Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 22.06.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме
Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №6860 по
описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 27.02.2020
год., постановено по гр.дело №37741/2018 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в, е
признато за установено по предявените от М.М.К. срещу „К.И.И.Б.“ ЕАД искове с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че ищцата не дължи на ответника следните
суми: 617.72 лв. –
главница по договор за кредит за покупка на стоки или услуги от 05.09.2011
год., ведно със законната лихва, считано от 07.12.2012 год. до окончателното
изплащане, 59.30 лв. –
възнаградителна лихва за периода от 05.10.2011 год. до 04.05.2012 год., 68.06 лв. – мораторна лихва за периода от
04.11.2011 год. до 26.11.2012 год. и 125 лв. – разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист
от 08.05.2013 год. по ч.гр.дело №58207/2012 год. по описа на СРС, ГО, 75 с-ви е
образувано изпълнително дело №20188410401337 по описа на частен съдебен
изпълнител Н.М., като ответникът е осъден да заплати на ищцата на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 350 лв.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
„К.И.И.Б.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че СРС не бил съобразил
обстоятелството, че през периода от образуването на изпълнително дело №5647/2013 год. по описа на частен съдебен
изпълнител Н.М.давност не е текла до влизане в сила на Тълкувателно решение №
2/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, като до този момент е
следвало да се прилага Постановление № 3 от 18.11.1980 год. по гр.д. № 3/1980 год.,
Пленум на ВС, съгласно което давност не тече по отношение на вземане, за което
е образувано изпълнително производство, през неговото времетраене. Съгласно чл. 116, б. „в" ЗЗД,
давността се прекъсвала с предприемането на действия за принудително изпълнение
на вземането. Според горепосоченото Тълкувателно решение, искането да бъде приложен определен изпълнителен
способ прекъсвало давността, защото съдебният изпълнител бил длъжен да го
приложи. С молбата си за образуване на изпълнително производство от 17.05.2013
год. „БНП Париба
Пърсънъл Файненс" ЕАД било поискало извършването на изпълнителни действия,
като заедно с това било възложило на частния съдебен изпълнител правата по чл. 18 ЗЧСИ. Следователно молбата
за образуване прекъсвала давността, като от този момент започвала да тече нова
5-годишна давност. След образуване на изпълнителното дело №5647/2013 год. били
извършени изпълнителни действия, изразяващи се в изпращането на запорни
съобщения до няколко банки, всички от 18.05.2013 год. С изпращането на
запорните съобщения до банките давността се прекъсвала и започва да тече нова
5-годишна давност. След налагането на запорите на банковите сметки липсвали
данни за извършването на други редовни изпълнителни действия, поради което и
бил изтекъл двугодишния преклузивен срок и правилно частният съдебен изпълнител
бил прекратил изпълнителното дело. С молбата си от 03.04.2018 год. за
образуване на ново изпълнително дело ответникът бил поискал
извършването на конкретни изпълнителни действия, а именно насрочването на дата
за опис на движимите вещи на длъжника и запор на банковите сметки на длъжника в „Банка ДСК" ЕАД. Частният
съдебен изпълнител бил изпратил запорно съобщение до банки на 25.05.2018 год., като
давността била прекъсната още с депозирането на молбата за образуване на новото
дело, тъй като в нея се съдържало искане за конкретно изпълнително действие.
Неправилно СРС бил приел, че тази молба „не е прекъснала давността, тъй като последната се прекъсва с предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
/независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на
взискателя съгласно чл. 18 ЗЧСИ/. По изрична разпоредба на закона давността се
прекъсвала с предприемането на самото действие за принудително изпълнение, а не
с молбата, с което е поискано извършването му." В посочена молба,
освен възлагане на чл. 18 ЗЧСИ на съдебния изпълнител, били поискани и
конкретни изпълнителни действия /посочени по-горе/. Молбата за образуване
на изпълнително дело с искане за насрочване на опис на движимите вещи в дома на
длъжника и запор върху банковите му сметки била валидно изпълнително действие,
което изграждало съответния способ и прекъсвало давността. Волята на взискателя
за събиране на вземането била безспорно изразена. Също така с молба на
ответника от 10.03.2011 год. било поискано извършването на опис на движими вещи
на длъжника. Първоинстанционният съд не бил съобразил и това, че давност не
следва да тече, докато е било висящо изпълнителното производство по
перемираното дело №5647/2013 год. по описа на ЧСИ Н.М.– от датата на
образуването му – 17.05.2013 год. до датата на прекратяването му – 21.05.2015 год.
