], от гр. Варна, [улица], вх. Б, ет. 6, ап. 40 сумата от 510.00 лева разноски по делото.

На основание чл. 119, вр. чл. 117, ал. 1, т. 2, буква „б“ от Кодекса за социално осигуряване, решението не подлежи на касационно обжалване.