/изтичане на двугодишния срок от последното валидно предприето изпълнително
действие – доставяне на запорните съобщения до банките/. Прилагането на даденото с горепосоченото Тълкувателно
решение тълкуване за период преди постановяването му щяло да има за последица
погасяването по давност на дадени вземания, които са били предмет на
изпълнителни производства, но по тях не са били предприемани действия за период
по-голям от този срок. С оглед на това давността щяла се счита изтекла със
задна дата преди момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз
основа на даденото с него тълкуване, което щяло да доведе и до несъобразяване
на действащото към онзи момент Постановление № 3 от 18.Х1.1980г., Пленум на ВС.
Поради даденото с отмененото Постановление № 3 от 18.Х1.1980г., Пленум на ВС и
Тълкувателно решение от 26.06.2015г. по т.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС
тълкуване на правната норма следвало да намери приложение и след отмяната на
същото, когато спорът се отнасял до последиците от нормата, които са били
реализирани за периода преди отмяната на тълкувателния акт, като новото
Тълкувателно решение от 26.06.2015 год. щяло да се прилага от този момент за в
бъдеще. В този смисъл до 22.06.2015 год. течението на давността за вземанията, които
били предмет на изпълнителното производство, било спряно. Т.е., в частност давността
за процесните вземания била започнала да тече от момента на преустановяване на
спирането на погасителната давност за тях, респ. от датата на прекратяване на
изпълнителното производство по силата на закона /ех lege/,
а именно на 21.05.2015 год. Впоследствие давността била прекъсната с предприемането на изпълнителни
действия по новото изпълнително дело. Давностният срок, както за главницата,
така и за лихвите, бил 5 години, съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД, и към настоящия
момент не бил изтекъл. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а
исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Ответницата по жалбата М.М.К. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че
първоинстанционният съд бил достигнал до правилни изводи за това предприемането на кое изпълнително
действие прекъсва давността за вземането на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД,
откога започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години и изпълнителното производство е прекратено и тече ли давност за
вземането докато трае изпълнителният процес. С Тълкувателно решение № 2/2013 год.
на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, било прието, че когато взискателят не
е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години,
изпълнителното производство се прекратява по право, на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК, като е без правно значение дали съдебният изпълнител ще постанови
акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. В
такива случаи новата погасителна давност за вземането започва да тече от
датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително
действие, т.е. действие, извършено в рамките на двугодишния срок преди датата
на прекратяване на изпълнителното производство. ВКС бил посочил, че няма основание
да се счита, че за времето между различните изпълнителни действия давността не
тече поради висящността на изпълнителния процес, поради което е приел и че
Постановление на Пленума на ВС № 3/1980 год. следва да се счита изгубило сила. В
конкретния случай за вземанията, предмет на процесния изпълнителен лист, било
образувано изпълнително дело №20138410405647 по описа на частен съдебен
изпълнител, което впоследствие било прекратено. По същото дело с молба от
17.05.2013 год. взискателят бил възложил на частния съдебен изпълнител всички
действия по чл. 18 ЗЧСИ, като на 18.05.2013 год. били наложени запори върху
банкови сметки на длъжника. На 15.05.2015 год. вземанията били прехвърлени на
ответното дружество. С молба от 03.04.2018 год. било образувано изпълнително
дело №20188410401337 по описа на частен съдебен изпълнител Н.М., като с молбата
на последния се възлагали всички действия по чл. 18 ЗЧСИ. На 25.05.2018 год. били
наложени запори върху банкови сметки на длъжника. Не установявало в рамките на
двугодишния период след налагането на запорите по първото изпълнително дело да
са били предприемани изпълнителния действия, водещи до прекъсване на давността.
Поради това същото се било прекратило по право на основание чл. 433, ал. 1, т.
8 ГПК към 18.05.2015 год. /с изтичането на две години/ – преди частният съдебен
изпълнител да го прекрати с постановление. Следващото действие, което прекъсвало
давността за вземанията, било извършено на 25.05.2018 год. – наложени запори
върху банкови сметки на длъжника по второто изпълнително дело. Молбата за
неговото образуване, въпреки че в нея се съдържало възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, не
прекъсвало давността, тъй като последната се прекъсвала с предприемането на кое
да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
/независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане на
взискателя/. По изрична разпоредба на закона давността се прекъсвала с
предприемането на самото действие за принудително изпълнение, а не с молбата, с
което е било поискано извършването му. Поради гореизложеното правилно първоинстанционният
съд бил приел, че давността за процесните вземания е изтекла, тъй като между
последното изпълнително действие, извършено по първото изпълнително дело на
18.05.2013 год. и първото изпълнително действие, извършено по второто
изпълнително дело, на 25.05.2018 год., които прекъсват давността, са изтекли
повече от 5 години. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено
следното:
Предявени са за
разглеждане отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 вр.
с чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо, но е неправилно.
Безспорно е във
въззивното производство, че изпълнително дело №20138410405647 по описа на частен
съдебен изпълнител Н.М., с рег.№841 на КЧСИ, е било образувано на 17.05.2013
год. по молба на „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД въз основа на изпълнителен
лист от 08.05.2013 год., издаден по ч.гр.дело №58207/2012 год. по описа на СРС
/издаден на основание влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК/,
срещу М.М. Лазарова за процесните суми. С молбата на взискателя на частния
съдебен изпълнител били възложени всички действия по чл. 18 ЗЧСИ, като на 18.05.2013 год. били наложени
запори върху банкови сметки на длъжницата. Посоченото изпълнително дело било
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК с постановление от 27.11.2017
год. на частния съдебен изпълнител.
Междувременно процесните вземания били прехвърлени на ответното
дружество по силата на сключен с „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД договор за
цесия от 15.05.2015 год., който бил съобщен на ищцата от стария кредитор чрез
новия кредитор /видно от приложеното пълномощно/.
Не се спори също така, че изпълнително дело №201884104021337 по описа
на частен съдебен изпълнител Н.М., с рег.№841 на КЧСИ, е било образувано на 25.04.2018
год. по молба на ответника „К.И.И.Б.“ ЕАД въз основа на същия изпълнителен лист
срещу М.М. Лазарова за процесните суми. Взискателят поискал насрочването на
опис на движими вещи на длъжницата и налагането на запор върху банковите й
сметки в „Банка ДСК“ ЕАД, като възложил на частния съдебен изпълнител на
основание чл. 18 ЗЧСИ извършването на всички необходими действия за събиране на
вземанията. На 25.05.2018 год. били наложени запори върху банковите сметки на
длъжницата в „УниКредит Булбанк“ АД и „Първа инвестиционна банка“ АД.
Исковият ред за защита по чл. 439 ГПК
на длъжника, срещу когото е издадена заповед за изпълнение, е приложим при
позоваване на факти, които са новонастъпили – след влизане в сила на заповедта
за изпълнение. В разглеждания случай ищцата основава отрицателните си установителни
искове на изтекла давност, която счита, че е започнала да се отброява от 17.05.2015
год., когато е настъпило прекратяването по силата на закона на воденото срещу
нея изпълнително дело №20138410405647 по описа на частен съдебен изпълнител Н.М.,
с рег.№841 на КЧСИ.
Въззивният съд приема, че при осъществяването на принудително изпълнение въз основа на влязла в
сила заповед за изпълнение, изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила,
която възниква в момента на изтичане на срока за възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК /като в хипотезата на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК съдът служебно издава изпълнителен
лист/. С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл.
416 ГПК, се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът
не може да релевира възраженията си срещу дълга по общия исков ред, извън
случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което
се получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на
вземането – арг. и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение
разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, а неподаването на възражение в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на
вземането от длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в
действащия ГПК заповедно производство е да се установи дали претендираното
вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни
действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника
да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж Решение № 100 от
20.06.2011 год. на ВКС по т. д. №
194/2010 год., II т. о., ТК,
Решение № 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о.,
ГК.
В този смисъл и с оглед нормата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на процесната заповед за изпълнение
– в
случая най-късно на 08.05.2013 год. /когато е бил издаден изпълнителния лист,
тъй като не са релевирани твърдения, нито са ангажирани данни за по-ранен
момент на влизането й в сила/, е започнала да тече нова петгодишна давност.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително
изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк.дело
№ 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността предприемането на кое да е
изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ /независимо от
това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по
инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/,
като примерно и неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи
давността. Взискателят има задължение със свои действия да поддържа висящността
на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи
посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на
неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да
избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на
две години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога съдебният изпълнител ще
постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение, тъй като актът има
само декларативен, а не конститутивен характер. Поради това новата давност
започва да тече не от датата на постановлението за прекратяване на
изпълнителното производство, а от датата на предприемането от страна на
взискателя на последното по време валидно изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение е
обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния
съд.
Според даденото с ППВС № 3/1980 год.
тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от
горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като е
прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие
по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не спира. С Решение № 170 от 17.09.2018 год. на
ВКС по гр. дело № 2382/2017 год., IV г. о., ГК и Решение
№ 51 от 21.02.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 год., IV г.
о., ГК, е прието, че прилагането на даденото с посоченото Тълкувателно решение
тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяване
по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни
производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този
срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди
момента на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с
него тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към този
момент ППВС. Поради това даденото с отмененото тълкувателно ППВС и
Тълкувателното решение тълкуване на правната норма следва да намери приложение
и след отмяната на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата,
които са били реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт, като
новото Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед
на това извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на
ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от 18.11.1980 год.
поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателното решение, като
даденото с т. 10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага от тази дата и
то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни производство, но
не и за тези, които са приключили преди това.
В контекста на изложеното настоящият
съдебен състав приема, че за периода, докато първоначално образуваното срещу
ищцата изпълнително дело №20138410405647 по описа на частен съдебен изпълнител Н.М.,
с рег.№841 на КЧСИ, е било висящо, давност за вземанията не е текла. В
разглеждания случай, независимо от обстоятелството, че съдебният
изпълнител е постановил акт за
прекратяване на принудителното изпълнение поради настъпила „перемпция“ едва на 27.11.2017 год., от събраните по
делото доказателства се установява, че посоченото изпълнително производство е
било прекратено по право – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, считано от 18.05.2015
год., тъй като последното изпълнително действие е било извършено на 18.05.2013
год. /наложен запор върху вземанията на ищцата по банковите й сметки/.
Следователно новата петгодишна давност е започнала да тече от датата на
настъпилата перемпция на изпълнителното дело – 18.05.2015 год. Същата обаче е
била отново прекъсната с предприемането на изпълнителни действия по
изпълнително дело №201884104021337
по описа на частен съдебен изпълнител Н.М., с рег.№841 на КЧСИ /образувано
по молба на ответното дружество/ – на 25.05.2018 год. са били наложени запори
на вземанията на ищцата по банковите й сметки. От посочената дата до момента
/до приключването на съдебното дирене в настоящата инстанция/ не е изтекъл
изискуемия срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и процесните вземания не са
погасени по давност. В този смисъл релевираните претенции се явяват
неоснователни и подлежат на отхвърляне.
Изводите на въззивния съд не съвпадат
с тези на СРС. Обжалваното решение следва да бъде отменено, а исковете –
отхвърлени.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на
основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП ищцата
следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя /ответника/ сумата от 100
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство, както и направените разноски във въззивното производство за
държавна такса в размер на 25 лв. и сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 27.02.2020 год.,
постановено по гр.дело №37741/2018 год. по описа на СРС, ГО, 82 с-в, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от М.М.К. с ЕГН **********,
с адрес: ***, срещу „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, Бизнес център „****, искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника следните суми:
617.72 лв. – главница по договор за кредит за покупка на стоки или услуги от
05.09.2011 год., ведно със законната лихва, считано от 07.12.2012 год. до
окончателното изплащане, 59.30 лв. – възнаградителна лихва за периода от
05.10.2011 год. до 04.05.2012 год., 68.06 лв. – мораторна лихва за периода от
04.11.2011 год. до 26.11.2012 год. и 125 лв. – разноски, за които суми е
издаден изпълнителен лист от 08.05.2013 год. по ч.гр.дело №58207/2012 год. по
описа на СРС, ГО, 75 с-в, и е образувано изпълнително дело №20188410401337 по
описа на частен съдебен изпълнител Н.М..
ОСЪЖДА М.М.К. с ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплати на „К.И.И.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, Бизнес център „*****, на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство, както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 25 лв. и сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/